View Full Version : Преди залеза...
Ами,една историйка,в което разкривам и много от себе си,чрез главната героиня,с която си приличаме доста но...вие ще кажете дали ви харесва :)
Глава първа-Една среща,един миг,една любов...
Момиче стоеше замислено на един от многото чинове в стаята,облегнато на ръката си.Очите й бяха зареани някъде в небето.
Изведнъж в стаята нахлу едно момче,което забърза към един друг чин.Той не я забеляза,нито тя него.Не,че искаше де.
Вратата,която до преди малко беше леко притворена сега се тресна заради вятъра.Момичето,извадено така грубо от унеса си,се обърна стреснато и срещна погледа на другия.
-Джейсън?!-възкликна тя изненадано.
-Джесика?-викна и той.
И после замлъкнаха.Момчето тръгна към вратата,но когато дръпна дръжката,тя не се отвори.
-Но какво по...?-започна той.
-Вратата е развалена!Затова я бях оставила отворена.-прекъсна го тя.
-И как ще излезем сега?-панически завика той.
-Неучебен ден е!-сепна се и тя.-Няма кой да ни отвори!-тя изтича до вратата и задърпа с всичка сила.
-Недей,само може да я счупиш!-спря я той,като хвана ръката й.
Девойката го погледна с очи,пълни едновременно с тъга и любов.Той също вдигна очи...гледаше я точно както преди...онзи път в коридора...но това беше толкова отдавна...
Спомените бяха избледнели,но не и чувствата.Тя сведе очи,една сълза се отрони от миглите й.Джесика недоумяващо забеляза,че той се приближава към нея.Усети устните му върху кожата си,как той избърса с тях капчицата.
Вкусът й бе солен.Не можеше да повярва,че го прави,но продължи да я гали с устни...Толкова отдавна...Колко отдавна беше тази закачка помежду им...Защо я помнеше още?Защо помнеше това момиче вече три години?...
Защо му позволяваше?Защо,след всичката тази тъга,заради него?Тя се остави да я водят чувствата,не разума...Остави се на съцето,не на главата.
Той дръпна леко ръката й...Както тогава...но сега тя не избяга-не,тя стисна ръката му и вплете пръсти в неговите.
Продължиха да се галят с устни,той я беше придърпал още по-близо към себе си.След още няколо секунди,Джейсън я хвана за кръста с двете си ръце и тръгна към бюрото,като я побутваше лекичко.Скоро момичето усети как се допира в ръба му.Той хвана бедрата й и я повдигна така,че да може да седне.Милувките преминаха в целувки.
Тази отминала закачка се бе превърнала в страст,копнееща да се излее навън.м
Той отклони устни от нейните и продължи да я целува по-надолу,докато стигна врата й.Тя прокара пръсти през косата му,докато той разкопчаваше яката на блузката й.
Искаше ли го наистина?Искаше ли той да е първият?
''Да'',прошепна едно гласче някъде отдалеч.
Джейсън свали блузката й и я допря до повърхността на бюрото,като я притисна отгоре с тялото си.
-Чакай!-рече тя и с това спря милувките му.-Изпитваш ли ваобще нещо към мен?
-Усещам нещо...някъде надолу...-усмихна се той.
Джесика го погледна с отвращение и понечи да го отблъсне,но той я спря,като посочи с пръст сърцето си.
Тя се усмихна...но усмивката беше повече в очите й,отколкото при устните.
Момичето започна да разкопчава хавайската му ризка.Той пък,като разбра,че може да продължи,смъкна бавно панталона й и впи устни в шията й.
Момичето смъкна с рязко движение ризата му и продължи с копчето на панталона.След като свали и него,Джейсън се вмъкна докрай между бедрата й и с внезапно движение смъкна дантелените й бикинки,но и скъса плата на места.
Тя изпъшка тихичко и се насили да проговори-устата й трепереше.
-Но...Имаш ли пре...?
-Шшт!-прекъсна я той.-Не се притеснявай...за нищо!
-Ама...!-беше спряна от пронизваща болка между краката си.Изписка лекичко,но той продължи все по-навътре и по-навътре.
Джеси беше сбърчила чело от болка,но изпитваше и нещо друго,нещо приятно.Скоро това чувство изпълни всяка клетка от тялото й.
Беше толкова върховно,че даже болеше.Толкова невероятно,че едновремено ти се иска да спре и да не спре никога...Тя не можа да сдържи гласа си и стоновете й се разляха из стаята.
''Да'',шепнеше и той,затворил очи и заровил глава в рамото й.
Усещаше топлият му,изгарящ дъх върху меката си,влажна кожа.
Изведнъж всичко секна.Джейсън се отпусна изнемощял и задъхан върху нея и я прегърна.Тя също обви ръце около него и сгъна пръсти така,че те потънаха в кожата му.
Целуна го няколко пъти,косата му я гъделичкаше.
Той,който още дишаше тежко рече шеговито:
-Здравей!-и погали кичурите тъмнокестенява,почти черна коса,разпиляна по раменете и гърба му.
Тя се засмя.
-Как си?
-Превъзходно!-отвърна й ухилено той.-А ти?
-И питаш?!-възкликна уморено момичето.-Я дай по-добре да се облечем и да си ходим,че навън времето се влошава.
Двамата излязоха през прозореца на покрива и внимателно успяха да се спуснат в двора.
Глава втора-Всичко се повтаря...
Разходиха се из двора...разказаха си за изминалите години...Но Джейсън заминаваше скоро за Испания.Там щеше да прекара последната си учебна година и да кандидатства за университет.Ако го приемеха,щеше да остане там за още по-дълго,можеше и направо да се останови в чужбина на по-добра работа.
-Аха...-промърмори тихичко Джесика,като се опитваше да скрие сълзите,нахлули внезапно в очите й.-Знаеш ли какво...ами,аз трябва да тръгвам.
-Чакай,дай си сегашния телефон!Мога да ти звънна!
-Не,не,по-добре да спрем дотук!Не ме търси!-тя се обърна и тръгна назад.
-Но,защо???Джес,спри!-извика той и изтича до нея.-Какво има?
-Виж какво,всичко се повтаря!Не искам да те преживявам отново,както преди!Не искам да плача повече за теб,за никой не искам да плача!Не си струва,защото на никой не му пука!
-Как да не ми пука,Джеси,аз не знаех!-опита се да я успокои той.
-Не се заблуждавай,недай да се опитваш да заблудиш и мен!Никой не може да ме разбере напълно,нито аз него,ако не съм го изпитала!Ти не знаеше какво ми е,само аз си знам и няма да позволя да се повтори,няма да страдам отново!
-Ако не искаш да се повтори,не ме зарязвай де!Този път нещата са различни!
-Може би,но ти пак ще отидеш другаде,пак няма да те виждам!
-Нали ще се върна?!Ще се върна заради теб!-рече мило той и и погали страната й.
-Не...недей да си проваляваш бъдещето заради едно чувство...не си струва...сега си заслепен,и аз някога бях така!Но се научих да не обръщам такова голямо внимание на любовта,в нея нищо хубаво не съм намерила!
-Все някога ще намериш!Ами,ами ако това съм аз?Ако аз успея да ти покажа щастието в любовта?
-Ако...всичко хубаво започва с тази дума!Ами ако не успееш?
-Струва си да опитаме!Ако само се криеш,няма как да я намериш,Джес,недей да бягаш!
-Добре...добре,но сега не обещавам нищо...може да опитаме,но не сега!Няма смисъл!Ако още се помним и ако още изпитваме нещо,след като се върнеш,тогава може и да се получи...но не сега,няма да го изтърпя отново!Но пак те предупреждавам,недей да рискуваш всичко заради едно чувство...чувствата предават,колкото и да са хубави!
-Но си струва...много по-приятни са от един успешен ден в училище...много по приятни от една оценка.Без тях е много самотно,чувствам се празен!
-И все пак чувстваш нещо...виждаш ли?А и може да си намериш някоя по-добра,с която всичко ще е наред?
-Ами ако искам теб?Ако не искам идеалната любов?Тя е твърде скучна за мен!!И за теб е така,опомни се,бе,човек!
Тя изпуфка,после се засмя...
-Само колко си прав!-това бе последното,което каза.Целуна го за сбогом и тръгна обратно към изхода...
Заваля дъжд...цялата беше вир-вода.
-Дин-Дон!-иззвъня звънецът.
Отвори й познатата фигура на майка й.Отвътре се разнасяше приятна миризма на пиле с картофи...’’Ммм!’’
-Леле,какво е станало с теб??Много се забави,къде се мота?!-бързо извади една кърпа от шкафа и започна да търка косата й.
-Минах през училище,мамо!-отвърна й тя.-Успокой се!Ох!Внимавай,скубеш ме,Ох!
-Няма значение,бързо под душа!-и я набута в стаята й.
Джесика се просна уморена на леглото,което много скоро стана влажно,заради подгизналите й дрехи.Обърна се по гръб и се загледа в небето...Защо винаги й се струваше толкова тъжно?То винаги й помагаше,как така й беше един от най-добрите приятели?Едно небе...’’Но е толкова красиво...!’’,помисли си тя.’’Погледнеш ли го,забравяш всичко и едновременно мислиш за всичко...най-добрият начин да премислиш нещата,каквито и да са те...’’
-Джес!-майка й я изтръгна от размишленията.-Какво ти казах?Влизай в банята!
Точно сега момичето осъзна,че й е студено..но нямаше време за такива подробности!
-Джесика!-вратата се отвори с трясък.-Ако веднага не си облечеш хавлията и не се сгрееш,да знаеш,че ще си ходиш болна на училище!
-Добре де,мамо!-изскимтя тя.-Не е толкова важно!
-Не е важно?!Я спри да ми се правиш на много умна и чувствителна и помисли за тялото си,че скоро току виж умреш от кръвозагуба,понеже не си забелязала,че си си отрязала пръста!-разфуча се майка й.
-Ооф!Много ме нервиш!Хубаво,но ако искаш да си облека хавлията,затвори вратата...от външната страна!!!-Джесика намуси и без това естествено подутите си устни,извади намачканата хавлия от шкафа,смъкна мокрите си дрехи и се уви с кърпата.След това набута всичко в пералнята и влезе в банята.
Врътна кранчето на душа,усети как топлата вода измества студената влага...Застича се от кичурите й върху лицето и закапа от миглите й.Погледна се в огледалото...очите й бяха зачервени,скоро запариха от сапуна и още по-сгряващи сълзи закапаха от големите й,влажни очи.Но не всички бяха предизвикани само от лютивия шампоан.Колкото и да го отричаше,не можеше да се заблуди-Той винаги й бе липсвал и щеше да й липсва.’’И ако сега не излезе нещо...не знам какъв е тоя свят!’’Изми се хубаво и излезе, плътно увита в кърпата.Студения външен въздух я накара да потрепери след горещата пара.Изсуши тялото си набързо,навлече си домашния анцуг и отиде да вечеря,с кърпа на главата.После си легна,без да чете,искаше просто да поспи и да се освободи от всичката тази тежест,която мачкаше сърцето й.Но и това не стана...когато заспа,не сънува слънчеви полянки,както обикновено,а задънени улици,тъмни пътеки,сънува него,но той беше далеч,тя не можеше да го стигне.Усети сълзите в очите си,но не им позволи да избият навън.’’Трябва да има някакъв начин!Не може всичко да е само това!’’,завика тя наум,главата я болеше,тресеше я.Забеляза слаба светлина,процеждаща се отгоре.Вдигна глава...слънцето се показваше величествено зад облаците.Тя протегна ръка натам...и светлината я обгради,тъжните й очи светнаха,усети как полита нагоре и...
...И се озова в леглото си..беше потна,имаше температура...Но с изненада установи,че треската отслабва,не беше както през нощта и скоро съвсем изчезна.
‘’Ще те чакам!’’,решително си рече тя наум и го повтори няколко пъти за кураж...
ioancheto
03-31-2008, 19:19
Nqmam Dumi Strahotno e :shock: :shock: :shock: :shock: :grin: :grin: :grin:
krisi_bep
03-31-2008, 19:26
Съжалявам,че ти правя забележка преди да съм го прочела,но тя не е към съдържанието.Ти каза,че това е разказ,а изведнъж излязоха някакви глави.Виж епизоди може,но глави има в повестите,романите и др,но не и в разказите ;)
Съжалявам,че ти правя забележка преди да съм го прочела,но тя не е към съдържанието.Ти каза,че това е разказ,а изведнъж излязоха някакви глави.Виж епизоди може,но глави има в повестите,романите и др,но не и в разказите ;)
:) hahh,ne razбирам мн мн от тея работи,ама щом казваш :? :-P
Радвам се,че ви е харесало,пускам още :grin:
Глава трета-Как да забравя...??
След две години...
........Времето беше студено...Лятото мина отдавна,преди околко три месеца и сега облаци покриваха мрачното небе.Въпреки,че беше само 5.00 часа,почти се бе мръкнало,или по-скоро димът над града не пропускаше светлината.Комините бълваха пушек усилено,а тези,които бяха задръстени,издаваха хрипливи звуци...разбира се,това беше само в изостаналата част от града,но тя беше предостатъчна да компенсира чистите места...
В едно от тези така наречени ‘’чисти места’’,в градинката зад един блок,се беше свряла групичка от ученици,някъде 12-ти клас.На една счупена пейка,съставена от една-две дъски седеше момиче,облечено в дебело,черно яке.В ръката си държеше нещо като димяща пръчица.Поднесе я към устата си и вдиша дима...очите й се замъглиха,съзнанието й се отнесе нанякъде...или по-точно наникъде...и тя не знаеше къде се намира точно,знаеше само,че забравяше,макар и за кратко...
-Дай малко!Аре бе!-чу се някакъв далечен,заглушен глас.Усети как някой я разтриса.-Дай насам бе!
Едното от момчетата изтръгна от ръката й тревата и всмука дима.Той също се зарея някъде в мрачното небе.Момичето затвори очи и ги отвори отново...светлината ги освети и зеленото в тях пребори кафявото,макар и помътняло от сълзи...
-Кога ще дойдат?Трябва да се прибирам..-рече Джесика с тих,студен глас.
-След малко..закасняват!-изграчи друго момче и сви юмруците си.-Ама то не е нужно и ти да присъстваш!
Джесика го погледна с яден поглед и това му подсказа,че е по-добре да си замълчи.Но вместо него се обади друг.
-По-добре си тръгвай,че да не ти стане нещо!Чу ли?!
-И какво си мислиш,че може да ми стане?-пророни гневно момичето.-Тая мисъл да ви изхвърчи на момента от главата,да не я избия аз!
Момчетата се изхилиха.
-Добре де,добре!-съгласиха се те.
Тя отклони поглед към задаващата се шумна ‘’банда’’,идваща отзад и кимна на останалите.Изправиха се и застрашително тръгнаха напред,докато стигнаха достатъчно и се изправиха лице в лице.
Джес се подсмихна подигравателно на ‘’уж’’страшните им погледи.И там имаше едно момиче..лесно щеше да я ликвидира.
И всичко започна с един удар от другата страна.Всички се нахвърлиха един върху друг,юмруци се разхвърчаха насам-натам и удряха този,който оцелеха по случайност.Джес удари няколко на изкуствената русокоска,която не й отвърна с нищо друго,освен писъци и Джесика беше принудена да й запуши устата с няколко листа,за да спре пронизващата болка в главата си.
-Млъквай ма,лигло!-и я запокити в тревата,където и си остана.
-Ще биеш брат ми,а?-чуваха се виковете на момчето,което беше изтръгнало тревата от ръката на Джесика.-Малкото ми братче?-и налагаше яростно другия.
Джесика се завтече да помага на един от другите си приятели и го измъкна от лапите на една ‘’горилка’’,като издращи ръцете му.Той се обърна с цел да я спре,но тя му фрасна една главичка и той се строполи замаян на земята.
-Ох!-Джесика се хвана за челото,което беше забумтяло от болката.
-Хванете момичето!-завика един от противниците.-Вземете момичето!
-Джес!-изкрещяха и приятелите на кафявокоската.-Бягай!
Момичето погледна уплашено момчетата,насочили се към нея и затича в неопределена посока...трябваше да намери къде да се скрие!Чуваше стъпките им близо зад себе си...и те се приближаваха повече и повече!Сви зад един блок...чувстваше се като в лабиринт,нямаше си и представа къде се намира!Не смееше да погледне назад,но нещо й подсказваше,че те се бяха разделили и трябваше да внимава още повече.Кракът и се свря зад един корен,тя се препъна и с писък падна на земята.Изправи се бързо,като се стараеше да не обръща внимание на болката в колената си.Изтупа панталона си в движение и направи още един рязък завой.Пред нея изскочи един от преследвачите й и тя го посрещна с писък.
-Опа!-ухили се злобно той.-Я кого си имаме тук!-и понечи да я хване,но тя го ритна с все сила между краката и той се строполи в краката й.
-Така те искам!-усмихна се и тя и му удари още един ритник,за да го забави достатъчно.
Изведнъж чу бързи стъпки зад себе си и затича изнемощяло,беше се забавила прекалено много.След малко пред нея изскочи още един,а тя,нямаща време да реагира се блъсна в него.Той я улови в здрава хватка и я повдигна от земята.Джесика зарита във въздуха и улучи няколко пъти другия,който я следваше отзад.
-Май не си толко’ трудна,а?-погледна я подигравателно той и й удари един.Малко кръв се стече от носа й.-Това е за Боби Кутрето!
Тя зарита оща по-силно и така се разбесня,че другия едвам я задържаше.
-Братле,по-леко,че може да я изпусна!
-Като я изпуснеш,пак ще я хванем!-със същата подигравателна нотка подметна той,а Джес му отвърна с най-злобния поглед,на който беше способна(въпреки,че беше малко смешен)и присви очите си.
Тръгнаха с нея обратно и се върнаха в градинката,където всички бяха насядали или налягали изморени и разтриваха синините си.
-К’фо давате за нея?-попита момчето,което държеше Джесика.
-Джес!-извикаха в хор другите.-Пуснете я!
-Ще я видим тая работа...-каза главатаря на другата банда и се приближи към Джесика.Усмихна й се мазно и възползвайки се от възможността,се приближи дотолкова,че тя усещаше отвратителния му дъх в лицето си.Тя го изрита с погнуса,на което той отвърна с плесник....
-Стига вече!-едно момче от приятелите на Джесика отиде до тях и,заедно с останалите от групата успяха да освободят момичето.После тичешком се качиха в трамвая и успяха да им се изплъзнат.
Джесика побърза да попие с носната си кърпичка кръвта,все още седяща под носа й, поизтупа дрехите си и прокара пръсти през косата си.
-Сега съм като нова!-усмихна се тя и през това време стана от мястото си и го отстъпи на една старица.
-Това е просто несъвместимо!-промърмори едно от момчетата,което се казваше Джими.-Да си в такава банда и да правиш такива неща!
Джесика го изгледа учудено.
-Това,че се влача с вас,не значи,че променям принципите си!-обясни набързо тя.
-О,влачиш се значи!Да не вземем да ти се обидим?!
-Стига бе,Тимпан(Тими)!-ухили се тя и го побутна.После се замисли...дали наистина не се’’влачеше’’?Това пушене не й помагаше-напротов,само влошаваше нещата...Искаше й се да има и друг начин!’’Ами ако просто не се опитвам да го забравя?”,двоумеше се тя.’’Чакам го...но той дали ще ме познае,когато си дойде?Ами ако ваобще не се върне?”Седеше така замислена и неподвижна още 5-10 минути и накрая стигна до един извод.-Знаете ли,момчета,аз мисля да престана с пушенето!-промълви тя съвсем тихичко,но въпреки това те я чуха.
-Защо?-изненадано попита един.
-Ами,то с нищо не ми помага!-започна да се оправдава тя на упречните им погледи.-Просто...не искам да се забивам...не искам..Това..това е затворен кръг!
-Но е приятен...поне чувстваш нещо!
-И все пак,може да има и други начини...за хубаво усещане...!
-Все още не сме ги открили,тъй,че!...
-Вие не ги и търсите!А аз смятам да го направя...спирам с това!
-Това значи ли...?
-Не,оставам в групата,как иначе?Без вас вече не мога!-усмихна им се тя и им помаха,защото трамваят вече беше стигнал спирката й.
lovetanya
04-02-2008, 20:06
Качвай още...Много ми харесаха :grin:
Morskoto_oko
04-02-2008, 20:35
Харесва ми драмата, която си вкарала, хареса ми екшана.. Харесва ми, че не е напудрено като класическите книги от "незабравимите" епохи на Романтизма и Реализма. Не одобрявам еротичната сцена. Това е за жадувващите за такива усещания момци и девойки. :smt019
Имаш усет за това как да предизвикаш интереса на читателя. Респект. Виждам, че си оставила вратичка за продължение. Чакам следващия епизод с нетърпение. Имаш талант!!**** :grin:
Харесва ми драмата, която си вкарала, хареса ми екшана.. Харесва ми, че не е напудрено като класическите книги от "незабравеимите" епохи на Романтизма и Реализма. Не одобрявам еротичната сцена. Това е за жадувващите за такива усещания момци и девойки. :smt019
Имаш усет за това как да предизвикаш интереса на читателя. Респект. Виждам, че си оставила вратичка за продължение. Чакам следващия епизод с нетърпение. Имаш талант!!**** :grin:
E mersi mnogo :) за всичките ви коментари...Ами аз просто не обичам лигавите разказчета и не искам моето да е такова-то е по-...реално?
Се тая,пускам още :grin:
И съм сам...
Беше хубава сграда...С бели стени,дървени врати и рамки на прозорците...но нещо й липсваше...Нямаше никой близък,никой,на който да можеш да се опреш...всички гледат как да те прецакат...
Джейсън вървеше из студения коридор на университета и замислен беше забол поглед в цименовия под.Сви в една ниша и отвори вратата.Стаята,макар и огряна от слънцето му се виждаше мрачна...Живееше сам в нея,имаше само една снимка на семейството му и картина на един самотен гълъб,това беше единствената украса.Натисна копчето на радиото върху нощното шкафче и се заслуша,все така умислен, в песента.Днес бе петък,уикендът предстоеше,но това за него не беше много приятна мисъл.И без това тук нямаше какво да се прави,по-добре да учеше!Не си падаше по простотиите,които вършеха другите,може би,защото самите хора му бяха неприятни...Ако имаше някой друг,с който да се забавлява така..да се забавлява истински,щеше да е щастлив...
И в резултат от тази скука,заради която нямаше какво друго да се прави,освен да се учи,той беше един от най-добрите ученици.Почивните дни прекарваше над някоя интересна книга,или пък в разходка из малкото природа в околностите.Виждаше се рядко с родителите си...чувстваше се толкова самотен и изоставен.Но щеше да изтърпи,щеше...заради нея...Тя не искаше той да проваля бъдещето си и нямаше да го направи,колкото и да му липсваше...Колкото и да му липсваше звука на смеха й,докосването на устните й,вечно питащите й очи...Нямаше да я разочарова,щеше да изтърпи,това бе единствената му отеха...когато свършеше щеше да се върне при нея.
А тя дали го помнеше?Дали тъгуваше?Или си беше наложила да забрави,не го искаше,не й пукаше?Тези мисли го измъчваха,но той се стараеше бързо да ги замени с други.И си представяше,загледан в звездите,вдъхващ чистия въздух,как и тя седи там,облегната на рамката на нейния прозорец и мисли за него...
Така беше първата година...Постепенно образът й избледня в съзнанието му,не виждаше така ясно очите й,не чуваше гласът й...Страхуваше се от това и едновременно му олекваше.Сприатели се с няколко от по-свестните момчета и вече се разхождаше заедно с тях.
Скоро всичко с превърна само в сън...в един спомен,който стоеше надълбоко в сърцето му и се появяваше само нощем,като отдавна изчезнала рана...И въпреки това,този сън не позволяваше да бъде забравен...
-Хей,Джей!-викна русокосо момче-Ела да се запознаеш с тая сладурана!
Джейсън се приближи към насъбралата се около масата компания,гледайки упречно приятеля си.
-Здрасти-рече той вежливо,протягайки ръка към момичето.-Как си?
-О,превъзхдно!-отвърна с превзет глас тя и му се усмихна със студена,скована усмивка.- Саманта!-и тя хвана ръката му,гледаща с поглед,който трябваше да мине за сладък...
После се приближи към него и го прегърна.Джейсън не усети как,но нещо го накара да се отдръпне и да я избута.
-Проблем ли има?-попита го тя,явно раздразнена.
-Не се обиждай,ама...не се занимавай с мен.-изфъфли притеснен Джейсън и прокара пръсти през кестенявата си коса.
-О!-възкликна тя,очевидно изненадана и го изгледа високомерно отдолу-нагоре.-Нямаш проблем!-врътна се и си взе коктейл от масичката,която почти не събори в яростта си.
Приятелят му изчака момичето да се отдалечи и бутна с всичка сила Джейсън.
-Какво ти става бе,идиот?!Държиш се като задръстен комплексар!
-Разкарай се бе,не ща да ме уреждаш с момичета,колко пъти трябва да ти казвам?-изнерви се Джейсън.
-Не мога да разбера какъв ти е проблема?Гледай какво маце можеше да забиеш!
-Маце...Момиче,като всички други!
-Е,ти какво искаш,някоя извънземна?!
Джейсън направи отегчена физиономия,явно много пъти бяха провеждали този разговор.
-Абе,остави ме на мира!-промърмори сърдито той и си запроправя път между навалицата от хора,дошли на партито.
Никой не можеше да го разбере и на него не му пукаше усобено,но понякога много го дразнеха.Мина се само с една отегчена въздишка и се хвърли по гръб на леглото.Загледа се в чистобелия таван...понякога имаше чувството,че се намира в лудница с всичкото това бяло...Нямаше търпение да напусне това място за една два-три дена по Коледа,щеше да посети семейството си.
-Здравей,Джейсън!-рече мил глас,въпреки което момчето се стресна.-Всичко наред ли е?
Беше Кейти,от курса на Джейсън.Имаше русолява коса,спускаща се свободно по раменете й,лице с нежни черти,обсипано с лунички и сияеща усмивка.
-Да,Кейт,всичко е наред,защо?-попита леко очудено той,като не можеше да отклони погледа си от нея.
-Ами,изхвърча като фурия от купона...и ме събори.-тя се усмихна лекичко и показа раната на лакътя си.-Та се чудех защо си толкова ядосан!
-Леле,извинявай!-притесни се Джейсън.-Добре ли си?-стана бързо от леглото и извади малко памук и спирт.-Ей сега ще промия раната.
Той я дръпна да седне на леглото и се настани до нея,докато напои памука с достатъчно спирт.Хвана внимателно ръката й и започна да разтърква раната с памука.След като свърши,вдигна очи към Кейти,която го гледаше усмихнато.
-Благодаря,много си мил!-рече тя.докато разгъваше навития си ръкав и лекичко изохка,когато платът докосна раната.Двамата седяха така и не можеха да откъснат очи един от друг.Кейти се приближи бавно към него и го целуна нежно.Джейсън й отвърна,въпреки гузното отношение на стомаха му.Докосна шията й и със съвсем леки,дискретни движния я приближи още повече до себе си,а тя обви ръцете си около тялото му и зарови пръстите си в косата му.......................
На сутринта Джейсън се събуди и понечи да стане,когато изненада но забеляза Кейти до себе си,сгушила се в него.Коремът му се обърна на опаки,мозъкът му забумтя и този път той не можа да пренебрегне мъчителното периодично свиване на сърцето си.Чувстваше се виновен,а беше забравил причината...
В този момент Кейти се събуди,разтърка очите си и погледна щестливо Джейсън.
-Добро утро!-поздрави весело тя.
-Здрасти.-изфъфли и момчето,опитвайки се да звучи по-ведро,та Кейти да не се обиди.Въпреки това момичето усети негативното му отношение,асла реши да си замълчи.
-Е,събота е,какво ще правим?-попита тя с онзи мек,нежен глас...
...-Стиге де!-викна друго момиче,много по-далеч от онова светло място.Гласът й беше и по-дрезгав,по-груб.-Достатъчно ти беше за днес!
Караше се на момчето,в което беше седнала и което не спираше да я целува.
-Ама,прекаляваш вече!-ядоса се тя и стана рязко.Той се опита да я дръпне обратно,но тя издърпа сърдито ръката си и понеже той не престана,му цапна един.
-Ей,момиченце,внимавай къде си размяташ ръцете!-викна момчето и се изправи в цял ръст.Беше много по-висок от нея,но тя не се стресна ни най-малко.
-К’во ще ми направиш,бе?!-попита тя предизвикателно.
-Не си намерила подходящия за заяждания,Джули!
-Каква Джули?!Моля?!Я кажи как се казвам?-не можа да повярва Джесика.
Момчето сбърчи чело и почеса главата си леко смутено.Тя повдигна разярено веждите си,после го срита.
-Смятам,че за два дена поне можеше да ми запомниш името!-разкрещя се тя,гласът й прозвуча зловещо,заради ехото.-Колко още има?-тя го удари пак.-Простак!
Това беше последното,което благоволи да изкрещи,обърна се и си тръгна възмутена и намусена.
Толкова се беше ядосала,че даже не спря при приятелите си,а ги избута грубо,за да мине.
-Джес?-викна очудено след нея едно от момчетата.Джесика не отговори.-Хей!
Той изтича до нея и я дръпна за ръката.Тя реши,че е безмислено да се дърпа и цупи и затова само се обърна и замълча в очакване.
-Какво ти е,бе?-попита той едва ли не упречно заради държанието й.
-Нищо ми няма!-излъга тя и понечи да се отдръпне,обаче той я хвана още по-здраво.
-Не на мен тия!Ето,вземи!-рече той,бръкна в джоба си и извади цигара и й я подаде.
Тя сбърчи чело...”Не трябва!”...”Но няма как иначе”...”Не,не,не искам!”...”О,да,разбира се,че искаш!”...”Не,не искам!”,отсече тя наум и колебанията приключиха.
-Хайде де,Джес,малко трева,какво толкова?-рече Тимпана и й набута в ръцете цигарата.-Ще ти стане по-добре!
-Това не оправя нещата...!-почти шепнешком промълви тя.-Не искам!-и я смачка.
-Хей,хей,хей,знаеш ли колко струва това?-закрещя Томи и изтръгна пръчицата от ръцете й.
-Няма проблем.-рече тя с онзи гърлен глас и му набута десетолевка в джоба.-Утре останалото.-обясни тя и продължи нататък,след като го потупа по гърба.
Morskoto_oko
04-03-2008, 19:56
Това го прочетох два пъти. :lol:
Пак има забележки, но те са дребнави. Щях да ти пиша, че допускаш по една две правописни грешки във всеки епизод, който си постнала, но като си четях предното мнение, си открих много тъпа и недогледана печатна грешка и си помислих: Аз допускам такава грешка при това малко мнение което съм написал, пък какво остава за дългите текстове, които пускаш ти. :lol: Продължаваш да държиш интереса, но да видим до кога. :-P Само не разбрах какъв е "жанра" на твоето произведение? Поздравление за упоритостта, с която пишеш. Дано и да го довършиш. /кажи ми, че те няма да се съберат/ Един ден от теб може да излезе много сполучлив писател.
P.S. Поздрав ти с песента Bleeding Through - Line in The Sand. Ако я намаш изтегли си я - Много е нежна. Най вече обърни внимание на текста.
Това го прочетох два пъти. :lol:
Пак има забележки, но те са дребнави. Щях да ти пиша, че допускаш по една две правописни грешки във всеки епизод, който си постнала, но като си четях предното мнение, си открих много тъпа и недогледана печатна грешка и си помислих: Аз допускам такава грешка при това малко мнение което съм написал, пък какво остава за дългите текстове, които пускаш ти. :lol: Продължаваш да държиш интереса, но да видим до кога. :-P Само не разбрах какъв е "жанра" на твоето произведение? Поздравление за упоритостта, с която пишеш. Дано и да го довършиш. /кажи ми, че те няма да се съберат/ Един ден от теб може да излезе много сполучлив писател.
P.S. Поздрав ти с песента Bleeding Through - Line in The Sand. Ако я намаш изтегли си я - Много е нежна. Най вече обърни внимание на текста.
Ех,ех,не можах да си намеря поздрава :o
Иначе жанра е драматовидно креминале сериал :-o глюпости
Ех,радвам се,че мислиш така,аз попринцип си мечтая да се насоча към литературата.
Да,ще се съберат,но няма да има хепи енд! :-P
А...то и аз не знам какво ще стаа ся,затова ми е малко странно и затова сигурно става такова,като онея сериали,дето спират на най-интересното или дето се чудиш ко ше стане после...Щот и автора не знае :D
BWald0rf
04-05-2008, 16:32
Хубаво е ! Браво
Morskoto_oko
04-05-2008, 19:27
Ех,ех,не можах да си намеря поздрава :o
http://www.youtube.com/watch?v=8PXgFLlJLO8
E,мерси,хубава е песничката :) :-P
Morskoto_oko
04-20-2008, 19:15
Е, какво стана сега! Твърде дълго вече държиш в напрежение читателите. Музата ли те напусна? Недей така. Хайде, искам да знам какво стана. След една седмица ще ми спрат нета.
Ауч,не го бях видяла тва! :( Мързела ме хвана...ама ей ся ше го напиша :grin:
ANTIHUMAN
04-25-2008, 16:30
Много хубав разказ! Харесва ми.Имам 1 въпрос.
Още колко разкази ще има?
Ти каза ,че ще завърши happy end ,а в същото време няма да са заедно? :-o :shock: :? 8) :P
Много хубав разказ! Харесва ми.Имам 1 въпрос.
Още колко разкази ще има?
Ти каза ,че ще завърши happy end ,а в същото време няма да са заедно? :-o :shock: :? 8) :P
шматчоо/шматкеее,те ще се съберат,но няма да има хепиенд :grin:
Няма друго като единственото...
След още 2 години
„Шляп,шляп”-женска фигура в дълго черно палто вървеше бързо по улицата,а кафеникавите й ботуши разпръскваха кишавия сняг.Беше тъмно,лицето й почти не се виждаше от голямата качулка,а и тя беше забила очи в мръсния асфалт.Скоро влезе в един вход на един от многото блокове и се заизкачва по стълбите.Живееше тук от около година и половина,заедно с една нейна добра приятелка от училище-Шарлот.Учеше Психология на Литературата(:Dбаси импровизираната специалност)в Университет,а в свободното си време или беше някъде с приятели,или работеше в едно кафене.
„Дзррр!”-позвъни,беше си забравила ключовете.
Отвори,разбира се,Шарлот,която беше ухилена и говореше по телефона,обаче почна да писка,когато Джес влезе с мокри и мръсни ботуши в стаята си.
-О,моля те!-тя се просна на леглото и зарови лицето си в чаршафите.
Шарлот я погледна стреснато и затвори телефона.Отиде до леглото й и седна до нея.
-Добре ли си?-рече тя така,сякаш говореше на 3-годишно дете,което си е ударило главата в ръба на масата.
-Както обикновено.-обясни Джесика.
-Ти обикновено ваобще не плачеш.
-Не,ама се чувствам точно както сега.Просто реших да го изразя,’щот усещам как ще се пръсна.
-И защо се чувстваш така?-попита Шарлот.
-Защото нищо няма смисъл.-поясни другото момиче.
-Не е вярно.
-Вярно е.
-Не,не е.
-И още как!Смисъл има за тези,които имат за кого да живеят!
-Но...Джес!-нямаше да е лесно да обори възгледите й.-Ти имаш за кого да живееш!Има толкова много хора,които те обичат!
Джесика се изправи и я погледна,спиралата й се беше размазала.
-А защо хората,които аз обичам ги няма?-каза го почти шепнешком.
Приятелката й я гледаше тъжно.Знаеше за кого говори.
-О,Джес,защо не го забравиш?Намери..намери някой друг..който да те прави щастлива.
-Няма такъв.Толкова ли не можеш да разбереш,че няма как да откриеш друго като единственото??
-Но..
-Няма какво да говорим,просто..нещата станаха такива,каквито са и аз нищо не мога да направя.-отсече Джесика,но за да успокои приятелката си добави-Все пак ще се справя.-и смигна лекичко.
Шарлот само въздъхна.
-По-добре заспивай...
-Това и смятам да направя.-отвърна тя.-Само да си ‘фърла един душ.
Скоро(беше към 1.00 часа)къщата утихна.
„Дззр,Дзрр,Дзрр,Дзрр!!!!!”-някой упорито звънеше,или по-скоро биеше звънеца.Една от вратите се отвори и от нея изникна Шарлот по халат,докато пиеше какао.Косата й беше рошава,а на масата,която току-що беше напуснала имаше разхвърляни записки.
-Идвам!-изкрещя тя,изнервена от упорития им ранен гост.
Отвори вратата и се ококори.Гледаше я млад мъж на около 20 години с тъмна коса и ококорени кафеви очи.Понечи да влезе,но Шарлот го спря.
-Ъъъ,кой сте вие?-попита тя учтиво.
-Моля те,трябва..аз,моля те,искам да видя Джесика..Джес,моля ти се,трябва,аз..трябва да я видя!!-беше задъхан и определено настоятелен.
-Добре де,добре,влез!-изгледа го подозрително.-Но Джесика сега спи.Аз съм съкварирантката й-Шарлот,приятно ми е!-и подаде ръката си.
-О,да,аз съм Джейсън.-отвърна й той и разсеяно разтърси ръката й,докато оглеждаше къщата.-Ами Джес?Тя къде е?
Не беше забелязал,че момичето го зяпа втренчено.
-Ка..кво..има?-попита я той.
-Как каза,че се казваш?
-Джейсън.-не виждаше нищо странно в това да се казва Джейсън,но Шарлот продължаваше да го гледа очудено.
-Онзи Джейсън?-почти прошепна тя.
-Ами..предполагам.-той се ухили,значи тя беше говорила за него.-И все пак,може ли да я видя?
-Ох,добре,но ако не е в настроение,ти си виновен.
-Няма значение,само ме заведи при нея.Пък ще видим как ще реагира.
Тя го отведе по коридора и сви вляво.Отвори вратата,която беше пред нея.
-Джес!- прошепна това в ухото й.
Сумтене.
-Джес,важно е!
Ръмжене.
-Джесика!-този път Шарлот извика.
-Ще те захапя!-закани се другото момиче,но още не отваряше очи.
-О,моля те,стига глупости!
Чу се изхилване.Джесика се изправи и смръщи очи,заради светлината.
-Кой е там?-още не можеше да разпознае дългочаканата усмихната физиономия.
-Аз ще ви оставя.-съобщи Шарлот и се изниза през вратата.
Джейсън се приближи.Последва смаян писък,Джес буквално скочи от леглото в обятията му и толкова прегръдки,целувки,колкото за всичките години,които бяха разделени.
-Не мога да повярвам!-успя да изрече тя,когато устните му се отлепиха от нейните.
-Никога повече!
-Да!
И след това двамата се строполиха на леглото и Шарлот си знаеше,че не трябва да ги безпокои.
ANTIHUMAN
04-26-2008, 18:32
Не ми казвай ,че това е края на разказа :( Супер ми стана интересно и той свърши (надявам се да не е така) :-D УСПЕХ в следващите ти разкази :P
Morskoto_oko
04-26-2008, 19:40
Не ми казвай ,че това е края на разказа Супер ми стана интересно и той свърши (надявам се да не е така) УСПЕХ в следващите ти разкази.
А ето и аще един зарибен. :grin:
Чакаме следващата част. :P
lovetanya
04-26-2008, 20:06
Не ми казвай ,че това е края на разказа Супер ми стана интересно и той свърши (надявам се да не е така) УСПЕХ в следващите ти разкази.
А ето и аще един зарибен. :grin:
Чакаме следващата част. :P
Нямам търпение :grin:
:grin: :grin: :grin: ЛЕЛЕ колко ме радватее :grin: почвам да пиша,но не обещавам да пусна много скоро,защото след 10-тина минути заминавам...Но спокс,не е края,има време :)
Tozi razkaz mi e mnogo interesen iskaaamm oshteeee chakam s netarpenie sledvashtata chast :grin: :grin: :-D :)
ANTIHUMAN
04-27-2008, 09:48
Tozi razkaz mi e mnogo interesen iskaaamm oshteeee chakam s netarpenie sledvashtata chast :grin: :grin: :-D :)
Много сме зарибени :grin: :grin: :grin: Много ме радва този разказ!
П.П. Имай късмета ,да свърши към следващите 2 месеца ще те убия! 8) Супер е. Ау много се радвам! :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin:
BWald0rf
04-28-2008, 08:06
Супер е ...
Tozi razkaz mi e mnogo interesen iskaaamm oshteeee chakam s netarpenie sledvashtata chast :grin: :grin: :-D :)
Много сме зарибени :grin: :grin: :grin: Много ме радва този разказ!
П.П. Имай късмета ,да свърши към следващите 2 месеца ще те убия! 8) Супер е. Ау много се радвам! :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin:
Упс,упс,ууупс,май ше ме убиваш много скоро :oops: то е към края :(
...Този ден...
Този ден сякаш никога нямаше да свърши,защото времето бе спряло.В този ден цялата мъка се изля със смях.Слънцето светеше по-ярко отпреди,защото нямаше облаци,които да го скриват...
Бяха се сгушили на една от пейките в парка.Времето като по поръчка беше коренно различно от вчерашното-е,земята все още беше мокра,вятърът от време на време пак подухваше,но това не можеше да помрачи радостта им.
-Как стана така,че се върна?-Джес не се беше замисляла за този въпрос.-Не можа да си намериш работа ли?
-О,намерих си,при това доста добра,само че..ме изритаха.-каза го с усмивка на уста,сякаш нямаше нищо по-хубаво от това да те уволнят.
-Моля??Защо?-не,че много я интересуваше,важното беше,че той е тук.
-Не ми се говори за това.
-Добре.
И двамата замълчаха за известно време-нямаше нужда от думи.Но скоро въпросите пак се застрелкаха из главите им.
-Та какво прави през цялото това време?-попита Джейсън.-Колко глави завъртя?
Тя го погледна очудено.Не искаше да отговаря на този въпрос.
-В какъв смисъл?
-С колко беше след мен?
-Има ли значение?
-Да.
-Ох...нито един от тях не беше значим за мен.
Започваше да се оправдава,без да има точно обвинение,после се изчерви и го погледна виновно.
-Бях объркана.
Джейсън само продълаваше да я гледа безмълвно.
-Колко?-гласът му не беше толкова нежен като преди малко.
-Незнам.
-Как така незнаеш??
-Еми,така..не съм броила.-беше забила поглед в обувките си.
-Ясно..-той замълча.
-Извинявай.-каза го по-искрено от всичко,промълвено някога..........
За жалост Щастието ги навести за кратко,или по-скоро те се спряха до него твърде недоверчиво..Защото те избраха да мислят за бъдещето и изгубиха съвместните мигове..А живота е един,толкова кратък,че без да се усетиш,няма да успееш пак дапоемеш въздух,да разтвориш очи и да съзреш това,което винаги те е правило щастлив.Вместо това си се затворил в прашната стая и правиш това,което правят всички останали.Затова Земята се е превърнала в това,което е,защото никой не се стреми да опита това,което е зад границите,да върви по стръмните пътеки,които винаги се оказват по-красиви,защото там всичко е недокоснато,диво.Всеки се стреми към утъпкания път,който често ни кара да забравим Щастието,да загърбим това,за което бленуваме,само защото другото е „правилно”.
Те двамата също бяха поели заедно с течението,но може би някога някъде щеше да им се даде друг шанс..Някъде,където граници нямаше.
...-Да не забравиш нещо?-Джес обикаляше из къщета и оглеждаше навсякъде.
-Всичко съм си взел,мило!-отвърна и Джейсън с четка за зъби в уста.-Стига се притеснява,това не ти е последното пътуване,и да забравиш нещо,не е такъв проблем.
Тя се спря на вратата и го погледна усмихната.Погледа и беше изпълнен с умиление и някаква тъга..
-Обичам те!
-ООО!Недей да говориш така,все едно вече няма да се видим!Ще ти пиша,ще се чуваме!Разделяма се само за 2-3 месеца!
-Ти не ме ли обичаш?
Той заряза четката,отиде до нея,гушна я и я целуна,като я омаза цялата с паста.
-Нямаш си и представа..Моля те,не ми говори,толкова ще ми липсваш,че просто незнам,не искам да говорим.Само ме боли още повече..
След около час пред летището двамата се сбогуваха..не искаха да се разделят,но това говореше „благоразумието”,толкова глупаво..
-Това е златна възможност и за двама ни!Не можем да го пропуснем!Горе главата!
Тя плачеше.
-Знам..знам..-хлипайки шепнеше.-Но не искам.Не може ли просто да избягаме от всичко??
-Не,Джес,не..
-Последно повикванена пътниците за полет 18-ти,моля!-гласът беше толкова леден и далече за тях!!!
-Хайде,миличка,върви и ми се обади,като пристигнеш!
Накрая се разделиха без думи,погледите,които си отпратиха бяха предостатъчни...
Краят на една история...
Джесика си седеше в удобната седалка и слушаше музика,нахлупила слушалките и затворила очи,почти задрямала...
Чу заглушените възклицания на хората около себе си,огледа се,всички бяха насочили погледите си разтревожено към телевизорите,закачени за покрива.Тя също вдигна очи натам...две коли бяха почти смазани,тя свали слушалките си,за да чуе какво говорят водещите...и чу името му,разпозна потрошената кола...Джейсън...Гледаше натам и не виждаше,очите й бяха замъглени от сълзите,замръзнали от изненада,сърцето и стомахът й се свиха на топка,а мозъкът й просто не реагираше...Седеше там,вледенила се от ужас и болка,забравила да се движи...пръстите на ръцете й не помръдваха,сякаш вкаменени,клепачите не трепваха...само сърцето туптеше мъчително..Джейсън...И изведнъж способностите й се възвърнаха,беше разбрала..него го нямаше..слънцето бе изгоряло...сърцето й също се обви в пламъци...Тази ужасяваща болка се плъзна към очите й и закапа от там неконтрулируемо.А на нея не й се искаше да повярва,шепнеше тихичко името му,съзнанието й завика за помощ,но нямаше кой да се отзове..Беше в дупка, а вече нямаше нищо,което да й дава светлинка.
И най-накрая забеляза настаналата паника около нея,хората крещяха,стюардесите се мъчеха да ги успокоят...но всичко това й се струваше някак далечно,заглушено...вече не искаше да е там,не искаше!
''Ще се разбием!'',бучаха писъците на жената до нея,малките ревяха оглушително,виковете се разнасяха навсякъде.''Ще се разбием в скалите!''...
...Усети как се разтриса,всичко се задвижи толкова бързо,че не можеше да се определи кое къде е.''Винаги съм харесвала скалите!",успя да промълви тя и се усмихна тъжно,преди ужасния тътен,преди всичко да се потроши,разхвърчаха се стъкла...настана хаос.Джес зарови лице в дланите си и въпреки това едно стъкълце разряза бялата й кожа и оттам рукна кръв.Усети пронизваща болка в корема си..погледна натам,едно желязо се беше забило в нея,и въпреки това болката,която изпитваше там,не можеше да се сравни с тази в сърцето й.Усети как отслабва,как не може да държи очите си отворени,свлече се надолу..от това желязото се размести и още по-силна болка изпълни тялото й.Усети топлата си кръв да се стича по желязото и да капе по ръцете й...Сякаш устните му във въздуха се впиха закратко в нейните...и тъмнината навлезе в нея,малка вадичка кръв се плъзна от ъгълчето на устната й,големите й тъжни очи се затвориха и тя вдиша от прашния въздух за последен път...
...Изгревът беше сладък и светъл...Денят,колкото и да беше труден,бе красив,сгряващ...Но залезът дойде...огнен и завладяващ!Сега нощта настъпи..и има само мрак...Но кой знае?Утре може да дойде някъде другаде..на по-хубаво място,където няма нощ...!
И след месец,два различни гроба бяха покрити със студен сняг.След мсесец месечината огря две различни плочи,с различни имена.След месец вятърът забрули голата земя,където лежаха две тела,винаги търсещи се,и можем само да гадаем,дали това,що беше вътре в тях се е намерило и е станало едно.
След месец,от снегът поникна стръкче свежа зеленинка,скоро се разтвори...И онова,което беше вътре бе обляно в светлина,смеси се със снега.
Всяка сутрин тези две цветя,намиращи се толкова далеч едно от друго,а свързани с такава силна обич,бяха огрявани от златистия изгрев,денем понасяха студа,вятъра и самотата,крепени от мисълта едно за друго.Вечер се оцветяваха в светлините на кървавия залез и нощем се сънуваха и бяха заедно...
И мисля,че можем да наречем тази история една приказка без край,тъй като ничий живот не свършва,ничие сърце не спира да бие,щом това,което го е задействало е още живо и ничии очи не се затварят,щом красотата я има още...
Може би ще ви разочаровам с този край...но това е за мен живота! :cry:
lovetanya
05-13-2008, 13:29
:cry: :cry: :cry: Страхотен край...Много ми хареса...Самото романче беше много завладяващо... :)
BWald0rf
05-13-2008, 19:55
Страхотно е! Наистина,браво .. Имаш талант !!!
Straxoten krai, chudesen e, no mnogooo mnogo tajen :-# :-# :-#
sexa_na_kompleksa
05-28-2008, 11:55
Охх, как ме разчувства ... :-# Много е красиво, наистина!
We Will Rock You
05-31-2008, 16:47
Браво!Супер е!Да ти кажа честно,познах,че Джейсън ще умре в катастрофа!Просто ги усещам тея неща :)
love_veselka
05-31-2008, 19:22
много е тъжно :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry:
FeelMyPain
06-26-2008, 14:15
Това е най-якото разказче, което съм чел през целия си живот.Браво,браво,браво страхотно бешеееее :cry: .Много тъжен край. :(