sexa_na_kompleksa
04-05-2008, 15:48
blagodarq
sega imam drug problem na tozi sait http://www.myschoolbel.info/Temi_LITER_11klas_Vazov.html
kato izteglq edno mi izlizat maimunki
ako moje niakoi da go svali
ОБЩИ ТЕМИ ВЪРХУ ТВОРЧЕСТВОТО НА ВАЗОВ
3. Войните на България през погледа на Иван Вазов - изтегли
i mi go prati 6te sam mnogo blagodarna
Заповядай:
ВОЙНИТЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ВАЗОВ
В разцвета на творческите си си¬ли, стъпил вече здраво на литера¬турния връх, през 1910 г. Иван Вазов прави своеобразна оценка на творчеството си и заявява в едно интервю: „Българският писа¬тел трябва да се сроди с народа, с неговите чувства, нужди и идеали. Само стоящ близо до народа, черпейки Вдъхновение из неговия живот, из неговата богата и мощна душа, вслушвайки се със симпатия в туптенията на неговото сърце, той може да спечели това сърце, той е разбрал и изпълнил дълга си.” През целия си път на писател, патриот и човек Вазов е бил част от наро¬да си, вълнувал се е от проблемите му, отразявал ги е в творчеството си, анализирал ги е, търсел е вечната истина в тях. Писателят не е взел участие в Априлското въстание, не се записва и в опъл¬чението, остава малко встрани от самия акт на ре¬волюционното Съединение, посещава Сливница след войната. Той не е активистът, деятелят - той е философът, търсачът, анализаторът. И макар че не е активен участник в историческите събития, бла¬годарение на него те достигат до поколенията в един пречистен, патриотичен, романтичен и реалисти¬чен образ. Част от съвременната ни история са войните, които България води след Освобождението Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна. Благода¬рение на поета и твореца Вазов, днес пред нас е оценката на миналото в проблемен вариант - и ак¬туалната, моментната, отразяваща настроенията и мислите на мига, и вечната - появилата се след периода на размишления и търсения, народнос¬тната, хуманистичната.
През 1885 т. българският народ е разкъсан на много идентични по манталитет и желания, но по¬литически разделени части. Свободното княжест¬во България, васалната на султана Източна Руме¬лия, братята по кръв, все още роби в Македония и Източна Тракия, Беломорието и Родопите, откъс¬натите от политиканите българи в Тимошко, Север¬на Добруджа, в Албанските планини. Затова и Съединението е посрещнато от Европа спокойно, като логичен акт. Користното желание на сръбския крал Милан да откъсне още някой къс от родината ни довежда до кървавата братоубийствена Сръбско-българска война. На този исторически момент, дал възможност младата държава да прояви най-вече духовните си сили, Вазов посвещава стихосбирка¬та „Сливница”, някои по-късни стихотворения („4-та годишнина на Сливница”), много разкази и очерци. За народа, за държавата, за поета това е справедлива, отбранителна война, война в името на оцеляването, в името на бъдещето. Но българи¬те не са милитаристи, липсва в духа на страдалия векове народ любовта към войната, стремежът към подвиг в името на прославата, в името на някаква „красота на бойното поле”. Ненапразно едно от стихотворенията носи название „Не, не ще се рад¬вам кръвожадно” - хуманно желание, което води поета по бойните полета на току-що отминалата война.
Стихосбирката „Сливница” започва с „Про¬лог” - израз на рязко отрицателното отношение към предателя на славянските интереси крал Ми¬лан и патетичен портрет на родната България, изг¬раден в духа на „Опълченците на Шипка” и „Левски”. Третата част на стихотворението „Бойното поле при Сливница” (поетът е отбелязал, че това са впечатления от посещението на 10.XI. 1885 г.) е отново насочена срещу сръбския крал, наречен нелицеприятно „убиецо”, „Каине”. Поетът възпява подвига на българските воини, но в тази прослава звучи и трагичната нотка на хуманиста, за когото всяка смърт е унищожение на един цял свят:
Рояци черни гарвани
чернеят се в браздите.
Борците са отишли веч
във гроба... ил в борбите...
Второто стихотворение е възхвала на патриотите, зарязали дом и сигурност в името на родината, но и пропито с майчиния страх за синовете. Стихотворението, волно или не, е близко по дух и стихосложение до Ботевото „Пристанала”, повтарят се и някои мотиви („Какво има, че отиват?... Бре, разбойници, я стойте,/правите ме да се слиша:/ де войводата ? Кажете,/искам и аз да се пиша!”) Ден по-късно поетът пише скръбната елегия „Пър¬вият убит сърбин”. В нея липсва възторгът от по¬бедите, не се възпява нечий подвиг, над всички емо¬ции властва тъгата от ненужната никому гибел на един човек, наречен „нещастнико, побратиме”, комуто поетът е простил извършените прегрешения:
Прав ли, крив ли бе - не съдя те -
почивай, бог да прости.
Тук липсва и удивителният знак, подчертаващ мо¬литвено желание, защото Вазов е изпълнен със сво¬еобразно примирение, с тиха тъга заради човеш¬кото несъвършенство, донесло много скръб и мъка и на двата народа. В разговора си с мъртвия поетът му напомня за близките, напразно очакващи своя син и мъж. Отново срещаме ботевски мотив - съв¬сем не баладичната поява на вълка и орлицата. Но този път те са реалистични и дори злокобни животни - вълкът ще лочи юнашка кръв, орлицата ще клъвне мъртви очи. Така поетът посочва и огром¬ната разлика между смъртта в името на родината и народа и гибелта в името на алчността и преда¬телството. Всичко тук е реалистично, скръбно, да¬леч от романтиката на революционната борба, да¬леч от общочовешките мечти и въжделения. С много проклятия започва стихотворението „На сръбска¬та граница”. Поетът отново анатемосва крал Ми¬лан, изрича най-хулни и черни думи по адрес на този „лют разбойник на трон обезславен”, наре¬чен дори „звяр в порфира, идиот с корона”. Следва обръщение към сръбската младеж, позволила да бъде излъгана и ограбена, позволила на лоши во¬дачи да поемат кормилото на мечтите и желанията им. Вазов е откровен, не пощадява младите, не при¬ема, че и те са жертва на тази война. За него вина¬та им е безспорна - със своя разум, със своите възможности, младежите е трябвало да усетят, че са поели след неверни пастири. След стихотворе¬нието авторът е поставил някои критични бележки към шовинистичното възпитание на младите сърби, посочил е и документални източници за твърдени¬ето си, че вина носи и сръбската „младеж заблу¬дена, вечно с призраци заобиколена”.
Затова пък одата „Завръщането на лавроносните войски” е изпълнена с много патетика, риторизъм, френетични метафори и възторг, които не са позволили на автора да изгради реалистичен об¬раз на воините победители - нещо, което се пов¬таря и в одата „Българският войник”. Затова пък в малкото възторжено стихотворение „Само ти, солдатино чудесни...” патетиката и реализмът са сплетени точно, на място, във великолепна худо¬жествена форма. Поетът подчертава - на българс¬кия войник, на народния герой се дължат победите. Той е носителят на славата, сражавал се и загивал не заради почести и медали, а в името на родината си. Вазов изразява преклонението си пред млади¬те български офицери, повели ротите си в нерав¬ния бой, но искрената си почит запазва за тях -обикновените български войници:
Плача, кат ви гледам, братя прости,
така бледни, дрипави и прашни...
Тази почит той изразява в елегията си „Новото гробище над Сливница”, пропита от скръб по пад¬налите герои. Вечната борба в името на род и ро¬дина ги е изпратила „В друг полк” - полка на мъртвите герои, на патриотите, жертвали живота си в името на бъдещето. Поетът подчертава безкористността на величавото им деяние:
Бьлгарио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха!
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.
Това е преди всичко прослава на подвига в име¬то на родината, възхвала на чутовния героизъм и себеотрицание на хилядите знайни и незнайни юнаци, втурнали се при първия зов към западните граници, зарязали току-що устроения живот, рис¬кували бъдещето - своето и на семействата си - в името на България. Затова и поетът тъй интимно, лично се обръща към родината, говори й като един от многото синове, положили дарба и умение, жи¬вот и добруване на олтара на отечеството. Тонът в стихотворението е нежен, като разговор между близки и, въпреки многото патетика, елегията зву¬чи приглушено-скръбно. Единицата, личността, се е разтворила в хилядите („Кои сте Вий?”), масата, народът е надделял над частното. Вазов - изклю¬чителен индивидуалист, противник на масата, на сивотата на множеството, този път възпява колек¬тива. Защото това е група от герои, защото в име¬то на РОДИНАТА всеки от тях е прекрачил през гра¬ниците на личността. Техният подвиг не е само лич¬на проява, той ги събира в едно - в народ. Народ, всяка единица от който е и носител на цялото - на духа, на философията, на силата. Някои са победи¬телите, минали на парада в столицата - и тях по¬етът възпява в „Само ти, солдатино чудесни”, дру¬ги са падналите по бойните полета - и за тях звучи реквиемът на „Новото гробище над Сливница”. Ненапразно тази елегия е основата на траурния бъл¬гарски военен марш „Покойници” (музика Иван Минков).
Величествен и идеализиран е образът на българ¬ския воин, изграден от Вазов.. Той е изключително храбър, безответно жертвоготовен, вярващ в Роди¬ната си и в предначертания й път, готов е да отми¬не мимолетното, ежедневното в името на вечното, воден е от определени идеали, а не от материали¬зъм или жесток милитаризъм.
Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир ? - пита поетът. Не материални придобивки са ги повели в битката на живот и смърт, а друго - любовта към Родината, жертвоготовността в името на доб¬руването на децата им. Защото тези воини, наре¬чени „деца бурливи”, са наистина деца на бурни времена. Те са родени в робство, вдигнали са Ап¬рилското въстание, посрещали са русите, участва¬ли са в Съединението и не биха искали децата им да живеят под чуждо иго - та било то и на „просветения” сръбски крал.
Интересни наблюдения могат да се направят вър¬ху използваната лексика. Всеки от куплетите за¬вършва с кратка мисъл или няколко думи, носещи определен философски смисъл. Отдавайки почит на падналите, поетът завършва с думите: „до вто¬рата тръба”. Това е тръбата, която ще призове човечеството на всеобщ съд, тръбата на второто пришествие, когато бог ще отсъди всекиму според заслугите. И това е повече от видно - забравените днес воини, личностите, претопени в мнозинството, ще получат своята награда - вечна и свята. Следва едно тихо и преклонно пожелание: „Спете в мир.” Това е засега наградата за патриотите, спасили ро¬дината, без да търсят облаги, това е спокойствието на смъртта, спокойствието на отвъдното, отдале¬чаването от временното, земното. Пак със смъртта е свързан третият израз: „Умираха без страх”. Отново авторът говори за подвига. Но той не рису¬ва батални победни картини, развети знамена, раз¬махани саби и насочени щикове. За него всички, паднали в името на родината, са герои - и загина¬лите на бойното поле, и починалите от раните си, и умрелите от изтощение в дългите пеши преходи или от множеството болести. Противоположно значе¬ние носи като че ли изразът: „майките свети”. Но това е само привидно. Майката дава живот и е свър¬зана със смъртта като противоположната точка на безкрайната земна права. Тя е тази, която в миго¬вете на всеобща радост помни загиналото си чадо, тя няма да го забрави, тя ще помни личността, до¬като Родината почита множеството, общността. От майчината тъга чувството се насочва към героизма на българските воини. За тях си спомня авторът, за тяхното „ура”. Викът, с който юнаците са побеж¬давали, страшният български зов за победа звучи този път приглушено, но пак така гордо, непобеди¬мо - своеобразен преход към небитието, подчер¬тано в последните слова на куплета - „гробни ви хълми”. Вазов създава една метафорична картина и на гордост, и на горест:
...и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.
Това е странна за обикновената логика мета¬фора, но разбираема от гледна точка на изгубили¬те свои близки, от гледна точка на патриота и ху¬маниста Вазов. Защото славата носи гордост, но и горест, защото, макар все още опиянен от побе¬дите, поетът усеща и страда от кървавото безсмис¬лие на братоубийствената война. Затова песен и стон се сливат, затова е и чисто човешкото пос¬ледно „сбогом” към падналите воини - без апломб, без патетика, без фанфари:
Юнаци, лека нощ!
Трагедията на братоубийството е показана отк¬рито и откровено поучително в стихотворението „В окопа”. По една чисто литературна случайност един до друг са паднали български и сръбски воини, един друг са се поразили във вихъра на боя. Познали се, те не се обвиняват, не търсят виновник за съдбата си, а бавно гаснат, чисто човешки и реалистично си отиват от тоя свят, оставяйки само близките си, съ¬жалявайки само за безсмислието на войната:
Ний избихме се кат псета,
господ нека ни прости.
Това е и най-голямото обвинение срещу войната и милитаризма. Двамата умиращи търсят правдата само при всевишния, не разчитат на земни съдии и властници. Това стихотворение е най-страшното обвинение срещу войната, крал Милан и сръбския шовинизъм. Колкото и силно да звучат клетвите срещу тях в първите стихотворения, колкото и откровено ругателни и обвинителни да са те, сила¬та на стихотворението „В окопа” е по-въздейс¬тваща, защото е битова, реалистична, изпълнена с тъга по обикновени хора, близка до душата на народа ни. Защото нашият народ и когато мрази - мрази без апломб, без високопарни обвинения. Четири години по-късно, преосмислил времето, войната, настроенията си, поетът създава може би най-силната си антивоенна елегия - „4-ата годиш¬нина на Сливница”. Още в първите стихове той откровено изразява отношението си не само към конкретното историческо събитие, а и към войната като деяние:
Война позорна, война проклета!
(О боже, всяка война такваз е!)
За поета времето е разкрило трагедията, все още за мнозинството прикрита зад парадността и зас¬лужената радост от победоносната война. В дисо¬нанс с обществените настроения той говори не за победи, а за позор, не за подвизи и безсмъртие, а за мъки и смърт. Вазов вижда Сливница не като героичен пиедестал на една заслужена слава, а ка¬то гроб, погълнал „хиляди сили, надежди, вери...” Хуманистът Вазов задава като че ли неуместен, а всъщност логичен въпрос:
Сливнице славна, кому требва ти
с твоите слава, ужаси, лаври?
Славата, победоносните лаври, ордените и медалите не могат да прикрият човеко-ненавистническата същност на Сръбско-българската война, в частност, и на войната, като истори¬ческо явление. Поетът подчертава, че тази братоубийствена война носи на победители и победени „радости зверски и зверски злоби”, подчертавай¬ки антихуманността чрез еднаквите епитети - „звер¬ски”. От общочовешката оценка за войната, Вазов отива към частната, а всъщност морално по-висо¬ката оценка за въздействието на войната върху поета, мислителя, хуманиста, върху лидера и вода¬ча на човешкия духовен напредък. Осъзнал вели¬чието и задължението си на творец, Вазов отправя упрек най-напред към себе си: „И мойта муза въз¬пя таз слава!”. Обвиненията той насочва към по¬ета в себе си, към философа и човеколюбеца, а не към личността Вазов, защото човек може да бъде подведен от шума и парадността, но поетът би тряб¬вало да устои на блясъка, да погледне и зад злат¬ната завеса на победата:
...господи, ти ще простиш, от жалост,
човека слаби, но не поета!
Такава е присъдата му над неговите минали заблу¬ди и грехове.
По време на войните от началото на века Вазов издава няколко стихосбирки, чиито заглавия гово¬рят за същността им - „Под гърма на победите”, „Песни за Македония”, „Нови екове”, „Не ще загине”. В тях той преживява историческите съби¬тия като българин и патриот, като поет и човек. В тях има и възторжени химни, и благодарствени или тъжни молитви, и победни ликувания, и любородна вяра в народа и родината. Но и в тези години Вазов си остава хуманист и мъдрец. В стихотворе¬нието „Войната в Добруджа” на бойното поле се срещат врагове - български войник и руски солдат. Раненият българин не чака нищо добро от противника, но славянската кръв надделява и рус¬накът му помага, както може. Пак гласът на кръвта заглушава моментното положение в стихотворе¬нието „При въбела”. След жестока битка уморени воини отиват да се напият с вода при въбела. Там изненадващо заварват руски конници. Моментен смут и:
Проговориха сърцата сродни,
от Вражда натрапена свободни...,
за да стигнат до извода:
Ох, война безжалостна и грешна!
Иван Вазов е поет, патриот, гражданин, вълну¬ващ се от всички събития в родината. Той не би могъл да отмине тази толкова важна за една нова държавност и един нов мироглед тема, дава й своя трактовка и едновременно с това се съобразява с духа на вечния хуманизъм, надделяващ над вре¬менното, мимолетното, много често античовешко явление - радостта от победата над другия, над бра¬та по кръв и битие, над брата, определян с гордото име - човек. Вазов отрича егоистичната парадност, отрича правото за решаване на спорове с помощ¬та на силата. За него хората стоят високо над зла¬тото, блясъка, дори държавността. И с цялото си творчество доказва своята правота и своята лю¬бов към народа си, към хората.