sexita
04-06-2008, 19:02
Такаааммм...Просто искам да разкажа мойта история с какво съм започнала и къде съм стигнала...и ми кажете...има ли смисъл да се въртя в кръг или...да вървя в посока,която предполагам е поредната бездънна улица...Много ще пиша...ако не ви се чете...не се занимавайте.Явно ми прави удоволствие да го напиша просто...
На 19 съм...преди 5 години се запознах с едно момче от моето село...Иван...бях на 13-14 години и си нямах гадже до тогава,но него много харесах и...той също мен и ми стана първото гаджеее :-D
Помня...колко много му се радвах,защото всички момичета си го харесваха..."плейбоя на селото" :lol: Беше 1 година по-голям от мен.
Аз си бях отишла за пролетната ваканция и в последния ден точно тръгнахме... :) На сутринта си заминах в София...
Писахме си писма...тогава телефоните още не бяха на мода :D , неговата братовчедка беше моя най-добра приятелка(и все още е,де :) ) Пращахме си снимки,ала-бала,бях се влюбила лудо в него...седях и плачех от радост и не спирах да мисля за него... след 2-3 седмици пак си отидох на село :)
Първите дни...бяха чудесни...излизахме вечер,но малко си говорехме...аз много му се радвах...абе не помня какво толкова сме правили и говорили,но още повече се влюбвах в него.
Един ден едни момичета от компанията започнаха да ми говорят,че той се бил целувал една вечер с едно момиче...стана ми гадно,но не бях сигурна,че е истина,защото много се лъжеше в нащо село,а пък и си бях втълпила,че много го обичам и че не искам да се караме...реших да си премълча.
Той,обаче започна да ми прави други номера,все имаше работа...вечер се виждахме,но през деня все бързаше за някъде...някви такива.
Една вечер имаше дискотека и се бяхме събрали много хора...той дойде и започна да си говори с момчетата...помня...пуснаха балада и той покани едно момиче да танцуват...аз седях,облегната на стената, и гледах тъпо като тва- :( Като свърши го хванах за ръчичката и го изведох на вън...започнах да му викам..какво му става.Казах му,че си тръгнах и да ме изпрати и по пътя за вкъщи той ми каза..."Ми срам ме е пред хората с теб" :shock: Първо не знаех какво да си мисля...стана ми гадно...но наистина...беше прав...защото в тва село по-добре да пазиш в тайна някои неща,ако не искаш да се обърнат срещу теб.Тогава бях малка,не го разбрах,но...си мислех,че го е срам от МЕН>>>
Виждахме се пак само вечер и то скришно...аз не разбирах какво става,но след няколко дена пак се прибрах в София...
След 1 месец пак отидох...и пак много го обича...господи...само като си спомня... :-o Имаше пак някаква ваканция та карах 20тина дена там...същата работа...и пак на София...
Лято стана вече...ваканция :D
Ама нещо нещата вече въобще не вървяха...малко се виждахме...и един ден ми писна да се крием и започнахме да се караме пред хората и той каза-КРАЙ!
И...тва беше...не си говорехме първите дни,аз не излизах от нас,бях се издула от рев,не ядях...майка ми си изкара акъла.
На братовчедка си казал,че никога няма да се съберем отново и такива работи...но всички ми казваха,че скоро пак ще се съберем.
Не мина много време и една вечер беше попийнал,хвана ме за ръката и ме завлече навън,там се целувахме и такива работи.
Влезнахме вътре...всички бяха пияни..лудница.Той най-много!Целувахме се,прегръщахме се,танцувахме...
Брат му викаше-"Брат ми се ожениии!" Всички се смееха и...беше си хубаво.На сутринта,обаче...той не помнеше нищо....уж :? И съответно всичко си беше постарому,разделени...
Така...свърши ваканцията...след време дойде друга,а аз бях тръгнала с едно момче от София...отидох на село...пак купон,пак алкохол,пак Лили и Иван...и пак на сутринта-НИЩО!
Интересно ми беше,че много силно изразяваше чувствата си,галеше ме,радваше ми се,не ме пускаше...но въобще не го разбирах...както и до ден днешен...
Върнах се в София,скъсах момчето с което ходех,защото ме отвръщаваше...сърцето ми си искаше своето,но пък то жестоко ме отбягваше всячески.А аз не спирах да го обичам все така силно.
2 години бяха минали вече...пак заминавам на село.
И пак същата история...само,че този път с дози в пъти смях...няма да забравя.
Беше Петковден...на този ден има празник на селото и се събираме всички в един салон и си празнуваме...музика,танци... упер...
Като пи..той пак дойде при мен...аз вече не се и съмнявах де :D пак се"залюбихме".Само,че той ме хвана и ме завлече при масата на която бяха седнали техните...и...каза....
"Тате,мамо...запознайте се(аз ги познавах де :D ) Това е снаха ви...ще се женим.Те се разсмяха,той продължи да говори такива глупости,аз умирах от срам.
Баща му вика..."абе,Иване,чакай поне да завършите,пък после се женете"...някви такива,обърнаха го на сериозен разговор.Изведнъж-въпрос към мен..."Обичаш ли го?" А никога не бих си го признавала,не бих го казвала...той си знаеше...наведох глава,казах "да".Той каза,аз много я обичам,тате,живота си давам за нея...аз много се учудих...въобще не вярвах на ушите си...
Седяхме...на нашия "годеж" и обсъждахме бъдещето си с момчето,което обичах,аз си давах и давах надежди...бях щастлива...но....до сутринта :( пак не помнеше...аз се отказах да разговарям изобщо с него,нямах думи и сили вече...
Станаха 2-3 години...4...и нещата си бяха все така...а аз...не спирах да го обичам.Все нещо ставаше и ме подклаждаше...намерих моя снимка в джоба му...и братовчедка му ми каза,че я носел постоянно..
Аз никога не знаех какво иска....за това не губех надежда...Е*аси...чак не мога въобще да повярвам как така?!?
Но...спрах да си ходя толкова често на село и малко по малко го позабравих...ходих с ужасно много момчета,на всички отмъщавах,заради него...не бях човек!Не ми пукаше за никой,освен за моя кеф...тъпа кучка без сърце... 8) После...се поуспокоих,уж...влагах чувства,уж гледах да издъра повече от няколко дена с едно момче и преди 1 година тръгнах с един,който повечето познават...и няма да разказвам за него...само ще кажа,че бях 8 месеца с него,но нямах чувства,само се залъгвах...защо ли??? :?
Преди 2 месеца срещнах Иво...той е всичко,което искам,силно влюбена съм в него и съм толкова щастлива,че всичко е наред и споделяме чувствата си.Ходим сериозно,познава нашите,познавам техните,ходим си на гости...абе...всичко е супер,но мен постоянно ме тормози мисълта,че ще се скараме за нещо и ще се разделим,във всяка негова крачка назад виждам раздяла...постоянно го карам да ме уверява,че е с мен и че няма да ме остави скоро...сигурно му е писнало :-D ,но е така...страх си ме е.Това са горе-долу кризит във връзката ни...несигурноста,която не виждам,а той ми се сърди,защото "не съм била оценявала това,което ми давал" ...кара ме се...сълзи,сополи,накрая се оправяме и слънцето пак изгрява... :) Връзката ни е сигурно най-вмоционалната,която ми се е случвала...и най-важното...влюбих се! И обичам...ПАК!
Вчера си ходих на село :( Не си бях ходила там от 1 година...забравих всичко...имаше пак празник и пак се събирахме цялото село.
Видях Иван...странно ми беше...гледах го и си виках...е...какво толкова...моят човек струва много повече от него...обърнах се и го подминах 8)
Пихме,играхме...супер беше...Ивчо (гаджето ми) ми звънна....излезнах навън,защото музиката беше много силна и не се чуваше...Иван тръгна след мен...аз му посочих с ръка да спре и да запази тишина и вдигнах...говорихме си нормално с Иво...казах му че ми липсва и затворих...
Обърнах се към Иван и му казах-"какво"
Той се усмихна,облегна се на стената и започна да ми говори,защо не съм го поздравила,защо не съм му се обаждала толкова време...такива глупости.Отговарях му студено и дръпнато.Обърнахме на тема...гаджето ми...разказах му накратко,колко ми е хубаво с нея,ала-бала...направи се,че ме разбира... :) Говорихме си доста...Намекваше,че пак може да се пробваме,малко по малко снишаваше дистанцията,а аз спокойно му обяснявах,че не желая да съм вече с него.Говорихме толкова неща...които никога не сме си казвали.Той не можеше,да повярва,че не го обичам вече...както и аз също не си вярвай,но се уверявах и се надъхвах...Аз правех момчето,което ме газеше в краката си 5 години на гъз!Аз мачках сърцето му,както той е мачкал моето...аз го провокирах и в същото време го хвърлях обратно,за да разбере,какво ми е причинил,че да съм такава...
Иван започна да ми говори,колко съм му била липсвала през годините,как винаги съм си била единствената му любов...как не могъл да срещне друга като мен...аз...бях изненадана...но винаги си знаех и усещах,че е така.Може би за това,не исках да го изхвърлям от сърцето си и се стремях към него толкова време...
Седях и го слушах...той много се сдуха...започна да ми вика..."ти какво,подиграваш ли се с мене?","Връщаш ли ми?","Защо си такава?"Викаше,че го боли...плачеше пред мен...а аз го гледах и нямах думи...
Единственото нещо,което можех да кажа е..."Късно се сети"
Влезнах вътре,той си взе бира и започна да се налива и да ме гледа...и така минаха няколко часа.Доста се напи.
Аз тръгнах да си тръгвам,защото стана много късно,той тръгна след мен,каза,че щял да ме изпрати.
На ъгъла ме притисна до стената и ме прегърна.Пак започна да ми говори да съм престанала да го унижавам и да съм си била признала,че го искам пак.Гледах надолу,защото самата аз не знаех какво исках...
Сега знам...искам да не го бях срещала вчера :(
...хвана ми лицето и тръгна да ме целува...аз се дръпнах и му се развиках да престане...той пак започна да вика,колко съжалявал,че се бил държал с мен така,колко бил глупав,как не искал да ме загуби...
Обяснавах му,че много време е минало и вече няма смисъл,но той постиянно говореше,как ще се съберем като големи хора и вече няма да е същото като преди.Пораснали сме и не сме деца...Аз му казах,че вече си имам човек,че обичам Ивайло...молех го да мълчи и да не връща нещата пак...той казваше,че аз съм била винаги бъдещето за него и сега искал да си го живее...
Казах му-Не! Не ме пускаше да си тръгна...молеше ме,на колене ми падаше...аз го излъгах,че ще си посмисля и тръгнах да влизам в нас,защото бяхме стояли повече от час на дъжда...
Цяла нощ не спях...толкова съм объркана...толкова ми е гадно...
Искам да не се беше случвало...исках да си беше премълчал чувствата...не исках да знам точно сега,когато се оправих...
Може още да ме жъгва,но нямам желание за нищо вече,а и не бих оставила Ивайло,заради такъв човек.Сега се чухме по телефона и за пореден път се почувствах обичана и щастлива,че някой изразява това,което чувства...че някой знае какво иска.
А Иван...Иван ще забравя....него ще оставя в миналото с болката,с която аз живях...а и той също ще ме забрави...
Ще продължа напред с най-страхотния човек на света и ще бъда щастлива!
Поуката....поуката,хора е,че понякога изпускаме много важни неща в планове и стратегии...Не знам какво е целял с постъпките си...той ме правеше на нищо,той се подиграваше с мен пред хората.С Иван много често се карахме...но защо???
Защо е било всичко???Не знам и едва ли ще разбера някога.Той живее в София и ще се крия от него,ако ме търси...ще пазя ревностно връзката си и няма да си позволявам своеволия...
Аз...ще се оправя...и Иван ще се оправи...но вие....вие не правете такава грешка...няма смисъл да преживявате толкова болка...Споделяйте чувствата си и се радвайте на любовта си...
Това е песента,която свиреше,когато ме питаше какво е станало с мен...
Ти защо от мен си тръгна и нима ти не разбра
колко плаках, колко чаках да се върнеш пак?!
Ти защо не ме повика и нима ти не разбра,
че обичам само теб както никой друг?!
Припев:
Вече късно е да се обичаме,
но сърцето не моли да забрави ти!
Вече късно е да се обичаме,
но сърцето не моли да забрави ти!
Знам, че късно е за всичко, тъй живота отлетя,
но и знам, че те обичам както никоя!
Тази среща закъсняла цял живот ще ми тежи,
но ми стига аз да знам, че обичал си ме ти!
това е песента,в която и двамата се заслушахме мълчаливо и тъжно и тръгнахме в различни посоки....
Благодаря на този,който стигна до този ред.Евала ;)
На 19 съм...преди 5 години се запознах с едно момче от моето село...Иван...бях на 13-14 години и си нямах гадже до тогава,но него много харесах и...той също мен и ми стана първото гаджеее :-D
Помня...колко много му се радвах,защото всички момичета си го харесваха..."плейбоя на селото" :lol: Беше 1 година по-голям от мен.
Аз си бях отишла за пролетната ваканция и в последния ден точно тръгнахме... :) На сутринта си заминах в София...
Писахме си писма...тогава телефоните още не бяха на мода :D , неговата братовчедка беше моя най-добра приятелка(и все още е,де :) ) Пращахме си снимки,ала-бала,бях се влюбила лудо в него...седях и плачех от радост и не спирах да мисля за него... след 2-3 седмици пак си отидох на село :)
Първите дни...бяха чудесни...излизахме вечер,но малко си говорехме...аз много му се радвах...абе не помня какво толкова сме правили и говорили,но още повече се влюбвах в него.
Един ден едни момичета от компанията започнаха да ми говорят,че той се бил целувал една вечер с едно момиче...стана ми гадно,но не бях сигурна,че е истина,защото много се лъжеше в нащо село,а пък и си бях втълпила,че много го обичам и че не искам да се караме...реших да си премълча.
Той,обаче започна да ми прави други номера,все имаше работа...вечер се виждахме,но през деня все бързаше за някъде...някви такива.
Една вечер имаше дискотека и се бяхме събрали много хора...той дойде и започна да си говори с момчетата...помня...пуснаха балада и той покани едно момиче да танцуват...аз седях,облегната на стената, и гледах тъпо като тва- :( Като свърши го хванах за ръчичката и го изведох на вън...започнах да му викам..какво му става.Казах му,че си тръгнах и да ме изпрати и по пътя за вкъщи той ми каза..."Ми срам ме е пред хората с теб" :shock: Първо не знаех какво да си мисля...стана ми гадно...но наистина...беше прав...защото в тва село по-добре да пазиш в тайна някои неща,ако не искаш да се обърнат срещу теб.Тогава бях малка,не го разбрах,но...си мислех,че го е срам от МЕН>>>
Виждахме се пак само вечер и то скришно...аз не разбирах какво става,но след няколко дена пак се прибрах в София...
След 1 месец пак отидох...и пак много го обича...господи...само като си спомня... :-o Имаше пак някаква ваканция та карах 20тина дена там...същата работа...и пак на София...
Лято стана вече...ваканция :D
Ама нещо нещата вече въобще не вървяха...малко се виждахме...и един ден ми писна да се крием и започнахме да се караме пред хората и той каза-КРАЙ!
И...тва беше...не си говорехме първите дни,аз не излизах от нас,бях се издула от рев,не ядях...майка ми си изкара акъла.
На братовчедка си казал,че никога няма да се съберем отново и такива работи...но всички ми казваха,че скоро пак ще се съберем.
Не мина много време и една вечер беше попийнал,хвана ме за ръката и ме завлече навън,там се целувахме и такива работи.
Влезнахме вътре...всички бяха пияни..лудница.Той най-много!Целувахме се,прегръщахме се,танцувахме...
Брат му викаше-"Брат ми се ожениии!" Всички се смееха и...беше си хубаво.На сутринта,обаче...той не помнеше нищо....уж :? И съответно всичко си беше постарому,разделени...
Така...свърши ваканцията...след време дойде друга,а аз бях тръгнала с едно момче от София...отидох на село...пак купон,пак алкохол,пак Лили и Иван...и пак на сутринта-НИЩО!
Интересно ми беше,че много силно изразяваше чувствата си,галеше ме,радваше ми се,не ме пускаше...но въобще не го разбирах...както и до ден днешен...
Върнах се в София,скъсах момчето с което ходех,защото ме отвръщаваше...сърцето ми си искаше своето,но пък то жестоко ме отбягваше всячески.А аз не спирах да го обичам все така силно.
2 години бяха минали вече...пак заминавам на село.
И пак същата история...само,че този път с дози в пъти смях...няма да забравя.
Беше Петковден...на този ден има празник на селото и се събираме всички в един салон и си празнуваме...музика,танци... упер...
Като пи..той пак дойде при мен...аз вече не се и съмнявах де :D пак се"залюбихме".Само,че той ме хвана и ме завлече при масата на която бяха седнали техните...и...каза....
"Тате,мамо...запознайте се(аз ги познавах де :D ) Това е снаха ви...ще се женим.Те се разсмяха,той продължи да говори такива глупости,аз умирах от срам.
Баща му вика..."абе,Иване,чакай поне да завършите,пък после се женете"...някви такива,обърнаха го на сериозен разговор.Изведнъж-въпрос към мен..."Обичаш ли го?" А никога не бих си го признавала,не бих го казвала...той си знаеше...наведох глава,казах "да".Той каза,аз много я обичам,тате,живота си давам за нея...аз много се учудих...въобще не вярвах на ушите си...
Седяхме...на нашия "годеж" и обсъждахме бъдещето си с момчето,което обичах,аз си давах и давах надежди...бях щастлива...но....до сутринта :( пак не помнеше...аз се отказах да разговарям изобщо с него,нямах думи и сили вече...
Станаха 2-3 години...4...и нещата си бяха все така...а аз...не спирах да го обичам.Все нещо ставаше и ме подклаждаше...намерих моя снимка в джоба му...и братовчедка му ми каза,че я носел постоянно..
Аз никога не знаех какво иска....за това не губех надежда...Е*аси...чак не мога въобще да повярвам как така?!?
Но...спрах да си ходя толкова често на село и малко по малко го позабравих...ходих с ужасно много момчета,на всички отмъщавах,заради него...не бях човек!Не ми пукаше за никой,освен за моя кеф...тъпа кучка без сърце... 8) После...се поуспокоих,уж...влагах чувства,уж гледах да издъра повече от няколко дена с едно момче и преди 1 година тръгнах с един,който повечето познават...и няма да разказвам за него...само ще кажа,че бях 8 месеца с него,но нямах чувства,само се залъгвах...защо ли??? :?
Преди 2 месеца срещнах Иво...той е всичко,което искам,силно влюбена съм в него и съм толкова щастлива,че всичко е наред и споделяме чувствата си.Ходим сериозно,познава нашите,познавам техните,ходим си на гости...абе...всичко е супер,но мен постоянно ме тормози мисълта,че ще се скараме за нещо и ще се разделим,във всяка негова крачка назад виждам раздяла...постоянно го карам да ме уверява,че е с мен и че няма да ме остави скоро...сигурно му е писнало :-D ,но е така...страх си ме е.Това са горе-долу кризит във връзката ни...несигурноста,която не виждам,а той ми се сърди,защото "не съм била оценявала това,което ми давал" ...кара ме се...сълзи,сополи,накрая се оправяме и слънцето пак изгрява... :) Връзката ни е сигурно най-вмоционалната,която ми се е случвала...и най-важното...влюбих се! И обичам...ПАК!
Вчера си ходих на село :( Не си бях ходила там от 1 година...забравих всичко...имаше пак празник и пак се събирахме цялото село.
Видях Иван...странно ми беше...гледах го и си виках...е...какво толкова...моят човек струва много повече от него...обърнах се и го подминах 8)
Пихме,играхме...супер беше...Ивчо (гаджето ми) ми звънна....излезнах навън,защото музиката беше много силна и не се чуваше...Иван тръгна след мен...аз му посочих с ръка да спре и да запази тишина и вдигнах...говорихме си нормално с Иво...казах му че ми липсва и затворих...
Обърнах се към Иван и му казах-"какво"
Той се усмихна,облегна се на стената и започна да ми говори,защо не съм го поздравила,защо не съм му се обаждала толкова време...такива глупости.Отговарях му студено и дръпнато.Обърнахме на тема...гаджето ми...разказах му накратко,колко ми е хубаво с нея,ала-бала...направи се,че ме разбира... :) Говорихме си доста...Намекваше,че пак може да се пробваме,малко по малко снишаваше дистанцията,а аз спокойно му обяснявах,че не желая да съм вече с него.Говорихме толкова неща...които никога не сме си казвали.Той не можеше,да повярва,че не го обичам вече...както и аз също не си вярвай,но се уверявах и се надъхвах...Аз правех момчето,което ме газеше в краката си 5 години на гъз!Аз мачках сърцето му,както той е мачкал моето...аз го провокирах и в същото време го хвърлях обратно,за да разбере,какво ми е причинил,че да съм такава...
Иван започна да ми говори,колко съм му била липсвала през годините,как винаги съм си била единствената му любов...как не могъл да срещне друга като мен...аз...бях изненадана...но винаги си знаех и усещах,че е така.Може би за това,не исках да го изхвърлям от сърцето си и се стремях към него толкова време...
Седях и го слушах...той много се сдуха...започна да ми вика..."ти какво,подиграваш ли се с мене?","Връщаш ли ми?","Защо си такава?"Викаше,че го боли...плачеше пред мен...а аз го гледах и нямах думи...
Единственото нещо,което можех да кажа е..."Късно се сети"
Влезнах вътре,той си взе бира и започна да се налива и да ме гледа...и така минаха няколко часа.Доста се напи.
Аз тръгнах да си тръгвам,защото стана много късно,той тръгна след мен,каза,че щял да ме изпрати.
На ъгъла ме притисна до стената и ме прегърна.Пак започна да ми говори да съм престанала да го унижавам и да съм си била признала,че го искам пак.Гледах надолу,защото самата аз не знаех какво исках...
Сега знам...искам да не го бях срещала вчера :(
...хвана ми лицето и тръгна да ме целува...аз се дръпнах и му се развиках да престане...той пак започна да вика,колко съжалявал,че се бил държал с мен така,колко бил глупав,как не искал да ме загуби...
Обяснавах му,че много време е минало и вече няма смисъл,но той постиянно говореше,как ще се съберем като големи хора и вече няма да е същото като преди.Пораснали сме и не сме деца...Аз му казах,че вече си имам човек,че обичам Ивайло...молех го да мълчи и да не връща нещата пак...той казваше,че аз съм била винаги бъдещето за него и сега искал да си го живее...
Казах му-Не! Не ме пускаше да си тръгна...молеше ме,на колене ми падаше...аз го излъгах,че ще си посмисля и тръгнах да влизам в нас,защото бяхме стояли повече от час на дъжда...
Цяла нощ не спях...толкова съм объркана...толкова ми е гадно...
Искам да не се беше случвало...исках да си беше премълчал чувствата...не исках да знам точно сега,когато се оправих...
Може още да ме жъгва,но нямам желание за нищо вече,а и не бих оставила Ивайло,заради такъв човек.Сега се чухме по телефона и за пореден път се почувствах обичана и щастлива,че някой изразява това,което чувства...че някой знае какво иска.
А Иван...Иван ще забравя....него ще оставя в миналото с болката,с която аз живях...а и той също ще ме забрави...
Ще продължа напред с най-страхотния човек на света и ще бъда щастлива!
Поуката....поуката,хора е,че понякога изпускаме много важни неща в планове и стратегии...Не знам какво е целял с постъпките си...той ме правеше на нищо,той се подиграваше с мен пред хората.С Иван много често се карахме...но защо???
Защо е било всичко???Не знам и едва ли ще разбера някога.Той живее в София и ще се крия от него,ако ме търси...ще пазя ревностно връзката си и няма да си позволявам своеволия...
Аз...ще се оправя...и Иван ще се оправи...но вие....вие не правете такава грешка...няма смисъл да преживявате толкова болка...Споделяйте чувствата си и се радвайте на любовта си...
Това е песента,която свиреше,когато ме питаше какво е станало с мен...
Ти защо от мен си тръгна и нима ти не разбра
колко плаках, колко чаках да се върнеш пак?!
Ти защо не ме повика и нима ти не разбра,
че обичам само теб както никой друг?!
Припев:
Вече късно е да се обичаме,
но сърцето не моли да забрави ти!
Вече късно е да се обичаме,
но сърцето не моли да забрави ти!
Знам, че късно е за всичко, тъй живота отлетя,
но и знам, че те обичам както никоя!
Тази среща закъсняла цял живот ще ми тежи,
но ми стига аз да знам, че обичал си ме ти!
това е песента,в която и двамата се заслушахме мълчаливо и тъжно и тръгнахме в различни посоки....
Благодаря на този,който стигна до този ред.Евала ;)