sexa_na_kompleksa
04-07-2008, 10:36
Виж това по втората тема:
Й.Йовков - Трудът, доброто и любовта - прераждане в красота
В творчеството на Йовков нравствената духовна сила на човека винаги е свързана с човечност и красота в конкретно -историческото и непреходното ,в националното и общочовешкото.Доброто и красивото са основните акценти в творчеството на писателя.Доброто е в хармонизирането на отношението на човека със света.То е естественото ,природното и родовото и е в съгласие с "вроденото" в човека.Доброто е в основата на цялостния човешки харакктер.
Абсолютизирането на труда е момент от йовковото разбиране за красотата.В разказа “Песента на колелетата” преходът м/у ,труд -добро ,труд -красота е плавен и естествен.Същността на йовковия геройсепредава поетичното внушение чрез вглъбяването на Сали Яшар.Героят вдъхва уважение "дори за ония ,които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му".Този обикновен човек с “изцапани ръце”е вдъхновен съзерцател ,мислител и мъдрец.Авторът го сравнява със звезда -символ на величието му над другите.Героят е убеден ,че с това ,което прави ,няма да остави жив спомен за себе си.Така се поражда стремежа към вечно добро и надеждата му за духовно и нравствено усъвършенствуване.Тежката болест на Сали Яшар е породена от обезсмисянето на живота и липсата на нравствени ценности ,на които да се опира в своето съществуване.Той желае да служи на хората ,да остави след себе си “себап” ,за да не бъде обречен след смъртта си на забрава.Ковачът размисля в/у понятия за просто и възвишено ,за единично и скромно съществуване на човека и големите мащаби на живота ,реализацията на големите цели и идеи.
В разказа се поставя проблема за преходността на материалните ценности.Героят ,и много богат е злочест -той е изгубил и двамата си сина и единственото упование ,което намира ,е в труда.Любовта му към труда и творчеството е онази сила ,която подхранва постоянно енергията му ,направлява вечно търсещия му дух.Това ,за което копнее е да остави добри спомени в сърцата на хората ,неговото дело да живее в тях -един друг живот -живот след смъртта.Героят носи добро на другите ,радва сърцата ,укрепва радостта им.Йовков улавя оня ценен момент,когато човек твори нещо и то се превръща в изкуство.Този труд е уникален.Промененото отношение на самия Сали Яшар към труда разкрива самия процес на създаване на изкуство.Йовков внушава: човек може и трябва и в ежедневната си работа да влага ум и сърце, творческо дръзновение да излива трепетите на своята душа и тогава може да има съзнанието и гордостта за изпълнен дълг пред поколенията ,а и пред собствеия си живот.Ето защо трудът на творческата индивидуалност може да получи значение само ако бъде насочен към доброто на колектива и може да прерастне в общозначим символ само ако в него се въплъти идеята за вечната история на рода.
Сали Яшар стига до прозрението ,че доброто ,трудът и всеотдайността са нещо необходимо и важно ,но по-съществено от тях се явява любовта м/у хората: "с мъки ,с нещастия е пълен тоя свят ,но все пак има нещо ,което е хубаво ,което стои над всичко друго -любовта м/у хората".В разказа любовта е представена като най-висша изява на човешкия дух ,чрез която красотата и доброто стават реалност.Всеки път ,когато прави нова каруца ,той мисли за хората ,на които ще я даде.Тя е неговата намеса в живота им и неговото послание към тях.Този труд е движение и промяна.Той е наситен с духовно съдържание и е пътят ,по който най-успешно може да се изяви цялостният човек ,в когото всички заложби се проявяват в единство и получават пълно и най-богато развитие.Тогава идва щастието като висша реализация на човешките възможности.То е свързано с усещането ,че даваш възможност светът да стане по-добър след тебе ,което е най-далечния предел на човешките мечти.Красотата ,хармонията и любовта са определящи стойности в Йовковите философски и нравствено -етични възгледи.Универсалния общочовешки характер за осмислянето им се явява условие за вечностт ,на произведенията му.
Човекът разкрива най-пълно душевната си красота в любовта.За разказите на Йовков тя е най-прекрасното човешко чувство.Отражение на нейната неизчерпаема сила са сборниците “Песента на колелетата”и “Старопланински легенди”.И докато Елин Пелин я представя повече в битов план ,при Йовков любовта въплъщава порива към красота.Според Йовков в любовта човек осъществява себе си ,реализира най-красивото в себе си -всеотдайността в името на другия.Йовков пръв в българската л-ра разкрива динамиката на красотата и любовта като ограничено единство на съзиданието и разрухата ,на живота и смъртта ,на щастието и скръбта.Любовта е абсолютна ,всевластна сила ,която прави да изпъкнат още по-ярко границите м/у доброто и злото и същевременно ги заличава.За Йовков любовта е свързана с физическата красота на героите.Той е поклоник на женската хубост ,издигната в езически култ. Жените в творчеството му -греховни или добродетелни ,сеещи разруха или съзидание -са белязани с привлекателна сила ,която фиксира принадлежността им към изключителното.Трудно е да се изредят имената на всички герои ,носители на необикновена физическа красота:Албена ,Пауна ,Рада ,Тиха ,Шакире ,Шибил ,Индже и др.
Като романтик Йовков вярва в силата на красотата-нравствена и физическа.Красотата не е самоцелна.Тя е качество ,добродетел ,действена сила ,която ражда добри дела ,естетически идеал ,който господства над злото.Красотата-любов е ведро ,топло ,чисто и светло чувство.Силата и красотата на човешката природа сродява хората.Човешкото се откроява над националното ,личността -над историята и политиката.В сборника “Старопланински легенди” писателят се интересува преди всичко от духовното извисяване на човека ,от човешкия подвиг изобщо ,търси непреходността на човешкия духи се прекланя пред мъжественото страдание на гордите характери.Историята е фон и атиосфера ,в която той търси истините за човека и за българина ,а проблемът за любовта ,пречупен през призмата на нравствения катарзис ,трасира пътя на изстраданото познание за прекрасната човешка същност.
Докато човешките добродетели при Вазов имат смисъл само с оглед на върховната мярка на националната кауза ,то в "Старопланински легенди" героите са равноправни в екзистенциално -хуманистичен план.Затова твърдим ,че героят на Вазов е Българинът ,а героят- на Йовков е Човекът.
Любовта при Йовков често е призвана да осъществи в героите радикална смяна на мисли и устои ,която довежда със себе си преоценка на собственото битие.Срещтата с Рада се оказва решаваща в живота на Шибил /разказа “Шибил”/ ,защото тя пробужда любоввта ,а с нея човешкото начало в разбойника.Красива е Рада с джанфезена рокля и дяволита усмивка.Красив е Шибил със смелостта си ,когото заптиета и кърсердари търсят под дърво и камък ,красива е и природата.Йовков търси не само физическата красота ,но и вътрешното обаяние,оная мъчно уловима и непозната сила ,която увлича и покорява:”Каква чудновата бърканица от жена ,дете и дявол"-мисли Шибил за Рада. Страшният хайдутин е уловен в момент на разчупване ,ставане.Красотата на Рада ражда любовта ,а тя променя Шибил.Любовта извисява духовно човек.Чрез нея Йовков внушава:всеки човек е способен да обича.Любовта променя хайдутина Шибил към добро.Героят не мисли за обири и за убийства.В края на разказа той е вече друг Йовков дава своя шанс на човека ,решил да се промени към добро.Млад и красив ,красив и добър е Шибил:"Дрехи от синьо брашовско сукно ,сърма и злато.Тънък и висок ,малко отслабнал ,малко почернял ,но хубав и напет".В края на разказа сравнението на карамфила с петно кръв символизира пречистващата и извисяваща любов ,красотата в човешкия живот и способността да се обича.
Писателят-хуманист говори с вълнение за красотата -любов ,за необходимостта от чувството на дълг към близки и народ ,зове за премахване на злата стихия в човека и за стремеж към добри дела ,за съгласуване на сърдечните влечения с повелите на времето. Образът на Индже /разказът “Индже”/ въплъщава свързването на нравствено и естетическо.Героят чрез народа търси себе си ,търси пречистване и душевен покои ,опорна точка в живота си.В Индже е въплътено юначество ,въплътена волност ,младост и безстрашие.Той е силен , млад и красив.А това ,според Йовков ,е предпоставка за добро и красота.Но Индже е жесток и след себе ,си оставя сълзи ,разруха и смърт.Силата и смелостта ,вътрешната мощ на личността е впрегната в разрушение.Той поояга и на най-скъпото -собственото си дете.Болката на Пауна е страшна и тя го напуска.Сред пороите кърви Индже вижда горящите очи и чува проклятието на попа -от_смъртен към смъртен.Идва и раняването ,а с него и равносметката.Тя е жестока-трупове и кръв вижда Индже след себе си.Йовков никъде не естетизира историческия подвиг на героя ,а поетизира нравствения катарзис в човека Индже.Равнището ,на което Йовков разглежда своите герои ,е екзистенциално.Мъчителнат борба със злото в себе си е тази ,която ще очовечи ,ще очисти разбойника Индже ,ще го облагороди и доведе до духовно прераждане ,а в крайна степен и до пределното самопознание-смъртта.Жестоките вътрешни терзания на героя ,драматичните душевни колизии и неизбежната за Йовков победа на доброто са истинските измерения на човешката красота.Този път на узнаване на собствената същност е предаден чрез умело подбраната ретроспекция ,която мотивира душевния прелом.у Индже,връщайки го назад във времето:посичането на собственото му дете ,бягството на Пауна ,спо мена за окървавения поп ,който го проклиня ,думите на дядо Гуди изречени с болка и надежда:"Млад си ,хубав си ,юнак си.Де такъв господар ,да имаме като тебе!".Героят е орисан бавно и мъчително да узнава страданието ,което го моделира като човек с нови стремления и нови житейскй опори.Юначеството и в двете му героични пози -и като"страшен разбойник” ,и като “Закрилник на сиромасите”са само фон на същинската му човешка душевна драма.Известният кърджалийски предводител ,оставил след себе си грамадни планини от кости и след когото димят пожарища и витае ужас ,възкръсва за доброто ,-наречено обич към човека.Робското страдание и вярата в моралните добродетели на красивите личности са последното стъпало на героя до пълния нравствен прелом.Ето защо бялата грива и сълзата в/у нея са детайлен образ -символ на пречистената човешка душа.Съхранената в човека способност за нравствено прераждане е най-страшната човешка борба-”Аз срещу аз".Тя е обвита от Йовков с ореола на особена красота.Нейната неотразима мистичност персонализирана в пътя на разбойника Индже кьм човека Индже -път на намиране на самия себе си ,на истинското "аз".Това обяснява и защо Йовков се стреми да реабилитира не само разбойника ,но и баща та Индже.
Йовков естетизира страданието и смъртта.В неговите разкази те винаги са красиви ,защото са предизвикателство към силата на човешкия дух и смисълът им е в постигането на прекрасното. А то не е нищо друго ,освен човешкото.Ако смъртта при Ботев е смърт в името на отечеството ,то смъртта при Йовков е в името на любовта и красотата.Тази толкова честа в “Старопланински легенди” смърт се появява ,за да подчертае напълно новата концепция за смъртта при Йовков в сравнение с концепцията в по-ранните литературно -исторически епохи.
Героите на Йордан Йовков ,толкова различни и неповторими ,са обединени от творческите прозрения на писателя за човека и красотата в неговата душа и в света около него-съзвучна вселена от малки и неповторими светове.Те са обединени от пространството на творческите прозрения на писателя за човека ,за красотата и хармонията в човешката душа.В това пространство властвува идеята за вселенско съзвучие ,което създава илюзията за пълнокръвен и жив свят-свят на белязаното от красотата авторово въображение.
КРАСОТАТА НА ЖЕНСКИТЕ ОБРАЗИ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ
Йовковите жени напр., които дори когато са греховни, са носителки на градивното, на облагородяващото начало. Най-очебийният пример – Албена. Те живеят в лоното на природното и патриархалното. Техният морал, дори когато се бунтуват срещу него, е все пак моралът на патриархалната българка.
Много от Йовковите жени са “грешни”. Женда, Албена, Славенка са грешници от гледна точка на патриархалния морал. Но грехът, за разлика от порока, съдържа елемент на неволност. Затова при него има някакво място за опрощение. При порока – не, или почти не. Грешниците Албена, Славенка, осъзнавайки греха си, носят в душата си и своето разкаяние. Друг въпрос е дали имат нравствени сили за изкупление.
При Йовков физическата красота на жената има особен, надморален статус. Тя е издигната до висотата на идеал. Той – художникът хуманист, не е морализатор. Без да оневинява своите героини заради техните простъпки и грехове, Йовков се мъчи да ги разбере. Освен физически красиви, Албена, Женда, Славенка са и душевно щедри. Към тях природата е била великодушна, но животът – скъпернически несправедлив. Хубавиците Албена и Женда са омъжени за нелюбими мъже – Куцар е грозен и сакат, Върбан е тромав, с мрачен характер. И тъкмо поради това Йовковите жени живеят в света на мечтите. Те търсят някаква висша справедливост, някакъв морален коректив. И най-вече онова, което така много им липсва в ежедневието – Красотата.
Йовков е майстор на детайла, на психологическия детайл. Така например и той обръща особено внимание на смеха на своите женски персонажи – тази най-човешка проява на човешкото. В разказите си, в романа “Чифликът край границата” Йовков е създал свой тип на идеалната женска красота, от който неговите парсонажи почти не се отклоняват: у Рада, Женда, Нона, Сарандовица, Славенка очите са черни (като цвят) и светли (като излъчване). Млади и жизнерадостни по природа, те огласят всяка страница със звънкия си смях. Смехът е елемент на тяхната съблазън. Затова и Йовков така детайлно описва смеха на своите героини, който може да бъде и само усмивка. Колко различни състояния изразява той! Женда се смее, когато за пръв път среща козаря Марин и светлина залива очите й. Тя се смее и когато е сама, и когато прекосява поляните с хурката си. Тя се радва като дете на накитите, подарени й от керванджията – очите й светят, смеят се и те.
Но Йовковите жени, не носят щастие на влюбените в тях. Затова Нона предупреждава Галчев още в началото: “Който се е влюбвал в мене, не е пащал добро. Един падна от мотоциклет, друг падна от трена”. А нима същото не се отнася до Елена Петрашева? Тя е като пеперуда с отровни криле, които умъртвяват всичко живо, полепило се по тях. Колко мъже загиват заради капризите и непостоянството й!
Като избира смъртта, Нона се превръща в истински трагична героиня. Каквато е и Антица.
У Йовковите жени има нещо самодивско. Йовковият – на българската природа, на селото, обвеяно с легенди и митове, забулено в тайнственост.
У автора конфликтът има по-затворен характер – той се разразява обикновено в класическия любовен триъгълник. Той е буря в чаша вода. Дори когато са трагични, Йовковите жени ни обливат със светлина и тяхната печал е светла. Тя не подтиска, “не остава смут в душата”.
Йовков е повествователят от класически тип. Макар че в “Чифликът край границата” има и вътрешни монолози, но тук те имат все пак епизодичен характер: Нона като в унес анализира поведението на покойната си майка и се мъчи да открие загадката на магнетичната й сила, която я прави фатална жена, щом като омагьосва мъжете и ги държи във властта си до гроб. Но тази сила вероятно идва не само от хубостта и обаянието й, а и от душевната й щедрост и благородство. “Гърдю не току тъй беше убил Якуба, но той не обир е искал да прави, когато са го хванали със стълбата под прозореца на майка й... ”С Антица си бяха дали дума” – казваше Кутмака. Отхвърлила ли беше Антица тия кратковременни връзки, или и отпосле му е давала някакви надежди?... А дядо Христо? Случайно ли е туй, дето той от двадесет години е напуснал жена, деца и не се е връщал при тях? Защо е тая скръб в очите му и защо тъй често приказва все за нея, за Антица? А Кутмака? И той през целия си живот се е въртял около чифлика като вързан”.
Такива монолози се срещат и в разказите на писателя. Във “Вълкадин говори с бога” прочутият вътрешен монолог – изповед и укор едновременно е изграден от реторични въпроси, често градирани. “И мислите му – не от вчера, не от онзи ден – също като нишка от чекрък, която нито се е скъсвала, нито се е спирала, се занизаха пак в ума му:
“Кои са тез, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, имат ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат, като всички хора?...
Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири?... Защо, господи? Защо?...
Съзвучни с тревожните размисли на Вълкадин са и мислите на най-младата му снаха – Милена. Тази, която той най-много милее, защото е родствена нему душа – чувствителна и нежна. Те са пресъздадени и чрез напрегнатия, с множество повторения и градации диалог, но и чрез вътрешен монолог, ала косвено, чрез непряка реч, при която авторът сякаш се е слял със своята героиня, използвайки нейния глас, нейния начин на изразяване: “Какъв благ, какъв мъдър човек беше едно време свекър й – мислеше си тя. Колко шеги е правил, колко са се смели. Ох, то неговата и нейната мъка са като морето големи – що да се прави, станалото станало, умрелия от гроба няма да се върне. Защо бяга от нея, защо не й продума?...
- Тейко, чакай... Що бягаш от мене? Тейко, моля ти се, тейко...
- Човече, продумай ми!... Що бягаш от мене?”...20
У Йовков бунтът е преди всичко срещу семейния хомот, защото патриархалната българка се осъществява единствено в семейството. Извън него тя няма социално битие. Тя се бори за правото си на свободен избор в любовта, тъй като в патриархалния бит браковете са се сключвали или по сметка, или “по разум”. На най-чувственото от всички човешки чувства селянинът е гледал с подозрение, смятал го е за глезотия. Веднъж главена за един и нему дадена, жената е трябвало да “свикне” с него и да го залюби. При Йовков обаче се срещаме с изключенията. В неговите произведения любовта влиза в конфликт със самата себе си, тъй като “освен любовта, предявяват своите изисквания и права и останалите житейски отношения, и вследствие на това те могат да наскърбят страстта на любовта в нейното единовластие”. Според номенклатурата на Хегел можем да квалифицираме любовта у Йовковите жени като романтична. “Тя е само личното чувство на отделния субект, което се показва изпълнено... само със собствената си индивидуалност, която иска да получи чувството обратно, отразено от една друга индивидуалност.”
Албена, Женда, Славенка са осъзнатите жени-личности. Те са бунтарките :
...няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
в къщи край огнището да шетам....
Мен ме е родила сякаш веда
и ме е прокобила несрета. -
Дай ми мене по света да скитам,
дай ми сборове, хора, задявки.
.................................................. ...
Моите очи се ненаглеждат,
моите уши се нанаслушват....
(“Кукувица”)
Да, такива са Йовковите жени – твърде малък, твърде тесен е за тях светът. По-важното е, че още тогава, в своето време са го осъзнавали като такъв. И тяхната волна душа е възставала срещу оковите му – брачните и обществените, възставала е срещу моралните норми на селската задруга. При Йовков тези жени условно можем да разделим на два основни типа: едните като Албена, Женда, Сарандовица, Славенка – непокорни и свободолюбиви – жени, които обичат “самата любов”. Те не могат да принадлежат на един мъж. Те са фатални жени, които обикновено живеят извън брак. Ако има такъв, той е или случаен, или те нарушават неговата “святост” без угризения. И другите обаятелни Йовкови жени: Рада, Божура, Тиха. Те се жертват заради любимия, заради единствения. Трагизмът им е част от характера и е природно предопределен.
При Йовковите жени няма нищо подобно. Дори най-прелъстителната – изкусителката Женда, е оневинена донякъде от самия писател, тъй като такива жени са деца на природата, те се покоряват сляпо на естествените си инстинкти и представите им за добро и зло са подчинени до голяма степен на тях. Това са хора, които не познават законите на етиката, законите на нравствеността. Те изпълняват или нарушават правилата за поведение на обичайното право. Техният трагизъм идва от разминаването между желаното и действителното. Между златните сънища на копнежа и повелите на суровия живот, в който е съдено да мине младостта им.
И при Йовков красотата не носи щастие, но тук не може и дума да става за някакъв декадентски разрив между красиво и добро. “Красотата и доброто са различни неща, както са различни грозотата и злото. Те са понятия от различен порядък в ценностната скала на Йовковия свят”. И действително. За Йовков красотата и любовта са отвъд доброто и злото – те са мярка на самите себе си. Затова така добре познатият ни словесен щрих от портрета на Албена, който в едно изречение казва не само най-важното в разказа, но съдържа и авторовата оценка: “Грешна беше тая жена, но беше хубава”, не трябва да се тълкува буквално – като извисяване на красивото за сметка на нравственото, а в един по-широк общочовешки план – като “търсене на по-широки хоризонти за естетичното”. Защото с тази фраза Йовков вече е простил на Албена, както са й простили съселяните й. Както сме й простили и ние.