Помогнете ми: Вярата в творчеството на Н. Вапцаров [Архив]

fire_cat

04-12-2008, 08:06

Ето, дано това да помогне:

Вапцаровата поезия се ражда в един от най-драматичните моменти на човешката история - годините на Втората световна война, когато светът изживява най-големия сблъсък на прогресивното и реакционното, на възвишено-героичното и антихуманното.В една епоха, наситена с жестокост, но и с величествена смърт, прекрасната лирика на поета убедително утвърждава естетически идеал, в основата на който са заложени най-възвишени чувства -действен патриотизъм и жертвен хуманизъм, борба в името на социалната справедливост. Вярата на Вапцаров е основа на неговото светоусещане, на позицията му -нравствена и етическа.Тя оформя и поетическите възгледи на твореца за човека.
Вярата за поета е жизнено необходима.Без нея лирическият герой не намира изход от граничните екзистенциални събития и се поддава на песимизъм, апатия, отчаяние. В своята поезия Вапцаров утвърждава вярата - антипод на социалния ад, вярата в един по-добър и осмислен човешки живот. За поета вярата е по-висша ценност и от живота , без нея той ще бъде нищо. Тя е съкровена духовна сила , пред която физическият натиск е безсмислен. Затова и първото програмно стихотворение от сборника “Моторни песни” носи името ”Вяра”. Творбата е синтез на поетовите идейни и етически възгледи, интимна изповед, обръщение към бъдещите поколения, манифест на Вапцаровата философска мисъл. ”Вяра”разкрива ново значение на самото понятие , което е свързано с осмислянето на човешките ценности. Написано под формата на лирически монолог на героя , стихотворението е пример за дълбоко заложената вътрешна диалогичност и полемичност. В него Вапцаров поставя два основни проблема: за любовта към живота и за вярата. В първата строфа поетът разглежда основните прояви на човешкото битие - живот-съществуване /"дишам”/ , а впоследствие и животът в най-екзистенциалния му смисъл живот-труд , живот-творчество, проява на духовната същност на човека /"работя" ,"живея" ,"стихове пиша"/. Поетът внушава идеята , че водещото начало в човешкия живот е не омразата, а любовта към живота , изразена чрез вярата в него. Жизнелюбието е утвърдено чрез повторението "Напротив!Напротив!” и анафората “..,аз пак ще обичам!". Това е вярата на човека в същността на живота. Съществуването му е израз на възможност за осъществяване на неговите мечти и желания.
В творбата темите за живота и вярата са обединени в обобщаваща и универсална тема - за вярата и живота , защото вярата е живот , а животът е вяра.
Лирическият герой на Вапцаров битува в трудно , сложно време. Това е светът на несбъднати мечти, поругани идеали , безсмислени копнежи. Това е суровата реалност на настоящето. Разкъсван, смазван и убиван от действителността , човекът брани “като ранена пантера” своята вяра. Защото знае-човек без вярата си ще "бъде разнищен". Човек без оптимизъм не може да върви напред , човек без поглед напред не осъзнава , че живее.
Вярата в поезията на Вапцаров има и своя хуманно-морален паралел - "библейската вяра" , с която поетът е закърмен от детинство. Вапцаров я изобразява като пасивна , за да реши проблемите на човека чрез борбата и революционната идея. И "чудото" , и "вярата" /”Не бойте се , деца”/ присъстват като поетически митологеми с преосмислено социално значение. Основната за поезията на Вапцаров поетическа митологема "пшеничено зърно от моята вяра" присъства с преосмислен стилистичен и етичен извор от библейската легенда.
Основа на Вапцаровия хуманизъм , на неговата вяра е борбата. Представата за тази борба е изградена в началния момент на стихотворението “Двубой”: "Кръв капе от мойто сърце,"..."и победения си ти". Творбата разкрива типичната Вапцарова визия за живота като борба между противостоящи си сили.
Никола Вапцаров твори през 30-те и 40-те години на ХХв., време на жестока дехуманизация, време на суров сблъсък между човека и действителността , епоха , разтваряща човека в безлика тълпа , лишаваща го от индивидуалност.Тази епоха внася промени в човешката личност , усилва копнежа за свобода и справедливост. Поетът се интересува от драмата на живота , живее в борбата и с борбата. Революцията е ежедневието на епохата му , въпрос на настоящето , сърцевина на неговата нравственост и мироглед, житейска и естетическа позиция.
Героят на Вапцаров е художествено обобщение на бореца за справедливост и едновременно с това е живият , конкретен човек. Стреми се да реши въпросите за мястото на борбата в ценностната система на човешката личност ,преосмисляне и осъзнаване красотата на саможертвата ,носи в себе си тревогата за утрешния ден. За Вапцаров най-голямата болка си остава болката по изгубената човешка личност. Нейната многоаспектност откриваме в редовете на стихотворението “Предсмъртно”:
"Аз паднах. Друг ще ме смени и ...
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!"
В предсмъртните си мигове, въпреки желанието си да “описва” личността без образ , Вапцаров се стреми да изгради култ към човека , за да го противопостави на суровото си съвремие , да разкрие готовността за саможертва на човешкото, носи съзнанието за приемственост в борбата. В напрегнатата драматична постройка на последната си творба Вапцаров решава окончателно кое е истински важното, необятното и вечното , в което душата на човека може да намери удовлетворение и спокойствие , и казва своята най-последна дума - “обичахме”. Така Вапцаров утвърждава в поетичното си творчество апотеоза на човека и неговата борба , защото , воден от действения си хуманизъм, е дълбоко убеден , че хората са “творци на историята”. Те единствено са в правото си да изпишат върху "пожълтелите" й "страници" своята история - историята на трудовите хора , устремени не към живота-мечта , а към живота-екзистенция /стихотворението"История"/.
Първите отзиви на Вапцаровите стихове представляват богата илюстрация за механизмите на валидизация, които използва нормативната естетика в своите критически превъплъщения. Рецептивният контекст на Вапцаровата поезия е изтъкан от пророчествата на позитивната естетика – култът към новия метод, определящата функция на художественото съдържание. Такъв характер имат отзивите на Петър Мирин, на Ал. Муратов, К. Филипов. Ще посоча два фрагмента от отзива на Ал. Муратов като илюстрация на дедуктивното снемане на „теоретични“ постановки върху поетическия факт: „...обединително звено в тях е реалистичният поглед на автора, новият подход към темите и новият начин на изказ и средства, с които си служи“, както и „...Н. Йонков държи повече на вътрешното, като го облича в съответна простота, естествена и убедителна художествена форма.“ Сравнявайки Вапцаров с Маяковски, авторът посочва, че това е „единственият млад поет, който внася в стиховете си обикновената работническа реч“. Известно е, че „превключването“ в кодовете на различни професионални езици и употребата на специализирана и оказионална лексика е проблем на речевия избор.
Много по-категоричен е А. Жаров (Мих. Сматракалев) в своята рецензия „Моторни песни“ от Н. Йонков“: „Една стихосбирка, в която пламти огънят на новото, на идващото, в която се воюва с рутина с озлобения стар живот. “ Очевидно идеята на Г. Караславов да бъде издадена сбирка на Вапцаровите стихове се интерпретира достатъчно упорито като илюстрация на завоеванията на новия художествен реализъм. Това, разбира се, илюстрира социокултурните тенденции към употреба на поетическия език за постигането на политически цели.
А. Жаров всъщност повтаря модела: „Повлиян от Яворова и някои от по-новите български прогресивни поети, а чрез тях (става дума за Радевски – б.м. – В. А.) и от сегашните веяния в руската поезия, Йонков прави опит да се изтръгне от всяко влияние и да върви по свой път... (Той) знае, че новото съдържание изисква нова, подходяща форма... Виждаме на места да си поставя художествени задачи, да търси нов строеж на стиха, да вмъква думи от обикновения говор...“
Поезията на Никола Йонков Вапцаров носи белезите на голямото изкуство. Вярата осмисля поезията и живота на човека и поета, придава й смисъл и съдържание. Вапцаровата вяра в човека и бъдещето му позволява да създаде поезия , изтъкана от оптимизъм , наситена с ентусиазъм. Чрез нея той преодолява идеята за смъртта и създава литературни шедьоври , които имат особено място в световната художествена мисъл.

Източници :
1. Вапцаров, Никола. Стихотворения. Съставителство, редакция, бележки: Магдалена Шишкова. С., 1989
2. Българска Литература – Критически Текстове, изд. Слово 1997.
3. Никола Вапцаров – Нови Изследвания, изд. Българска Академия на Науките 1970.