Има нужда от ЕСЕ на тема "Любовта която остава" Kрадеца на праскови Много ми е спешно имам класно утре. Прeдварително благодаря!
sexa_na_kompleksa
04-16-2008, 16:51
Виж тук:
http://www.teenproblem.net/school/s/1673.html
И това:
СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ЛЮБОВ, ЩАСТИЕ И СВОБОДА- ОСНОВЕН ДВИГАТЕЛ НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ
( есе върху повестта на Емилиян Станев “Крадецът на праскови” )
Два часа- животът е само в тях.
Краят на лятото на 1918 година в един български град. Небивала суша. Коремен тиф. Холера. Глад. Престъпления. Война!
Лозя. Зеленина. Каменна колиба. Прохлада. Гладът- непознат в този оазис, далеч от ужасното ежедневие.
Окичени като с коледни играчки праскови- поливани в тази суша. И една нощ- една от прасковите- обрана!
Сред този оазис е самотната стопанка- сякаш видение от приказка. Елисавета- красива, преминала първата си младост жена. Животът й- препускал през три войни. Нещастен брак. Напразно похабена младост. Самота!
Кой ли посяга на безценния плод на коменданта? Сръбски военнопленник- измършавял, одрипавял хубав мъж- бивш музикант учител. И покъртителното обяснение: “Ради Бога, госпожо, гладен бях…”.
Какви ужасни години. Войната уж е далеч. Но тя е и тук! Още по-страшна и смразяваща, защото нищо не е естествено и спокойно. Защото липсва младостта- тя е на фронта. Защото липсва радостта- халата(войната), първо е глътнала нея.
“Даскалски приказки!”- отсича комендантът съпруг. Няма място за хуманност! А ако сам не я дадеш, как и откъде ще я получиш за себе си?
И образът на пленника- образ на мъченик, на поругани идеали, на погубена младост, на неизживяно щастие…
Двете лица на войната. Войната е лудост! И сред тази лудост припламва и избуява една мимолетна, предварително обречена на гибел любов. Истинска, силна и всеотдайна. Щастие- заключено в два часа.
Два часа, в които поместваш всичко пропуснато, неизживяно; преминало покрай теб, без да го усетиш.
Два часа- които се опитваш да задържиш, за да изживееш това щастие- пропуснато, настоящо и бъдещо!
Два часа- след които безкрайно дълго чакаш утре…
Два часа- животът е само в тях!
И душа, разделена на две! Едната половина постепенно умира- подвластна на морал и възпитание, осъждаща и бунтуваща се. Другата половина- вярващо, любещо, ликуващо същество- взема връх. Внезапно пробила подземна река помита всичко по пътя си: морални забрани, разумни доводи.
И пробудената женственост, възраждащата магия на любовта оправдава това.
Но щастието е миг! Съпругът произнася страшно осъдителното: “Наесен, когато войната свърши…”. Тогава? Той-пленникът- ще си отиде. Сърцето се свива в лошо предчувствие.
И липата- мълчаливият и верен съучастник- не може да помогне.
Идва краят на войната. Епидемията- в разгар. Спекулата- в нечуван размер. Разорение. Глад. Оскърбена гордост и достойнство на един народ. Мъка, скръб и гняв.
И равнодушието на влюбената жена- равнодушие посвоему, страшно очакване за край, за промяна в живота. Всичко сякаш тече покрай теб, без да те засяга, без да те е включило в сметката си.
Лъжлив покой! Тази река, която си оставила да тече покрай теб, ще вземе последните си жертви- една голяма любов, едно голямо щастие и един свободен дух.
Тиха нощ. Изтраква съборен от зида камък. Сянка. Тихо подсвирване. Второ… Трето… Гръм! Задавен вик… Ужасен глас от колибата. Някой тича. Женски писък. Пистолетен изстрел… Небитие. Там дали има свобода, любов и щастие- вечно?! На Земята те са само миг!