Помогнете спешно е !!!

[emchetyyy]

Моля който има подробен план на ''Крадецът на праскови'' да ми го напише много ви моля :shock: :shock: :shock: :shock: :( :( :( :(

[sexa_na_kompleksa]

Ето ти няколко анализа, дано помогнат:

Повестта ‘‘Крадецът на праскови’’ разкрива уменията на Емилиян Станев да създава колоритни женски образи , изразяващи ярко, но ненатрапчиво женската красота . Това той постига в една от най-хубавите си творби .
Свободата и щастието са две от най-важните ценности в живота на човек . Срещу тях застават закостенелите разбирания на патриархалния свят от 19 век . Чрез образите на Елисавета и Иво писателят ни прави свидетели на омразата , която цари наоколо . За младите хора няма да бъде лесно да се борят за своята любов ,но поривът за щастие ги кара да не губят силите си . Те изпитват нуждата да бъдат щастливи и свободни , но от другата страна са отговорностите към семейството и обществото . Въпреки това невъзможната любов побеждава .
Повестта ‘’Крадецът на праскови’’ пресъздава атмосферата в дома на Елисавета и полковника. Тя е спокойна , лишена от обрати . В нея всичко се случва по реда си . Авторът използва предимно описания на обстановката и персонажите .
Главната героиня има не лека съдба -нейното семейство е обедняло и то я подтиква да загърби любовта , за да търси мъж , с когото да сключи брак по сметка . Елисавета бързо намразва съпруга си , защото между тях няма чувства : ’’той беше виновникът за пропиления й живот ’’. Младата учителка не може да се раздели с полковника , защото не е възпитана по този начин . Тя от малка е научена на ‘’тогавашния непреклонен , прост и жесток морал’’.Двамата нямат общи теми на разговор . Това най-ярко проличава при мнението им за пленниците . Елисавета мисли, че те са хора като останалите , но старият полковник не се трогва от думите й, ’’смятаийки ги за даскалски приказки’’ . Брачният съюз между двамата не дава своите плодове, защото тя е бездетна . Една от най-важните страни на брака не е спазена , а като прибавим към това и липсата на диалог и разбирателсво между двамата съпрузи , то техният живот се обезмисля непрекъснато . Героинята таи дълбоко в душата си чувство на отчаяние и малоценност. В часовете на самота , които тя прекарва всеки ден я връхлита любовта на Иво . За нея това е нещо излючително различно . До този момент младата учителка не се е радвала на живота като сега . Но това е най-трудният период от нейния живот . Тя не може да остави съпруга си и да се впусне в предизвикателствата на любовта . Героинята започва да се терзае : ‘’душата й бе разделена на две същества , едното –примирената , угнетената жена , чакаща пристъпващата насреща й старост с безразлично отчаяние и тъга , и другото- непознатото досега , вярващо , любящо и ликуващо същество , което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо ’’ . Тя се превръша в робиня , защото се страхува от предразсъдъците на обществото . Но това я погубва бавно -духовно и физически . В началото тя е ‘’…красива жена , преминала първата си младост’’ , а в края ‘’в големите й очи се долавяше нещо замислено , което придаваше на погледа й студен израз , какъвто имат очите на бездетните и незадоволени жени ‘’.
Елисавета е станала пленница на скуката и еднообразието , но ‘’неочаквано тя чу , че скритият в чучелото звънец издрънча ‘’. Този звънец е толкова дълго чакан от героинята . Душата й ще бъде озарена от голямата любов , която очаква така нетърпеливо . Иво Обретенович сбъдва мечтата на красивата Елисавета . Той откъсва ‘’забранения плод’’ и го подарява на учителката .
Военнопленникът попада в плен на красотата и очарованието на тази жена . За двамата любовта има различни измерения . За Елисавета тя е средство да изгони старостта , а за Иво е начин по-лесно да приеме действителността . Всяка тяхна среща е съпроводена от желанието мигът любов да бъде вечен . Но това не е толкова лесно . Младите хора трябва да се борят за своята любов . Липата крие влюбените . В образа на дървото откриваме както щастливи моменти , така и носталгия по отминалите дни . Липата е свидетел на всяка ласка между влюбените , но в нея героинята ‘’виждаше някогашната Елисавета с нейната пропиляна младост…’’ . Влюбената жена придобива сила и смелост . Тя е готова да полети , защото е свободна да почувства любовта . Дори и слугинята забелязва промяната й : ‘’Човек се подмладява , когато душата му е свободна ‘’.Тя често си задава въпроси – редно ли е и каква цена ще трябва да заплати за тази лудост . В един малък град като Велико Търново Елисавета се раличава много от останалите . Иво е другият пример за различие . Той не загубва куража си да оцелее в пленничеството . Младият човек се влюбва в жената на най-строгия си мъчител . Любовта му с Елисавета го променя . За него тя е спасение : ‘’леко понасям всичко , когато мисля за вас …’’ .
За героите любовта е изживяна като полет към щастието и изпитанието . Това магично чувство кара Иво да посети вилата във фаталната нощ , когато намира смъртта си . Младите не са имали правото да изберат свободата и щастието през живота си , затова героинята решава да го последва в смъртта .
За Елисавета пленникът е много по-различен от всички останали . Само Иво е способен на такава дързост . Той ще й даде цялата онази топлота , която й е липсвала през всичките онези години , прекарани с полковника . Така младите хора извървяват пътя към щастието и свободата .
За кратко време красивата учителка Елисавета и сръбският пленник Иво Обретенович надмогват заобикалящия ги ужас и заплащат с живота си .На преден план изпъкват поривите за любов , благородство , право на свободен избор . Затова се борят главните герои , те искат свобода , за да бъдат щастливи . Това много трудно би се случило . Една чиста и истинска любов не може да победи предразсъдъците и остарелите разбирания на хората от 19 век .
С повестта ‘’Крадецът на праскови ‘’ Емилян Станев постига един от върховете в творчеството си . С помощта на творбата си авторът пресъздава идеята ,че само истинската любов може да надмогне дори смъртта .


"Крадецът на праскови"- Емилиян Станев

Едно от най-големите постижения на съвременната българска литература - "Крадецът на праскови" е най-известната творба на Емилян Станев в България и чужбина. Писана в следвоенните години на страдание и смърт, тя разказва за събития от Първата и Втората световна война. А в човешкия живот най-страшното нарушение на реда е войната. Тя е социално-нравствено зло и изпитание на универсалните човешки ценности. Описана е една любов, родила се по време на война – история на едно “странно” влюбване. Полковнишката съпруга обиква един от врага, открива любимия, човека, в лицето на чуждия.
От гледна точка на “войната” това е недопустимо, предателство, слабост, враждебно и недостойно отношение. От гледна точка на човека, на човещината, тази любов е естествена, нормална в аспекта на уважението към ближния, на приемането на “другия” извън табутата на социалните и политически ограничения.
Елисавета “поглежда” на пленения като на човек – страдащ, уязвим – а не като на враг. В нея първо заговаря човечността, а после се заражда и чувството на обич и привързаност. Така любовта се изявява като проявление на “човешкото” у героинята, на нейната чувствителност, ранимост и богатството на нейната душа.
“ЗАщо да не бъдем по-човечни?” – сякаш това “пита” творбата, описвайки драмата на “човечната” любов, преодоляла границите на неразбирането, отчуждението, предразсъдъците и егоизма, границите на войната.
“Обичай ближния си”. Това е истина, изречена от християнските мислители, за да облагородят човека, за да влеят у него вярата в човечността. Повестта на Ем. Станев утвърждава същата философия, макар и не така назидателно, открито, но през призмата на изживяната болка, на споделената и изстрадана истина за човека, прошката и любовта.
Повестта е проектирана на фона на войната, разрухата, страданието и смъртта. Световете на миналото и настоящето, на Първата и Втората светоена война се оказват сходни по много белези: мизерия, болести, озлобление... Усещането за повторяемост буди чувството на страх и неспокойствие. Хората започват да се примиряват и да свикват с епидемиите ,мизериите, гладът и смъртта. За тях те стават ежедневие ,а бъдещето престава да съществува: "Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото" - казва писателят, илюстрирайки трагичната му повторяемост.
Постепенно Емилиян Станев представя войната и като основен рушител на красотата и порядъка в живота на човек. Пленниците, изкупващи жаждата за власт на своите военачалници, са показани като освирепели, диви, изгладнели животни, които са загубили човешкото у себе си. Те са обезличени , депресирани и деперсонализира ни от войната. В детските спомени на разказвача те присъстват като "пъстро стадо от хора, което миришеше на пикоч". Единственото , което напомня че те са живи същества, е първичният им инстинкт да задоволяват глада си: "...тия полуживи хора се сбиха край гроздето и...запълзяха на четири, прилични на полудели от глад мамимуни..." По този начин Ем. Станев ни убеждава, че в резултат на войната у човек може да закърнее най -ценното - разума и свободата, търпимостта и отговорността, любовта и привързаността.
Осакатеното тяло на полковника е своебразен символ на мрачното време на войната. Неговият образ е и смешен, и жалъл с изкуственото си достолепие, и трагичен в своята обреченост. Застаряващият офицер предизвиква страх, изразен чрез детайл от неговата външност: "Тоя албатрос придаваше на главата му израз на рис." Той е хищник и едновременнто с това жертва на своето хищничество и на времето, което го е създало. Полковникът е душевно сломен и все по-животиска става омразата му към сръбските военопленници. А в озлоблението си отмъщава на невинни хора. Родолюбив,честе н и почтен, но въпреки това надменен, той носи всичко негативно, което войната изгражда у него и хората. Човек научил се да мрази, за него пленниците са презрени същества, незаслужаващи да живеят. Отношението му към тях се определя от възникналата националнополит ическа омраза, която войната изисква от хората, за да съществува. Чрез образа на полковника е внушено, че тя заплашва всчкакви нравствени идеали и ценности.
Командирът сполучливо си е избрал за ординарец войник, спосообен сляпо да се подчинява на заповедите и капризите му. Спазвайки безпрекословно наредбата да стреля по всеки непознат без предупреждение, той става прекия извършител на убийството. Войната обезличава хората и за тях остават важни само функциите им в обществото. Тя потъпква универсалните човешки добродетели.
Един от основните конфликти в повестта е между войната, която поражда омраза, предразсъдъци, хаос, и любовта, хармонизираща света. Градът и колибата стават символи на нарушения естествен порядък в живота и душата на хората, на болестите, безредието, страданието и обществените нагласи. Та са миналото на Елисавета, което и носи нещастие и и напомня за скучние и сприхав полковник.Затов а тя се опитва да избяга и да се освободи от неговите обкови.След като се влюбва в Иво, започвада се радва на живота си, да живее пълноцено: "Само колибата, нейният дом, не бе докосната от възраждащата и обновяваща сила. Тя изглеждаше още по-мрачна, някак отминала ,досадна и стара, като напуснат затвор." Антипод на това тъмно място, което отразява предишната и същност, предишния и живот на ограничения и предразсъдъци, е лозето. То се свързва с хармонията и обществения ред в природата. Времето прекарано в градината е като едно своебразно бягство от хаоса на войната, която унищожава красотата и човешките ценности.
Фаталната развръзка на личната драма - грозното убийство на сръбския пленник Иво и самоубийството на Елисавета, съвпада с националната катастрофа и със зловещия край на войната. Устремени към духовно извисяване в красива хармония, двамата влюбени стават жертви на болното време. Те са осъдени да загинат в зловещите абсурди на битието - сякаш, за да изкупят трагичната вина на нацията. Въвлеченото във войната общество уива двамата влюбени и със смъртта си те обезсмъртяват най-великото човешко чувство - любовта. Финалното внушение на творбата вдъхва оптимизъм, защото само тя може да разруши изпречилите им се прегради по пътя към щастието. Невъзможната любов побеждава войната и омразата.
В повестта 'Краецът на праскови" темата за войната и придава общочовешки облик ,тъй какато темата за любовта. Отричайки военните сблъсъци като изпитания и рушители на универсалните човешки ценности, тя призовава за по-мирен свят, изпълнен с човечност и любов.




“Крадецът на праскови”

Тематични кръгове:
Войната и мирът
Човекът във време на война и време на мир
Войната мирът и човешка свобода
Щастието и неговата постижимост
Преобразяващата сила на любовта
Свободният човешки избор

Героите на Ем. Станев от повестта “Крадецът на праскови” са силни личности. Всеки от тях има ясна представа за нещата, които би искал да постигне през живота си. Конфликтът се реализира заради сблъсъка на ценностните системи, а от друга страна е провокиран от противоречията между човек и време. Чрез класическия любовен триъгълник писателят подлага на обсъждане не само проблема за интимните човешки взаимоотношения, но и много по-фундаменталните въпроси за смисъла на съществуването, за възможността да се постигне щастие и хармония.
Случващите се събития са представени през погледа на трима разказвачи: старият учител, бившият му ученик Кольо и един трети, неназован разказвач, всевиждащ и всезнаещ. Благодарение на него се узнават мислите на героите, автобиографични моменти, думи и действия, на които пъвите двама разказващи не могат да бъдат свидетели. Пресичането на няколко гледни точки освен че предава обективност на повествованието, пряко кореспондира с идеята за сложната многоликост и на човека, и на самия живот.
Композиционната рамка активизира връзката на художествената реалност с извънтекстовостта, заради което войната се превръща в един от проблемите на повестта. Първата и Втората световни войни маркират началото и края на събитията, проследени в творбата. Военното време поставя на изпитания човешката личност, допълнително драматизира и без това сложното човешко битие. В повестта войната активно съдейства за изостряне на зреещи конфликти между отделните герои.
Спомените на учителя и неговия ученик връщат към второто десетилетие на ХХ век, когато България преживява трудни времена. Притиснати от жегата и появилия се тиф, двама от героите, Елисавета и полковникът, намират убежище сред прохладата на крайградския си имот. Отдалечена от града, от близостта с други хора, Елисавета е връхлетяна от непосилна самота, която неумолимо я поставя пред въпросите за постигнатото в живота, за отношението между мечтано и осъществено. На прага на старостта героинята с тъга установява колко безсмислено и напразно са изгубени най-хубавите години от живота и. Израсла в аристократично, но обедняко търновско семейство, Елисавета усвоява строгите нравствени закони на патриархата, изискващи “аскетично себеотрицание към плътта и към всички удоволствия на живота” /с.156/ Потискана от мрачната атмосфера “в голямата, тъмна, мълчалива къща” и от майка си – “висока старица, със строги безкръвни устни...” /с.155/, Елисавета се надява чрез брака да промени щастливо съдбата си. Първоначално това и се удава. Тя става най-красивата и най-желаната жена в Търново, а положението на мъжа и и осигурява всички неща, които иска и които други не могат да имат. С течение на времето животът на Елисавета опустява и тя все повече се отдалеяава от желаното щастливо съществуване. Не се сбъдва и мечтата и да има деца, а продължилата няколко години война осезаемо отчуждава двамата съпрузи. Когато Елисавета се превръща в действащо лице на повестта, вече е обезнадеждена и отчаяна за настоящето и бъдещето си.
Към живота я връща една съвсем случайна среща. Равният ритъм на дните е нарушен от появата на Иво Обретенович. Вмъквайки се в лозето на полковника, той се вмъква и в живота на Елисавета. Близостта с военнопленника пробужда женственността на героинята. Настъпващата промяна е толкова осезателна, че се забелязва от всички: Марьола с възхищение говори за видимото подмладяване на Елисавета, за разлика от полковника, който с неуместна забележка за приближаващата старост задълбочава и без това съществуващия конфликт между себе си и жена си. След известни колебания Елисавета се отдава напълно на завладяващото я радостно чувство. Едва в този момент от живота си тя разбира и изпитва без задръжки цялото щастие на любовта. Усложнилите се отношения между нея и полковника неизбежно изправят пред въпроса за нравственността. Елисавета и Иво престъпват отдавна установени правила за поведение. Без съмнение действията им подлежат на осъждане по нормите на обществения морал. Противно на очакваното никой в повестта не се ангажира с подобна задача. Учителят, който припомня трагичния инцидент, въпреки критичността към характера на полковника или отделни действия на съпрузите, не си позволява да изрази ясна позиция, осъждаща Елисавета и Иво. По думите се подразбира, че за случката дълго се говори в града, а и толкова години след самото събитие, то не е забравено, а продължава да се припомня като забележителен спомен из живота на търновчани. Учителят по никакъв начин не подсказва, че обществото е било възмутено от случилото, по-скоро се подразбира изненадата и учудването, които инцидентът ражда у хората. Самият полковник, който е най-много засегнат, се затваря в себе си и доживява края на дните си в пълна самота и съзнателна изолация, която не издава ожесточение и гняв към поведението на жена му. Подобно развитие на обстоятелствата убеждава, че Ем. Станев не търси битови конфликти, а осмисляне на по-кардинални проблеми, проектирани върху естествени човешки взаимоотношения. Не изневярата и прелюбодейството са генералния въпрос, а стремежът към себеизява и лично щастие, раждащ непознати нравствени дилеми.
Полковникът намира в брака и в работата си относителна пълнота на своето човешко съществуване. Дисциплината и отговорността са негови безспорни достойнства що се отнася до преките професионални изяви, и фатални недостатъци погледнато от страна на неговия личен живот. Осигурявайки материалната стабилност и високо социално положение на Елисавета, полковникът мисли, че я прави абсолютно щастлива. Той е привикнал на точния и ясен език на военните, на подреден и предсказуем живот, които за него е синоними на благополучие и успех, но не и за Елисавета. Полковникът пропуска да създаде близост между себе си и жена си вън от официалните рамки на брака в съкровеното пространство на междуличностното общуване. Въпреки че уважава, цени и обича жена си, покловникът не усеща и не отреагирва подходящо на нейните пориви, на нейните съмнения и грижи. Това неминуемо се превръща в сигурна основа за назряващи проблеми, още повече, че Елисавета е интелигентна и силна жена, с претенции към съществуването си и решимост да ги реализира независимо от жертвите. В трагедия за самия полковник се превръща собственото му неведение и заблуда, че тишината и спокойствието в дома им са проява на любов и семейна идилия.
Трагично неизбежни са обстоятелствата, разделящи Елисавета и Михаил. Външния блясък, по който се увлича Елисавета, не е достатъчен, за да и осигури пълноценно щастие. Самата тя е противоречива в оценките си за полковника: понякога го осъжда изцяло, а понякога го съжалява, макар и без да признава, че не само той носи вина за получилото помежду им отчуждение.
Елисавета открива липсващия на живота си романтизъм във връзката си с Иво. Тя осъзнава и себе си, и военнопленника като жертви на фатални обстоятелства, срещнати от съдбата с шанс да се спасят взаимно. Несъмнено пред Елисавета стои въпросът за нравственността на предлагащия и се избор. Макар да не и е безразлично какво ще се случи със съпруга и, тя безрезервно се отдава на мечтата си за любов и щастие. Притежава достатъчно сили и воля да защити взетите решения. Отвратена от еснафския дух на средата, в която е възпитавана и продължава да живее, Елисавета смело руши бариерите на строгите, но остарели обществени забрани. В действителност поривът и към лична себереализация и независимост е обречен. Жестоките обстоятелства на войната безогледно се намесват в човешките съдби. Войната разделя Михаил и Елисавета, пак войната няма да позволи Елисавета да се събере с Иво. Освен от личната воля човешкия живот е управляван и от надиндивидуални сили, които е желателно да се отчитат при вземането на съдбоносни решения. Чрез участта на Михаил, Иво, Елисавета повестта реализира своята философия за света и човека в него. Войната разделя хората, намесва се в междуличностните отношения, провокирайки напрежение и конфликти. В текста Първата световна война, като система от събития и значения, е успоредизирана с войната, предизвикана от намесата на любовта. Иво освен сръбски военнопленник и следователно враг в Първа световна война е и съперник на Михаил в смисловото поле на интимния човешки свят. Контрапункт на отношенията между двамата предлага поведението на Елисавета. Полковникът вижда у Иво врага, с когото трябва да воюва безусловно. Тази визия игнорира чисто човешката същност на сърбина. Обратно на мъжа си, Елисавета открива у Иво преди всичко човека със собствена индивидуалност. Тя не е предубедена като мъжа си, и за нея сърбинът е не толкова враг, колкото изстрадало от войната човешко същество. И Михаил, и Елисавета имат сериозни и оправдани доводи за своя начин на мислене. Именно защото дилемата не е лесно решима, е подложена на анализ и обсъждане. Любовта помага на Елисавета да се освободи от предразсъдъците, неизбежна част от антагонистичната природа на войната. Любовта, обаче, не е достатъчна за да трансформира позитивно човешките взаимоотношения изобщо. Обичайки Иво, героинята формира нова война, макар и не така мащабна като тази случващата се между народи, но със същата унищожителна сила върху хората, които участват в нея. Съдбата на Михаил, Иво и на самата Елисавета са красноречиво доказателство за това. Полковникът също би казал, че участва във войната не от омраза или жестокосърдечие, а от любов – към Отечество, към народа. Предан на родината си, той избира да жертва себе си в името на нейното благополучие. Отново любовта предизвиква абсолютната си противоположност – омразата, враждата, водещи до самоизтребване на хората. Мирът си остава мечтано блаженство, обречено да не се реализира в пределите на човешкото съществуване. Планираното бягство на Иво с Елисавета така и не се осъществява. Този факт се синхронизира с по-универсалната идея, че бягството от лишенията и неволята към мечтания блажен рай е само утопия. Всеки от героите има право на своята борба за живот, но самото това право неизбежно го въвежда в неразрешими противоречия с останалите. Следва да се мисли, че абсолютно човешко щастие няма. Чувството за удовлетвореност и благополучие е функция на задължителни компромиси и жертви. Все пак човек има безусловно право поне на стремежа си към себепостигане. И понеже това се случва за толкова кратко нека поне тези мигове, в които се надскача всичко скучно и безлично, не бъдат осквернявани от присъдите на другите. Всеки заслужава подобна милост.

[immortalgirl]

хей здр мн спе6но ми трябва ЛИС на тема "Преобразяващата сила на любовта в "Крадецът на праскови" .ако някои зн не6то да ми пише на buffy_summers1@abv.bg :}

[sexa_na_kompleksa]

хей здр мн спе6но ми трябва ЛИС на тема "Преобразяващата сила на любовта в "Крадецът на праскови" .ако някои зн не6то да ми пише на buffy_summers1@abv.bg :}

Виж това:

"Крадецът на праскови"-повест за победата на любовта"

Едно от най-големите постижение на съвременната българската литература-"Крадецът на праскови" е най-известната творба на Емилиян Станев.Писана в следвоенните години на страдание и смърт,тя разказва за събитията от Първата и Втората световна война.Чрез своята творба Ем. Станев утвърждава любовта като основна двигателна сила в живота, като пробуждане на сетивата ,спомагащи за един по-добър свят.
Още в заглавието на повестта "Крадецът на праскови" ,читателят открива в нареден ред вид основния конфликт.А именно противоречията между нормите на обществото,християнските ценности и душевните стремления на личността.В сюжета на повествованието военнопленникът е "реабилитиран" ,защото дава любов на Елисавета, която по-късно заплаща с живота си .
Четейки повестта "Крадецът на праскови" читателят забелязва една прераждаща се и непобедима сила на любовта . Тази любов предизвиква противопоставянето на две двойки образи : от една страна са образите на полковникът и ординареца ; а от другата са -Елисавета и пленника. Образа на полковникът в повестта не е много описателен . В очита на читателят полковника се вижда като смешен и жалък с изскуственото си достолепие , и трагичен в своята обреченост . Полковникът е душевно сломен и с това омразата му към пленниците нараства . Въпреки че е родолюбив и честен той винаги ще бъде надменен .Той носи всичко негативно ,което войната изгражда у него и хората . Полковникът е човек, който се е научил да мрази , за него военнопленниците са презрени същества , незаслежаващи да живеят. Чрез образа му е внушено , че войната заплашва всички нравствени идеали и ценности. За ординареца не е споменато много , само е изяснено , че наскоро е овдовял . Елисавета е нещастна в своя семеен живот. Тя е жена преминала първата си младост , бивша учетелка.Малко по малко тя зягубва способността си да се наслаждава на нещата около себе си , да обича и да бъде щастлива . Светът , в който живее не й предлага нищо друго, освен едно монотонно ежедневие и скучен брак . Главният виновник за това Елисавета да се отдели от своето ежедневие е Иво Обретенович .Той е сръбски пленник т.е. "враг" на полковника и обкръжаващото го общество.Но също Иво е и мъж-подвластен на емоционални подбуди.Откъснат от роднини и близки, самотен и гладен , бившият преподавател по музика ще намери сродна душа далеч от родния си дом. Не любовта към вкустните плодове , а убийственият глад принуждава сърбина да прескочи ограда на лозето и да открадне праскови.При първата срещата на Елисавета и Иво , пленникът има образ на мръсен , небръснат и одрепавял човек. Бракът на Елисавета с полковника е нещастен. Макар да й предлага спокойствие и добър живот, той не съумява да я дари с нежност и подкрепа- Не й дава и любов , от която така силно се нуждае романтичната й фигура. С времето Елесавета осъзнава , че тя и нейния съпруг живеят в два различни свята. Несъвместимостта е очевидна -полковникът е въплящение на казармения ред , а душата на геройнята се нуждае от простор и любов. Тази толкова нужна за спасението на душата на Елесавета любов и дава Иво Обретенович. Любовта между красивата българка и сръбския пленник е искрена и дълбока, но драматична и невъзможна. Тя се ражда в трудните години на една война , когато не е време за нежност и сърдечни чувства. Тази любов стои отвъд морала на обществото и има трагичен финал.Но макар неразбрана и осъждана , тя се оказа съдбоносно изжевяване в двата човешки живота. Любовта между главните герои на повестта "Крадецът на праскови" е възраждаща и завладяваща, но само миг от вечнастта. Смъртта на Иво и самоубийството но любимата му сякаш отначало е прозряна развръзка.Крадецът трябва да заплати за стореното. Цената за открадването на женското сърце е най-висока - собственият му живот.
Повестта "Крадецът на праскови" е антимиталистрична, тя носи посланието за безмислието на войната , която нанася огромни поражения върху човешката същност, разрушава човешките ценности. Най-категоричното обвинение срещу жестокостта на войната е силата и нежността на любавта, която побеждава дори и смъртта.




Една невъзможна любов
(Литературноинтерпретатив� �о съчинение върху повеста
„Крадеца на праскови” на Емилиян Станев)




Една от най-хубавите повести на Емилиян Станев е "Крадецът на праскови".В нея творецът се
проявява като тънък психолог на човешките души.В повестта авторът разкрива трагедията на двама
влюбени от различни националности-българка и сърбин, чиято любов е невъзможна сред ужасите на войната.Между тях стоят и психологически бариери.Авторът рисува героите сред убийствената атмосфера, между Първата и Втората световна война.Нищо не се е променилон в спомените от Първата световна война на младия разказвач-гладът, епидемиите, жалките пленници.Така че с тези картини авторът ни внушава, че между двете войни нищо не се е променило във военно Търново и конфликтите водяд само до смърт и страдание.Сред тази подтискаща атмосфера авторът ни представя образа на Елисавета-"облечена в светло синя рокля, ослепително бели ръце, къдрави коси..."В очите на момчето тя е съществото от неземния и омагюсан свят, от приказките.Още от това първо описание лъха лека поезия, романтика, която е отговор на нейната красота.Героинята рязко се откроява на фона на ужасяващата война.Тя жадува за всичко онова, което войната е разрушила-за любовта, щастието и духовната свобода, които не намира в живота.Трагедията и се засилва от факта, че е бездетна-бракът и е по разум, а съпругът и е комендант на града, когото никой не обича.От тук идва вътрешната и неудовлетвореност."Панически страх ни обземаше, когато чуехме металическия му глас да ни отправя проклятия и закани.Той беше шишкав, към петдесетгодишен, плещест, късоврат, с плътно прилепнали към черепа уши, с остри, сиви очи и побелели коси, стригана алаброс.Тоя алаброс придаваше на главата му израз на рис."Елисавета е изпълнена с милосърдие."Защо да не бъдем малко по-човечни?"Тези думи са искрен зов за човечност и милосърдие, но грубия и съпруг отвръща иронично:"Я остави тия даскалски приказки."Този диалог е доказателство за жестокото разминаване на духовния свят на двамата.Образът на полковника е пълна противоположност на Елисавета.Той е символ на грубостта и носи всички недъзи на съсловието си.Емилиян Станев внушава идеята, че подобни личности ни отблъскват със своята студенина и враждебност към обикновените хора, към войниците и към пленниците, които нарича роби.Ето една причина да се роди една красива любов.Запознанството на Елисавета със сръбския войник я поразява силно.Любовта между двамата има съдбовен характер заради противоречията, които я правят невъзможна.Иво е олицитворение на жертвите на войните, макар че е враг на България.В момента на срещата обаче животът му е разбит именно поради войната.Умело авторът рисува неговия външен вид -"мургав... хубав... мъж с къдрави коси и пръсти на артист."Той живее унизително-окъсан и гладен, но човешките пориви у него не са угаснали.Също като Елисавета той жадува за любов и щастие.Те са сродни души-духовно близки, което е предпоставка за зараждането на любовта.Трогателни са моментите на тази любов.Емилиян Станев пресъздава най-интимните трепети на душите им -тайните романтични срещи, откраднатата нежност, прекрасните им взаимоотношения и копнежа им един за друг.Особено важни са трепетите на женската душа.Елисавета е отегчена, скучаеща дама, застаряваща и отчаяна.Но след срещата с Иво тя засиява от любов, а на края достига до трагичното самоубийство от любов.През цялото време Емилиян Станев описвайки красивата любов между двамата, авторът внушава идеята, че тази любов е невъзможна.Причините са слижни, свързани с жестоката вражда между двата народа-българи и сърби, които войната тласка един срещу друг.Причините за тази война са непоправими и правят любовта невъзможна.От една страна Елисавета се бои да престъпи строгите закони, страхува се от изневярата, изпълнена е с морални предразсъдаци.Тя става герой-нарушител на морала и затова този морал я наказва жестоко-със смърт.Друга психогогическа пречка за невъзможната любов е поведението на ординареца.Отвращение будят у Елисавета "потните и жалти длани...отбласкащ тил, покрит с рядка коса... тъмен поглед."Този герой символизира грубата и зла сила на войната.От една страна, той има комплекси като самотник и вдовец, не е равнодушен към красотата на господарката си, но знае добре, че няма шансове пред нея и я ревнува от роба-съперник.От друга страна той е вярнотокуче на стопанина си и като типичен войник изпълнява заповедите му.С убийството на Иво той прави любовта им невъзможна.С други думи всичко в тази история е против любовта- тя е обрачена да зъвърши трагично.Иво и Елисавета са тъжни жертви на националните и психологическите предразсъдъци, на ужасите нрави на войната и грубата военщина.Повестта "Крадецът на праскови" е прекрасна, но трагична история за невъзможната любов сред ужасите на войната.По този начин Емилиян Станев продължава традициите на тази тема след Йовков и като хуманист отрича тази кървава касапница-войната, която прави невъзможни любовта, щастието и красотата в живота.




Една невъзможна любов по време на войната – “Крадецът на праскови” Емилиян Станев

“Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време на се родиш и време на умреш; време не садиш и време да скубеш насаденото; време на убиваш и време на лекуваш ; време за война и време за мир”. Думите на проповедника в “Книга на Еклесиаста” за пореден път ни подсказват, че битийните закони съществуват независимо от човешката воля. Но това не означава, че в определени моменти човекът няма право да избира. Кой е достойният избор, когато светът воюва, а животът върви към своя залез без любов?какво трябва да се направи, когато общността очаква избора на брачн партньор да е подчинен на разума, а не на сърцето? Ненатрапените и облечени в плът отговори на тези въпроси откриване в повестта на емилиян Станев “Крадецът на праскови”.
Противоречията и жестокостта на времето, както и на нещастната съудба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението в повестта. Онова, което покорява в повествованиет, е разказът за една мечтана,съдбовна и невъзможна любов.В тези непосилни времена, когато хората са принудени да мислят единствено за цобственото си оцеляване, а желанията, стремежите и мечтите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад,разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и духовното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, защото носи претегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща любов, която връща вярата в живота и носи смисъл на съществуването.
Действието в повестта се развива по време на Първата световна бойна. Тя носи глад, смърт, разруха и омраза. Усещането за обреченост се засилва още повече от напластяването на детските спомени на младия разказвач и настоящето,което се разгръща в старопрестолния град по време на Втората световна война. Войната е въздесъща и безкрайна. Под нейния знак минава животът на две поколения. В такова време се ражда любовта между Елисавета и Иво, когато е невъзможно те да се отдадат на обичта си и да намерят щастието, което им се полага.
В неподходящото време внезапно пламва любовта между Елисавета – жената на военния комендант, и сърбина военнопленник- Иво Обретенович. Нито времето, нито обстановката, нито социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно бликналото чувство не се подчинява на бушуващата война, на политически или идеологически ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдещето и увереността, че животът заслужава да бъде изживян пълноценно.
За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но бедно семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите, скучни и еднообразни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро на спазване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на града. Елисавета прави своя първи избор, като се съобразява не със собствените си желания, а с това, което семейството и обещността очакват от нея. Затова животът й с полковника не й носи удовлетворение. Героинята рязко се откроява на фона на ужасяващата картина на война. Тя жадува за всичко онова, което войната е разрушила – за любов, щастие и духовна свобода, които не намира в живота. Трагедията й се засилва от факта, че е бездетна, бракът й е по разум, а съпругът и е комендант на града, когото никой не обича. Елисавета е пълна негова противоположност. В детския спомен на младия разказвач тя е “същество от неземния и магическия свят на приказките”, който е контрапункт на действителността. Детската преценка е безупречна. Тя на пръв поглед се основава на външността на Елисавета, но както ства ясно в последствие героинята е изпълнена с доброта, човечност, милосърдие: “Защо да не бъдем малко по-човечни?”.Тези думи за израз на съвършената й нравствена същност, но грубият и съпруг отвръща иронично : “Я остави тия даскалски приказки!”. Този диалог е доказателство за разминаването на световете, към които принадлежат двамата съпрузи. Образът на полковника е пълна противоположност на Елисавета. Той е символ на грубата военщина и носи висчки недъзи на съсловието си. Двамата герои изглеждат като друг вариант на известната двойка – красавицата и завяра, но тук животинското е вложено не само във външността на полковника, а и в душата му. Емилиян Станев майсторски внушава идеята, че подобни личности отвращават със своята студенина н враждебност както към обикновените войници така и към нещастните пленници, които нарича ‘роби’. Именно безчовечността му е една от причините да се роди “невъзможната любов”.
Ето защо запознанството на Елисавета със сръбския военнопленник я порязява така силно. Любовта между двамата влиза във противоречие с обстоятелствата, които й придават особен, съдбовен характер, правят е навъзможна. Иво Обретенович е олицетворение на жертвите на войната. В момента на срещата им обаче животът му е разбит именно поради войната. Умело авторът рисува очарователният му външен вид, въпреки следите от пленничество: “... мургав...хубав...мъж...кърдра� �ите..смолисточерни коси...големи очи...тънки,дълги пръсти на артист”. Той живее унизителното ежедневие на роба, окъсан и гладен, но човешките пориви у него не са угаснали.
Авторът внушава идеята, че Елисавета и Иво са сродни души, духовно близки, което е съдбоносно за тяхната “невъзможна” любов.
Трогателни са моментите на тази любов. Емилиян Станев пресъздава интимните трепети на душите им: тайните романтични срещи, откраднатата нежност, прекрасните им взаимоотношения., пламенния им копнеж един към друг. Особено тънък психолог е творецът, когато разкрива емоционалните промени в душата на влюбената жена. В началото тя е отегчена, скучаеща дама, застаряваща и отчаяна, но след срещата с Иво тя засиява от щастие, започва да мечтае, подмладява се, а накрая стига до трагично самоубийство,което разкрива истинската същност на връзката й с пленника. Това не е поредната изневяра на скучаеща съпруга, която след приключването на връзката може да се върне към своя монотонен, но сигурен живот.
През цялото време, описвайки красивата любов между двамата авторът внушава идеята, че тази любов е невъзможна. Причините са сложни: и нациаонални, и психологически. НАциаоналните причини са свързани с жестоката вражда между двата славянски народа – българи и сърби,които войната е тласнала един срещу друг. Психологическите причини са също непреодолими. И правят любовта им невъзможна. От една страна, Елисавета се бои на пристпи строгите морални закони на общността, страхува се от изневяра, т.е. е изпълнена с морални предрасъдаци. Елисавета си присвоява правото да избира втори път, а патриархалната максима е всеизвестна – човек веднъж се ражда, веднъж живее и веднъж умира. Постъпката е повече от дръзка, но героинята е готова да заплати най-високата цена- плаща с живота си.
Много обстоятелства и много хора са против това, което се случва между полковнишата и пленника. Най-засегнат би трябвало да бъде полковникът, но всъщност не откриваме образа му на ревнив съпруг. Може би авторът е предпочел да го лиши и от тази отрицателна,но все пак човешка черта. Подобно поведение бих могли да открием по-скоро при ординареца. Отвращение будят физическите характериските на този лишен от духовност човек : “мижави очи,които напомняха очите на слепец”, “кафяви мустаци,увиснали като царевични бради над тънките ми устни”.Ординарецът има много комплекси като самотник,вдовец,който не е равнодушен към красотата на господарката си, но знае добре, че няма шансове пред нея и я ревнува от ‘роба’-съперник. От друга страна, той е вярно куче на стопанина си и като типичен войник, сляпо изпълнява заповедите му. С убийството на Иво Обретенович той разваля прекрасния и хармоничен свят създаден от двамата влюбени. За Елисавета живота без любимия човек няма смисъл и тя решава да го последва в отвъдното – един традиционен мотив,познат и във фолклора и в литературата. Чужд на мелодраматизма и на чужда ефектност Емилиян Станев представя трагичния завършек не в действие, а чрез разказа на ординареца – по-скоро информативно и без емоции.
Всичко в тази история е против любовта-тя е обречена да завърши трагично. Иво и Елисавета са тъжни жертви на нациаоналните и психологическите предрасъдаци, на ужасните нрави на войната и грубата военщина. Повестта “Крадецът на праскови” е прекрасна, но трагична история за невъзможната любов сред ужасите на войната. По този начин Емилиян Станев продължава най-добрите традиции на тази тема след Йордан Йовков и, като хуманист, отрича тази кървава касапница – войната,която прави незъможни любовта, щастието и красотата в живота. Повестта събужда у нас размисли за цената на човешкото щастие, за духовното богатство и за духовната бедност.




Възхвала на възвишената любов в „Крадецът на праскови”
Повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”, (издадена за пръв път през 1948 г.), е истински шедьовър на българската художествена проза. Сюжетът й е от Първата световна Война, но писателят прави асоциация със своята съвременност. Тревожните военни години тук възкръсват чрез трагизма на претворения от големия художник свят.
Детайлите на сюжета носят дълбока смислова изразителност, която се чете в изпитите страдалчески лица на военноплен¬ниците, в бедните, олющени къщи на Велико Търново, чиито граждани страдат от глад и безводие, в миризмите на оцет и плесен, в горчивия и кисел черен хляб с купони, в сиво-зеленикавите униформи на немските войни¬ци на фона на умореното от жега лято.
Потискащата глухота в замрялата околност на града и красивата като съновидение Елисавета - унила, самотна и скучаеща сред лятната омара на лозята - навяват меланхолия, тъга и предчувствие, че ще се случи нещо катастрофично. И тъмните, не-подвижни листа на ореха тук излъчват съ¬щата загрижена смълчаност и дълбока пе¬чал, каквато прозира от душата на стра¬дащата самотна красавица.
Живописецът Емилиян Станев рисува с топли пастелни тонове сухата, напукана зе¬мя, върху която лежат като траурни знаме¬на сенките на овощните дървета. Във великолепно и многобагрено оцветените картини е многостранно претворен тъжният лик на надвисналата над пропаст България. Историческите художествени реалности са като фон на покъртителната любовна дра¬ма на Елисавета и сръбския пленник.
„Виждах същото лятно уморено небе - пише авторът в експозицията на повестта - каквото висеше над тоя град и тогава, и в негова¬та празна, синкава бездна личеше същата неиз¬вестност да надвисне над страната.”
Един от символите на покрусена следво¬енна България 6 изобразения свят на Емилиян Станев тук е полковникът, чийто всест¬ранно изграден образ е и смешен в изкуственото си достолепие, и трагичен в историческата си обреченост. Полковникът, съп¬ругът на Елисавета, е хищник и едновремен¬но с това е жертва на собствената си хищност и на жестокото време, което го е съз¬дало. Този плещест и късоврат военен с очи остри и сиви като очите на рис, писателят превръща в символ на военщината и безду¬шието. Все по-злобно и по-отчаяно този ге¬рой се бори срещу поражението на страна¬та, все по-животинска става омразата му към сръбските пленници и ожесточението му към целия свят. Оскърбеното му нацио¬нално достойнство в погрешна посока тър¬си възмездие. Редица потресаващи изображения в „Крадецът на праскови”, Като например изображението на умиращите волове или на вързания за кол ястреб, който войниците хра¬нят „ с месо и котки, които ловят през време на обяда си”, красноречиво доказват сходствата между двете следвоенни епохи. Описани¬ята на одрипавялата и гладна войска, на раз¬вихрилите се спекула и корупция в тила, на „патриотичните” статии и позивите по вестниците - цялата обществено-политическа обстановка, възкресена в повестта, със своя ярък и конкретен колорит, ни на¬помня аналогичните следвоенни епохи.
„Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото” - Казва писателят, илюстрирайки трагичната повторяемост на нацио¬налната ни история.
Докато образът на полковника е символ на мрачното съвремие на Емилиян Станев, то образът на неговата съпруга Елисавета сим¬волизира всеотдайната женска любов, пори¬вите към смислено съществуване, дълбоко заложени в националните морални устои.
Самотна и нещастна, Елисавета мъчител¬но доживява своята печална младост в коли¬бата на лозето, съзерцавайки природата, на¬пълно безразлична и отчуждена от „патрио¬тичните” екзалтации на полковника. Случай¬ната й среща с младия и красив сръбски военнопленник Йован преобръща живота й, преражда душата й. От момента на влюбване¬то на двамата герои започва и завръзката на действието, което става все по-напрегна¬то и стремително развиващо се. Това е дейс¬твие на преживяванията, на душевните със¬тояния на Елисавета и Йован, а не на сюжетната интрига. Психологическият анализ над пробудената от любовта личност ста¬ва все по-вглъбен.
Емилиян Станев ни запознава с Елисавета още в експозицията на повестта, когато поетично пресъздава личните си детски спо¬мени от нея. Детското му въображение я е приемало като фея от неземния, магьоснически свят на приказките. Дълбоките сини очи, излъчващи мека светлина и тъга, злат¬ните й къдрици, красивата походка на това прекрасно видение от миналото, ярко конт¬растира с грозните картини на войната.
Още в началото на творбата Елисавета се налага с красотата си и като отрицание на военната разруха и грозота. В продължение на цялото повествование писателят е вгледан в жадната й за любов душа, в надеждите й за бъдещето, в развитието на цен¬ностната система на личността й. Вът¬решната борба между разума и любовта В нея засилва драматизма на сюжетното дейс¬твие, което все по-дълбоко навлиза в света на героите. Изразителността на психологическия рисунък пресъздава нейната отчаяна любов като вдъхваща й кураж и сили за побеждаване на страха, на предразсъдъците,на еснафския морал... Емилиян Станев следи всеки трепет на сърцето на своята герои¬ня и във всеки дребен детайл открива преживяванията й, пресътворява ги осезаеми, емоционално внушителни. Бунтът на Елисавета срещу фалшивия еснафски морал, сре¬щу недостойно спечеленото материално благополучие, срещу грубостта и бездуховността на полковника и на неговия свят, е бунт на пробудената чрез любовта душа, устремена към пълноценно съдържателно съ¬ществуване. Емилиян Станев разкрива възраждащата сила на любовта, на любовната магия, която преобразява и одухотворява.
С поетическо вдъхновение са създадени всекидневните срещи на двамата влюбени край липата в лозето. Изпълнени с благодарност и обич към света и към природата, Елисавета и сръбският пленник все по-силно и по-пълно преживяват духовното си възкресение Опияняват се от душевната си близост, изви¬сяват се до красотата и хармонията на веч¬ната природа.
Коренно преобразена, Елисавета одухот¬ворява околната природа, предметите, тъмните листа на липата, стръкчетата трева, черничевите дървета, земята, вър¬ху която са седели с любимия. Нощем тя скита в тъмнината и отново преживява любовните си срещи. Тази друга Елисавета е самоуверена, силна, решена на всичко, за да тръгне завинаги с човека, когото обича. Полковникът, усетил отчуждението и омраза¬та на жена си, разтревожен от преобразяването й, тръгва през нощта да я търси. В сблъсъка им се разкрива полюсното различие между нейната разцъфнала душа и неговата жалка душевна опустошеност.
Сюжетното действие на повестта стре¬мително се доближава до развръзката. Ели¬савета вече не може да живее сред предиш¬ната пустош и самота; спомените от пре¬дишния й брачен живот я измъчват и потискат. За нея няма връщане назад. Любовта й я е изтръгнала завинаги от зависимостта на миналите спомени. В душата си тя окончателно се е разделила с миналото и с полковника. Но настъпващата есен носи мрачни предчувствия, засилва тревогата у влюбе¬ните, вещае смъртна опасност.
Развръзката на личната драма: грозното убийство на пленника и самоубийството на Елисавета, съвпадат с националната катас¬трофа и зловещия край на войната. Преждевременно покосената младост на влюбе¬ните, устремени към красотата и духовно¬то извисяване, е неизбежна последица от войната. Стремящата се към божествените хоризонти личност трябва да загине - сякаш, за да изкупи трагичната вина на на¬цията. Моралната победа на любовта над сти¬хиите на разрушението придава на финала на повестта жизнеутвърждаващо звучене. Обществото, въвлечено във война, убива двамата влюбени, когато са най-устреме¬ни към своя човешки идеал, и със смъртта си обезсмъртяват жизнения си подвиг.
В тази великолепна повест Емилиян Ста¬нев съсредоточава вниманието си върху вечния проблем за любовта между хората, кога¬то времето съвсем не предразполага към любов. Тук самата сюжетна ситуация звучи като химн и възхвала на любовта. Всички външни обстоятелства разделят двамата влюбени герои. Между тях няма мостове в атмосферата на подозрение, ненавист, жестокост. Между тях съществуват непрео¬долими външни препятствия, но любовта им е толкова силна, дълбока и всепоглъщаща, че побеждава и еснафския морал, и стремежа към спокойствие и благополучие, побеждава дори смъртта. Защото тяхната смърт, чрез най-великото човешко и божествено чувство, е път към безсмъртието на души¬те им.
Новата за разказвача Емилиян Станев идея за величието и могъществото на любовта, диктува нови художествени средства за осъществяването й. Драматични¬те човешки съдби тук налагат разгърната композиция, епическо изображение на съби¬тията. Виртуозният майстор на късия разказ (за пръв път Емилиян Станев пише по¬вест) постига съвършено обединяване на отделните епизоди б едно органично цялос¬тно повествование.
Непосредственото авторово участие в експозицията, където разказът се боди от първо лице, определя основния лирико-експресивен тон на повестта. След това нарацията става полифонична - всеки от геро¬ите заговаря със своя глас (полковникът, Ели¬савета, сръбският пленник Йован, учите¬лят, войникът, пазачът на градината), но авторовото присъствие не се губи, остава скрито във вътрешната емоционална структура, в субективната оценка на съ¬битията и преживелиците, във внушение¬то на значимата идея. Личната драма е свързана с обществената; интимната тра¬гедия прераства в национална, добива сил¬но обществено звучене. Колоритът в де¬тайлите от националния декор (глада, ми¬зерията, привидното еснафско спокойствие, окончателното разпадане на патриар¬халния бит.,.) засилва субективния творчески замисъл на Емилиян Станев. Повестта „Крадецът на праскови” защитава идея¬та за изчезналото патриархално благополу¬чие на някогашна България; прераства в символ на идващата нова антихуманна епо¬ха, когато ще вилнее омразата и жестокостта, но голямата човешка любов няма да бъде унищожена, защото любобта е без¬смъртна.




ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ВЪЗХВАЛА И ХИМН НА ВЪЗВИШЕНАТА ЛЮБОВ

Повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”, (издадена за пръв път през 1948 г.), е истински шедьовър на българската художествена проза. Сюжетът й е от Първата световна Война, но писателят прави асоциация със своята съвременност. Тревожните военни години тук възкръсват чрез трагизма на претворения от големия художник свят.
Детайлите на сюжета носят дълбока смислова изразителност, която се чете в изпитите страдалчески лица на военноплен¬ниците, в бедните, олющени къщи на Велико Търново, чиито граждани страдат от глад и безводие, в миризмите на оцет и плесен, в горчивия и кисел черен хляб с купони, в сиво-зеленикавите униформи на немските войни¬ци на фона на умореното от жега лято.
Потискащата глухота в замрялата околност на града и красивата като съновидение Елисавета - унила, самотна и скучаеща сред лятната омара на лозята - навяват меланхолия, тъга и предчувствие, че ще се случи нещо катастрофично. И тъмните, не-подвижни листа на ореха тук излъчват съ¬щата загрижена смълчаност и дълбока пе¬чал, каквато прозира от душата на стра¬дащата самотна красавица.
Живописецът Емилиян Станев рисува с топли пастелни тонове сухата, напукана зе¬мя, върху която лежат като траурни знаме¬на сенките на овощните дървета. Във великолепно и многобагрено оцветените картини е многостранно претворен тъжният лик на надвисналата над пропаст България. Историческите художествени реалности са като фон на покъртителната любовна дра¬ма на Елисавета и сръбския пленник.
„Виждах същото лятно уморено небе - пише авторът в експозицията на повестта - каквото висеше над тоя град и тогава, и в негова¬та празна, синкава бездна личеше същата неиз¬вестност да надвисне над страната.”
Един от символите на покрусена следво¬енна България 6 изобразения свят на Емилиян Станев тук е полковникът, чийто всест¬ранно изграден образ е и смешен в изкуственото си достолепие, и трагичен в историческата си обреченост. Полковникът, съп¬ругът на Елисавета, е хищник и едновремен¬но с това е жертва на собствената си хищност и на жестокото време, което го е съз¬дало. Този плещест и късоврат военен с очи остри и сиви като очите на рис, писателят превръща в символ на военщината и безду¬шието. Все по-злобно и по-отчаяно този ге¬рой се бори срещу поражението на страна¬та, все по-животинска става омразата му към сръбските пленници и ожесточението му към целия свят. Оскърбеното му нацио¬нално достойнство в погрешна посока тър¬си възмездие. Редица потресаващи изображения в „Крадецът на праскови”, Като например изображението на умиращите волове или на вързания за кол ястреб, който войниците хра¬нят „ с месо и котки, които ловят през време на обяда си”, красноречиво доказват сходствата между двете следвоенни епохи. Описани¬ята на одрипавялата и гладна войска, на раз¬вихрилите се спекула и корупция в тила, на „патриотичните” статии и позивите по вестниците - цялата обществено-политическа обстановка, възкресена в повестта, със своя ярък и конкретен колорит, ни на¬помня аналогичните следвоенни епохи.
„Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото” - Казва писателят, илюстрирайки трагичната повторяемост на нацио¬налната ни история.
Докато образът на полковника е символ на мрачното съвремие на Емилиян Станев, то образът на неговата съпруга Елисавета сим¬волизира всеотдайната женска любов, пори¬вите към смислено съществуване, дълбоко заложени в националните морални устои.
Самотна и нещастна, Елисавета мъчител¬но доживява своята печална младост в коли¬бата на лозето, съзерцавайки природата, на¬пълно безразлична и отчуждена от „патрио¬тичните” екзалтации на полковника. Случай¬ната й среща с младия и красив сръбски военнопленник Йован преобръща живота й, преражда душата й. От момента на влюбване¬то на двамата герои започва и завръзката на действието, което става все по-напрегна¬то и стремително развиващо се. Това е дейс¬твие на преживяванията, на душевните със¬тояния на Елисавета и Йован, а не на сюжетната интрига. Психологическият анализ над пробудената от любовта личност ста¬ва все по-вглъбен.
Емилиян Станев ни запознава с Елисавета още в експозицията на повестта, когато поетично пресъздава личните си детски спо¬мени от нея. Детското му въображение я е приемало като фея от неземния, магьоснически свят на приказките. Дълбоките сини очи, излъчващи мека светлина и тъга, злат¬ните й къдрици, красивата походка на това прекрасно видение от миналото, ярко конт¬растира с грозните картини на войната.
Още в началото на творбата Елисавета се налага с красотата си и като отрицание на военната разруха и грозота. В продължение на цялото повествование писателят е вгледан в жадната й за любов душа, в надеждите й за бъдещето, в развитието на цен¬ностната система на личността й. Вът¬решната борба между разума и любовта В нея засилва драматизма на сюжетното дейс¬твие, което все по-дълбоко навлиза в света на героите. Изразителността на психологическия рисунък пресъздава нейната отчаяна любов като вдъхваща й кураж и сили за побеждаване на страха, на предразсъдъците,на еснафския морал... Емилиян Станев следи всеки трепет на сърцето на своята герои¬ня и във всеки дребен детайл открива преживяванията й, пресътворява ги осезаеми, емоционално внушителни. Бунтът на Елисавета срещу фалшивия еснафски морал, сре¬щу недостойно спечеленото материално благополучие, срещу грубостта и бездуховността на полковника и на неговия свят, е бунт на пробудената чрез любовта душа, устремена към пълноценно съдържателно съ¬ществуване. Емилиян Станев разкрива възраждащата сила на любовта, на любовната магия, която преобразява и одухотворява.
С поетическо вдъхновение са създадени всекидневните срещи на двамата влюбени край липата в лозето. Изпълнени с благодарност и обич към света и към природата, Елисавета и сръбският пленник все по-силно и по-пълно преживяват духовното си възкресение Опияняват се от душевната си близост, изви¬сяват се до красотата и хармонията на веч¬ната природа.
Коренно преобразена, Елисавета одухот¬ворява околната природа, предметите, тъмните листа на липата, стръкчетата трева, черничевите дървета, земята, вър¬ху която са седели с любимия. Нощем тя скита в тъмнината и отново преживява любовните си срещи. Тази друга Елисавета е самоуверена, силна, решена на всичко, за да тръгне завинаги с човека, когото обича. Полковникът, усетил отчуждението и омраза¬та на жена си, разтревожен от преобразяването й, тръгва през нощта да я търси. В сблъсъка им се разкрива полюсното различие между нейната разцъфнала душа и неговата жалка душевна опустошеност.
Сюжетното действие на повестта стре¬мително се доближава до развръзката. Ели¬савета вече не може да живее сред предиш¬ната пустош и самота; спомените от пре¬дишния й брачен живот я измъчват и потискат. За нея няма връщане назад. Любовта й я е изтръгнала завинаги от зависимостта на миналите спомени. В душата си тя окончателно се е разделила с миналото и с полковника. Но настъпващата есен носи мрачни предчувствия, засилва тревогата у влюбе¬ните, вещае смъртна опасност.
Развръзката на личната драма: грозното убийство на пленника и самоубийството на Елисавета, съвпадат с националната катас¬трофа и зловещия край на войната. Преждевременно покосената младост на влюбе¬ните, устремени към красотата и духовно¬то извисяване, е неизбежна последица от войната. Стремящата се към божествените хоризонти личност трябва да загине - сякаш, за да изкупи трагичната вина на на¬цията. Моралната победа на любовта над сти¬хиите на разрушението придава на финала на повестта жизнеутвърждаващо звучене. Обществото, въвлечено във война, убива двамата влюбени, когато са най-устреме¬ни към своя човешки идеал, и със смъртта си обезсмъртяват жизнения си подвиг.
В тази великолепна повест Емилиян Ста¬нев съсредоточава вниманието си върху вечния проблем за любовта между хората, кога¬то времето съвсем не предразполага към любов. Тук самата сюжетна ситуация звучи като химн и възхвала на любовта. Всички външни обстоятелства разделят двамата влюбени герои. Между тях няма мостове в атмосферата на подозрение, ненавист, жестокост. Между тях съществуват непрео¬долими външни препятствия, но любовта им е толкова силна, дълбока и всепоглъщаща, че побеждава и еснафския морал, и стремежа към спокойствие и благополучие, побеждава дори смъртта. Защото тяхната смърт, чрез най-великото човешко и божествено чувство, е път към безсмъртието на души¬те им.
Новата за разказвача Емилиян Станев идея за величието и могъществото на любовта, диктува нови художествени средства за осъществяването й. Драматични¬те човешки съдби тук налагат разгърната композиция, епическо изображение на съби¬тията. Виртуозният майстор на късия разказ (за пръв път Емилиян Станев пише по¬вест) постига съвършено обединяване на отделните епизоди б едно органично цялос¬тно повествование.
Непосредственото авторово участие в експозицията, където разказът се боди от първо лице, определя основния лирико-експресивен тон на повестта. След това нарацията става полифонична - всеки от геро¬ите заговаря със своя глас (полковникът, Ели¬савета, сръбският пленник Йован, учите¬лят, войникът, пазачът на градината), но авторовото присъствие не се губи, остава скрито във вътрешната емоционална структура, в субективната оценка на съ¬битията и преживелиците, във внушение¬то на значимата идея. Личната драма е свързана с обществената; интимната тра¬гедия прераства в национална, добива сил¬но обществено звучене. Колоритът в де¬тайлите от националния декор (глада, ми¬зерията, привидното еснафско спокойствие, окончателното разпадане на патриар¬халния бит.,.) засилва субективния творчески замисъл на Емилиян Станев. Повестта „Крадецът на праскови” защитава идея¬та за изчезналото патриархално благополу¬чие на някогашна България; прераства в символ на идващата нова антихуманна епо¬ха, когато ще вилнее омразата и жестокостта, но голямата човешка любов няма да бъде унищожена, защото любобта е без¬смъртна.

[immortalgirl]

хей sexa_na_kompleksa мерси мн :grin: върха си :D

[ViperDaka]

Добър вечер!Много спешно ми трябва "Основни моменти с факти в Крадецът на праскови".Ще съм ви много благодарен :oops: !

Благодаря,предварително.

[SmilezZz]

Добър вечер!Много спешно ми трябва "Основни моменти с факти в Крадецът на праскови".Ще съм ви много благодарен :oops: !

Благодаря,предварително.

3.”Крадецът на Праскови” е заглавие което поражда най-малкото любопитство, подтиква читателя да прочете творбата , защото звучи някакси заинтригуващо.

4. Жанр на творбата – повест

5.Темата на текста – Любовта зад препятствия не отихва , напротив тя повече се усилва в стремежа на влюбените да се съберат

6.Идеята на текста – Въпреки пренебрегнатите човешки принципи и идеали , човек трябва да държи на себе си , да намери любовта , която заслужава.

7.Нравствен проблем – дали да изневериш на норми и закони , или да “откраднеш” за себе си

8.Основни конфликти – Любов, свобода и щастое – Отговорност към обществото

9.Герои – Иво Обретенович – носител на чуждото , непознатото . В душата си готов на всичко за любовта , способен да преодолее всички препятствия.

10.Основните моменти в текста могат да развълнуват всяко читателско сърце , защото се описват неща от живота.

11.В творбата преобладават описания на обстановките , за по-добро разбиране на текста.Много добре е описана емоционалната промяна , която настъпва при героите, което прави разказа още по-вълнуващ

--------------------------------------------------------------------------------------

Войната, драмата и любовта в „Крадецът на праскови”
Повестта е история на една лична драма, двойно рамкирана от картините на две войhttp://www.teenproblem.net/forumни. Като своеобразно мото, вплетено вътре в самото повествование, се откроява афористичното прозрение на автора: „Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото.” Защото Емилиян Станев във връзката война -човек акцентира многовариантната повторяемост на страданието, индивидуално и колекhttp://www.teenproblem.net/forumтивно. Войната го интересува не с политичесhttp://www.teenproblem.net/forumката си същност, а с психологическите жиhttp://www.teenproblem.net/forumтейски рефлексии.
Редуват се две епохи, отдалечени една от друга с десетилетия, различни в детайлите, но идентични в болката, изживявана от пленниhttp://www.teenproblem.net/forumците или от гладуващото население на Търноhttp://www.teenproblem.net/forumво. Художествено фиксираното настояще (евакуираните, страха, сирените, „идващите от север самолетни ята”, немците, изпълнеhttp://www.teenproblem.net/forumни с „недоверие и с ненавист”...) огражда в началото и в края на повестта споменната лиhttp://www.teenproblem.net/forumния - времето на Първата световна война с пленническите лагери, коремния тиф, „парчеhttp://www.teenproblem.net/forumто кален, чер хляб, направено от къклица и ръж”... Застъпват се стегнато лаконични карhttp://www.teenproblem.net/forumтини от настоящето и миналото, подсилени от епизодично споменати документални факти. Търсено е обобщеното отражение на събитиhttp://www.teenproblem.net/forumята върху цялостното състояние на населениhttp://www.teenproblem.net/forumето, но преди всичко те са изживяване на геhttp://www.teenproblem.net/forumроя разказвач и определят сложното му псиhttp://www.teenproblem.net/forumхологическо състояние на съзерцание и горhttp://www.teenproblem.net/forumчив размисъл.
Любовната трагедия е ситуирана в белетhttp://www.teenproblem.net/forumристично плътно разгърнатата атмосфера на военния тил. И въпреки че Емилиян Станев избира за място на действието изолирания оаhttp://www.teenproblem.net/forumзис на колибата сред лозята, той неотстъпно затяга около него „примката” на епидемиите, мизерията, лошите известия от фронта... Така връзката между интимната история и общественополитическия момент е неотделима и многопосочна - историческа, обстоятелствеhttp://www.teenproblem.net/forumна, сюжетна. Писателят внушава сетивно осеhttp://www.teenproblem.net/forumзаемо сянката на войната. Тя е дихание на самия въздух, ежедневие, неизвестност, посhttp://www.teenproblem.net/forumтоянна заплаха, тя е дори в „бледо синьото прашно небе" и в страхотната суша. Тя е в цялостното ескалиращо смазващо обкръжеhttp://www.teenproblem.net/forumние, природно и психологическо. Един от най-ярките пейзажисти в нашата литература, Емилиян Станев внушава усещане за унисон между сушата и войната. Природните картиhttp://www.teenproblem.net/forumни се превръщат в неотделим момент от цяhttp://www.teenproblem.net/forumлостното внушение на повестта: „Лазурът на небето потъмня и в сухата обилна светлина се промъкна нещо болезнено и неспокойно. ”
В лаконично маркираната като исторически факт окупация невидимо се огhttp://www.teenproblem.net/forumлеждат общонационалното крушение и оконhttp://www.teenproblem.net/forumчателният крах на героите - духовен и физиhttp://www.teenproblem.net/forumчески. Всичко е рухнало, красивото и грозноhttp://www.teenproblem.net/forumто, пошлото и окриленото, и в цялата разруха остава драматичната мелодия на един разруhttp://www.teenproblem.net/forumшен живот в мига, когато е повярвал в просhttp://www.teenproblem.net/forumветлението на щастието.Още в тази ранна творба (1948 г.) Емилиян Станев решително налага дарбата си на портретист и създава ярки, каhttp://www.teenproblem.net/forumтегорично разграничени като типаж и психиhttp://www.teenproblem.net/forumка персонажи. И четиримата участници в драмата са трагически герои, но в различен смисъл, степен, изява, роля в екстремалната ситуация и връзка с войната. Вниманието на автора изцяло е съсредоточено върху центhttp://www.teenproblem.net/forumралните лица, но и творческият подход към тях е съвършено различен. Както са противоhttp://www.teenproblem.net/forumпоставени един на друг по душевност, така контрастират и по маниер на изображение: от една страна - цялостното битие на Елисаhttp://www.teenproblem.net/forumвета като биография и последователна псиhttp://www.teenproblem.net/forumхологическа трансформация, и от друга - константността в образа на полковника - еталон на неосъзната сивота, но и метафоричен знак на личност безкрила и нравствено умъртвена от условностите, за която жестокостта е повеhttp://www.teenproblem.net/forumче навик, отколкото вроденост. Убивайки пленhttp://www.teenproblem.net/forumника, защото фактическият убиец е той, полhttp://www.teenproblem.net/forumковникът унищожава жена си. Разбира ли го, или не? Винаги ли е бил такъв, или е станал впоследствие? Тези въпроси пренебрежителhttp://www.teenproblem.net/forumно са заобиколени.
Интересна е художествената дистанция геhttp://www.teenproblem.net/forumрои - автор. Белетристът се доближава до своhttp://www.teenproblem.net/forumите литературни персонажи в различна стеhttp://www.teenproblem.net/forumпен: ординарецът и пленникът oстават по-встрани; полковникът е във фокуса на полезрението; Елисавета е максимално близо, сяhttp://www.teenproblem.net/forumкаш писателят се превъплъщава в сложния й духовен развой и успява да предаде всяка тръпка дори на мигновената реакция.
Истински трагическият герой в повестта е Елисавета. Психологическата й еволюция се разгръща плавно, стъпка по стъпка, решителhttp://www.teenproblem.net/forumно и еднопосочно - на фона на войната, суhttp://www.teenproblem.net/forumшата и коремния тиф... Повседневното монотоние е наситено със стаена тъга по всичко неизживяно и пропуснато, но без ясна предсhttp://www.teenproblem.net/forumтава какво точно е то. Може би затова реакhttp://www.teenproblem.net/forumцията е някак лениво спокойна, като съновиhttp://www.teenproblem.net/forumдение, без съпротива, само на моменти с припhttp://www.teenproblem.net/forumламваща, едва прикрита омраза. Ако полковhttp://www.teenproblem.net/forumникът издига телена ограда срещу крадците, същата, но невидима ограда той е издигал гоhttp://www.teenproblem.net/forumдини наред и пред жена си. Любовта с пленhttp://www.teenproblem.net/forumника сякаш пробужда Елисавета от дълбокаhttp://www.teenproblem.net/forumта летаргия, разтърсва до краен предел дуhttp://www.teenproblem.net/forumшата й, съзнателно приспивана от самата нея в примирение и „блатна” неподвижност, изоhttp://www.teenproblem.net/forumлирана дори от лишенията и жестокостите на войната. При това положение любовта се оказhttp://www.teenproblem.net/forumва нещо много повече от обикновената връзhttp://www.teenproblem.net/forumка мъж-жена. Тя е живителна сила, която възhttp://www.teenproblem.net/forumвръща вкуса на живота или по-точно разкриhttp://www.teenproblem.net/forumва непознатия досега вкус. Извиква в мислиhttp://www.teenproblem.net/forumте всичко проиграно, съзнателно потискано. Любовта е духовно възраждане, тя открива тръпката на един свят, само смътно подозиhttp://www.teenproblem.net/forumран, отминат под натиска на традиционното възпитание и неговите непроменими предсhttp://www.teenproblem.net/forumтави за добро, зло и щастие.
Елисавета предварително знае какво би могло да се случи всеки миг. Иво Обретенович - също. Но тук чувството е по-силно от предпазливостта, а за Елисавета връщане наhttp://www.teenproblem.net/forumзад няма. Един път е била самоприспана, напhttp://www.teenproblem.net/forumравила е компромис със себе си. Но тогава инерцията на общоприетото повлича младоhttp://www.teenproblem.net/forumто момиче по течението, без каквато и да било противостояща сила. Самата Елисавета не е съзнавала какво проиграва в този брак с „бял кител”. Веднъж вече разбудена, тя не може да продължи по стария коловоз. Цялостното й духовно развитие довежда до една точка, коhttp://www.teenproblem.net/forumгато след убийството на Иво Обретенович пъhttp://www.teenproblem.net/forumтищата свършват - и житейски, и нравствеhttp://www.teenproblem.net/forumни, защото за нея любовта се е превърнала в самия живот. С цената на всичко (мотив, неhttp://www.teenproblem.net/forumеднократно подчертаван в повестта) тя остаhttp://www.teenproblem.net/forumва вярна на чудото, връхлетяло я в „прашнаhttp://www.teenproblem.net/forumта светлина”, за да й покаже действителната същност на живота и на собствената й личhttp://www.teenproblem.net/forumност.
Образът, напълно завършен в психологичесhttp://www.teenproblem.net/forumкия обрат, е доведен до окончателно крушеhttp://www.teenproblem.net/forumние - една естествена душа, която е преряhttp://www.teenproblem.net/forumзала пътищата зад себе си завинаги и безвъзвhttp://www.teenproblem.net/forumратно така, както реагират безизкуствените натури. Самоубийството й не е само акт на афект, на шок от престъплението. То е единсhttp://www.teenproblem.net/forumтвен изход, обоснован и мотивиран. Елисавеhttp://www.teenproblem.net/forumта е унищожила в себе си всички възможносhttp://www.teenproblem.net/forumти за избор, защото за първи път изживява нещо истински голямо, в състояние да запълни съществуването й. А тя няма нищо извън маhttp://www.teenproblem.net/forumтериалната обезпеченост на полковнишка съпруга.
Образът е трагичен сред един грозен, антихуманен декор - войната. Но ако при пленhttp://www.teenproblem.net/forumника войната дирижира фатално съдбата му, в драмата на Елисавета тази връзка остава обстоятелствена и затова твърде условна. Войhttp://www.teenproblem.net/forumната не решава духовния развой, въпреки че създава стресови ситуации. Пробуждането, отрезвяването, любовта, трагичният финал... биха могли да се случат и при всяка друга обстановка. Всичко е пределно последоваhttp://www.teenproblem.net/forumтелно, изчистено в психологическата линия на развитие, за да бъде повлияно или направляhttp://www.teenproblem.net/forumвано от външни сили. При Елисавета войната е само ситуационен повод, декор, който би могъл да бъде и съвършено друг, но изпраhttp://www.teenproblem.net/forumвящ се като страшно обвинение, жестоко, мъчително, неоправдано с нищо. И драмата на Елисавета и Иво Обретенович звучи като нравствена присъда над човешкото безумие.
В края на творбата липсват каквито и да било описания, тълкувания, обяснения. Той е наситен с догадки, с неизказани въпроси, за чиито отговори писателят ни предоставя пълhttp://www.teenproblem.net/forumна свобода за разнообразни предположения. Дали към всичко това и Елисавета не се чувhttp://www.teenproblem.net/forumства виновна за разигралата се драма? Но любовта никога не е била благоразумна.
Прави впечатление лаконичната стилистиhttp://www.teenproblem.net/forumка на финала. В цялата повест Емилиян Стаhttp://www.teenproblem.net/forumнев следи съвсем отблизо психологическите нюанси у героинята си, промените, настъhttp://www.teenproblem.net/forumпващи у нея, редуващите се противоречиви състояния на духа - много богатата гама от окрилена самонадеяност до плашещи предhttp://www.teenproblem.net/forumчувствия. Но ако цялото произведение е изhttp://www.teenproblem.net/forumпълнено с по-пестеливи или по-пространни анализи на сложните психологически движеhttp://www.teenproblem.net/forumния у героинята, във финала състоянието й е предадено единствено чрез външните реакhttp://www.teenproblem.net/forumции и то през погледа на странични свидетели - учителя и неговата жена: „Един ужасен глас отвърна от колибата на полковника. Някой тичаше по пътеката... Висок женски писък загhttp://www.teenproblem.net/forumлуши дрезгавия глас на войника. Нощта се изhttp://www.teenproblem.net/forumпълни с говор, трескаво възбуден и неразбран, с плач и ридания... Тя видя, че Елисавета се бори с мъжа си, който се опитва да я отведе в колибата. ”
Читателят е поставен в позата на зрител, койhttp://www.teenproblem.net/forumто отдалеч наблюдава светкавично разиграhttp://www.teenproblem.net/forumващ се финал на една трагедия. А епилогът вече дори не е и сцена, само реплика - съобhttp://www.teenproblem.net/forumщение: „Госпожата се застреля към четири часа с револвера на господин полковника. ”
„Крадецът на праскови” звучи като рекhttp://www.teenproblem.net/forumвием на една любов, на една човешка драhttp://www.teenproblem.net/forumма, в която на приливи и отливи се редуват в личен и общонационален план надежда и круhttp://www.teenproblem.net/forumшение до фаталната поанта.
Емилиян Станев не е от писателите, които търсят символиката на образите. Той се двиhttp://www.teenproblem.net/forumжи изцяло в строго конкретния свят на човек, обкръжен от също така реалната природа. Инhttp://www.teenproblem.net/forumтригуват го психологическите тайни, неподозирани и непредвидими. Но случайно или пък напълно съзнателно в текста многократно преhttp://www.teenproblem.net/forumминава силуетът на грамадната липа „с черни траурно разкошни листа" като някакъв страhttp://www.teenproblem.net/forumнен олтар. Образът запазва пределната си конhttp://www.teenproblem.net/forumкретност и същевременно излъчва по-особеhttp://www.teenproblem.net/forumно внушение. Намеква за трагическа развhttp://www.teenproblem.net/forumръзка и носи предчувствие за непосилно страдание.
На пръв поглед дори не се забелязва колко усложнено е повествованието в „Крадецът на праскови", как се води ту. от едно, ту от друго лице, ту от самия автор - страничен, невидим, неприсьстващ в действието наблюhttp://www.teenproblem.net/forumдател, който единствен знае какво точно преhttp://www.teenproblem.net/forumживяват героите. Тези три гласа се изместват, преливат един в друг, редуват се. Преходите са плавни, неусетни, създават впечатление за многогласност. Така текстът е много по-богат и по-цветен от това, което биха казали само литературните персонажи.
Произведението започва в аз-форма. Геhttp://www.teenproblem.net/forumроят, биографично напълно идентифициран с Емилиян Станев, същевременно е разграhttp://www.teenproblem.net/forumничен от автора - наратор. Постепенно поhttp://www.teenproblem.net/forumтокът на спомените изцяло взема превес и стига до историята на полковника и неговата жена. Друг наратор - учителят, измества пърhttp://www.teenproblem.net/forumвоначалния разказвач. Историята на Елисаhttp://www.teenproblem.net/forumвета е предадена като разказ в разказа, обиhttp://www.teenproblem.net/forumчан и често срещан похват в прозата на Емилиян Станев, най-вече в кратките жанhttp://www.teenproblem.net/forumрове. Но самият разказ в разказа тук не е единен, в него се вмества гласът на писатеhttp://www.teenproblem.net/forumля, който допълва това, което учителят не би могъл да знае. Изземва голяма част от функциите му, на места го следи отстрани и преhttp://www.teenproblem.net/forumдава неговите действия („учителят поиска да се върне...”), често изцяло го замества. От време на време прозвучават преките репhttp://www.teenproblem.net/forumлики на учителя, но с интонацията на автора:
„Аз я смятах за безсърдечна... Но жена ми беhttp://www.teenproblem.net/forumше на друго мнение. По-късно се убедих, че тя бе права”. Разказва също и гласът на героя. Авторският глас препредава неговия разказ вече в преизказно наклонение, граматичесhttp://www.teenproblem.net/forumки разграничено от миналото свършено вреhttp://www.teenproblem.net/forumме на другите две линии, които се преплитат - авторски текст и този на учителя: „В тоя следобед учителят също чул звънеца...”. Всичhttp://www.teenproblem.net/forumко това създава многогласно интонационно богато повествование.
Емилиян Станев избягва и най-лекия намек за личните си антипатии и симпатии, но те въпhttp://www.teenproblem.net/forumреки това са твърде явни, дълбоко стаени в избора на духовната същност и поведението на героите. Етичните дилеми изникват сами за себе си, много и неравностойни по значимост; от конкретни се превръщат в принципни, без определен отговор, за всеки читател - разлиhttp://www.teenproblem.net/forumчен. Това е модерна проза със силни психоhttp://www.teenproblem.net/forumлогически внушения. Зад сетивно детайлизираните описания се спотайва „страшният свят в душата”, както Емилиян Станев го опhttp://www.teenproblem.net/forumределя във философско-историческия си роhttp://www.teenproblem.net/forumман „Антихрист”. Писателят ту наднича в дълбините на този „страшен свят", ту ни оставя да предполагаме какво се развихря там.
Ето например ординарецът, един третостеhttp://www.teenproblem.net/forumпенен персонаж. Въпросите около него са много, без да намират отговор в текста. Полhttp://www.teenproblem.net/forumковникът му заповядва: „Ще стреляш по всеhttp://www.teenproblem.net/forumки, който влезе в лозето. ” И той стреля. Толhttp://www.teenproblem.net/forumкова ли е безчувствен, превърнат в безотказhttp://www.teenproblem.net/forumно оръдие? Писателят подчертава изрично: „ Той ходеше като лунатик и сляпо изпълняваше заповедите на полковника”, или, предан докрай, сега отмъщава на съпругата? Наисhttp://www.teenproblem.net/forumтина ли е разкрил тайната на Елисавета, или просто тя така смята: „Войникът я гледаше подозрително и както й се стори, малко презhttp://www.teenproblem.net/forumрително. " Или вероятно той изобщо не е смятал, че ще убие; всичко е станало случайно, по инерцията на подчинението и замъгленото от съня съзнание. Как ординарецът преживяhttp://www.teenproblem.net/forumва убийството? Емилиян Станев крайно песhttp://www.teenproblem.net/forumтеливо само посочва няколко отстрани видиhttp://www.teenproblem.net/forumми състояния: „Лицето му беше подпухнало и застаряло... Той преглътна някак неестествеhttp://www.teenproblem.net/forumно, сякаш на гърлото му бе заседнало нещо. ” Този герой по начало остава извън психологиhttp://www.teenproblem.net/forumческите наблюдения на белетриста и не е от съществено значение за цялостното внушеhttp://www.teenproblem.net/forumние на произведението. Образът обаче допhttp://www.teenproblem.net/forumринася за модерния маниер на повествоваhttp://www.teenproblem.net/forumние - загатване, маркиране на жестове и репhttp://www.teenproblem.net/forumлики и широко поле за лично тълкуване.
Ако любовта на Елисавета и „крадеца" на праскови е сюжетен център на повестта, то проблемният център е неизмеримо по-широк,по-всеобхватен и общовалиден - противопосhttp://www.teenproblem.net/forumтавянето на човека и войната. И то винаги трагично. Тук трагизмът приема много и съвhttp://www.teenproblem.net/forumсем различни лица - ярко индивидуализираhttp://www.teenproblem.net/forumните профили на литературния персонаж, граhttp://www.teenproblem.net/forumда като масово страдание, пленниците по пъhttp://www.teenproblem.net/forumтя към лагера. Всяко едно от тези лица носи своята драма, разкрита с тънък усет за психо-логичност и красота, оцеляла или премазана. Трагизмът, неизбежен и неизменен, е разлиhttp://www.teenproblem.net/forumчен само в детайлите на изявата си. Затова и повестта, като цяло, с човешката болка, смъртта и минорната поезия на любовта се противопоставя на войната с нямо, но категоhttp://www.teenproblem.net/forumрично обвинение, протест и недоумение от жестокостта.

[dcwpt]

Спешно: мотива за дома в крадецът на праскови

[nansy_89]

Здравейте,може ли и аз да помоля за помощ?Много спешно ми трябва нещо по темата:Превъплащение на жанра-''Антихрист'' на Емилиян Станев.Предварително благодаря

[Nakadah]

Здравейте,може ли и аз да помоля за помощ?Много спешно ми трябва нещо по темата:Превъплащение на жанра-''Антихрист'' на Емилиян Станев.Предварително благодаря

И от къв зор вдигна темата? Не е спешно и честита ти двойка!

[beingteensucks_]

Здравейте, може ли някой да ми помогне с материал за характерите на героите от "Крадецът на праскови" .. много ми трябва и е спешно. Благодаря предварително. (:

[Black Devil]

pls pomo6t! trqq mi podroben PLAN na 1wa glava na Kradecut na praskovi, molqqqq