hrisiiiiii
04-19-2008, 09:22
Виж тези:
АТАНАС ДАЛЧЕВ “ПРОЗОРЕЦ”
В стихосбирката си "Прозорец"(192б г.) Далчев създава чрез поетиката на "новата вещност" пренаселен с предмети художествен свят. Повечето от творби в книгата имат за заглавие дума, означаваща предметност:"Коли","Вратите","Хижи","Болница”,”Път”,”Стаята”, ”Къщата" и пр.
В поетическия текст назоваването на един предмет (дори когато той е заглавие- т.е. вход към смисьла ) е акт на убиване на конкретността и материалността му в абстрактността на словесния знак.Предметьт вече не е словесна абстракция. Разложен, той се е умножил и увеличил пльтността си, изпълнил е текста с отделните си фрагменти, всеки от които е пак- предмет. Това е една самопораждаща, разрастваща се предметност, пред която текстът е безсилен. Освен разложен при него предметът е оголен в материалността си. Тленността е подчертана. Следите на разрухата са видими: "стени с опадала мазилка", "врата раззината и черна", "чер прозорец изпочуиен", "покриви разбити", "стари и груби коли", "прогнили къщи", "гризат ги червеи безброй" и пр. В първия си план неговата поезия е създаване на един свят, реален в своята предметност, но както ще се окаже след това- само привидно; пропуснал в себе си действителността с нейната материалност, но само на пръв поглед. За символистите пътуването на Душата в страната на Съня е попадане в друг, различен от действителния, свят, превърнат в модус, в който те проектират текста си. За Далчев действителността и сънят са само две от измеренията на неограничена във вариантите си множественост.
Множествеността на измеренията е структура на текста в лириката на Далчев. В нея физическият, привидният, даденият на сетивата ни свят е само един от възможните. Той е с отчетливи граници, затворен, населен с предмети. Пространствения текст в лириката на Далчев обаче е съотносимостта на множество реалности. Границите на видимото са измамни. Това е особен, смислово и изразно експлозивен центьр в почти всяко от стихотворенията в книгата "Прозорец".
Играта с реалността, неиното умножаване вьв възможни фантазни образи е причина тя да загуби ореола си на единственост. Както в детската приказка за принцесата, която се крие сред свои подобия, така че не може да се познае коя е истинската, така и в поезията на Далчев действителността изчезва сред множеството си игрови превъплъщения..
В стихотворението "Прозорец" един поглед през "нашето зимно стъкло" - т.е. през ироцепа към друг свят - и познатото "То не е, то не е сякаш същото". Сребьрна гора, мрежа от сребърни клони, две прегърнати деца, които дирят вълшебната птица със златни крила:
“Те вървят вьрху сребьрен пьт
и под мрежа от сребьрни клони,
посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.”
Това е друг свят, който ведньж роден от съзнанието, заживява своя неподвластен на него живот. Светът на вълшебните детски спомени, видян в сиянието на "капки сребро" и "златни пера". Далчев повтаря един и същ цвят или дума (в това стихотворение "сребро" се употребява седем пъти) е съществена особеност на неговия поетически стил. Това е тип изразност, която Никола Георгиев определя като "поетика на намерения израз и смисъл".
Езикът на Далчевата поезия е показно несложен, подчертано неусловен, чужд на властващата дотогава стихова риторика, пестелив в ефектите на метафоричността. Това е като че ли език с ясни връзки, посочващ видимостта на действителното. Неговата образност би могла да се определи като "ефект на шоковите сравнения": ръжда "като крьв",-"зловоние към небесата като молитвен тимиан", стъпки "като вопли", сенки "като локви", врани "като черен венец", залез "като домат", стени "като че с белези от струпеи"и пр.
Поетическият свят на Далчев се разкланя в множество измерения. Той прониква от другата страна на огледалото, превръщайки се в шега и приказка. В поезията на 20-те години Атанас Далчев е този, който приложи законите на една нова естетика- на грозното. Всъщност по-точно е да се каже, че след него литературата разбра относителността на понятието "красиво", неговата историческа капсулираност. Чрез поезията на Далчев поетическото съзнание на 20-те години разкри култа (или може би естетическата си слабост) към болезненото и некрасивото. Без да обявява открито, че това е новото лице на красотата, Далчев създаде един властно привличащ поетически свят на "разкривени болни усмивки", "със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът", "потъмнял и разкалян", с "локви от мръсна вода" и "стари мършави кранти". Болезненото сияние на жълтия цвят обгръща творбите от първата му книга, а със странното влечение към смъртта завършва всяка от тях. Такава е изразността на новата естетика в стихосбирката "Прозорец". Показателно е, че в поетическа книга, която деестетизира действителността, точно творбата, подобна на сън, на въл-шебна приказка, дава заглавие на цялото. Реалният свят в своята грозота и бедност е оспорен от фантазното. В наивната чистота на детския поглед, в сърцето, недокоснато от живота, светът се спасява, става друг- "сребърен", "бял" и приказен. Това е всъщност култът на литературата на 20-те години към примитива, към наивитета и алогизма на детското светоусещане. Ето защо "Прозорец"- творбата, чиято поетическа същност най-малко съответства на тази на книгата като цяло, й дава заглавието си, назовава я на принципа на изключението, което ще стане правило в по-късните стихосбирки на Далчев.
Атанас Далчев “болница”
Първата стихосбирка на Атанас Далчев “Прозорец”, излязла през 1926г., заявява присъствие на нов творчески свят в българската поезия. Далчев не се интересува от метафоричния език на инобитието. Търси неуловимите състояния на духа, дакосващ предметния свят на човека с терзанията на мисълта. Границата между тленно материално и духовно вечно изкушава поетичните сетива на Далчев. В живота на вещите в техния покой открива средата на неугасима духовност. Далчев се вглежда в предметите, разкрива тяхната мисливна тайна. Поетът се вслушва и разчита ритъма на древни, мъдри слова. Неговите сетива са болезнено раними. Далчев създава усещане за реално зримото, като особен акцент се поставя върху грозното. В естетиката на грозното Далчев открива кълна на красиво заченато начало. А то винаги носи светлоя взор на красиви помисли.
Това е поезия, доловила човешкият размисъл, останъл “затворен” в болничната стая и опредметен от прозорците и вратите, от пътищата и колите, от балконите и огледалата – изобщо от всичко, с което е запълнено ежедневието на обикновения човек и което дори не се забелязва. Това прозаизиране в стиха – пределно въвеждане на обикновеното, крайната предметност на изображението; липсата на какъвто и да е външен патос и риторика; декламативност и отричане на пряко изразена социалност, е основното, което Далчев внася в новата поезия и което преминава в творчеството на следващите поколения творци.
Стихотворението “Болница”, рисува едно затворено, зазидано, изолирано от живота пространство, в което няма цветове (“бялата варосана зала”, “бели легла”, “лица побелели”, “бели покривки” и “черни ръце”, “черни клони”). Картината е лишена и от движение – стихотворението е безглаголно, изградено е от звукове, които внушават мисловни настроения в “тишината и здрачът”. Създава се усещане за ужас и безисходност. Човекът присъства не като духовност, като личност а само с белезите на болното си тяло – “лица меланхални”, “черни ръце”. Този ужас е допълнен със “звънът на големия стенен часовник”, който отмерва времето на живота и преближава неминуемата, неизбежната, “близката смърт”. Смъртта е грозна реалност в поезията на Далчев. Лишена е от поетичната визия за предопределено инобитийно пространсво.показана е в нейната прозаичност.
Метафоричните образи на Далчев натежават от особения философски обем на духовните послания. Предметният детайл загатва за цялосния, натежал от мъдрост, образ на света. Водещ композиционен елемент на поетичната архитектоника в поезията на Далчев е именно детаил от предметната реалност. Творецът не се интересува от художествения фрагмент на експресионизма, които се стреми да разруши цялото, да освободи противоречивата му същност, готова всеки миг да излее лавата на бунта.поетичната вселена на Далчев има своя ходожествена логика. Тя води към нов пространствен свят, в който вещите са ключ към значимото и същността в живота. Неговото битие е скрито в материалния обем на предмета. Този свят на тищина и покой разказва за вечно красивото в тленния миг на човешкия живот:
Тишината и здрачът и
тези прозорци тъжовни
със петна от мухи и с бразди от
прахът и дъждът,
и звънът, и звънът на големия
стенен часовник
сякаш тежките стъпки на
близката смърт.
Поезията на Далчев изправя човека пред необразимата философия на собствения му живот. Сложните трансформации на духа откриват простотата на обикновените неща. В тях е скрит и смисълът на човешкото битие. За това говори и Атанас Далчев в своите поетични изповеди. Човекът разпознава истината за света в своето страдание. Простотата на битието подсказва долемия смисъл на живота.
"БОЛНИЦА"
Атанас Далчев е една от най-ярките фигури на 20те години на ХХ век. Неговите стихове обръщат поглед към света на обикновеното и всекидневното като се заемат с остойностяването на семплото съществуване и именно чрез видяното по този начин градят една нова представа за човека, за неговата съдба, за неговите възможности и безизходиците му.
Стихотврорението “Болница” на Атанас Далчев прозвучава в духа на екзистенциалната трагика на човешкото съществуване. В него се описва света е едно “меланхолно” и “болно” състояние, в копнеж и движение единствено към смъртта . Тя е в основата на цялостната концепция на поета, която цели да обясни и да внуши, че краят на живота е неизбежен, тя явава в най-различни образи и се проявява по разнообразни начини в зависимост от чувството, което трябва да бъде внушено в конкретната творба. В това стихотворение тя е представена като зло, ограбващо физически и психически човека, което обаче не може да бъде спряно. За това и целият тон на “Болница” внушава несбъдването на живота дори в лечебното пространство на болничната стая.
Още от тълкуването на заглавието се придобива представата за основната парадигма, около която се гради текста болка – мъка - затвореност - отчуждение - самота - обреченост - смърт, чиито смисли подсилва и значението на лексемата “бял” като означаващ празнота и безсперспективност. Паратекста от друга страна носи и смисъла на оздравяване, на излекуване, на спасение, но самият текст в развитието си изключва напълно случването на изцеление и връшане към живота. Стихотворението “Болница” сякаш описва преминаването и доближаването все повече до едно осъзнато настъпване на смъртта, от материално в едно трансцендентно пространство.
Цветовете в цялата картина на текста играят важна роля за подсилване на смисъла, който той носи, а именно да подчертаят трагиката на сдвояването с инобитийното, с отвъдното. Черният цвят засилва идеята за обреченост, а белият вече не препраща към красивото и хармоничното, не изразява надежда и безсмъртие, а символизира безпътицата, в която се намира човек в “болничната стая”, когато той е безпомощен и зависим. Именно белият цвят подсилва внушението за стерилност, а от там за самота и отчуждение. Тазо колоритност и тишината в затвореното пространство на болницата описват последния момент от човешкия живот точно преди преминаването в транцендентното пространство на смъртта, а черното обвързва този епизод с мрака и тъмнината, които я символизират. Това послание за обреченост е подчертано изцяло и от природната катрина – дървото е с оголени клони, които са знак за завършека на годишния му цикъл в един темпорално конкретен момент, подсказан от “зимния сняг”. “Тъмно жълтият цвят на студената зимна мъгла” пък е единственият образ, който “оцветява” трагичната картина, но тук жълтото, мислено по принцип като багра на живота, подсилва ужаса и зловещото в съчетанието си с мъглата. А този образ на замъгленото, на липсата на видимост, сякаш препраща към физическо лишени от въздух и живот. Единственото, което изпълва тази “бяла варосана стая” е тишината, в която единсвената възможност е очакването на края – смърт. Това, което е звучно в цялото описание е “звънът на големия стенен часовник”, който обаче не отброява часовете до оздравяването и избавлението, а отмерва оставащото време до свършека на един живот, затваряйки го в безкрайния кръговрат на своето движение до момента на съприкосновението със смъртта и подсилва трагиката на цялостното внушение на стихотворението.
Тъжното настроение в тази творба се поражда не само от отчуждеността, но и от вида на самите фигури, които участват в цялата картина – “меланхолни”, бледи и “болни”. Изражението на лицата им е знак за физическо страдание, а болничните легла “доизграждат” внушението за укаяност и безпреспективност. Хората не са представени в тяхната цялост, а са изобразени чрез многобройни символни знаци на разпадащата се екзистенция и безпределната болка в цялата тази бледност и отчаяност, изписана по лицата им, белязала целия свят “вън” и “вътре”, дори отвъд прозорците, които са като гранична линия между живота и смъртта. Прозорците са единствената надежда, която е останала на тези “болни” и “меланхолни” лица за преодоляване на болестта и приближаващата смърт, но и този минимален знак на спасението е белязан от безвремието и отчуждението, защото е покрит “със петна от мухи и с бразди от дъждът”. Тези характеристики подсилват усещането за грознота, зловещост и отхвърленост препащащи към смъртта, която е в основата на замисъла на стихотворението.
Идеята за смъртта е характерна както за стихотворението “Болница”, така и за останалите Далчеви творби. В неговата лирика краят на живота се обвързва с отчуждението, самотата и умирането на човешкия дух. Той е изобразяван най-често чрез предметите, които останали без своя собственик или човек, на който да служат се рушат и обезмислят съществуването си.
http://www.teenproblem.net/school/s/1532.html - "СТАЯТА"
http://www.teenproblem.net/f/viewtopic.php?t=152496 - "КЪЩАТА"