Сказание

[ScionOfStorm]

Сказание

Сказанията винаги имат послание
И изградени са от спомени от лед.
Дали радост съдържа, или страдание
Все чувство някакво носи всеки куплет.

Ще ви разкажа разкъсан аз
В тази тъжна вечер за едно дете
Що носи на спомените мраз
Що нещо друго в себе си тихо прие.

В момент житейски то с писък
Стъкленицата кристална изля.
И разля се с грохотен плисък
Есенцията светла на една душа.

Потърси то тогава утеха в мрака.
Той бе Домът негов скъп, там то само плака.
Любима прекрасна или пък убиец лукав
Събуждащ апатията, ала носещ и гняв.

С пръсти изронени от дървесната кора
Крещеше, виеше то от болка ужасна.
Ала да впива в Черните дървета плътта
Бе наслада за него така прекрасна...

А стъкленицата потъмняваше, разлята.
Нещо друго, ново, зароди се в недрата.
И слана попари детето
В вечер хаотична. Сърцето
Спря, уплашено - дали позволено му е да бие?
А детето успя разсъдъка си да убие.

И когато паднаха нощните завеси
И кучи вой огласи глухи улици
Частичка нормалност с жар се обеси.
Ще се чака докато пак се заздрачи.

Защото тогава идва Неговото царство
И покоят от всички стъпки, взети накриво.
Крал сам, трон един, в пусто мъртво господарство
Където желанието да умреш е диво.

И то живее за този момент
Отхвърля другото, сякаш е без значение.
Живот? Ах, този злочест сегмент
(Не) Носещ в себе си никакво вдъхновение...

И да плаче сякаш не може вече
Що страдание преживя и колко сътвори
Друга мисъл сладка сега го влече
Немите емоционално не губят, нали?

Затова то с въздишка клета реши...

Да живее в умрялото черно небе
В слепите, отдавна изгаснали звезди...
Това лишено от Смисъла дете
Ти Скърбящият със звездите наречи...