staniboy
04-20-2008, 09:34
здравейте.трябва ми помощта ви по една от следните теми по одата Българският език:
1.Се туй ругателство,ужасно,модно
2.Вазовите уроци по родолюбие
3.Аз пях за България защото я обичам.
3-тата не е свързана с бг езика :)..
10х предварително :)
sexa_na_kompleksa
04-20-2008, 11:30
Виж това за третата тема:
“АЗ ПЯХ ЗА БЪЛГАРИЯ, ЗАЩОТО Я ОБИЧАХ”
“Аз пях за България, зашото я обичах” е казал Вазов. И аз мога да твърдя същото. Не ме разбирайте погрешно - аз пях не с глас, защото песните не са моята страст, аз пях със сърцето си, аз пях с радост, че съм българин, аз пях за моята родина. В песента ми се разказваше за нашето прекрасно Черноморие, за Пирин, за Родопите, за Стара планина и Рила, за Чудните мостове, за връх Мусала, за Ягодинската пещера, за Триградското ждрело. Но се пееше и за битките, които са водили нашите прадеди, битките, с които сме извоювали правото да се гордеем, че сме българи.
И когато куплетите на моята песен свършиха, пред очите ми се появи картата на България, там видях неща, които са известни на малцина, но са толкова красиви. Това бяха връх Свобода и пещерата Ухловица в Родопите, странджанските и сакарските горички, които по нищо не отстъпват на старопланинските и родопските... И сякаш ставам на птичка, издигам се нагоре и докосвам върховете на дърветата, стигам и други птици – орлите. Ах, как им завиждам! Нима не може и аз да летя така волно из небето и да гледам нашата прелестна родина? Вече съм над Черноморието, там чайките и гларусите се реят над морето, като кораб отклонил се от курса си. Аз летя над България, а очите ми жадно, жадно наблюдават красотите на отечеството. За моя жалост нощта се спуска, аз не искам да кацам и на инат литвам още нагоре, устремявам се към небето. Сърцето ми отново запява, то пее за свободата. Ето го и звездния небосвод, почти го докосвам, още едно усилие и... Изведнъж политам надолу, падам като камък, ето я земята, ето я родината. Чувствам се сякаш се завръщам след дълго отсъствие от този красив кът на Балканския полуостров. От окото ми капва сълза, една малка сълза, породена от носталгия. Аз все още падам... Ето, че се приземих. И пак се надигам. Защо ли? Поглеждам себе си... Аз... аз съм полупрозрачен, аз съм призрак, душата на малката птичка. Но къде е тялото? Поглеждам назад и го виждам, виждам това крехко създание, тази птичка, тя е мъртва, но радостна, че е умряла в родината. Аз съм виновен! Аз я убих! Аз погубих тази невинна душа! Убих я в желанието си да стигна до небето, да съм свободен, толкова се опияних със свободата, че забравих родината си. Затова е мъртва птичката! Заради мен! Нима тя не беше свободна, въпреки че е в родината? Сърцето ми запява отново. Този път песента е тъжна, но е отново за родината. От окото ми капва една сълза, тя пада на земята, където пониква тревичка, това е защото тази сълза е за родината. Изведнъж се сепвам... Това е било сън... Пред мен са картата на България и учебника по природознание. Навън пеят птички. Аз оставям уроците и излизам навън. Гледам волния полет на птичките, а сърцето ми пее.
Това може да помогне за втората тема:
Красотата на езика през погледа на един родолюбец
Цялото творчество на Вазов е посветено на България. Любовта му към нея, измерена чрез отношението на големия поет към народа , към историята му, към българската природа , към родния език, се чувства във всяка негова творба. Ярък пример за искрено родолюбие е и одата “Българският език”.
Иван Вазов дълбоко преживява обезценяването на нравствените стойности в българското общество след Освобождението. Той се тревожи, че новите герои на времето подценяват националните идеали и остават равнодушни към злонамерените оценки на чужденците за миналото на народа и езика. Поетът изобличава хулителите на българското и доказва в своето творчество несъстоятелността на техните обвинения. Вазов наказва чуждите и наши ругатели, като изгражда образа на езика, наричайки го “свещен”, “страдален”, с което доказва любовта , привързаността и гордостта си към словото и родината.
Чрез това произведение поетът изразява своето възхищение от богатството и красотата на българския език . В същото време до нас достигат болка и гняв, породени от несправедливите обвинения на онези , които гледат враждебно на България и на всичко българско. В отговор на безпочвените им нападки лирическият говорител от одата заявява своята готовност да брани родният език, да го превърне в свое вдъхновение и да воюва чрез неговата сила.
Самият избор на Вазов да възпее родния език в ода предпоставя възхищението и прославата да бъдат водещи в творбата. В действителност още в първите стихове прозвучава синовното преклонение на лирическия говорител, който не просто възвеличава българския език, а представя аргументи в защита на композицията си.
Възхищението и прославата на родния език са противопоставени на неоснователните хули и отрицание. Вазов изразява своята почит към мъката и “стонове вековни”, събрани в българската реч:
Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радостне- за ядове отровни.
Художественият проблем за защитата на българския език е въведен чрез уводната анафора : “Език свещен....., /език на мъки....,/език на тая, дето ни роди.......” . Така “език” се превръща в ключова дума , която по- нататък в темата се заменя със синонима “реч”, като по този начин поетът насочва към дълбокия смисъл на тази дума.
Но не само защото е част от родното , от най-съкровенното за всеки човек, а и защото се отличава с красота и съвършенство, българският език буди възторг. Това е и водещото чувство в първите строфи на стихотворението. Лирическият говорител изтъква на първо място достойнството на българската реч чрез най-важния аргумент-неговата святост “език свещен”. Инверсията на епитета “свещен” подчертава още по-силно тази святост на опазената през вековете родна реч. Високото духовно качество на езика се дължи преди всичко на неговата дълбока връзка с народната психология. Това е език, свързан с най- трайните белези от душевността на българина и с неговата трагична съдба (“език на тая, дето ни роди за радост не- за ядове отровни”). Образът на майката се слива с образа на родината. Изстрадалата майка- родина е устойчив образ на възрожденската поетична традиция, който е траен израз на преклонение и благоговение.
Още във втората строфа проличава възмущението на поета от клеветническите нападки към езика ни. Чрез реторични въпроси той се обръща към хулителите, за да утвърди прекрасните качества на езика ни- неговите “звуци сладки”. Полемиката се разгръща по-широко обаче в четвъртата строфа. Чрез преизказно наклонение на глаголите лирическият говорител излага клеветите, че езикът ни бил беден, създаден само за битово обслужване , а не за “песен”, за изкуство , не за въплащаване на творческата мисъл:
Не си можал да въплатиш във теб
създаньата на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп-
за груб брътвеж те само бил орисал!
Вазов се чувства засегнат не само като родолюбив българин, но и като поет. Изпитва болка от това, че езикът е принизен, сведен до”груб брътвеж”, “опетнен с думи кални”, отхвърлен като национална и духовна ценност. Единствено силен е гневът на му и към “чуждите” и към “нашите” хулители. Враговете на езика ни са врагове а народа ни, на България. След като е дал поетически израз на страстните си чувства – възхищение от езика и ненавист към неговите хулители, Вазов клетвено заявява :
Ох, аз ще взема черният ни срам
и той ще стане мойто вдъхновение,
и в свтли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколение.
Поетът поема свещен обет пред своето божество- езика и е готов с цялата сила на таланта си да защити неговата чистота. Той носи ясното съзнание, че неговият жребий е да изтръгне цялата мощ и красота на българския език и с божествено вдъхновение да го предаде на “бъдещото бодро поколение”. Вазов знае, че съдбата му е отредила поетически талант, а талантът е преди всичко отговорност пред времето, пред вечността. Такова високо чувство за отговоност владее мислите и чувствата на поета и затова е толкова убеден, когато заявява клетвено:
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий блясък ще те покажа
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Защото няма по- истинско наказание за невежите ругатели от това, да видят ослепителния блясък на речта ни. Едва тогава ще онемеят хулните уста, когато осъзнаят, че българският език не може да е причина за унизителен срам, а само за родолюбива гордост и патриотично самочувствие. Вазов категорично заявява своята готовност да изпълни мисията си. Нещо повече-той се гордее, че неговото поетично слово ще пренесе през вековете красотата и славата на езика ни.
С зялото си творчество Иван Вазов доказва, че е изпълнил дадения обет на българин и творец. С произведенията си той разкрива богатите възможности за художествен израз на българския език, способен да въплащава най-тънки нюанси на мисълта и най- сложни преживявания. Стихотворението “Българският език” е едно от най- големите художествени постижения на автора, в което възхищението от родния език , съчетано с възмущението от неговите хулители, е достойна възхвала не само на родната реч, но и на “майстора- художник”, патриарха на българската литература Иван Вазов, който от руйните тонове на българския език извайва красиви поетични образи.