ScionOfStorm
04-20-2008, 10:32
Айде малко проза ;>
***********
Дори и фауни биха се отвратили от това място. Това беше чистата равносметка. Погледнах към трамвайната линия, виждаща се от прозореца ми. Един трамвай, тромава жълта машинария, носеща работниците за царицата-майка мравки, със стържещ звук премине през проядените релси. Уж бяха...от моите, нали? Защо тогава ги чувствах толкова отдалечени?
Третият път винаги е особено важен с нещо. Но пък срещите с Този, що няма име винаги бяха запомнящи се и с дълбок смисъл, така че тази едва ли щеше да прави някакво особено изключение.
- Добре дошъл в килийката ми, Балансиращи. – тихо го приветствах аз, откривайки истинския си Взор.
- Откога пък стана килийка, Носителю на тях? Толкова ли тясно стана тук за теб?
Леката подигравателна нотка не ми хареса, ала той си беше такъв.
- Винаги е била, просто сега го осъзнавам с пълна сила. Намирам се в една мъничка килийка, която е просто част от огромна клетка, в която живеем, ангелски демоне. Всяка вечер заспивам в нея, очаквайки Утрето да е различно. Е, не е. Пак завършвам поредния ден в нея. И сякаш това не е достатъчно неприятно, идват и онези мисли и сънища...
- Те са нужни, Носителю. – наклони леко глава съществото срещу мен. – Нужни са, за да те обогатят, дооформят. За да те плашат, за да те радват, да те натъжават, да те вдъхновяват...
- Досега само подхранват онова, за което предпочитам да не мисля. Едно от многото такива неща, както сигурно се сещаш.
- Онзи нов страх в пълен блясък ли, смъртни? Роден сивкав феникс в изпосталяла, но все пак нова пухена обвивка?
Той махна с черното си крило и въздухът се завъртя. Бялото, обаче, остана напълно неподвижно.
- Виж колко си ми умен, даже бих ти дал гроздов сок, ако имах. Но вече и това нямам.
- Нали имаш Паралела?
- За какво ми е той? Илюзорно спасение истинско такова ли е? Кажи ми има ли любов там? Има ли страх, тъга, болка, радост, сладост? Единствено техни измъчени сенки, подобия на истинските емоции. Паралелът е красива, ала празна утеха. А празното ни подхранва, ни спасява...
- Не отказа Паралела вчера, или предишния път по пустите градски улици, смъртни. Знаеш, че ти е нужен.
- В такива моменти е, защото другото би ме побъркало ако се оставя на хладното му течение. И ти знаеш това, не изкривявай фактите в хода на разговора.
Пак онзи стържещ звук, но този път не бяха онези клети, прогнили релси, поели товара на смазващата ги машинария. Кикотеше се мръсникът балансиращ.
- Това, което си мисля ли виждам в душата ти? Така нетипично за теб, а изведнъж...Чувам тътена дори сега, Носителю! Какво става?
- The drums of war thunder once again. – досадено прошепнах аз. Много добре знаеше какво става, само се правеше на ударен.
- Щом и раздразнителен стана, ми е ясна работата. – загадъчно се усмихна създанието пред мен. – Какво смяташ да правиш тогава?
- Дай ми Избора. Ще разкъсам мембраната на клетката, или поне ще се опитам. А ти ще ми дадеш двойната пътека, по която бих могъл да го направя.
Този път и двете крила плеснаха, в пълен унисон едно с друго, бяла и черна стихия, напълно равни, напълно еднакви по форма, големина и сила.
- Млад си още, за какво ще го правиш? Та ти нямаш силите, нямаш...почти нужно за да го направиш. Съществото ти ще бъде изсмукано само от срещата с Тях, няма да остане нищо от теб.
- Демоничен ангеле! – очите присветнаха, сивото залъщя на светлината, процеждащата се през леко открехнатия прозорец. – Не го ли направиш ти, ще го направя аз, по какъв и да е начин. Знаеш го много добре, и е по-разумно ти да ми помогнеш, защото осъзнаваш какво може да стане ако аз сам тръгна да диря Пътя.
- Глупак...но ще го направя. Щом си решил да взимаш някое от Разклоненията, толкова млад, с толкова много пред теб...Твоя воля е.
Той отстъпи назад и крилете се кротнаха. Перфектната хармония, въздухът спря да трепти, поредният трамвай замлъкна, както и шумът от делата на земните чеда. После спокойствието се наруши. Вятър изви прозорците, мебелите се разпръснаха, обвивката беше нарушена, за да дойдат Другите, Различните от света на смъртните. Макар и да скитаха сред нас, сега те се явяваха в истинския си облик, в истинската си същност.
- Седем Серафима
Седем пъти те тръбят
За седем пъти възнесения!
Шест демона велики
И шест пъти умира плът
Възцарява се шест пъти обесения!
Серафина, Флора, Елена, Ванеса, Алиса и Хармония, всички в белоснежни ангелски одежди и излъчващи светлина застанаха на дясната Пътека. Зад тях беше застинала седма, седмият Серафим на Небесното царство, ала лицето не бе видимо и сякаш пространството около нея се разпадаше и размазваше.
Повеят стихна и нахлу мирис на леш, ала и сладост, някак привличащ, галещ обонянието. Шест сенки с мътни криле се материализираха от страната на лявата Пътека. Лилит, Самаил, Азраел, падналите при Отказа към Бог бивши серафи, размахали мрачните си криле Абадон и Левиатан и, как без него, пропъденият херувим Азазел...
- Пътеките са отворени за теб, напускащи Света. – в гласа на Този, що няма име имаше както тържественост, така и някаква особена тъга. – Избери своята и поеми по нея.
Лилит ми се усмихна хищно, въплъщението на страст и грях, полуразголена и прекрасна в съблазнителното си излъчване. Азраел въртеше между изпитите си, ала жилави и мощни ръце карта с Косач на нея, гледайки ме с очакване. Висшата сукуба пристъпи към мен с очакване сигурно да се поддам на чара й, ала с усмивка изрекох:
- Първа съпруго на Адам от кал, невеста сегашна на Самаил, не ще ходя по вашата Пътека.
Писъци от страна на женския паднал Ангел, и тих, сподавен гняв, чийто вълни обаче шибваха съзнанието ми. Флора и Алиса се усмихнаха, сигурно помислили, че съм им в кърпа вързан, след като отрекох противниците им. Как един смъртен ги въртеше на малкия си пръст всичките...
- Добър избор, смъртни! – прошепна Флора с ангелическа усмивка и разтворени за прегръдка ръце.
- Не ще тръгна и по вашата Пътека, Серафке.
Усмивката потъмня и двете страни се спогледаха учудено. Този, що няма име обаче се усмихна, енигматичен както винаги. Знаеше, копелето. Знаеше!
- Има и трета Пътека. Тази, която само малцина виждат, а още по-малко избират. – първите малки пухчета започнаха да се подават. Ужасна болка, после от дясното ми и лявото ми рамо бликна кръв, кожата се сцепи, и крилете победоносно се извисиха, блестящи в сивотата си. Опетнени с малко кръв, ала чисти по същността си. – Третата Пътека избирам аз, защото тя е орисаната за мен. Нека Мрака и Светлината, Хаосът и Ред продължават битката си, вкопчени какти бяхте ти, Левиатан, и древния Бехемот. Аз отивам в истинския Паралел, където ще намеря Края и Смисъла.
Всичко се завихри, докато навлизах в Пътеката, ала се обърнах за няколко мига, за да погледна Този, що няма име.
- Ти си минал оттук, ала си се върнал, нали, братко ангелско-демоничен?
Той кимна, в сивите му очи този път отчетливо се четеше тъга.
- Знаеш, че не ще се върна, защото отивам там, за да намеря Края.
Повторно кимване, крилата просто пляснаха в поздрав, последен за човешкото същество срещу него. Понякога няма нужда от думи. Те се усещат.
Влязох в изкривената реалност, тъканта, мембраната беше разцепена, трамваите останаха назад, мравките също, фауните пък бяха без какво и да е значение....
*****
Естествено, че беше само Тя там, под разкривените, отдавна умрели клони на огромното дърво в онова сиво поле. Красива, по-красива от Лилит или Флора, или Алиса. Със стаена усмивка прошепнах думите, които вятърът поде със сила.
- Няма нужда от илюзии тук, Смърт. Не е нужно и Краят да е красив, вече намерих Смисъла. Краят е важно да е Край. Покажи се, Смърт, такава, каквато си.
Плътта увяхна и се сгърчи. Косата изпосталя и стана просто мръснобяло, старо платно, сякаш взето от древен кораб, който е бил лашкан в Световния океан с векове.
С прогнили зъби тя целуна челото ми, носеща онова успокоение, което бе търсено толкова пъти. Крилете се изкривиха и хрущялът им се заби в гръбначния ми стълб. Закрещях от болка, смирение, тъга, екстаз, радост, разкъсване, дробовете се запалиха, започнах да повръщам жлъчка и кръв, смесени в едно, а Смъртта с безжизнени, ала светещи с особена светлина очи ме гледаше.
„ Почивай в мир, ти, избрал Скритата Пътека”.
Последното нещо, което видях, беше небето. Небето, което винаги толкова съм обичал...
***********
Дори и фауни биха се отвратили от това място. Това беше чистата равносметка. Погледнах към трамвайната линия, виждаща се от прозореца ми. Един трамвай, тромава жълта машинария, носеща работниците за царицата-майка мравки, със стържещ звук премине през проядените релси. Уж бяха...от моите, нали? Защо тогава ги чувствах толкова отдалечени?
Третият път винаги е особено важен с нещо. Но пък срещите с Този, що няма име винаги бяха запомнящи се и с дълбок смисъл, така че тази едва ли щеше да прави някакво особено изключение.
- Добре дошъл в килийката ми, Балансиращи. – тихо го приветствах аз, откривайки истинския си Взор.
- Откога пък стана килийка, Носителю на тях? Толкова ли тясно стана тук за теб?
Леката подигравателна нотка не ми хареса, ала той си беше такъв.
- Винаги е била, просто сега го осъзнавам с пълна сила. Намирам се в една мъничка килийка, която е просто част от огромна клетка, в която живеем, ангелски демоне. Всяка вечер заспивам в нея, очаквайки Утрето да е различно. Е, не е. Пак завършвам поредния ден в нея. И сякаш това не е достатъчно неприятно, идват и онези мисли и сънища...
- Те са нужни, Носителю. – наклони леко глава съществото срещу мен. – Нужни са, за да те обогатят, дооформят. За да те плашат, за да те радват, да те натъжават, да те вдъхновяват...
- Досега само подхранват онова, за което предпочитам да не мисля. Едно от многото такива неща, както сигурно се сещаш.
- Онзи нов страх в пълен блясък ли, смъртни? Роден сивкав феникс в изпосталяла, но все пак нова пухена обвивка?
Той махна с черното си крило и въздухът се завъртя. Бялото, обаче, остана напълно неподвижно.
- Виж колко си ми умен, даже бих ти дал гроздов сок, ако имах. Но вече и това нямам.
- Нали имаш Паралела?
- За какво ми е той? Илюзорно спасение истинско такова ли е? Кажи ми има ли любов там? Има ли страх, тъга, болка, радост, сладост? Единствено техни измъчени сенки, подобия на истинските емоции. Паралелът е красива, ала празна утеха. А празното ни подхранва, ни спасява...
- Не отказа Паралела вчера, или предишния път по пустите градски улици, смъртни. Знаеш, че ти е нужен.
- В такива моменти е, защото другото би ме побъркало ако се оставя на хладното му течение. И ти знаеш това, не изкривявай фактите в хода на разговора.
Пак онзи стържещ звук, но този път не бяха онези клети, прогнили релси, поели товара на смазващата ги машинария. Кикотеше се мръсникът балансиращ.
- Това, което си мисля ли виждам в душата ти? Така нетипично за теб, а изведнъж...Чувам тътена дори сега, Носителю! Какво става?
- The drums of war thunder once again. – досадено прошепнах аз. Много добре знаеше какво става, само се правеше на ударен.
- Щом и раздразнителен стана, ми е ясна работата. – загадъчно се усмихна създанието пред мен. – Какво смяташ да правиш тогава?
- Дай ми Избора. Ще разкъсам мембраната на клетката, или поне ще се опитам. А ти ще ми дадеш двойната пътека, по която бих могъл да го направя.
Този път и двете крила плеснаха, в пълен унисон едно с друго, бяла и черна стихия, напълно равни, напълно еднакви по форма, големина и сила.
- Млад си още, за какво ще го правиш? Та ти нямаш силите, нямаш...почти нужно за да го направиш. Съществото ти ще бъде изсмукано само от срещата с Тях, няма да остане нищо от теб.
- Демоничен ангеле! – очите присветнаха, сивото залъщя на светлината, процеждащата се през леко открехнатия прозорец. – Не го ли направиш ти, ще го направя аз, по какъв и да е начин. Знаеш го много добре, и е по-разумно ти да ми помогнеш, защото осъзнаваш какво може да стане ако аз сам тръгна да диря Пътя.
- Глупак...но ще го направя. Щом си решил да взимаш някое от Разклоненията, толкова млад, с толкова много пред теб...Твоя воля е.
Той отстъпи назад и крилете се кротнаха. Перфектната хармония, въздухът спря да трепти, поредният трамвай замлъкна, както и шумът от делата на земните чеда. После спокойствието се наруши. Вятър изви прозорците, мебелите се разпръснаха, обвивката беше нарушена, за да дойдат Другите, Различните от света на смъртните. Макар и да скитаха сред нас, сега те се явяваха в истинския си облик, в истинската си същност.
- Седем Серафима
Седем пъти те тръбят
За седем пъти възнесения!
Шест демона велики
И шест пъти умира плът
Възцарява се шест пъти обесения!
Серафина, Флора, Елена, Ванеса, Алиса и Хармония, всички в белоснежни ангелски одежди и излъчващи светлина застанаха на дясната Пътека. Зад тях беше застинала седма, седмият Серафим на Небесното царство, ала лицето не бе видимо и сякаш пространството около нея се разпадаше и размазваше.
Повеят стихна и нахлу мирис на леш, ала и сладост, някак привличащ, галещ обонянието. Шест сенки с мътни криле се материализираха от страната на лявата Пътека. Лилит, Самаил, Азраел, падналите при Отказа към Бог бивши серафи, размахали мрачните си криле Абадон и Левиатан и, как без него, пропъденият херувим Азазел...
- Пътеките са отворени за теб, напускащи Света. – в гласа на Този, що няма име имаше както тържественост, така и някаква особена тъга. – Избери своята и поеми по нея.
Лилит ми се усмихна хищно, въплъщението на страст и грях, полуразголена и прекрасна в съблазнителното си излъчване. Азраел въртеше между изпитите си, ала жилави и мощни ръце карта с Косач на нея, гледайки ме с очакване. Висшата сукуба пристъпи към мен с очакване сигурно да се поддам на чара й, ала с усмивка изрекох:
- Първа съпруго на Адам от кал, невеста сегашна на Самаил, не ще ходя по вашата Пътека.
Писъци от страна на женския паднал Ангел, и тих, сподавен гняв, чийто вълни обаче шибваха съзнанието ми. Флора и Алиса се усмихнаха, сигурно помислили, че съм им в кърпа вързан, след като отрекох противниците им. Как един смъртен ги въртеше на малкия си пръст всичките...
- Добър избор, смъртни! – прошепна Флора с ангелическа усмивка и разтворени за прегръдка ръце.
- Не ще тръгна и по вашата Пътека, Серафке.
Усмивката потъмня и двете страни се спогледаха учудено. Този, що няма име обаче се усмихна, енигматичен както винаги. Знаеше, копелето. Знаеше!
- Има и трета Пътека. Тази, която само малцина виждат, а още по-малко избират. – първите малки пухчета започнаха да се подават. Ужасна болка, после от дясното ми и лявото ми рамо бликна кръв, кожата се сцепи, и крилете победоносно се извисиха, блестящи в сивотата си. Опетнени с малко кръв, ала чисти по същността си. – Третата Пътека избирам аз, защото тя е орисаната за мен. Нека Мрака и Светлината, Хаосът и Ред продължават битката си, вкопчени какти бяхте ти, Левиатан, и древния Бехемот. Аз отивам в истинския Паралел, където ще намеря Края и Смисъла.
Всичко се завихри, докато навлизах в Пътеката, ала се обърнах за няколко мига, за да погледна Този, що няма име.
- Ти си минал оттук, ала си се върнал, нали, братко ангелско-демоничен?
Той кимна, в сивите му очи този път отчетливо се четеше тъга.
- Знаеш, че не ще се върна, защото отивам там, за да намеря Края.
Повторно кимване, крилата просто пляснаха в поздрав, последен за човешкото същество срещу него. Понякога няма нужда от думи. Те се усещат.
Влязох в изкривената реалност, тъканта, мембраната беше разцепена, трамваите останаха назад, мравките също, фауните пък бяха без какво и да е значение....
*****
Естествено, че беше само Тя там, под разкривените, отдавна умрели клони на огромното дърво в онова сиво поле. Красива, по-красива от Лилит или Флора, или Алиса. Със стаена усмивка прошепнах думите, които вятърът поде със сила.
- Няма нужда от илюзии тук, Смърт. Не е нужно и Краят да е красив, вече намерих Смисъла. Краят е важно да е Край. Покажи се, Смърт, такава, каквато си.
Плътта увяхна и се сгърчи. Косата изпосталя и стана просто мръснобяло, старо платно, сякаш взето от древен кораб, който е бил лашкан в Световния океан с векове.
С прогнили зъби тя целуна челото ми, носеща онова успокоение, което бе търсено толкова пъти. Крилете се изкривиха и хрущялът им се заби в гръбначния ми стълб. Закрещях от болка, смирение, тъга, екстаз, радост, разкъсване, дробовете се запалиха, започнах да повръщам жлъчка и кръв, смесени в едно, а Смъртта с безжизнени, ала светещи с особена светлина очи ме гледаше.
„ Почивай в мир, ти, избрал Скритата Пътека”.
Последното нещо, което видях, беше небето. Небето, което винаги толкова съм обичал...