View Full Version : HELP-Спешнооо :
Спешно ми трябват няколко теми за Класна работа по литература!!!!
1.Спомените,копнежите и бляновете на Дебелянивия лирически герой
Литературно-интерпретативно съчинение
2.Човекът в търсене на хармонията
Литературно-интерпретативно съчинение
3.Безнадежния свят на отхвърлените и онеправданите
Литературно-интерпретативно съчинение
4.Отвъд стериотипите на женствеността
Есе
5.Крадеца на праскови-повест за романтичната любов
Литературно-интерпретативно съчинение
6.Човекът и неговия свят в нежната спирала
Есе
sexa_na_kompleksa
04-22-2008, 15:36
Ето нещо по петата тема:
Любовта в условията на войната според повестта "Крадецът на праскови"
Увод:
Повестта на Емилиян Станев "Крадецът на праскови" оставя трайни следи в съзнанието на читателя, защото го вълнува и подтиква към размисъл по една от най-многопосочно тълкуваните теми в човешките взаимоотношения - любовта. Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на времето, което жестоко ограничава личния избор на човека. Съдбата на героите в повестта е част от безкрайното човешко страдание, предизвикано от болестите, насилието, глада и смъртта. Сред тази отчайваща безпреспективност на света, в който живеят героите, се ражда тяхната светла,чиста и преобразяваща ги любов.
Теза:
В края на лятото, когато плодовете са зрели и примамливи, един гладен военопленник се промъква в лозето на коменданта на града. Така се осъществява съдбоносната среща м/у някогашния учител по музика Иво Обретенович и интелигентната и красива съпруга на градоначалникът Михаил. Симпатията м/у двамата бързо прераства в силно, разтърсващо, страстно и изпепеляващо чувство . Магията на любовта ги обгръща и сякаш събужда техните души с желанието за нов живот.
Изложение:
Пътят към желаното щастие е сложен и мъчителен. Елисавета започва да преосмисля живота си, както и онези обстоятелства в него, с които по задължение е трябвало да се съобразява дълго време. Съпругът й е главна фигура в нейния дотогавашен свят, изцяло съобразен и подчинен на общественото мнение във все още запазилия патриархалните си нрави провинциален град. Тя се е пригодила по неволя към маниерите и към войнишкото битие на своя съпруг, но сега вижда в него "виновникът за пропиленият й живот". Сръбският военопленник, гладен, изтерзан, започва да изглежда в съзнанието й като мъченик. Човешкото страдание я прави дълбоко съпричастна към участта на пометениет от стихията на войната хора. Образът на военопленника вече е проникнал в съзнанието й. С трепетно очакване и надежда героинята жадува да го види отново. Дълго стаяваната потребност от любов и от щастие избликва неудържимо и още повече засилва неудоволетворението й от безрадостните години на съпружество, което дори не я е дарило с деца. Краткият разговор м/у нея и пленника визират само външните детайли на социалния статус на двамата, напомняйки за временната им социална неравнопоставеност в момента. Елисавета нито за миг не е освободена от мисълта, която е плод единствено на стеклите се обстоятелства, че е жена на полковника, а Иво Обретенович е един от тези, които мъжът й отказва да счита за хора. Това предопределя трагизма на връзката й с него. Любовта м/у тях трябва да остане и остава тайна, но тя й дава повод за дълбок самоанализ. Любовта се оказва по-силна от войната. Тя възвисява героинята и й помага да открие смисъла на живота си . До суровия си съпруг, Лиза може да очаква с примирение приближаващата старост, но с Иво тя се преобразява. Трагичната развръзка в повестта става е една "съдбоносна вечер". В последните дни на войната ординарецът застрелва Иво, а Елисавета се самоубива. Сякаш чрез физическата си гибел те съединяват душите си завинаги. За Елисавета и Иво любовта е едновременно свобода и право на избор, макар да им е отсъдено да я защитят с цената на живота си . Погубващата любов на двамата влюбени вдъхва повече оптимистично и светло чувство, отколкото отчаяние и невяра.
Заключение:
В повестта "Крадецът на праскови", Емилиян Станев ни убеждава и ни доказва,че без любов, свобода и щастие човекът не може да бъде човек!
"Крадецът на праскови"-повест за победата на любовта"
Едно от най-големите постижение на съвременната българската литература-"Крадецът на праскови" е най-известната творба на Емилиян Станев.Писана в следвоенните години на страдание и смърт,тя разказва за събитията от Първата и Втората световна война.Чрез своята творба Ем. Станев утвърждава любовта като основна двигателна сила в живота, като пробуждане на сетивата ,спомагащи за един по-добър свят.
Още в заглавието на повестта "Крадецът на праскови" ,читателят открива в нареден ред вид основния конфликт.А именно противоречията между нормите на обществото,християнските ценности и душевните стремления на личността.В сюжета на повествованието военнопленникът е "реабилитиран" ,защото дава любов на Елисавета, която по-късно заплаща с живота си .
Четейки повестта "Крадецът на праскови" читателят забелязва една прераждаща се и непобедима сила на любовта . Тази любов предизвиква противопоставянето на две двойки образи : от една страна са образите на полковникът и ординареца ; а от другата са -Елисавета и пленника. Образа на полковникът в повестта не е много описателен . В очита на читателят полковника се вижда като смешен и жалък с изскуственото си достолепие , и трагичен в своята обреченост . Полковникът е душевно сломен и с това омразата му към пленниците нараства . Въпреки че е родолюбив и честен той винаги ще бъде надменен .Той носи всичко негативно ,което войната изгражда у него и хората . Полковникът е човек, който се е научил да мрази , за него военнопленниците са презрени същества , незаслежаващи да живеят. Чрез образа му е внушено , че войната заплашва всички нравствени идеали и ценности. За ординареца не е споменато много , само е изяснено , че наскоро е овдовял . Елисавета е нещастна в своя семеен живот. Тя е жена преминала първата си младост , бивша учетелка.Малко по малко тя зягубва способността си да се наслаждава на нещата около себе си , да обича и да бъде щастлива . Светът , в който живее не й предлага нищо друго, освен едно монотонно ежедневие и скучен брак . Главният виновник за това Елисавета да се отдели от своето ежедневие е Иво Обретенович .Той е сръбски пленник т.е. "враг" на полковника и обкръжаващото го общество.Но също Иво е и мъж-подвластен на емоционални подбуди.Откъснат от роднини и близки, самотен и гладен , бившият преподавател по музика ще намери сродна душа далеч от родния си дом. Не любовта към вкустните плодове , а убийственият глад принуждава сърбина да прескочи ограда на лозето и да открадне праскови.При първата срещата на Елисавета и Иво , пленникът има образ на мръсен , небръснат и одрепавял човек. Бракът на Елисавета с полковника е нещастен. Макар да й предлага спокойствие и добър живот, той не съумява да я дари с нежност и подкрепа- Не й дава и любов , от която така силно се нуждае романтичната й фигура. С времето Елесавета осъзнава , че тя и нейния съпруг живеят в два различни свята. Несъвместимостта е очевидна -полковникът е въплящение на казармения ред , а душата на геройнята се нуждае от простор и любов. Тази толкова нужна за спасението на душата на Елесавета любов и дава Иво Обретенович. Любовта между красивата българка и сръбския пленник е искрена и дълбока, но драматична и невъзможна. Тя се ражда в трудните години на една война , когато не е време за нежност и сърдечни чувства. Тази любов стои отвъд морала на обществото и има трагичен финал.Но макар неразбрана и осъждана , тя се оказа съдбоносно изжевяване в двата човешки живота. Любовта между главните герои на повестта "Крадецът на праскови" е възраждаща и завладяваща, но само миг от вечнастта. Смъртта на Иво и самоубийството но любимата му сякаш отначало е прозряна развръзка.Крадецът трябва да заплати за стореното. Цената за открадването на женското сърце е най-висока - собственият му живот.
Повестта "Крадецът на праскови" е антимиталистрична, тя носи посланието за безмислието на войната , която нанася огромни поражения върху човешката същност, разрушава човешките ценности. Най-категоричното обвинение срещу жестокостта на войната е силата и нежността на любавта, която побеждава дори и смъртта.
Крадецът на праскови
Повестта на Емилиян Станев “Крадецът на праскови” е истински шедъовър на българската художествена проза.
Основната форма на изказ е класическият разказ , създаден с помощта на три гледни точки – на автора , на стария учител и на т.нар. всевиждащ разказвач.Сюжетът е от Първата световна война.Тревожните години възкръсват чрез страдалческите лица на военнопленниците , в бедните олющени къщи на Велико Търново , чиито граждани страдат от глад и безводие , в миризмите на плесен , в киселия хляб с купони на фона на горещото лято.Потискащата околност и красивата като съновидение Елисавета – самотна и скучаеща навяват меланхолия , тъга и презчувствие , че ще се случи нещо.
Основното , което живописно е преследвал авторът , е събитията и героите да говорят сами по себе си.Затова той си служи най-вече съсживописни описания на обстановките и персонажите. В тези описания показва тяхното развитие и емоционална промяна. Историческите реалности са като фон на покъртителната любовна драма на Елисавета и сръбския племенник – Йован.
Един от символите на следвоенна България е съпругът на Елисавета – полковникът , който е жертва на жестокото време , което го е създало.Докато обръзэт на полковникът е символ на мрачното съвремие , то образът на Елисавета символизира всеотдайната женска любов и поривът към смислено съществуване. Случайната и среща с младият и красив военнопленник Йован преобръща живота и. От момента на влюбването на двамата герои започва завръзката на действието , което става все по-напрегнато. Е.Станев следи всеки трепет на сърцето на своята героиня.Бунтът и срещу фалшивия еснавски морал срещу грубостта и бездуховността на полковникът е бунт на пробудената чрез любовтта душа.Разкрива се възраждащата сила на любовтта , което преобразява и одухотворява.Изпълнени с благодарност и обич към светът и към природата , Елисавета и Йован все по-силно преживяват духовното си възкресение.Опияняват се от духовната си близост , извисяват се до красотата и хармонията на вечната природа.Елисавета вече не може да живее сред предишната пустош и самота.Спомените от брачният и живот я измъчва и подтискат.За нея няма връщане назад , защото любовтта и я е изтръгнала завинаги от миналото и и душата си тя окончателно се е разделила с полковника.Но настъпващата есен носи мрачно предчувствие , засилва тревогата у влюбените , вещае смъртна опастност.Развръзката на личната драма: грозното убийство на пленника и самоубийството на Елисавета съвпадат с националната катастрофа и зловещия край на войната.Преждевременно покосената младост на влюбените , устремени към красотата и духовното извисяване е неизбежна последица от войната.
В тази великолепна повест Е.Станев обръща внимание в/у вечният проблем м/у хората , когато времето не предразполага към любов.Всички външни обстоятелства разделят двамата влюбени. Това е драмата на невъзможната любов. Между тях съществуват непреодолими външни препрядствия , но любовтта им е толкова силна , дълбока и всепоглъщаща , че побеждава и еснавския морал и стремежа към спокойствие и благополучие и дори смъртта. Защото тяхната смърт чрез най-великото човешко и божествено чувство – любовтта е път към безсмъртието на душите им.
Крадецът на праскови
Емилян Станев
(библиографско описание)
Писателят Емилян Станев е роден в Търново на 22.02.1907година.Той завършва гимназия във Враца като частен ученик,учи живопис в Художествената академия,а после следва финанси и кредит в Свободния университет.През 1931година за първи път печата в библиотека ’’Книга за книгите’’.Едно от по-важните произведения на Емилян Станев е невероятната му повест ’’Крадецът на праскови’’ създадена през 1948година.Любов свобода щастие-това са трите неща,които вълнуват човечеството от дълбока древност до днес.Любовта,това е едно чувство,което всеки от нас носи и крие в сърцето си.Всеки творец,както и Емилян Станев е засегнал именно тези три неща в поемата си’’Крадецът на праскови’’,които са в основата на развитието и оцеляваването на света.Природата в неповторимата повест’’Крадецът на праскови’’ на Емилян Станев е жива,наситена със зжуци и цветове.Те сякаш се сливат с душевността на героите,с техните чувства,настроения и състояния.В центъра на повестта е любовта.Една любов между застаряващата жена на полковника-Елисавета и сръбският военнопленник-Иво Обретенович.Това е любов,която влиза в противоречие с обстоятелствата,които и придават съдбовен характер.Първата среща на Елисавета с крадеца на праскови става пред,,траурното знаме’’на ореховата сянка,апри втората ‘’духа топъл и сух вятър’’.Сякаш е задухал онзи зноен вятър на прегрешението,за да срути стените на дома.Ако домът е ‘’крепост’’ на рода и народа,то ,,обилната и суха светлина’’ и топлия вятър’’са стихийните чужства на двамата влюбени.Рязката смяна на мисли и настроения е най-точен знак,че разумът и волята само на моменти контролират стихийните чувства на Елисавета.Патриархалният морал не позволява изневяра.Това е тежко престъпление,но нали знаем,че истинската любов е изначално невинна.Тя не може да бъде осъдена.Живата природа диктува и променя състоянията на героинята.Авторът разкрива постепенно образа на своята героиня.Тя търси брак,които да подхожда на общественото и положение.По-късно,когато действително се влюбва,намразва мъжа си и установява,че връзката им е формална ,,той беше виновникът за пропиленият и живот’’…Тя се съгласява на този брак,защото така е възпитана,внушено и е от родителите и.Но едната страна на брака е не реализирана.Тя няма деца.В самотните часове,които прекарва Елисавета всеки ден,тя изпитва най-силно това неизказно чувство на отчаяние и малоценност.Точно в такъв момент идва любовта към Иво Обретенович-любов както с духовна,така и със сетивна наслада от собственото тяло,от скритият в него живот.Но тя не може да заличи напълно миналото си.Лиза за първи път се чувства щастлива,но това нейно щастие е изградено върху нечие нещастие.Тя се чувства раздвоена:от една страна е любящо и лекуващо същество,а от друга е безпомощна и отчаяна.Тишината изведнъж бива прекъсната.Войниците дезертират,а военопленикът бива хванат.Разказът ‘’Крадецът на праскови’’завършва много трагично,но в тази трагедия ние откриваме и малко оптимизъм.Този оптимизъм идва от това,че макар и за кратко време Елисавета и Иво Обретенович са били щастливи, изпитали и са изживяли истинската любов.Те са се ръководили от чувствата си като по този начин са усетили малко от сладоста на живота, почувствали се свободни и щастливи поне за миг от краткия си живот.Любовта им бива обречена.Елисавета се прострелва с’’ревулвера на господин полковника’’.Но любовта е по-силна от смъртта.На този свят тяхната любов е била обречена,но може би в другия свят те ще се срещнат.Може би в душата на автора е останал образа на красивата Елисавета и това прекрасно чувство наречено’’Любов’’.Всеки, който е прочел тази невероятна повест на Емилян Станев и е изпитал това уникално чувство ще осъзнае,че за любовта граници няма и,че когато обичаш истински си готов на всичко дори и да умреш за любимия.
Повестта “Крадецът на праскови” е една от своеобразна реликва на българската литература, написана от Емилиян Станев. В нея авторът разказва за една невъзможна любов между героите Иво Обретенович и Елисавета. Любовта между тях е невъзможна, защото е разделена от войната, от съпруга на Елисавета и от времето, в което живеят, но то друга страна е красива самите пречки я правят истинска, пълна с нежност и с искренност.
Любовта на Елисавета към Иво е естествен резултат от много фактори. Тя се влюбва в сръбският военопленник и него истинската любов, която никога преди това не е изпитвала. Магическата любовна сила променя ценностните критерии на Елисавета. Сантименталният й съпруг се превръща в олицетворение на войната, в причина за загубената младост и това я изпълва с гняв, прерастващ в невъзможност да му бъде простено всичко това.
Всяка среща между влюбените е празник за душата, тържество на доброто и прекрасното. Погледът на Обретенович обхваща и замайва Елисавета, подобно раздвижено то вятъра пространство и тя не може да се владее, защото силно е привлечена от младия мъж. Неговото отсъствие я кара да се чувства самотна и тъжна, сякаш липсва част от нея. Тази силна любов я раздвоява, разкъсвана от гордост и срамежливост. Усещането за неочаквана близост с човек, дълго стоял в мислите й, прераства в истински копнеж. Радостна светлина струи от очите на Иво. Те са пълни с неизживени чувства. Елисавета осъзнава, че “никой не беше я поглеждал така всеотдайно, так пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост”. Това я магнетизира и кара всяка клетка от тялото й да затрепти. Докосването на ръцете за двамата е като преминаване на електрически ток, а с жадните трепетни устни любовта добива мощ, противопоставяща се на всичко и всички.
В Елисаветовата душа се ражда непознато чувство на страст, радост и щастие към военопленника. Тя непозната за себе си:”вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърля нейният разум и желае да живее свободно и щастливо”. Новото чувство е като възраждане, провокирано от всемогъщата магия на любовта. Затова Елисавета омаляла и прехласната, тя се отдава с цялото си тяло и душа, като за пръв път на този мъж, “алчна към всеки миг от тия два часа”, подарени им от съдбата.
Всичко, което се случва променя влюбената жена, тя се чувства по-силна, предоставя й се втора възможност за живот, сега светът за нея е по-различен, по-магичен, по-красив. Изпълнена с увереност в силата на своите чувства , Елисавета е готова да отстои полученото щастие с цената на всичко. Тя мечтае за бъдеще, с пленника, но не може докрай да заглуши гласа на съвестта си, свързана с миналото и съпруга й.
Любовта между Елисавета и Иво Обретенович, макар и невъзможна е истинска, изпълнена с красота и доброта, която никога няма да бъде победена и ще надживее времето.
Можеш ли да ми намериш поне за още една моляте :( :( :(
AnChItOoOo
05-02-2008, 08:24
ЙОРДАН РАДИЧКОВ - „НЕЖНАТА СПИРАЛА”
ЧОВЕКЪТ И ПРИРОДАТА
Иносказателният Радич¬ков художествен свят отправя своите ненатрапчиви, но категорични послания към чове¬чеството, свързани с настоящето и бъдеще¬то на неговия дом - Вселената. Описвайки един ограничен регион, писателят стига до общозначими обобщения за човешката същ¬ност, за отчуждението на личността от при¬родата в съвременния свят, за безотговорно¬то и равнодушно отношение към другите съ¬щества, населяващи Земята. В разказа „Неж¬ната спирала” с необичайния си творчески подход Радичков предупреждава за после¬диците от нехайното и високомерно отно¬шение на човека към обкръжаващата го сре¬да.
Най-голямата болка на разказвача е, че чо¬векът е престанал да се интересува от приро¬дата и е скъсал връзката си с нея. Разказвайки три като че ли независими една от друга случ¬ки, които обаче са обединени от общата идея за отношението човек - природа в съвремен¬ния свят, авторът доказва немарливото и бе¬зотговорно отношение на човека към природата. АЗ-повествованието и следване¬то на авторовата мисъл с връщане в споме¬на, заедно с липсата на организиран сюжет, създават многозначността и богатството на внушения.
Трите срещи с всевечната и изпълнена с дълбока мъдрост природа дават възможност на автора да разкрие различните типове чо¬вешко поведение и човешка нравственост, проявяващи се в отношението им към май-ката-земя. Разказът започва направо, без въ¬ведение, и потапя читателя в особения Ра¬дичков свят, където всичко изглежда по нео¬бичаен начин. Хората се връщат от лов. Не се чувстват уютно в заобикалящата ги околност. Те не са част от нея. Ловът е начинът, по който те налагат силата и въображаемото си пре¬възходство, а това води до още по-катего¬рично отчуждение от природата. Връщане¬то не е изпълнено с радост или удовлетворе¬ние за човека, а с усещане за недружелюбността на околността: „Студът пропълзява по цялото му тяло, очите започват да сълзят, цялата природа наоколо започва да му се струва враждебна.” Ловът не е в синхрон с природните закони - това внушава негостоприемността на природата. Хората, с които пъ¬тува разказвачът, са не само неназовани - те са безлични: „неколцина човеци, натъпкани плътно един до друг”; „нито едно лице не се виждаше изцяло”. Тези „човеци” не са част от заобикалящата ги околност. Гората и пътят живеят свой живот, който е ненарушим в сво¬ята извечна хармония. С умението на изклю¬чителен художник и проницателен наблюдател Радичков рисува одухотворения пей¬заж: „Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъква¬ше на пръсти назад, най-близките до пътя дър¬вета подтичваха бързо, по-далечните се дви¬жеха по-бавно и се създаваше илюзията, че го¬рата бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се застъпват едно друго.” Природата и хо¬рата съществуват независимо един от друг -между тях няма единство и разбирателство.
Срещата с шипковия храст, изникнал „вне¬запно” край един завой, доказва пълното раз¬минаване между тях. Човекът - конярят - без причина проявява неоправдана, безсмис¬лена жестокост - „перна храста през лице¬то”. В този миг шипковият храст като че ли се пробужда - застава нащрек с ярките си червени плодове - „като живи очи”, и пре¬дупредително, със затаена закана бди и сле¬ди следващите действия на хората, неосьзнаващи злото и безотговорността, които ги изпълват. Храстът наблюдава пътуващите през целия им лъкатушещ през равнината път, взира се в тях, отправя своя ням укор и стае¬ното си отмъщение. Един от групата, по-вни¬мателен от останалите, с недоумение гледа храста със „стотиците... червени очи” и, без да разбира неговото нямо предупреждение, от своята егоистична гледна точка го смята за вампир - човекът открива злото, което сам носи у себе си, а не правото на защита.
Срещата с шипковия храст събужда спо¬мена за друга, подобна среща, въведена в разказа с ретроспекция. Чрез втората среща - на режисьора Методи Андонов с неговия шипков храст, е разкрито отношението на творческата, търсеща вечните истини и неиз¬менните природни закони на битието, лич¬ност към природата. Това е среща на човек, стремящ се да разбере заобикалящия го свят, с тайнството на сътворението и съществува¬нието. Затова, макар на пръв поглед подоб¬на на първата, втората среща носи съвсем различно послание. В нея са скрити авторо¬вата философия за нуждата от единение с природата и авторовият оптимизъм, че все още съществуват хора, макар и малцина, ко¬ито желаят да разберат езика на природата. Имат желание да четат в отворената й книга, оставаща невидима и неразбираема за от¬чужденото, егоистично, самовлюбено чове¬чество. Творецът осъществява една колкото неочаквана, толкова и знаменателна среща с тайнството на природата в лицето на шипко¬вия храст. Тази среща не е обикновена - из¬ползваните определения за душевното със¬тояние на режисьора говорят за това: „нещо фанатично има в погледа му”, „почесваше бра¬дата си с някаква особена нервност, почти със сладострастие”; в гласа му има „пате¬тични нотки”; „той се удари по гърдите въодушевено”. Чрез шипковия храст човекът-творец се мъчи да надникне зад видимото в природата и да достигне до невидимото, тайнс¬твеното, да разгадае сложните, неразгадае¬ми тайни на живота. Методи Андонов дос¬тига до прозрението, че не човекът, а приро¬дата притежава непреодолима мощ, неунищожима жизненост, които я правят вечна. Природата наблюдава човека и неговото безразсъдство: „Откъдето и да застанем, топ все ни гледа.” Тази наблюдаваща природа трябва да събуди заспалата съвест на хората, които са я пренебрегнали, да им напомни, че те не са по-силни, а са част от нея, че само с равновесието и единението ще се постигне нужната за живота хармония. Между търсе¬щия човек и природата съществува контраст: „ Той вторачи фанатичния си поглед върху спо¬койния, разположен спокойно посред снега шип¬ков храст”; контраст, доказващ превъзходс¬твото на природата. Тя, според разказвача, е „винаги будна, но спокойна”. Дава своите зна¬ци, прави своите послания, които трябва да бъдат разчетени и разгадани от човека. Оп¬тимистично е, че творецът, който е предоп¬ределен да внушава големите истини на хо¬рата, се доближава до единението с приро¬дата и до разчитането на нейните знаци: „в този миг той приличаше на човек, който е прес¬танал да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса, ами се мъчеше да пробие тази завеса или перде, да ги разкъса и да надникне зад тях. Навярно Мето¬ди Андонов бе успял да надникне зад тях, макар и само през шпионката, бе съзрял, изглежда, не¬що извънредно съществено и важно, иначе как мога да обясня, че един нормален човек може с такъв съдбовен поглед да обикаля измръзналия шипков храст?” В съзнанието на разказвача творецът се слива с шипковия храст - не за¬щото и двамата са „еднакво диви”, а защото по еднакъв начин олицетворяват будната, неспокойна съвест - единият - на хората, другият - на природата. А може би не само у човека, но и в природата е стаено злото: „Ми¬гар са й малко на природата шипковите храс¬ти, та изтръгна с корен от сърцата ни и този шипков храст, за да го погне по петите на своята снежна пустош?” Много въпроси поста¬вя авторът, свързани с разгадаването и раз¬бирането на природата и човека; въпроси, които остават без точни отговори, защото ня¬ма такива; има само търсене и желание за откриване. Намирането на отговорите, спо¬ред автора, е вътре у човека, а не в заобикаля¬щата го действителност: „Ако исках да намеря нещо, трябваше пак в себе си да се поровя.” Отговорите за битието са в душата на чове¬ка.
Сложният въпрос за отношенията човек - природа е поставен най-драматично в раз¬каза за третата среща - с ятото гълъби и уми¬ращата птица. Околността е сякаш недокосната и единна в своята белота: „Никъде ни¬каква диря не се виждаше, бялата равнина се стелеше пред очите ми чиста и светла, без нито една драскотина и без ни една прашинка върху себе си.” Белотата на пейзажа се допъл¬ва със сивия цвят. Той осезателно присъства още в началото на повествованието: „Небе¬то над нас бе сиво, вляво от шейната се сиве¬еше гора.” В момента на срещата с ятото си¬вотата се връща натрапчиво: „...от сивото небе започнаха да се зараждат птици, все по-зрими и по-зрими, макар и сиви. Птиците пре¬раснаха в голямо сиво ято, носеха се спокойно над сивата гора...” На фона на тази безцветност ярко се откроява червеният цвят - на шипките върху шипковия храст и на капките кръв, които образуват спирала върху белия сняг, при падането на простреляната птица. Радичков създава картината на чертаещата своите незнайни и непонятни знаци приро¬да. Човекът отново се е отнесъл безотговор¬но и лекомислено към нея - без нужда, само за забавление е прострелял птицата, отнел е един живот, нарушил е хармонията в битие¬то. Писателят детайлно описва смъртта на гъ¬лъба: „само една птица остана встрани, залю¬ля се, направи малък кръг...”, „но ето че едното му крило отслабна, не замахваше вече тъй сил¬но с него..., птицата губеше височина..., в един миг спря да размахва крилете си.” Смъртта не носи красота, защото означава нарушена хармония: „Заприлича на сива дрипа...” Черве¬ните капки кръв нарушават целостта на бяла¬та равнина и са знак за тревога. Тази ненужна смърт събужда особено чувство у хората - те остават безмълвни, като пред нещо непоз¬нато, тайнствено, неясно, но много по-силно от тях. По някакъв начин те усещат предуп¬реждението на природата, огромната мощ, която тя е стаила в недрата си, усещат нейна¬та недружелюбност и за тях това е ново чув¬ство. Човекът, отдавна отдалечил се от при¬родата, е престанал да я разбира, да я усеща и да се съобразява с нея. В този особен мо¬мент обаче хората разбират, че природата може да бъде и заплашителна, и тайнствена, и неразбираема. Без да са се приближили до нея, продължавайки през сивеещата се нед¬ружелюбно гора, хората са добили ново поз¬нание. Те са принудени да се замислят върху знаците, които чертае птицата върху бялата равнина; върху вторачените стотици шипки - „като очи” - от шипковия храст. Това е тревожният размисъл на автора, откриващ все повече примери за нарушеното единст¬во между човека и природата, за безотговор¬ното отношение на човека към заобикаля¬щия го свят, за опасността, която крие за бъ¬дещето на хората унищожаването на при¬родата. Групата се смирява пред тайнствена¬та неизвестност, която я заобикаля; притихва пред непознатото и неясното: „Може би тази фраза съдържа проклятие; може би съдър¬жа някакво завещание към другите птици; а може би е само прост отпечатък на един Вне¬запен финал?” Тези въпроси остават без авто-ров отговор, но пораждат нови тревожни въпроси в душите на читателите, защото пре¬дават авторовата тревога за това, дали чове¬чеството ще съумее да надмогне високоме¬рието и гордостта си и да съхрани природа¬та; дали ще добие онази мъдрост, която ще му позволи да се приближи до заобикаля¬щия го свят и да се помъчи да го разбере, да научи неговия език и да разчете знаците му. Защото и това е част от авторовото посла¬ние, а именно, че от човека зависи дали при¬родата ще му изпраща проклятие, завеща¬ние или знак за приятелство.
В края на повествованието природата е същата, но хората са се променили - те са усетили предупреждението чрез шипковия храст, „вторачил като вампир стотиците си червени очи” и нежните спирали, оставе¬ни от умиращата птица. Променен е и раз¬казвачът - душата му е изпълнена с болка, с тревога, с желание да пробие завесата на видимото, подобно на Методи Андонов. Той е приел предупреждението на приро¬дата, отправено към човека: „започнах да чув¬ствам, че освен звънчетата звъни и откънтява тихо и нещо друго в душата ми, подо¬бие някакво на небесна червена сълза, на ше¬пот от стреснат шипков храст, и че душа¬та ми започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали”.
Тревогата за бъдещето на планетата при¬съства като траен мотив в творчеството на Радичков. В съвременния свят, в който голе¬мите градове, машините, автоматизацията на живота вземат все по-големи размери, е зас¬трашена естествената, изначална и нужна връзка между човека и природата. Наруше¬ната хармония може да бъде възстановената и това зависи единствено от нас, хората, на¬селяващи Земята, от нашата съвест, от съзна¬нието ни и отговорността ни пред бъдещето - това са ненатрапчивите, но много ясни и категорични послания на разказа „Нежната спирала”.
То това ми се струва много дълго(даже не съм го чела),но ако го прегледаш можеш да си го съкратиш малко и всичко ще е ок :P Надявам се да съм помогнала :oops: