ScionOfStorm
04-23-2008, 13:58
Десятка пика
Слънцето огря лицето ми с топлата си милувка, надничащо за миг иззад рехките, пухкави облаци. До мен Съдба изскимтя, стъпила накриво пак върху някое малко камъче. Не я винях, пътят беше неудобен и пълен с някакви камънаци, а на всичкото отгоре – ужасно прашен. Свих рамене и леко погалих по гърба бялото куче, което вече бе започнало да става мръсно. Торбата ми, вързана на здравия и жилав прът аха-аха да се изхлузи и да падне, ала успях да я закрепя така, че да не ми създава повече проблеми. Наклоних леко периферията на действително идиотската си шапка и присвих очи, за да видя докъде стига пътя.
- Хайде, мила. – обърнах се към Съдба и я потупах нежно. – Време ни е да продължаваме.
С изплезен език кучето джафна и весело се затича след забързаните ми, сякаш чакащи да намерят нещо, спешени крачки. Колко странно и в същото време прекрасно беше единственият ти спътник да е просто едно животинче. Ако не броим торбата, разбира се. Бях я намерил преди толкова години, че ми се струваше, че съм бил дете тогава. Ала грешах. Дете не бях дори като живеех детските си години.
Пътят продължи също толкова неблагоприятен и окаян, гора опасваща го от двете страни, а зад нея редици планини, величествени в огряното си от слънцето могъщество. След може би час ходене, през което веднъж починахме, защото Съдба се поизмори, стигнахме до явния край на пътя. Пропастта зееше пред нас и пресичаше пътуването ни. Странно, но сърцето ми сякаш трепна пред тази падина, гледката разтърси баланса на душата ми. Не от страх, ами от нещо друго...можеше ли да е очакване, дори НАМИРАНЕ? Съдба излая уплашено и изскимтя, когато я побутнах леко назад, за да не се прекатури случайно през ръба. После мирно седна и впери големите си, изразителни очи в мен. Усмихнах се, с онази така характерна за мен усмивка. Сякаш наполовина измъчена, наполовина веселяшка. Усмивката на Глупака.
- Спокойно, мила. Носещата името ти май ни е приготвила нещо. Или поне на мен.
Приклекнах за момент, гледката така беше още по-хубава. По-мащабна, някак. Посегнах към оставената преди малко от мен торба на земята и бързо я развързах. Съдба излая, усетила че докосвам Тестето. Картите, формирани в един малък картонен правоъгълник се вляха в дланта ми, сякаш поток от живителна сила.
- Е, хайде, Пророци, какво ще кажете. Къде ветровете ще носят Глупака този път?
Съдба рязко скочи и започна да лигави единия ми крачол. Опитваше се да хапе, ала винаги бе имала слаби зъби. Пък и не беше злобно куче.
- Тихичко, белоснежна. Пътят на живота ни докара дотук, не ще се връщам в замръзналото време отпреди това.
Прокарах пръсти по абсурдната мекота на картона. С гърба нагоре, избрах една от картите. Десятка пика. Усмихнах се, слагайки палеца си на единицата. 0, моето число, числото на Глупака. Смехът ми за пръв път заизвира от дълбините на душата ми, жизнерадостен, слънчев, истински. Наклоних периферията на шапката като за последно, след което я оставих на земята, до торбата, до разпръснатата колода карти, до жилавия, така познат ми прът, с който дори се бях защитавал немалко пъти. Пика.
- Пика е, Съдба. – приклекнах пак и я погалих с цялата нежност, която имах. – Числото ми е пика, пътят е към края. Пази се до зората, животинче мило.
Вятърът развя косите ми, които не бях подавал от шапката на Клоуна от толкова време. Пропастта ме погледна, аз пък й се ухилих. Десятката е нула, когато я няма единицата. А при мен точно тя липсваше. Пак се усмихнах. А после полетях.
*****************
Съдба видя как дългогодишният й господар се гмурна в безметежието. Объркано, кучето изскимтя, очаквайки той да се появи обратно, с неговата полуусмивка, да надене шапката и да прибере омразните карти обратно. Не се случи. Студен мраз полази кучето, ала то не му обърна внимание. С меките си лапички се придвижи до картите и започна да ги разкъсва. Една по една, с ужасяваща методичност. Ако кучетата можеха да плачат като хората, околната почва щеше да е напоена и да могат да се засадят цветя, които да бъдат солидно подхранени. Ала не можеха. Съдба се сгуши в шапката на Глупака, която носеше поне искрица от господаря й, и заспа. До новата зора.
Слънцето огря лицето ми с топлата си милувка, надничащо за миг иззад рехките, пухкави облаци. До мен Съдба изскимтя, стъпила накриво пак върху някое малко камъче. Не я винях, пътят беше неудобен и пълен с някакви камънаци, а на всичкото отгоре – ужасно прашен. Свих рамене и леко погалих по гърба бялото куче, което вече бе започнало да става мръсно. Торбата ми, вързана на здравия и жилав прът аха-аха да се изхлузи и да падне, ала успях да я закрепя така, че да не ми създава повече проблеми. Наклоних леко периферията на действително идиотската си шапка и присвих очи, за да видя докъде стига пътя.
- Хайде, мила. – обърнах се към Съдба и я потупах нежно. – Време ни е да продължаваме.
С изплезен език кучето джафна и весело се затича след забързаните ми, сякаш чакащи да намерят нещо, спешени крачки. Колко странно и в същото време прекрасно беше единственият ти спътник да е просто едно животинче. Ако не броим торбата, разбира се. Бях я намерил преди толкова години, че ми се струваше, че съм бил дете тогава. Ала грешах. Дете не бях дори като живеех детските си години.
Пътят продължи също толкова неблагоприятен и окаян, гора опасваща го от двете страни, а зад нея редици планини, величествени в огряното си от слънцето могъщество. След може би час ходене, през което веднъж починахме, защото Съдба се поизмори, стигнахме до явния край на пътя. Пропастта зееше пред нас и пресичаше пътуването ни. Странно, но сърцето ми сякаш трепна пред тази падина, гледката разтърси баланса на душата ми. Не от страх, ами от нещо друго...можеше ли да е очакване, дори НАМИРАНЕ? Съдба излая уплашено и изскимтя, когато я побутнах леко назад, за да не се прекатури случайно през ръба. После мирно седна и впери големите си, изразителни очи в мен. Усмихнах се, с онази така характерна за мен усмивка. Сякаш наполовина измъчена, наполовина веселяшка. Усмивката на Глупака.
- Спокойно, мила. Носещата името ти май ни е приготвила нещо. Или поне на мен.
Приклекнах за момент, гледката така беше още по-хубава. По-мащабна, някак. Посегнах към оставената преди малко от мен торба на земята и бързо я развързах. Съдба излая, усетила че докосвам Тестето. Картите, формирани в един малък картонен правоъгълник се вляха в дланта ми, сякаш поток от живителна сила.
- Е, хайде, Пророци, какво ще кажете. Къде ветровете ще носят Глупака този път?
Съдба рязко скочи и започна да лигави единия ми крачол. Опитваше се да хапе, ала винаги бе имала слаби зъби. Пък и не беше злобно куче.
- Тихичко, белоснежна. Пътят на живота ни докара дотук, не ще се връщам в замръзналото време отпреди това.
Прокарах пръсти по абсурдната мекота на картона. С гърба нагоре, избрах една от картите. Десятка пика. Усмихнах се, слагайки палеца си на единицата. 0, моето число, числото на Глупака. Смехът ми за пръв път заизвира от дълбините на душата ми, жизнерадостен, слънчев, истински. Наклоних периферията на шапката като за последно, след което я оставих на земята, до торбата, до разпръснатата колода карти, до жилавия, така познат ми прът, с който дори се бях защитавал немалко пъти. Пика.
- Пика е, Съдба. – приклекнах пак и я погалих с цялата нежност, която имах. – Числото ми е пика, пътят е към края. Пази се до зората, животинче мило.
Вятърът развя косите ми, които не бях подавал от шапката на Клоуна от толкова време. Пропастта ме погледна, аз пък й се ухилих. Десятката е нула, когато я няма единицата. А при мен точно тя липсваше. Пак се усмихнах. А после полетях.
*****************
Съдба видя как дългогодишният й господар се гмурна в безметежието. Объркано, кучето изскимтя, очаквайки той да се появи обратно, с неговата полуусмивка, да надене шапката и да прибере омразните карти обратно. Не се случи. Студен мраз полази кучето, ала то не му обърна внимание. С меките си лапички се придвижи до картите и започна да ги разкъсва. Една по една, с ужасяваща методичност. Ако кучетата можеха да плачат като хората, околната почва щеше да е напоена и да могат да се засадят цветя, които да бъдат солидно подхранени. Ала не можеха. Съдба се сгуши в шапката на Глупака, която носеше поне искрица от господаря й, и заспа. До новата зора.