PDA

View Full Version : "Pesen za 4oveka" ot N.Vupcarov



ognenataralichka
04-27-2008, 08:10
koito moje da pomogne-"vupcarovata poeti4na vuzxvala na 4ove4nost v stihotvorenieto pesen za 4oveka"PRIQTEL V NYJDA SE POZNAVA!!!pls :-)

sexa_na_kompleksa
04-27-2008, 11:27
Виж това:

НИКОЛА ВАПЦАРОВ – „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”
ПОЕМА ЗА ПРЕРАЖДАНЕТО И ВЪЗКРЪСВАНЕТО НА ЧОВЕШКОТО

Никола Вапцаров е поет от европейска и световна величина. Времето, в което живее (Втората световна война), го изправя пред съдбовен, екзистенциален избор. Вапцаров отстоява докрай принципната позиция на хуманната си природа, избрал защитата на човешкото дори с цената на най-скъпото - живота си. Тази негова позиция определя трудностите и препятствията в по-нататъш¬ния му живот.
Екзистенциалният избор на Вапцаров не¬минуемо дава отражение и върху неговата поезия, която се характеризира с простота на изказа, диалогичност, непатетичност. Вап¬царов превръща прозата на живота в пое¬зия. Поет-мечтател, той успява да прозре бъ¬дещето на човечеството - бъдеще на висок технически и технологически прогрес, на „един живот желан и нужен". Вапцаров вяр¬ва в тази идея, в правотата на своя избор и го отстоява до степен на саможертва. Чрез своята поезия той предава тази вяра и стре¬межа към светлото бъдеще и на своя ли¬рически герой, който е сложен и амбивалентен. В стиховете си поетът внушава, че идеалът е постижим. Възкръсването на човешкото у човека е реална възможност за прогрес и осъществяване на мечтата живо¬тът да стане „по-хубав от песен". Именно тази духовна „трансформация” на човека, с неговата сложна природа, е разкрита най-цялостно в поемата „Песен за човека”.
Произведението започва със спор между лирическия повествовател и лирическия опо¬нент на тема „Човекът във новото време”. Този спор разкрива отношението на двама¬та опоненти към човека като нравствена си¬ла и достойнство. Творбата е изградена на принципа на контраста, изразен с различните гледни точки на дамата и на лирическия повествовател. Чрез кратко и еднопосочно изложение дамата разкрива своята неприязън и отвращение от човека:
-Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека. Не струва той вашта защита.
В контраст с темата за братоубийството е широко разгърнатият разказ за отцеубийст¬вото. Вторият тематичен акцент, който води до развой на сюжетното действие на твор¬бата, е разказ за промяната на човека. Ге¬роят на драмата, въвеждаща темата за отцеубийството, извършва непростимо престъпление заради пари. Но е заловен и осъден на смърт, защото злото не остава не¬наказано.
На пръв поглед тезата за нищожността на човека, незаслужаващ защита, е доказана. Но близостта с хора, запазили ценностната си система,води до коренна промяна на човешката същност на героя:

Но във затвора попаднал на хора
и станал

човек.
Осъзнаването на греха-отцеубийството, е сложен процес във вътрешния свят на ли¬рическия герой. Мотивът за престъпление¬то е социален:
Не стига ти хлеба,

залитнеш
от мъка
Това сложно прозрение води отцеубиеца до дълбоко прозрение. То носи обновле¬ние на вътрешния му човешки свят. Погле¬дът към света вече е друг, разбирането за човека и човешкото - променено. Екзистен¬циалният избор е от позициите на хуман¬ността:
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може... Нравственото изстрадване на греха и из¬бора води лирическия герой към „трансфор¬мацията”, към прераждането надуха и съз¬нанието. Неясният порив към материално „щастие”, тласнал човека към греха, се заме¬ня с ясно определен безкористен и човеко¬любив избор, въплътен в неговата бавна и ти¬ха песен.
Тогава запявал той своята песен, запявал я бавно и тихо. Пред него живота изплаввал чудесен и после
заспивал
усмихнат...
Но осъзнаването и изстрадването на гре¬ха не носят изкупление. Идва очакваното възмездие. Близката смърт пробужда у ге¬роя естествения инстинкт за самосъхране¬ние и порив за живот
Но постигнал вътрешен катарзис и пречис¬тил душата си, героят разбира, че „страхът е без полза”. Просветлява съзнанието си, за да достигне нравствената извисеност на своята целеустременост. Последвалият контраст между мрака в килията и зората навън засил¬ва още повече внушението за чистия хуманен смисъл на живота, до който осъденият на смърт достига твърде късно. Хуманното у човека е осъзнато, но трагично непостигнато. Окъпаната в блясък звезда е в хармония с пречистената му, възкръснала душа. Неговата силна вяра и убеденост в правотата на избора пробуждат отново песента в душата на осъдения на смърт и тя избликва като пречис¬тващ извор, спокойно и твърдо. Дори в пос¬ледните мигове на своя живот лирическият герой е с пламък в очите:
„...Животът ще дойде по-хубав
от песен, по-хубав от пролетен ден... ”
Вярата, че не е сам и неговият избор е из¬бор на хиляди други свободни хора, пораж¬да усмивката. Палачите, безсилни да сломят човешкия му дух, го гледат със страх. Затворът трепери, а мракът бяга от ярките, светли зари, напиращи в душата на обречения, но духовно прероден човек.
Основателен е поетичният възторг на Вапцаров, поднесен метафорично: „Браво, човек! ” Нататък е ясно.
Смъртта е неизбежна, но „в разкривени¬те, / в сините устни/ напирала пак песента ”. Тази песен символизира непобедимия, об¬новен човешки дух, порива към щастие и справедливост. Лирическият герой знае, че ще умре, но не се проклина, не се вайка, а пее, защото „да умреш, когато/ се отърс¬ва,/земя та/ от отровната си/ плесен, / ко¬гато милионите възкръсват, / това е песен, / да, това е песен!” („Писмо”)
В поемата е ярко откроен и характерният за Вапцаров художествен процес на форми¬ращи се отговори, който дава възможност различни мнения и гледни точки да бъдат из¬разени и аргументирани. Включен е и чита¬телят в спора:
Как мисли ш, читателю, ти?
Чрез него се разкрива изключителната слож¬ност и уникалност на поемата и на Вапцаровия поетически стил. Двете развръзки: на втория разказ и на спора, са поредното доказателство за изключителността на творбата.
Чрез сложния и амбивалентен образ на ли¬рическия герой повествователят в поетична¬та дискусия доказва величието и стойността на човека, на „ човекът във новото време”.
Отстояването наличния екзистенциален из¬бор в живота и творчеството превръщат Вапцаров в поет на дълбоко изстраданата вяра в човека.




ВАПЦАРОВАТА ВЪЗХВАЛА НА ЧОВЕЧНОСТТА
Н.Й.ВАПЦАРОВ - " ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА "

Поезията на Вапцаров е поезия на променящия се живот, на развиващото се човешко съзнание. Вапцаровият лирически герой неотклонно търси истината за смисъла на собственото си съществуване, за законите и принципите, по които е изграден екзистенциалния ред, за възможностите, в рамките на които те биха могли да се променят. В неизменното си обвързване с хората и същевременно в разграничаването си от така устроения свят, този герой твърде често достига до болезнените констатации за драматичната си жертвена участ, за опустошената си човешка душевност, за трагичната си социална обреченост. Но заедно с това той никога не се отказва да брани жизнената си вяра, че възходящото развитие на човечеството е доказана вековна традиция и тенденция.
Със завладяваща сила и дори нагледност ни докосват проблемите за трагичното и оптимизма, за новия хуманизъм и старите представи за човека в стихотворението "Песен за човека". Вапцаровата възхвала на човечността е синтезирана от висотата на една нравствена и житейска ситуация. това е ситуацията преди смъртта на човека, преди екзекуцията. Едно ново познание за света и човека, неизкоренимата човешка увереност в могъществото над света, нравствена конкретизация на бъдещия нов ред.Параметрите на бъдещия свят се очертават във вярата, че "животът ще дойде по-хубав от песен,/ по-хубав от пролетен ден."
Вапцаровият лирически герой има съзнание за историческата значимост на своето време. Но най-важен от всичко е човекът. Битката за спасяването на човека и битката на човека в името на един по-добър и справедлив свят са основни тематични центрове в стихотворението, които представят авторовата възхвала на човечността. Посланието на поета в "Песен за човека " търси личността. А това означава проникване в съкровения свят на ближния, преживяване на неговата драма като своя. Духовната сила на лирическия Аз е изградена от библейската триада надежда, вяра и любов.
Стихотворението е изградено като полемика и започва със спор за човека - спор между две взаимоизключващи се философии, в който всяка от спорещите страни има своите житейски доказателства. Това е спор между миналото и настоящето, заредено с борба, което по естествен начин ще отрече миналото в името на друг идеал за човека. Двамата опоненти представят две различни позиции за смисъла и ценността на човека. Дамата разказва за жестокостта на престъпника, който погубва своя брат и после лицемерно отива на черква. Със своя разказ тя подчертава инстинктивните начала у човека и така заличава ценността на неговия живот.
Вторият разказ обхваща по-голямата част от текста на произведението и проследява как от носител на злото "злодеят злосторен" става човек. В поетическото мислене на Вапцаров понятието "човек" означава висока ценност. Възстановява се образът на човека, доказано е как от състояние на инстинктивност човекът достига до просветление, тъй като вече разбира смисъла не само на собствения си живот, а и на живота въобще.Преосмисляйки собственото си престъпно деяние, героят от "Песен за човека" прониква в неговите социални основания, в обективната му обвързаност с бремето на тежката "човешка, жестока, безока съдба":
Не стига ти хлеба, залитнеш от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
В тези стихове звучи обобщението за мотивите на човешкото поведение.Личността е многопосочна и създава една нова представа за "човека на новото време". По този въпрос Вапцаров прибягва до диалогичност в творбата, за да утвърди своята теза. На преден план е изведена неумолимата логика на живота, който веднъж довежда лирическия персонаж до престъпление, но в следващия момент му дава възможност да стане човек. Преоценката на битието и прозрението, че е стъпил "на гнило", осъзнаването на престъплението вместо да доведат до душевен потрес, преминават в увереност, че "по-иначе може".
Осмислянето на истината за пагубния облик на света, за неговите безмилостни закони довеждат героя до обобщение:"Ех, лошо, ех лошо светът е устроен."Но това обобщение не е примиренческа констатация за действителността. Веднага след него, чрез средствата на антитезното отричане, като премислена и осъзната увереност властно се налага тезата за възможно изменение и обновление. "А може, по-иначе може" - като че ли от глъбините на наранената човешка душа се отронва възкликът. В него се съдържа и надеждата, и упованието, и потребността не само от социална, но и от нравствена, духовно-личностна равносметка.
Могло е да бъде и друго, но животът е наложил именно това - човекът да стане престъпник. Въпреки този факт той не се е превърнал в звяр, защото не само е осъзнал извършеното престъпление, но е готов дъ поеме отговорност за него, без страх и разкаяние. Той вярва и знае, че е човек, затова запява "своята песен", човешката си песен за живота, даже под зловещата сянка на бесилото. Това не е романтико-героичен мотив, а израз на човешката способност сам да понесе отговорност за онова, което е извършил. Така се определят двете основни начала в личността - вяра и дълг.
Представата за "другото" лице на живота, за потенциалната втора същност на света определя процеса на съзнателния стремеж на човека към промяна и трансформация. Категорични и неоспорими са констттттатациите на Вапцаровия герой за суровия и враждебен лик на реалността, за смазващата същност на ежедневието. В същото време непоколебима и устойчива е вярата му в преобразяването на света :
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял...
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали :"Браво, човек!"
Преминал през мъката и страданието, болката и обидата, в собстваните си равносметки за безмилостния живот, героят достига до прозрението за потребността от съпротивителна реакция, от опълчване и борба срещу житейската несправедливост. Тази Вапцарова творба възпява вярата, че човешката участ е в негови собствени ръце :
Какъв ти тук ужас?!-
Той пеел човека.-
Това е прекрасно, нали ?
Усмивката и песенат са символи на великата човешка способност да се надмогват трагичните обстоятелства. Пред тази сила и възвишеност мракът позорно побягва, а звездите поздравяват родения отново човек, възпяват рождеството човешко.
Стихотворението може да се възприеме и като разказ за раждането на една песен - символ на прераждането на човека. Оптимизмът кара Вапцаров да мисли, че за промяна към добро никога не е късно. Дори в преброените часове преди смъртта. Осъденият осъзнава ужаса на предишвния си живот. Гладът и алчността са го накарали да убие. След агонията на страха пред смъртта идва смирението - единствено възможният жест на разкаялия се, на позналия вътрешно просветление. Възкръсването на духовната личност е истинската победа над злото. Изчезнал е истрахът от смъртта. Капризната дама не прозира посланията на разказа. Тя вижда само ужаса от екзекуцията, но не разбира, че смъртта на човека понякога е негово морално тържество. Страшното е станало прекрасно.
След мъчителния размисъл за тежката човешка съдба се ражда като светъл лъч съзнанието, че животът не свършва със смъртта на един човек. Идеята за живота "по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден" е безсмъртна. Извършило се е нещо велико - родил се е нов герой. Участта на осъдения е повод за съпричастие към съдбата на човека в лошо устроения свят.
от спокойния наглед разказ за едно от многото престъпления се преминава към спор и защита на човека, за да се стигне до химна и песента за човека, до неудържимата гордост и възхищение от пределното му извисяване. Те се изливат в кратко възклицание:"Браво, човек!". Веднага следва връщане към началото, защото продължението не е толкова важно, най-важното е постигнатото.Съотнасянето на човешкия подвиг с природата, с най-възвишеното и недостижимото в нея - звездите - е най- силното утвърждаване на героичното у човека.
С усмивка и песен, с отправен към небесата и звездите взор посреща своя гибелен край героят от "Песен за човека". И в тази песен, в това овладяно и хладнокръвно приемане на обективните неизбежности се оглежда цялото богатство, цялата широта и мъдрост на човешката духовна същност, на изстраданите проникновения, с които човекът на Вапцаров, възмъжал и съзрял в суровата "разпра" с живмота, брани и отстоява човешките си мечти, пази и съхранява вярата си в постижимостта на светлото и хуманно начало.Вапцаровата възхвала на човечността намира прекрасен израз в запятата песен - от нея започва творческото преобразяване не само на човека , но и на битието. Песента надмогва смъртта, защото тя остава като символ на побеждаващия живот.Човекът не само е разбрал как се живее, но и как се побеждава страха от смъртта.

nikolaa
04-25-2009, 12:52
a ne6to po tazi tema ili blizo do neq -->temata za prestaplenieto v stihotvorenieto "pesen za 4oveka"<--- pls pi6ete

fucklowebaby
04-25-2009, 15:19
a ne6to po tazi tema ili blizo do neq -->temata za prestaplenieto v stihotvorenieto "pesen za 4oveka"<--- pls pi6ete

Интересно е точното значение на престъпление в тази фраза „Нуждата оправдава ли престъплението? ”.Темата може да се разгледа обширно и да се кажат дълги и все мъдри мисли.
Всеки човек по някакъв начин изпитва нужда към нещо.Има граница обаче в която той трябва да контролира това тъй,че да не пречи на околните.Но кога всъщност нуждите на някой и престъплението се сливат?И всъщност за кого?
Сам за себе си читателят на тази фраза може да обясни това,така както на него му е най-добре звучащо.И има правила и норми,който ограничават нуждата от престъплението.Ние имаме избор по кой начин да постъпим в повечето случай,когато живеем,но не винаги.По себе си всяка нужда носи капчица престъпление.
Нима само нуждата е престъпление?
Зависимост от възрастта,интересите и битовите условия престъпленията и нуждите са различни.И все пак целта оправдава средствата.
Най-често се среща нуждата от пари.Тя по-скоро ни завладява от вътре,което може да ни накара да направим огромни престъпления.Но дали да навредиш на другите е по болезнено от колкото на себе си?
Да някой прослойки в народа имат нужда от наркотици,който вредят повече на самия себе си от колкото на околните хора.Така ти умираш движейки се сред огромната маса хора на светът.
Ако разгледаме темата не буквално ние ще намерим друг смисъл в зададената фраза.Все пак всички хора вярваме в бог и ние се нуждаем да вярваме в нещо,което може би не съществува,поне до сега никой не го е виждал.Хиляди хора извършват престъпления,но дали ако изчезне обектът към,който имат нужда няма да се променят?
Това може да каже само времето!!!
Всичко се развива,но според нас не и неодушевените предмети не толкова.
Аз мисля,че те също имат нужди дори да не ги изричат те просто ги показват.Най-честия пример за това е тока,който помага на определени предмети да работят…
Зависимост от ситуацията може да се престъплението дали наистина нуждата оправдава средствата.Най-големите престъпления записани в историята и бъдещи може би са плод на нуждата.Ако ние се научим да управляваме нуждата към нещо волево ще постигнем баланса на психическото си състояние.
В момента нуждите намаляват,а престъпленията се увеличават,което може да доведе до проблеми за човечеството,но един човек не може да се справи със всичко това сам,трябват много хора и различно мислене.
Мисля,че темата не е подходяща за моята възраст и се извинявам за некоректното написване на това есе,но наистина аз нямам изградено мнение.За мен темата е неясна,непозната въпреки,че и аз имам нужди и правя престъпления.Било то големи или малки.Едва когато някой ден отново се срещна с тази страна на живота ще мога да отговоря.А да ли ще срещна?И кога?
Ще покаже само и отново времето,защото това е най-великата сила и мощ в живота ни и в вселената и тя ще отговори на всеки въпрос.Понякога трябва да остави нещата в тези сили за да ти покажат правилния път.И аз съм горд,че имах възможността да пиша на тази тема и се надявам да не съм ви разочаровал/а.
Оправданието не е точното средство за да се измъкнеш от нещо,така или иначе то ще те сполети,ако ти е писано.Искам да разбера вашето мнение за тази прекрасна тема и да извадя своите изводи за да започна да градя мнение,което е временно.

И още едно:

В нашето съвремие Вапцаров е спорен автор. Неудобен. И непредвидим. От позицията на спомена за недалечното минало сякаш не си даваме сметка до каква степен поезията на огняро-интелигента е благодатна за възприемане от днешните млади хора. Те, необременени от политически клишета, от идеологеми, от осакатяващата примка на чуждото, задължителното мнение, приемат безрезервно проблематиката на Вапцаровата поезия, способни са да оценят нейната многопластовост и да полемизират заложения в нея неспокоен дух, опирайки се единствено на собствената си ценностна система.

Тази промяна в ценностите, разкрепостеното отношение на непредубедения читател спомага за изследването на гледните точки към и във една толкова позната и обичана творба като „Песен за човека“. Преди да разгърнем обаче различните пластове на това стихотворение, би следвало да разгледаме един ключов за произведението проблем, а именно: смисълът на взаимоотношението п е с е н – ч о в е к – у б и й с т в о. Всеки от трите компонента на това триединство губи част от смисъла си, ако бъде разгледан самостоятелно. Тук ще направим опит за изследване на този смисъл в контекста на Вапцаровото произведение. Смисълът на човешкия живот и неговата загуба, песента като израз на духовното и ключ към осъзнаването на личността предизвикват диалог на много равнища – в самото художествено произведение, между творба и възприемател, между творба и други произведения на изкуството, а с оглед на това проблематизиране открояваме четири основни подстъпа към проблема за човека и ограбването на живота му: отношението на лирическия Аз към представените в чисто репортажен план събития; реакцията на истеричната дама; осъзнаването на проблема от страна на самия убиец и оценката за разказаната в творбата случка от позицията на нашето съвремие.

Навлизаме в спорна материя при опит да постулираме еднозначно отношение на базата на фраза от типа на: „Човекът е ...“ Не би могло да съществува само едно разрешение на така зададен казус, защото неизменно би следвало да пристъпим към въпроса „Кой съм аз?“, а тук отговорите биха могли да бъдат поне толкова на брой, колкото личности запитаме. Следователно не бихме могли да чакаме еднозначен отговор и на въпроса „Кой си ти?“, така че да приемем еднозначно околните. Песента, изпята от Вапцаров, е „за човека“, спорът на лирическия герой с дамата е на тема: „Човекът във новото време“; злодеят попада на хора и става ч о в е к, всичките тези човеци са носители на човешкото, включително истеричната дама, която заявява: „Аз мразя човека“. Може би очовечаването е именно в самото търсене, в това, да възприемеш себе си не просто като индивид, но и като личност. Именно тук е неразривната връзка между мъчителните духовни търсения да осъзнаеш, да осмислиш, да ословесиш себе си и творческото начало, изразено в песента. Тя е тази, която пробужда и поддържа божията искра у човека, тя отваря неподозирани пространства, тя може да разкрие смисъла на човешката участ, да осмисли самия живот, да бъде история, памет, народопсихология, съдба. Възпяването е подстъп към героичното, но то е и последен стон и въплъщение на човешката мъка, когато се прощаваме с близък човек в последния му път; песента е милувката на майката към нейното дете или обяснение в любов, или родова памет. Песента е неразривна част от битието на човека и у Вапцаров тя отразява както възпяването на човешкото, така и идеята за песента като неделима част от духовността.

Въпросът, който изниква, е дали можем да приемем изпяването на една случка, разказваща за отнемането на човешки живот. Поразяващо е чисто битийното представяне на едно убийство. Лирическият персонаж простичко, без да прибягва до патетика и пресилени и изкуствени емоционални изблици, се опитва да осмисли проблема, да достигне до първопричината за кръвопролитието. Всичко, което представя в песента си за човека, е част от аргументацията в спор, свързан с представата за човека на новото време. За лирическия Аз не съществува човек въобще, по принцип, еталон, пример за подражание именно защото съвършеното не е човешко. Пред нас е изправена личност, която е в пълно съзнание за факта, че търси човешкото начало. Конфликтът с дамата иде от това, че докато тя приема нещата еднозначно:

Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита...,

то нейният събеседник запазва своята вътрешна хармония независимо от дилемата, пред която се е изправил. Трябва да прецени в кое от твърденията е неговата истина: „Човек за човека е вълк“ или „Човек за човека е брат.“ Кое е по-важното: „Любите друг друга“ или „Око за око – зъб за зъб“? Самото търсене, проявената търпимост – „полека, без злоба, човешки“ – насочва към идеята, че лошото, че импулсът за убийство е извън човека, че са необходими екстремни обстоятелства, за да те принудят да се подхлъзнеш „и стъпиш в погрешност на гнило“. Сравнението със скот в скотобойна се превръща в контрапункт на човека и човешкото, което лирическият герой се опитва да открие в започнатия спор. Така се стига до формулирането на старата колкото света и човешките прегрешения фраза (естествено, не буквално): „Нищо човешко не ми е чуждо.“

Като че ли именно тази теза не може да приеме истеричната дама. Използваме това определение не случайно, а именно поради факта, че Вапцаровият Аз определя по този начин събеседницата си. Истириката произлиза от нежеланието да се погледне на разглеждания проблем в дълбочина. Събитията се оценяват повърхностно. Някой е извършил убийство. Възмутително е, че той е намерил покой след изповед в черквата или в идеята, че след като изтърпи справедливото според човешките закони наказание, ще умре с мисълта за по-добро бъдеще. Дамата „с кални потоци от ропот / и град от словесна атака“ не желае да потърси връзката между причина и следствие. Важно е това, което е на показ, а не вътре в душата на човека. Събеседницата не желае да приеме факта, че религиозността като външна форма коренно се различава от вярата, от измеренията на духовното. Именно затова е необяснимо за нея

как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и после... му станало леко.

Разтварянето на душата (дори когато е изповядан грях) е непознато за дамата. Тя се възмущава от това, което според нея може би е лицемерие или безразличие към деянието на самото убийство, но по същия начин тя не желае да приеме и разумното, човешкото осъзнаване на сторения грях и последващото възмездие, изразено в справедливата присъда. Реакцията на събеседницата, изразена чрез експресивните глаголи и словосъчетания (тропа, нервира се, проплаква, започва да плаче, започва в транс да крещи), е израз на неадекватно отношение. Налице е пълно разминаване между спорещите: дамата истеризира от липсата на патетика, от „благородно“ (или по-скоро лицемерно) възмущение и от факта, че пред нея стои събеседник, който просто се опитва да анализира същината на разглежданата история.

Интересното в „Песен за човека“ е това, че недвусмислено е представено отношението към убийството на самия персонаж в представяната случка в село Могила. Самият отцеубиец осъзнава безумието на това, което е сторил. Показателно е, че той не се оплаква, не се оправдава, не се опитва да отрече факта, че действително е извършил убийство. Песента отприщва закърнялата му човещина, пробужда душевността, накарва го да осмисли себе си като човешко същество и да си даде сметка за важността на престъплението, за сериозността на греха, за неотменимостта на наказанието, а след осмислянето, след извървяната Голгота, каквато е за него съдбовната песен, да стигне до идеята за своето човешко достойнство и за възмездието.

И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти –
ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може...

И тук вече изниква проблемът кой е виновен за това (или кои, или какво), след като един човек е поел с достойнство вината си и съответно отговорността да понесе последствията, независимо колко са тежки. Оказва се, че това, на което е способен човекът, заклеймен като отцеубиец, не е присъщо за мнозинството праведни, прилежни, съвестни граждани. Така остава отворен финалът, който противопоставя институционалните, човешките и божиите закони. Безоката съдба взема своята жертва, но дава урок на всички онези, които „във коридора тихо говорят“. Звездите (алюзия за вселенския безкрай, за високите човешки стремления) оценяват раждането на един истински човек, за да се стигне до възторженото:

Какъв ти тук ужас! –
Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали,

което да изрази удивлението от появата на един, поне още един истински човек, макар и в миговете преди неговата смърт. С песен започва и в песен завършва тази банална за някого история, особено на фона на черните вестникарски хроники днес. Какво е отношението към убийството в творбата на Вапцаров, се надяваме, че сме показали в известна степен, но какво ли е отношението в съвременния свят към такова събитие. Отново отправна точка са вечните общочовешки проблеми – грехът, възмездието, покаянието; административното наказание, а и бюрократичната ненаказуемост. Такова е отношението на съвременния млад човек. Аплаузите са не само към преоткритата човешка същност, но и към справедливостта на заслужената и изтърпяна присъда. Извършен е грях, дошло е изкуплението; извършено е престъпление и то е последвано от наказанието, което тежи именно поради своята неотменимост и води човешката мисъл до невероятни прозрения, до вдъхновението да откриеш в песента неподозирани висоти за духа.

Вапцаровата „Песен за човека“ е важно художествено послание, кодирано в на пръв поглед обикновени и почти незабележими неща. Тук изразеното мнение е един поглед, или, за да сме по-точни, петата гледна точка, която няма претенцията да е изчерпала всички проблеми. Естествено, може да се говори още много за поетическия изказ, за диалоговата структура на творбата, за символика и семантични полета, но това биха били теми за други изследвания. Гледните точки в стихотворението на Никола Вапцаров предполагат открит и непосредствен диалог, и то не само в посока осмисляне на една или друга ценностна система. Творбата носи в себе си – освен вътрешната дискусия – и потенциала да общува, да взаимодейства на равнище идеи, образи и мотиви с редица литературни произведения от нашата и чуждата литература.

Доста е, но дано намериш нещо, което да ти потрябва.

paris94
05-19-2009, 11:17
moje li da mi pomognete s razsajdenie na tema "Възхвала на нравствено преродената личност" или "браво човек" molq vi pomognete

rumen95
01-02-2010, 12:04
есето е добро а някой може ли да напише няколко заключения на темата *Възхвала на възраждащия се човешки дух * в Песен за човека