Мое...

[PaNtoF4e]

8)

[PaNtoF4e]

Просто разказ за една любов.преодоляла преградите на смъртта


Тъмнина.Мрак.В ранните часове на утринта светът вече се разбуждаше,за да започне живота си отново.Първите слънчеви лъчи правеха опити да си пробият път през облаците,но в гъстата гора бе още много тъмно.Дърветата простираха короните си високо над земята,за да могат да поемат животворната светлина на Слънцето.Игличките,които застилаха корените на дърветата бяха кафеви,полу изгнили,покриващи миналогодишните.Те бяха като килим,мек и прекрасен – красив по свой си начин.
Едно момиче стоеше облегнато на кухо дърво,обвито почти изцяло от бръшлян и мъх.Тя не можеше да се наслади на природната красота,сърцето и мслите му бях много,много далеч от това място,където бе телом.Взорът му,който издаваше безразличието към всичко заобикалящо го,правеха да изглежда,сякаш то се сливаше с дърветата,тревата и дори килима от иглички.Сякаш то беше част от тази гора,сякаш винаги е било там,както дърветата са там и не могат да се изкоренят без да се забележи промяна.
Момичето бе леко мургаво,с дълги,с цвят на узрели жита,коси.Очите й бяха сини,като най-чистото планинско езеро,в което Слънцето се оглежда сутрин,сега бяха като разфокусирани.Устните,сяка ш създадени в най-разкошната розова пъпка,сега бяха свити и показваха абсолютно безразличие.Цялото му същество показваше пълна незаинтересованост от нищо.Тя сякаш водеше мисловна борба със себе си.
‘’Защо на мен,Господи – мислеше си тя – Защо на мен??Защо трябва точно аз да страдам,защо??’’
Тя се свлече до дървото,като прокарваше пръсти по кората и оставяше малки съчки и иглички да се забиват болезнено под ноктите й.
‘’Защо трябваше точно той да умре? – задаваше наум въпросите си тя. – Да ме остави,как можа да ми причиниш това,Господи??Та аз не мога и не искам да живея без него!Искам да умра!...’’
Легна по корем на земята и затвори очи.Остави прекрасните й коси да се разрошат и да се покрият с пръст.Не й пукаше за нищо в момента.Сърцето й се свиваше,като звезда,преди да умре.Душата й плачеше с кървави сълзи.Болката беше толкова силна,че тя дори не можеше да я покаже в плач,да се утеши със няколко солени сълзи,виждаше й се безмислено и невъзможно.Почна да диша бавно,сякаш осъзнаваше,че поема последните си глътки животворен кислород...Но това не й причиняваше нито мъка,нито страх от неизвестността.Защото знаеше,че където й да отиде,щеше бъде с него,любовта на живота си.Беше готова да се изправи пред всичко,да преживее и най-голямата болка,стига да беше сигурна,че щеше да е с него до край.Сърцата им биеха заедно,в едно,и не можеха да бъдат разделяни.Бяха като едно цяло.
Тя се усмихна,сякаш виждаше вече образа на своя любим,който й се усмихваше и сякаш я приканваше по-бързо да дойде при него,за да бъдат заедно във Вечността.Пое последната си глътка въздух,вече бе напълно готова за това,което я очакваше от другата страна на живота..Един палав слънчев лъч се прокрадна между клоните на дърветата й освети за миг лицето й на която беше застиналата предсмъртна усмивка.Духът й вече бе отлетял от тялото под формата на невидима за смъртните пеперуда,преминал границата на този свят...

------------------------------------------------
След време на същото място,където това момиче изпусна последния си дъх,поникна туфа теменужки.Синьо-зеленият им цвят напомняше за очите й,които сякаш,при лекия повей на вятъра,още играеха върху усмихнатото й лице...

[ЛаСт!К]

OoOo,партньоре решила си да пуснеш някоя друга творбичка,а?
Браво,хубаво е,че реши да покажеш таланта си на другите от туй нашу пузнату форумче
Еми,какво да ти кажа...Забелязах,че преобладава най-много описанието,с което(мога с ръка на сърцето да кажа)се справяш направо страхотно!
"Момичето бе леко мургаво,с дълги,с цвят на узрели жита,коси.Очите й бяха сини,като най-чистото планинско езеро,в което Слънцето се оглежда сутрин,сега бяха като разфокусирани.Устните,сяка ш създадени в най-разкошната розова пъпка,сега бяха свити и показваха абсолютно безразличие.Цялото му същество показваше пълна незаинтересованост от нищо.Тя сякаш водеше мисловна борба със себе си. "

Ето това е много красиво...също и сценката на смъртта й..честно да ти кажа,"старият"ти разказ повече ми харесва...Много е чувствен

Ето на,дадох "професионалното"си мнение и продължавай да се луташ в мрачнити дълбини на изкуството,както прави всеки един творец,докато постигне целта сида открие своя проход от пещерата,да открие своя лъч светлина...

абе мани бегай,дописа ми се

[ANTIHUMAN]

Нямам думи.Понякога думите са излишни!
Браво продължавай в същия дух!

[PaNtoF4e]

Тенкс,тоя разказ е доста стар и аз не го харесвам много,но най-новите са в ена тетрадка и ме мързи да ги преписвам :oops:
Но ей ви още един стар(единствения позитивен :D )

Любовта е най-хубава,само когато е споделена!....


‘’Обичам те!’’
Казвам го пак и пак,и никога няма да се уморя да го повтарям!Черпя животворните си сили от теб,чрез живея,чрез теб дишам,чрез и ще умра!Знам,че ще умра без теб,твърде си ми близък,моя любов!
Поглеждам как топлите вълни на морето се разбитават о брега.Късен августовски следобед е.Слънцето милва кожата ми с последните си лъчи.Виждам го как бавно се скрива зад далечния хоризонта и неволно започвам мечтая.Обичам да мечтая.Мечтите са моят начин да избягам от суровата реалност.Мечтая за бъдещето ми,за бъдещето ни!Защото аз знам,е ще имаме общо бъдеше,защото знам,че ние вече имаме общо бъдеще.
Душата ми ликува.Толкова малко му стига на човек да е истински щастлив...Да обичаш,да бъдеш обичан,това е живота.Живееш само когато обичаш и обичам само тогава,когато живееш!...
Застанала съм сега на пустия плаж,седя на пясъка и си мисля за теб.Малките песечинки ми се завират навсякъде,но те са топли,топли като дъха ти... Всичко ми напомня за теб,любими!И морето,и вълни,и песечинките,дори и лекия упойващ ветрец,разнасящ мириса на сол и водорасли...
Вече съм тук повече от четвър час.Ти закъсняваш,но аз знам,че не е по твое желание,скъпи...Слънцето почти залезе,но аз продължавам да те чакам,знам,че ще дойдеш...
Обръщам леко глава и те виждам,сърцето ми се изпълва с щастие!Щом си до мен,аз съм щастлива,това ми стига!Приближаваш се бавно към мен с усмивката,която ме омагьосва...Прекрасните ти зелени очи ме гледат с копнеж.Косата ти с цвят на узряло жито се вее от вятъра.Ходиш бавно,изморен си от работа,но веднага щом ме взимаш в прегръдките си,виждам,че вече няма и следа от нея!Аз ти давам сили,както ти на мен,ние сме едно цяло!...
Поглеждам те и тихо мълвя ‘’Обичам те!’’.Ти се усмихваш.Казваш ми,че съм ти липсвала,че ме обичам,но аз вече го знам,знам го от много отдавна,даже имам чуството,че винаги съм го знаела....


Посвещавам този разказ на моята сродна душа!Без нея може би никога нямаше да се наканя и да седна да напиша нещо сносно!Обичам те,тенкс много за доверието и търпението!*голямо гуш*

[PaNtoF4e]

Ето още един разказ;вие не коментирате ама... 8)

Смърт и черешово сладко
Минават дните,нижат се неусетно един след друг.Времето тече,иска ми се да го спра за малко,да почина,но часовникът тиктака безпощадно.Годините тихо си отиват,отиват си безвъзвратно.Стоя на брега на морето.Тихо е.Само неуморните вълни се блъскат о брега,мият последните слънчеви лъчи със своята белоснежна пяна.Въздишам.Опитвам се да избягам поне за миг от проблемите и реалността си.
Сякаш насън виждам четиригодишно момиченце да ми се усмихва,ровейки във влажния,морски пясък.Откъсвам очи от него с мъка.Една дребна,солена сълзица се откъсва от миглите ми.Толкова много болка и сълзи,нмам сили за повече.Иска ми се умра,а незнайно защо,продължавам да живея.Заобикалят ме само призраци,живея само с тях...
Връщам се вкъщи,уморена от работа,и очаквам да чуя оживеното бърборене на млката ми дъщеричка и веселият смях на мъжа ми.Да влезна в кухнята,още с костюм,и да видя Матю,вдигнал на ръце Джени,двамата изпоцапани с черешово сладко,да ми се усмихват виновно при,уж ядосаното ми изражение.Въпреки него,те знаят,че след две минути,и аз ще съм там,хванала бурканче със сладко,игнорирала опасността да изцапам скъпия си костюм и обсъждайки причините,поради които Джени не трябва да яд от черешовото сладкопредо вечеря.
Но вместо това,влизам вкъщи и чувам само тишината.Седя сама в пустия и мрачен апартамент.Отварям хладилника и сърцето ми се свива.Там,отстрани седи наполовина изпразнено бурканче с черешово сладко.Затварям хладилника с трясък.Не мога повече.В сърцето ми се надига глух,нечут от никого гняв.Защо сладкото от череши седи кротко в хладилника,а вие,светлината на живота ми,радост за сърцето ми,ви няма вече??Защо ме изоставихте така внезапно?Защо,защо??...Сядам на кухненския плот,притварям очи...Мъката е преголяма за една проста човешка душа...

[ЛаСт!К]

Това ти го четох от тетрадката 8) И да ти кажа,тогава го прикрих,но ме разчувства :-)

[PaNtoF4e]

Пролетта и нейните притежатели
Лежа на тревата.Нищо не се чува,освен сладкогласния славей и тихото ромолене на потока.Дърветата над главата ми ме предпазват от жаркото слънце..Лек,приятен ветрец гали ласкаво кожата ми.Вдишвам дълбоко от упойващия аромат на росна трева,мащерка и прясна вода.Пролет е.Лека мъглица закрива върховете на планините в подножито на които съм застанала.Загледана някъде в небитието,не усещам кога слънцето се е издигнало високо над хоризонта.Белите облаци си придават различна форма,докато се реят по небосвода безгрижно.Усмихвам се.Нищо не ми тежи на душата,всичко в мен сякаш е будно,готово за живот.Изправям се все така боса,росата мокри ходилата ми,а тревата гъделичка приятно пръстите ми.Чуствам се лека,лека като пеперуда!Започвам да тичам между дърветата безгрижно,като горска нимфа.Младите им зелени листа ми помахват щастливо при лекия повей на вятъра.В този миг сякаш всичко спира.Тук сме само аз,славея,безкрайния небосвод и Той.Спряла съм точно между две дървета.Той ме наблюдава с любопитство.На гърба си е метнал голяма ловджийска пушка и два убити заека.
- Коя си ти? – пита ме той.
- Дете на гората,нимфа,танцуваща между дърветата! – изплъзва се почти неволно от устните ми.
Той,безмълвен,ме гледа и се усмихва,но не присмехулно,а някак...с любов.Никога не съм вярвала в любовта от пръв поглед,но в този миг целият ми свят се преобърна и аз дори не бях сигурна дали наистина Слънцето изгрява от изток...
Той се наведе един див минзухар
- Ето,дете на гората,прекрасна нимфо,танцуваща между дърветата! – рече той,пресегна се и затъкна цветето в косите ми.След това ме погледна още веднъж и си тръгна пак така тихомълком,както беше дошъл.
Повече никога него видях.Живях много години с образа в сърцето си.Душата ми копнееше за него,тъй както цветята копнеят да дойде тяхната пролет,и да разцъфнат в най-голямата си красота...
Уви,не било писано този миг да дойде за мен.Аз винаги ще те чакам,тъй както съм те чакала до сега и те чакам.Спомена за теб ще живее вечно в мен,както минзухара,който ти ми подари - никога не увяхна...

[sindarela]

Ей по хубаво нещо не сам чела....аа и по хубав писател на съм виждала..... :---) невероятно пишеш прдължавай ве така...
обичам те супер много :-)

[PaNtoF4e]

Аз продължавам да поствам разказите си тук,напук на онея които се дразнят,че темата ми от време на време се появява на първа страница 8)
Бури и призвания

Дълги светкавици се извиваха и гърчеха по нощното небе,черно като кадифе.Гърмежи раздираха тишината.Дъждовните капки трополяха по покрива,на който бях застанала.Подгънала крака до гърдите си,седя върху цимента и наблюдавам бурята.Винаги съм се чуствала добре там,през нощта,на покрива,далеч от всичкия градски шум и суета...
Мокра съм до кости,защото бях дошла тук преди часове,още със залеза.Тънкия ми суичър отдавна беше подгизнал.Качулката му падаше ниско над очите ми,а няколко кичура мокра,черна коса се подаваха изпод нея.
Е,това е моето царство.Буря,дъжд,небе...Дър ветата заплашително се накланят към земята,листата им шумолят,докато клоните им се блъскат един в друг.
Изправям се на крака.С бавни крачки се отпрявам към ръба и спирам точно там където стената се спуска отвесно надолу..Поглеждам .В първия миг главата ми се замайва,но бързо свиквам.Сградата е много висока, поне петнайсететажна.Заглеждам се надолу.Както винаги там няма някой,освен стария,беззъб метач на входа.И както винаги той вече е приключил работа и грижливо прибира метлата си в малкото килерче до външната врата.Том,така се казва метачът,е добрудушен дядо,с богата фантазия.
Вдигам очи от чистачът.Той вече се прибира.Обгръщам с очи града.Той е като капризна жена на средна възраст,изправена пред избора дали да вземе под крилото си този или онзи,навлезли по необходимост в територията й.Към мен никога не е била особенно благосклонна,като строга майка,непоказваща без необходимост обичта към децата си...
В този момент,както и много пъти преди,ми се присква да скоча.Да полетя като волна птица,да разперя криле,да отлетя от тук,да се върна в моя роден дом.Да се върна в малката къщичка насред полето,където майка ми да ме посрещне с отворени обятия.Закоравелите й от работа длани да ме погалят по бузата със сълзи на радост в очите.Да се върна там,където се чуствам,така както птиче в гнездото си.Тук не ми е добре.Тук се чуствам чужда,непозната...Моето място е там,сред полето,сред житата,под лазурното,синьо небе...
Изведнъж се сепнах.Та аз идвам тук половин година с ясни намерения да скоча,да се отърва от всички тези,неща,кото ме измъчват.И всеки път се връщам вкъщи като пребита,несъбрала смелост да го направя.
Но вече не.Отстъпвам с бързи крачки от ръба.Почти тичам.Спускам се по малката,желязна стълбичка.Трескаво търся ключовете за апартамента ми.Резето щраква и аз влизам забързано в тъмния коридор.Набързо събирам багажа си,взимам ключовете от колата и излизам.Усмивката ми грее на лицето.
След по-малко от половин час вече съм на летището.Връщам се у дома,вече знам,че там ми е мястото!Вече знам,знам,знам – моето призвание е да пиша,осъзнах го там,на ръба,където стената се спуска отвесно надолу...