Образи на насилието в разказа "Нежната спирала" [Архив]

sexa_na_kompleksa

05-01-2008, 15:49

Виж това:

ЙОРДАН РАДИЧКОВ- „НЕЖНАТА СПИРАЛА”
ОБРАЗИТЕ НА НАСИЛИЕТО В РАЗКАЗА

В своето творчество Йордан Радич¬ков интерпретира по осо¬бено поетичен начин вечните пробле¬ми на битието, вълнувайки се от човешкото посегателство върху съвър¬шенството на природата-агресия, по¬родена от често пренебрегваната ис¬тина, че човекът е част от тази при¬рода и нейното опазване е неотменен негов дълг.
Разказът „Нежната спирала” е нравс¬твено послание за ненасилие, което пи¬сателят реализира чрез метафорични образи. Те рязко контрастират на жи¬вота и неговото многообразие, материализирани в грубо завъртения срещу шипковия храст камшик, както и в изстрела, отнел живота на дивия гълъб.
На фона на снежния пейзаж, обгръщащ със своята ледена враждебност пъту¬ващите с шейна ловци, Йордан Радич¬ков споделя своите нравствено-етични размисли, извеждайки ги до общозначими обобщения за безценността на всяка частица от природата, а аз-повествованието създава особена атмосфера на интимност и съкровеност.
Заглавието на разказа символизира безкрайността и хармонията на живо¬та - красив в своята повторяемост и в същото време - многолик и вечен. Но още самото начало на разказа загатва и за дисхармонията, която човекът съз¬дава около себе си. И това внушение, концентрирано в епитета „враждебна” и цветовото обагря не в сиво-бяло, съз¬дава усещането за призрачна нереалност. Олицетворената природа провокира художествения размисъл на Радич¬ков, открил човешките изяви в окръжаващия го свят: „Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчана¬та гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бър¬зо... ”
Отчуждение изпълва природния разум. Неслучайно „бялата равнина” се „изтег¬ля”. Деликатно се дистанцира от чове¬ка, запазвайки кръговратната циклична повторяемост на живота. „Смълчаната гора” притихва пред усетеното на¬силие, стаено в човешката душа.
Шипковият храст, отрупан с ярки червени плодове, се откроява на фона на бялата пустош и този контраст изостря вниманието, насища сети¬вата с тревога. Последвалата човешка агресия срещу шипковия храст ес¬тествено предизвиква алюзии за него¬вата същност на живо същество, уни¬зено с удар на камшик през лицето. Като знак за неприемане на извършено¬то насилие е внезапното изчезване на храста. За ловеца това е мистерия, а за писателя паралелът между шипковия храст и човека извиква натрапчи¬вия спомен за Методи Андонов, единс¬твения човек, идентифициран в разказа със собствено име. Оживява споме¬нът за приятеля, който с „фанатичен” поглед оглежда от всички страни шип¬ковия храст и недоумява пред негова¬та близост с човека. Замерван със снежни топки, храстът трепва като живо същество и очите му като на разбойник играят на всички страни. В съзна¬нието на възкръсналия чрез спомена приятел е извикана представата за същия този храст, „ама съвсем истински, взет направо от гората, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове”, и поставен на сцената като декор. Възхищението, което той предизвиква у режисьора, е всъщност едно философско обобщение за мислещата личност, която е пре¬станала „да гледа на живота и на при¬родата край себе си като на декоративна завеса”. Той иска да я разкъса и да над-никне зад нея, да открие същността на нещата, „нещо извънредно и важно”. Затова някак естествено от тези философски размисли се поражда и разоча¬рованието от ранната смърт на Ме¬тоди Андонов, изтръгнат от живота, подобно на шипковия храст: „Мигар са й малко на природата шипковите храсти, та изтръгна с корен от сърцата ни и този шипков храст, за да го погне по петите из своята снежна пустош? ”
Завръщането от спомена в реалност¬та сблъсква разказвача с ново насилие над природата. Този път ловците уби¬ват див гълъб от ятото, появило се спокойно и плавно на сивото небе. Мощ¬ният размах на крилете на една от пти¬ците е последван от залюляване и малък кръг, изразяващи недоумение от то¬зи гръм. Умиращата птица описва в не¬бето спираловидни кръгове, които пос¬тепенно се стесняват и превръщат та¬зи дивна красота в „сива дрипа”, стре¬мително падаща надолу. Изчезването на дивия гълъб е ново свидетелство на човешкото насилие. Затова то поражда отново визията за шипковия храст, който се превръща в нравствен коректив на човешката агресия.
Върху дълбокия сняг, покриващ бяла¬та, стелеща се чиста и светла равни¬на, без нито една драскотина и без ни една прашинка върху нея, остават отпечатани алените капки кръв на гъ¬лъба, изписващи кръгове, подобни на спирала. Човекът е респектиран пред тези категорични знаци на насилието, очертани ярко върху девствената пус¬тош. Красивият див гълъб, чийто жи¬вот е отнет от изстрела, изстисква бавно кръвта от себе си, „за да допише с неясни кръгове и спирали своето последно послание върху бялата равнина, последна¬та фраза на своя живот”. Естествено е в този момент човешкият поглед да бъде отправен към небето. Тази максимална разтегленост на белетрис¬тичното пространство носи внушението за физическа отдалеченост между земя и небе, която може да бъде преодоляна чрез космическата, духовната хармония.
Фразата, изписана с кръвта на гълъ¬ба, е и проклятие срещу насилието, и завещание към другите птици, и отпечатък на внезапния житейски финал. Знак за това, че тя разтърсва дълбоко душите на ловците, е общото неловко мълчание. Те се оттеглят назад, къде¬то, с втренчени, изпълнени с ням упрек очи, шипковият храст отделя хората от парадоксално нежните дъги и спира¬ли, изписани върху снега от падащия, смъртно ранен гълъб.
След посегателството срещу съвър¬шената красота на природата, персо¬нифицирана в бавния „полет” към смъртта на дивия гълъб, човекът неизбежно е развълнуван и в душата му зазвъняват други струни - „подобие някакво на небесна червена сълза, на шепот от стреснат шипков храст”, които очерта¬ват и усукват в нея „неясни, но нежни кръ¬гове и спирали”. Тяхното наличие е израз на авторовия оптимизъм, че образите на насилието са обречени, че човекът все по-често ще се вглежда в себе си, ще се порови в най-сакралните кътче¬та на своята природна същност и про¬менен, и прогледнал, ще бъде част от хармонията, а не нейна заплаха. Това е и голямото нравствено-етично послание на Радичков към нашето съвремие.