sexa_na_kompleksa
05-02-2008, 15:12
Виж тук за първата тема:
http://www.teenproblem.net/school/s/691.html
И това:
БЪЛГАРИНЪТ И ДРУГИТЕ
(БАЙ ГАНЬО „ЗАВЛАДЯВА” ЕВРОПА)
Годините след създаването на третата българс¬ка държава носят за българина една изключител¬на свобода - свобода за любознанието му, сво¬бода за търсенията му, свобода за развитието му, свобода за намирането на своя, национална ниша з областите на икономиката, политиката, култура¬та на Европа. Тази свобода се характеризира с чрезмерното му желание да се докаже като лич¬ност, да удостовери съществуването на един ма¬лък народ, несправедливо забравен от християн¬ския Запад, да заслужи признанието, че като на¬роде най-малкото равен на другите от континента. Из Европа плъзват български търговци, политици, млади студенти, просто пътешественици. И океа¬нът не спира експанзията на борбения български дух. На изложението в Чикаго се срещат и родни търговци, предлагащи национални стоки, българ¬ски екскурзианти, балканският манталитет пора¬зява виделите какво ли не американци. Там за пръв път Алеко се среща с прототипа на бъдещия си герой. Автор и герой са двата типа първопроходци към световната цивилизация. И двамата - Алеко, присъстващ в разказите, изказващ откровено и открито мнението си за хората и събитията, и Бай Ганьо - измислен, но исторически и национално достоверен герой, трудно се аклиматизират в чуж¬дия бит и култура. Писателят обаче успява да пре¬одолее тази психологическа и национална барие¬ра. Той възприема чуждото като несвойствено не¬му, но отговарящо на манталитета на „другия” -европееца, стопанина, чийто гост е, и запазвайки националните си добродетели, успява да приеме видяното.и преживяното реалистично и критично. Оставайки си българин подух и култура, скептик и оптимист, той европеизира живота си според изис¬кванията на новото време. Творецът се възхищава от техническия прогрес, от постиженията на човешката мисъл, но едновременно с това изпитва логичния страх на хуманиста за съдбата на хората, впрегнати в огромната „машина за долари”, страх, водещ до язвителния и протестен въпрос: „Е, ами кога ще живеем?” („До Чикаго и назад”). Целта на писателя е умозрителна, поучителна, културна, чисто човешка цел - опознаването на света и хората Скепсисът му е основан на вечния човешки стремеж към доброто и красивото, към духовното и идейното, докато неговият герой е представител на хората с временни интереси - постигане на ма¬териалното сега и за себе си. Целта на Бай Ганьо е ясна и егоцентрична-да натрупа капитали (както го определят европейците) или „да удари келепира” (както той сам заявява в стила на балканско-ориенталското си поведение). Бай Ганьо е с ниска обща култура, прекалено ниска, дори според нор¬мите на патриархално-ориенталския ни тогавашен манталитет - затова е и толкова наивно-възхитен от видяното, попива всичко и го възприема без осмисляне, без анализ и оценка. В първите разка¬зи героят е човек с неизяснена биография. Тя се изгражда постепенно пред нас, очертават се мо¬ментите, които по-късно ще бъдат възлови за него. Той идва от нищото, рожба е не на патриархално¬то българско общество, а на времето, на себе си. Чак в началото на втората част („Бай Ганьо се върна от Европа”) читателят подразбира някои неща от най-близкото му историческо житие-битие. Засег¬нат от думите му, Бай Михал подхвърля знамена¬телна реплика: „Нали от руско време ти оста¬наха водениците?” - това ни връща в близката историческа действителност, към Освободителната война, когато българите се разделят на три. Едните пасивно изчакват резултатите и радостно приемат подарената им свобода, другите бързат за бойно¬то поле - за да защитят правото на народа ни на национална независимост. А трети... трети, като Алековия герой, се втурват да грабят, да присво¬яват изоставените от бягащите турци имоти, ниви, воденици. Явно Бай Ганьо е взел твърде дейно уча¬стие в този период на първоначално натрупване на капитала и с печалбите се е устремил към не¬познатата Европа, едно още непокорено Елдорадо, както счита той. Героят не е нито глупав, нито ог¬раничен. Както и други литературни герои (хаджи Смион, дядо Либен), и той е пътувал, познава све¬та поне в балканско-ориенталските му граници. На няколко пъти Бай Ганьо споменава, че е стигал до Влашко, Цариград, Масър (Египет). Явно тези пътешествия не са му създали манталитет на лю¬бознателен и учещ се човек, а само са изградили фалшивата представа в него за собственото му „аз” като знаещ, можещ всичко, познаващ хората и народите търговец. Авторът характеризира ге¬роя си така („Бай Ганьо в Русия”): „... отврати¬телен скъперник, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак”, за което са виновни „грубата среда”, „грубите възпитате¬ли”. Тази характеристика е и реалистично-критична, и хуманно-съчувствена, тя води до търсения на причините за поведението на Бай Ганьо и възп¬риемане на света не толкова в личността му, кол¬кото във времето и обстоятелствата, чието отра¬жение е този манталитет.
В отношението си към европейците той демон¬стрира едновременно пренебрежение и прекло¬нение. Пренебрегващ всички писани и неписани правила на поведение, важащи и на Изток, и на Запад, скъперникът Бай Ганьо се изявява като про¬стак в Будапеща. Не платил бирата си, той през¬рително подмята на спътника си: „Голяма рабо¬та” и допълва като оправдание: „Те малко ли ни скубят? ” Оправданието е класическо за проста¬ка - той сплита себе си и народа в едно, нанесе¬ните някога някому вреди приема като собствено оправдание, извинява с това деянието си и дори счита, че е в правото си да иска и други обезще¬тения. Всъщност, това е предназначено най-вече за успокояване на съвестта на спътника му Стати, целта е да прекъсне обсъждането, още повече, че Стати е платил бирата и като благодарност полу¬чава класическите за простаците и скъперниците думи: „Имал си бол пари-платил са'" Лично Бай Ганьо не се нуждае от обяснения и оправдания. Нито в Будапеща, нито в Прага, когато възмутени¬ят бръснар му връща обидно ниската, сума, нито при злополучното гостуване у Иречек. Интересна е психологическата картина в бръснарницата. Бай Ганьо толкова бързо преминава през състоянията на учудване и стряскане, че другарят му не е сигу¬рен дали изобщо е изживял този потрес. Защото героят прибира парите и казва: „Сърдит Петко, празна му торбичка! Хайде бе, остави ги. Само знаят да скубят!”
Водещото понятие в пътуванията на Бай Ганьо из Европа, при общуването му с хората, в търгов¬ската дейност е „келепир". Авторът съзнателно употребява ориенталската дума, ориенталското по¬нятие за специфичната източна дейност, при ко¬ято всеки се стреми да излъже другия, за разлика от европейската търговия, в която се търси изго¬дата и за двете равностойни страни, участващи в сделката. Това е и причината Бай Ганьо да се от¬нася с подозрение към всички опити на домаки¬ните за културно общуване, към опитите и на спът¬ниците му да цивилизоват неговата дейност, да я приведат в рамките на нормалното според съвре¬менните разбирания. Външен признак на недове¬рието към другите е постоянното присъствие на дисагите - спътник и характеристичен атрибут на Бай Ганьо. Те са и походен склад-хладилник, и тър¬говска база. В тях се съхраняват и хранителните му припаси, и търговските артикули. Впрочем, мус¬калите на Бай Ганьо са още една черта на ориенталщината и закостенялостта му. Розовото масло се е изнасяло от земите ни векове наред - необ¬работен материал за развитие на цяла промишле¬ност. Но Бай Ганьо не се заема с тази ниша на пазара, не създава фабрики в България, а изнася полуфабриката в чужбина. Може би, защото няма капитал, а може би (по-скоро) няма перспектив¬но мислене, няма поглед в бъдещето.
Героят приема културното поведение на други¬те като опит да бъде излъган (думите „мазни” за¬мества в речника му „културни”, „Възпитани”.), приятелството е ненужно, патриотизмът - фикция („Току на сухо патриотизъм - бошлаф!”). Така героят се превръща в символ на простащината, егоизма, ориенталщината, изостаналостта. Наро¬дът ни отдавна е отбелязал, че колкото по-малко знае човек, толкова по-уверен е, че знае всичко. Бай Ганьо наистина се учи, но само на външното, зримото. Духовното остава далеч от погледа му. В хубавата екранизация на произведението режисьо¬рът кара героя си да се обърка и излезе на сцена¬та в операта. Това е напълно ненужно, защото сем¬плото външно поведение на Бай Ганьо в салона (идва с неподходящите дрехи, разкопчава се като в кръчмата, грубо спори с разпоредителя) е дос¬татъчно да разкрие неграмотността му, нежелани¬ето му да възприеме духовното, културното. По-лесно е с възприемането на външното. Такъв еле¬мент са дрехите. Облеклото му е типичното полуориенталско - полуевропейско от годините около Освобождението. В едно се сливат станалите емблематични елементи: врачански бастон, калпаче, бозави дрехи, ботуши. Този модел е подходящ за току-що освободената страна, която преминава от едно общество в друго, но напълно дисхармонира на европейската тенденция - модна, културна, условна. Така Бай Ганьо става ярък цвят в подре¬деното ежедневие на европейците - в операта, на изложението, в банята. За пръв път в този разказ Алеко портретизира героя си. Видът му е типично балкански. Ето как го вижда Стойчо („Бай Ганьо в банята”): „... един широкоплещ, черноок, чернокос и даже чернокож господин, със засукани мустаки, със скулесто лице, с бръсната поникнала брадица...”, „... с влакнати гърди и с нашарени от чорапите нозе”. Наистина, героят е добър плувец - нещо, което не се постига без опит, но това изглежда е само развлечение, а не културна потребност. Ав¬торът прави своеобразно историческо портретуване на народа ни в образа на този герой - под¬чертава настоящето и миналото му (балканско-ориенталско): скулите, тъмния тен; липсата на как¬вато и да било култура: обилното окосмяване, облеклото; небрежността и нечистоплътността му: брадясването, мръсните крака - т. е. чрез външ¬ния облик на героя си Алеко разкрива най-черни¬те недра в историята и културата на народа, него¬вата историческа изостаналост, културната му не¬съвместимост с модерния свят. Авторът не очерня, а най-хуманно и доброжелателно изиграва ролята на разобличаващо огледало, на саможертвения възпитател, на критичния и самокритичен патриот.
Тази несъвместимост с модерния европейски свят е именно „байганьовщината”, простащината на парвенюто, основата на сблъсъка с „другите” -хората, културата, икономиката, цивилизацията на Запада, на Европа. В този сблъсък нещата не са опростени, черно-бели. Облеклото на героя е ти¬пично националното, но е носено не на място, в неподходяща обстановка. Пестеливостта на Бай Ганьо също трябва да се отдели от скъперничест¬вото му. Той не се храни в ресторанта, защото не е тръгнал да харчи, а да печели пари. Затова и носи сухоежбината, затова и преглъща сухите залци. Но когато в желанието си да пести той се нат¬рапва на другите, това се превръща в скъперни¬чество и простащина. Хитростта на героя е ограничена от ориенталската му липса на перспектив¬ност. Тя не му е подсказала, че опознавайки един народ, той по-лесно ще се адаптира към него и така по-лесно ще съумее да извърши необходи¬мата му търговска дейност - нали търговията е средство за връзка между народите. Така комич¬ното е резултат от сблъсъка между ограниченото, ориенталското, самовлюбеното или самопрезиращото отношение към другите и реалността, запад¬ната цивилизация, нейните уредени дейности и бит, сблъсъка между българина и „другите”. В този сблъсък героят постоянно е губещата страна, но и това не променя манталитета му, не го научава на възприемчивост, критичност и самокритичност. Той е натрапчив, безочлив, нагъл, прилепчив при гостуването си у Иречек - т. е. проявява черти, които не са национални, но се усвояват в години¬те след Освобождението. Тази историческа и пси¬хологическа грешка на народа ни Алеко илюстри¬ра с поведението на героя си. Той не умее да въз¬приеме доброто, културното, европейското, но бързо попива лошото, антихуманното, ориентал¬ското. Сблъсъкът между националното и ориентал¬ското виждаме на трапезата у Иречек. Поднасят супата - ястие, различаващо се от ориенталската чорба. Непохватен, несвикнал да бъде обслужван, да се храни възпитано сред хора, Бай Ганьо „не може да поеме право чинията със супата... и изля доста от нея Върху масата. Докато да му попречат, той събира една част с лъжицата и я изсипва В чинията си. ”А после - „нахрани се Бай Ганьо... изтърси трохите в шепа, глътна и тях”. От народопсихологическа гледна точка поведени¬ето му е нормално и логично. Защото нашият на¬род предпочита хляба като храна, уважава го, до¬ри има поговорка, че никой не е по-голям от хляба. Така че героят постъпва нормално, според бита ни, и невъзпитано, според културата на Европа. Простащината е в натрапчивостта му, в постоянното себеизтькване, в желанието му да наложи свои правила вместо отдавна установените в ев¬ропейското общество.
Бай Ганьо и презира европейците, и се прекла¬ня пред тях. Той е готов да се променя, за да нап¬рави добро впечатление, но никога не успява. За¬щото Бай Ганьо пак опира само до повърхностното, до външното. Враждата и преклонението са се сле¬ли в едно. Това личи най-вече по поведението му в България, когато демонстрира като истинско пар¬веню наученото на запад, парадира с вида си, хва¬ли се с познатите си от Европа.
Героят не е патриот, а патриотар. Той натрапчи¬во декларира любовта си към родината, търси пе¬чалба от нея. „Другите” - европейците - за него са врагове, защото само в обстановка на напре¬жение, ура-патриотизмът му носи дивиденти. Така в героя се сливат чуждопоклонничеството и шови¬низмът, преклонението пред чуждото и „другия” и омразата към него - Бай Ганьо е един от първопроходците на народа ни към Европа, той носи със себе си ориенталско-балканското, нагло го нат¬рапва, вършейки лоша услуга на народа си. За ща¬стие, той не е единствен. Из Европа пътуват, учат, живеят български пътешественици -любознател¬ни хора, студенти, търговци, политици, писатели, хуманисти. Доброто име на страната осветяват с живота си на запад и Алеко Константинов, и Вазов, и Константин Величков, и Пенчо Славейков, и Яво¬ров. Те са истинските народни посланици, те пре¬одоляват външното, елементарното, което се опит¬ват да наложи Бай Ганьо, те са връзката между българския народ, неговия бит, култура, нравст¬веност и европейската съвременност, здравата спойка, която доказва правото на народа ни да бъде част от древната и велика европейска циви¬лизация.
Виж тук за втората:
http://www.teenproblem.net/school/s/848.html
И това:
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - „РАЛИЦА”
МОДЕРНО И ФОЛКЛОРНО В ПОЕМАТА
Поемата „Ралица” на Пенчо Славейков е всичко друго, но не и наивно-сантиментална творба със съзерцателна отвлеченост, която представя безметежна любов. Макар да проявява близост с народо-песенното начало, творбата разкрива „модерната” идея на автора за елитарност на изкуството. То се създава за избраници и обективизацията в литера¬турата е невъзможна поради субективния поглед на твореца към интерпрети¬рания проблем. В поемата „Ралица” битовите мотиви не доминират, а се под¬чиняват на душата на „модерния” фолклорен човек. Така епичното в поетичния изказ се психологизира, действието се „вглежда” В контекста и нещо повече -следва актуалната и днес идейно-естетическа програма за „европеизация” на литературата ни.
Като сюжет, разказаното в поемата е достойно за психологически роман, основаващ се на взаимовръзката любов - престъпление. Славейков свежда всичко до обхвата на една поема, където, както в древните трагедии, събитията вървят от щастие към нещастие.
Новаторството на Пенчо Славейков е проявено в самия избор на заглавие -лаконично, изразително и конкретизиращо - „Ралица” е име, което подчертава със звученето си освен изключителна жен¬ственост и рядката му употреба във фолклорния именник. Чисто асоциативно, на¬именованието е сродно, чрез кореновата си морфема „рал”, с „рало”. Изникват пред¬стави за труд, непосилна борба, които са неделима част от живота на българския селянин, но все пак остава и усещането за радост, което носят плодовете на трудовото усилие. Разнолика е житейс¬ката участ на главната героиня Ралица.
Традиционно започва поетичният разказ за най-хубавата девойка в селото. Тя е една-единствена, няма равна на себе си по красота. И все пак, поетът намира за нея сравнение. Открива ги в глъбините на народната душа, „взряна” далеч, високо в небето. Едно определение „вечерница”, и читателското съзнание е омаяно от поетическата красота на загатнат лирически образ, обгърнат от романтична тайнственост. Отворени са вселенските порти за търсената човешка красота, а зад тях като ярка звезда грее с цялата си земна прелест ликът на българската девойка. Това е неземен образ, въплътил в себе си устойчивите характеристики на фолклорната песенна хубост.
Момичето е като птичка „гърлица” - хвърката, игрива и жизнерадостна. Тя е непосредствена, открита. „Модрият” й поглед обаче е тежка „мъгла, на всички на душата”. Битовите елементи са психологизирани. Изразяват естетическото въздействие на „съзряна” духовна красо¬та върху човека. Възприятието на образа на Ралица става с особените психологични „сетива” на душата. Всички в селото гадаят бъдещето на духовно обаятелна¬та девойка:
Блазе й с хубост” - казваха едни. „Блазе, комуто на честта се падне” -обаждаха се други. А с глава посвиваха пък трети, век живели, свят опознали - шептейки изниско: „Блазе й... Ех, кабил ни край не е на хубаво да води тая хубост.” Хубостта плаши. Красотата на Ралица е неземна, но тъкмо нейната „изключи¬телност” предизвиква беда. И наистина, в следващата трета композиционна част, идиличната хармония е нарушена - появил се е обратният еквивалент на доб¬рото, в лицето на Стоичко Влаха, „заможен и личен, един на майка и баща”. Образът на героя пестеливо е определен и със своето отношение към Ралица. Глаголът „за¬литаше” в контекста на поетичния сю¬жет е натоварен с представа за „погаз¬ване” на колективното и отклонение от нормативно установеното. Стоичко „из¬лиза”, прекрачва границите на човешки ин¬тимното. Мъжът е притеглен от хубост¬та на Ралица, но душата на девойката „тегнеше... към други”. Иво - любимият на Ралица, е изграден също като нестандар¬тен, изключителен и впечатляващ образ. Той е невероятен, подобно на своята из¬браница. На моминската красота и душев¬на чистота, „вадите очи” и „думите - бла¬ги” на Иво съответстват напълно. В син¬хрон с народните представи за щастие, любовното привличане между двамата ге¬рои е изразено чрез одухотворен фолклорен образ:
Той беше строен явор столоват, тя тънка, вита, кършена лоза: лоза се окол явора обви - около Ива Ралица девойка! Ралица е приета с особена радост в се¬мейството на Иво. В поемата дълбоко личното като съдба е индивидуалното психологично съдържание на общото и типично фолклорното. Ралица е олицет¬ворение на висша духовност и нравствен максимализъм по отношение на вярност към дома и семейството. целият риту¬ал покрай сватбения обичай е предаден в подробности. Култът към слънцето на човека с митологично-фолклорно съзна¬ние вече има своя художествен еквивалент в изключителната земна хубост на Пенчо-Славейковата героиня. Ралица раз¬дава топлина, живот и радост, пръска около себе си слънчев огън: „Сърце прелива, като пълна чаша. / У лелини й дворове широки/ като че ли слънце грееше - и всички/ що Ралица споходиха, /оттам излазяха, ка¬то чели и тях/ да бе огряло слънце...” Очер¬таната с фолклорни художествени сред¬ства картина на човешката радост е пронизана от тревожно предчувствие. Много хубост и радост не е на добро, спо¬ред българската народопсихология. И злото не закъснява да се появи в живота на Ралица, въплътено в образа на Стоичко Влаха. Именно той отнема радостта от душата на Ралица, убивайки Иво. Но този герой, макар и носител на злото, преживява своята „модерна” психологична дра¬ма. Стоичко Влаха не е просто образ-антипод на Иво Бойкин. Той е от онези про¬тиворечиви и сложни натури, често пъ¬ти неразбрани от другите и затова отхвърлени от обществото. Славейковият герой е горд, не чака наказание за извършеното зло от никой друг, освен от себе си. Той е образ със силно заявено субективно самосъзнание. Извън него, све¬тът не съществува. Убива по лични съображения и сам отговаря за престъп¬лението, но пред съвестта си. Той е въ¬плъщение на греха, който е осъзнат и трагично изживян.
Стоичко Влаха пропада в бездната собственото си унищожително разруше¬ние. Инстинктът за оцеляване и егоис¬тичната му природа обаче надделяват и той насочва убийствените си вълнения вън от себе си:
След нея дълго, дълго гледа топ
и недобър гореше плам в очите му.
И паметта му мисли зли обзеха.
Художественият образ на Стоичко Влаха поставя съвременни проблеми от морално-етично естество: за разума и чувствата, за любовта Като взаимно от¬ношение, за греха и възмездието, все мо¬дерни и вълнуващи теми не само за Пенчо-Славейковото, а и за нашето време.
Успоредно с проследяване психологич¬ните преживявания на Стоичко, художествено е мотивирано и поведението на Ра¬лица. Тя надживява болката след смърт¬та на Иво, скръбта остава като мъдра печал в душата й, което я прави вътреш¬но спокойна с „ненадломено сърце”. Ра¬лица е символен образ на „реабилитираната” жена от патриархално-родов тип. Тя е с ново съзнание, „надмогнало” колективно-родовото като водещ принцип или личен избор на индивидуална съдба. Ралица се бори за своя живот, откривайки смисъл във всеотдайната майчина любов. Сред море от скръб тя разкрива нравствената сила на духа си. Това е нова по сила човеш¬ка устойчивост:
Но в ваклите очи на свойта рожба, когато се тя вгледа и познай в тях Ива - до сърце си го притисне, и пак оная хубава усмивка на устните й цъфва, от живота ненадломена - с несломено сърце. Усмивката на Ралица е сила за живот и на самия Пенчо Славейков. „С несломено сърце” е неговата героиня, а с „ненадло¬мена” духовност е поетът. Модерно и фолклорно е съдържанието на лиричния „блян” по красота на Пенчо Славейков в поемата „Ралица”.
Brumbrummm
05-15-2012, 12:59
Творчеството на Елин Пелин заема трайно място в нашата литература като образец на художествено съвършенство, като еталон за душевността и най-съкровените помисли на българина. В него е отразен духът в селото – с дъха на полето и рохкавата угар, жарките слънчеви лъчи и миризмата на окосено сено, със смеха и страданието на човека, с любовта на надеждите му. В разказа „Ветрената мелница” се преливат две сюжетни линии – на творчеството и на любовта. В първата линия са включени дядо Корчан и Лазар. Тази сюжетна линия описва творчеството в творбата, а към другата се отнасят Лазар и Христина, като въвеждат любовта в творбата. Произведението започва със значително по-късен момент – от разказаната случка са минали десет години. Щрихиран е „хубавия изглед” край селото, в който се откроява „Лазаровата ветрена мелница”, „като някое зъбато чудовище, станало от народното поверие убежище на тъмни духове”. Същинският разказ започва с ярко визуална картина на страшната суша. Тя е нарисувана с много въображение и прецизен усет към детайла. Редуват се лаконични и точни наблюдения с метафорична анимация, която отново ни отвежда към фолклорно-митологичното. При Елин Пелин словестният живопис на пейзажа винаги е неотделима част от битието, изживяванията и настроението на героите. Пределно пестеливо са маркирани психологичните рефлекси на сушата върху обобщено-колективния образ на селяните: „разтъжи се угрижено селяшкото сърце”. Кри крайната лаконичност на образа художественото внушение е много силно. За Елин Пелин романтичното е струна на човешката душа, безценен дар, който съхранява желанието да отидем и да отвоюваме красотата сред несгодите. Точно в любовния мотив романтичното в разказите на Елин Пелин, избликва неудържимо, и то при най-непредвидими обстоятелства.при описанието на характерите на героите правят впечатление по-просторните характеристики, придружени с кратка белетристична биография. Авторът изобщо не се е поколебал със съвършено идентичен подход да представи двете главни фигури: „дядо Корчан беше седемдесетгодишен, як и здрав старчуга с прошарена коса...”, „Дъбакът беше русоляв левент с обичливо личице” Елин Пелин открива за литературата ни една много съществена черта на българина – чувството му за хумор, и го налага като черта от характерите на героите си – само освободения духовно може да се шегува с другите или със себе си. В поредицата на героите романтици дядо Корчан и Дъбакът заемат централни места, и двамата са нови за тогавашната селска белетристика – жизнерадостни личности, за които работата и самият живот са удоволствие. В характеристиките им се прокрадват специфични черти от тогавашния селски бит. Разказът разкрива колко богато и многопосочно авторът възприема и претворява понятието бит, но за него то е преди всичко духовност, нравствени норми, улегнали през времето, морална оценка на човешките взаимоотношения, на самия живот.специфични черти на на селския бит се прокрадват в тълкуването на понятия като добро и зло. В разказа срещаме две пространно разгърнати сцени: бурното веселие при появата на едно „бяло облаче”, прерастнало в молебен за дъжд и ръченицата – своеобразна емоционална кулминация в назряващата интрига между Лазар Дъбака и Христина, а от другата страна – кулминация на жизнерадостния дух и жаждата за щастие. Тези сцени са психологически наситена проза, спонтанен изблик на рязко освободени стремежи на сърцето. Ръченицата е напрегнато динамична емоционална игра, в която героите са заложили името и съдбата си. Битовите елементи неотделимо са вплетени в неудържимата жизненост на измъченото „селяшко сърце”. Вътрешният драматизъм на сцената преминава през различни етапи – от закачките между Христина и Лазар по скелета на мелницата до финала на облога, като напрежението не спира да расте. Точно в този разказ намираме разлика между Елин Пелин и българската селска белетристика преди него. Във „Ветрената мелница” често отношенията са само загатнати. Вероятно Христина е харесала Лазар и е търсила повод да го покаже. В ръченицата и облога е открита възможност да извоюва щастието си. В нея се борят двете начала – любовта и нравствените норми. Едното е загатнато, а другото - явно: „Е, надигра ме, признавам! – рече засрамено противницата му и скри лицето си в ръце”, „Тя дигна глава и почти през сълзи проговори...” Само при Лазар промяната е съвсем ясна, настъпва изведнъж в сюжетните рамки на творбата, дори само на ръченицата: „...ала очите му с друг вид любопитство забягаха по високата и стройна фигура на момичето, по гъвкавите му ръце. Така във „Ветрената мелница” вечният всечовешки порив за любов и радост се вплита в традиционното, в националното. В класическия пшовествователен маниер, в загатнатите сърдечни вълнения, плахо навлиза една по-модерна белетристична стилистика. Живите ярки образи, завладяващата динамика на страстите, цветновизуалния рисунък нареждат творбата сред водещите заглавия в панорамата на българския разказ.