krisi_bep
05-02-2008, 11:35
"Крадецът на праскови"-повест за победата на любовта"
Едно от най-големите постижение на съвременната българската литература-"Крадецът на праскови" е най-известната творба на Емилиян Станев.Писана в следвоенните години на страдание и смърт,тя разказва за събитията от Първата и Втората световна война.Чрез своята творба Ем. Станев утвърждава любовта като основна двигателна сила в живота, като пробуждане на сетивата ,спомагащи за един по-добър свят.
Още в заглавието на повестта "Крадецът на праскови" ,читателят открива в нареден ред вид основния конфликт.А именно противоречията между нормите на обществото,християнските ценности и душевните стремления на личността.В сюжета на повествованието военнопленникът е "реабилитиран" ,защото дава любов на Елисавета, която по-късно заплаща с живота си .
Четейки повестта "Крадецът на праскови" читателят забелязва една прераждаща се и непобедима сила на любовта . Тази любов предизвиква противопоставянето на две двойки образи : от една страна са образите на полковникът и ординареца ; а от другата са -Елисавета и пленника. Образа на полковникът в повестта не е много описателен . В очита на читателят полковника се вижда като смешен и жалък с изскуственото си достолепие , и трагичен в своята обреченост . Полковникът е душевно сломен и с това омразата му към пленниците нараства . Въпреки че е родолюбив и честен той винаги ще бъде надменен .Той носи всичко негативно ,което войната изгражда у него и хората . Полковникът е човек, който се е научил да мрази , за него военнопленниците са презрени същества , незаслежаващи да живеят. Чрез образа му е внушено , че войната заплашва всички нравствени идеали и ценности. За ординареца не е споменато много , само е изяснено , че наскоро е овдовял . Елисавета е нещастна в своя семеен живот. Тя е жена преминала първата си младост , бивша учетелка.Малко по малко тя зягубва способността си да се наслаждава на нещата около себе си , да обича и да бъде щастлива . Светът , в който живее не й предлага нищо друго, освен едно монотонно ежедневие и скучен брак . Главният виновник за това Елисавета да се отдели от своето ежедневие е Иво Обретенович .Той е сръбски пленник т.е. "враг" на полковника и обкръжаващото го общество.Но също Иво е и мъж-подвластен на емоционални подбуди.Откъснат от роднини и близки, самотен и гладен , бившият преподавател по музика ще намери сродна душа далеч от родния си дом. Не любовта към вкустните плодове , а убийственият глад принуждава сърбина да прескочи ограда на лозето и да открадне праскови.При първата срещата на Елисавета и Иво , пленникът има образ на мръсен , небръснат и одрепавял човек. Бракът на Елисавета с полковника е нещастен. Макар да й предлага спокойствие и добър живот, той не съумява да я дари с нежност и подкрепа- Не й дава и любов , от която така силно се нуждае романтичната й фигура. С времето Елесавета осъзнава , че тя и нейния съпруг живеят в два различни свята. Несъвместимостта е очевидна -полковникът е въплящение на казармения ред , а душата на геройнята се нуждае от простор и любов. Тази толкова нужна за спасението на душата на Елесавета любов и дава Иво Обретенович. Любовта между красивата българка и сръбския пленник е искрена и дълбока, но драматична и невъзможна. Тя се ражда в трудните години на една война , когато не е време за нежност и сърдечни чувства. Тази любов стои отвъд морала на обществото и има трагичен финал.Но макар неразбрана и осъждана , тя се оказа съдбоносно изжевяване в двата човешки живота. Любовта между главните герои на повестта "Крадецът на праскови" е възраждаща и завладяваща, но само миг от вечнастта. Смъртта на Иво и самоубийството но любимата му сякаш отначало е прозряна развръзка.Крадецът трябва да заплати за стореното. Цената за открадването на женското сърце е най-висока - собственият му живот.
Повестта "Крадецът на праскови" е антимиталистрична, тя носи посланието за безмислието на войната , която нанася огромни поражения върху човешката същност, разрушава човешките ценности. Най-категоричното обвинение срещу жестокостта на войната е силата и нежността на любавта, която побеждава дори и смъртта.
Войната като изпитание на универсалните човешко ценности /"Крадецът на праскови"/
Едно от най-големите постижения на съвременната българска литература - "Крадецът на праскови" е най-известната творба на Емилян Станев в България и чужбина. Писана в следвоенните години на страдание и смърт, тя разказва за събития от Първата и Втората световна война. А в човешкия живот най-страшното нарушение на реда е войната. Тя е социално- нравствено зло и изпитание на универсалните човешки ценности.
Като важен и съществен проблем, заложен в повестта, войната съставя и нейната композиционна рамка. Тя рязко се противопоставя на общочовешките ценности и слага своя отпеччтък в/у миналото, настоящето и бъдещето на героите. Въплътена в образите на полковника и ординареца, тя обезличава, сее омраза и ненавист и става една от причине за фаталната развръзка на произведението.
Повестта е проектирана на фона на войната, разрухата, страданието и смъртта. Световете на миналото и настоящето, на Първата и Втората светоена война се оказват сходни по много белези: мизерия, болести, озлобление... Усещането за повторяемост буди чувството на страх и неспокойствие. Хората започват да се примиряват и да свикват с епидемиите ,мизериите, гладът и смъртта. За тях те стават ежедневие ,а бъдещето престава да съществува: "Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото" - казва писателят ,илюстрирайкитр агичната му повторяемост. Той сякаш иска да внуши на читателите, че светът почти не се е пеоменил и, че краят на Бтората световна война може да е същият като този на Първата, защото жаждата за власт у хората е прекалено голяма.
Постепенно Емилиян Станев представя воината и като основен рушител на красотата и порядъка в живота на човек. Пленниците, изкупващи жаждата за власт на своите военачалници, са показани като освирепели, диви, изгладнели животни, които са загубили човешкото у себе си. Те са обезличени , депресирани и деперсонализира ни от войната. В детските спомени на разказвача те присъстват като "пъстро стадо от хора, което миришеше на пикоч". Единственото , което напомня че те са живи същества, е първичният им инстинкт да задоволяват глада си: "...тия полуживи хора се сбиха край гроздето и...запълзяха на четири, прилични на полудели от глад мамимуни..." По този начин Ем. Станев ни убеждава, че в резултат на войната у човек може да закърнее най -ценното - разума и свободата, търпимостта и отговорността, любовта и привързаността.
Осакатеното тяло на полковника е своебразен символ на мрачното време на войната. Неговият образ е и смешен, и жалъл с изкуственото си достолепие, и трагичен в своята обреченост. Застаряващият офицер предизвиква страх, изразен чрез детайл от неговата външност: "Тоя албатрос придаваше на главата му израз на рис." Той е хищник и едновременнто с това жертва на своето хищничество и на времето, което го е създало. Полковникът е душевно сломен и все по-животиска става омразата му към сръбските военопленници. А в озлоблението си отмъщава на невинни хора. Родолюбив,честе н и почтен, но въпреки това надменен, той носи всичко негативно, което войната изгражда у него и хората. Човек научил се да мрази, за него пленниците са презрени същества, незаслужаващи да живеят. Отношението му към тях се определя от възникналата националнополит ическа омраза, която войната изисква от хората, за да съществува. До такава степен тя го е обезличила ,чев творбата не се споменава лицето му. Чрез образа на полковника е внушено, че тя заплашва всчкакви нравствени идеали и ценности.
Командирът сполучливо си е избрал за ординарец войник, спосообен сляпо да се подчинява на заповедите и капризите му: "мълчалив и затворен в себе с, той ходеше като лунатик и сляпо изпълняваше заповедите на полковника." Спазвайки безпрекословно наредбата да стреля по всеки непознат без предупреждение, той става прекия извършител на убийството. Войната обезличава хората и за тях остават важни само функциите им в обществото. Тя потъпква универсалните човешки добродетели.
Един от основните конфликти в повестта е между войната, която поражда омраза, предразсъдъци, хаос, и любовта, хармонизираща света. Градът и колибата стават символи на нарушения естествен порядък в живота и душата на хората, на болестите, безредието, страданието и обществените нагласи. Та са миналото на Елисавета, което и носи нещастие и и напомня за скучние и сприхав полковник.Затов а тя се опитва да избяга и да се освободи от неговите обкови.След като се влюбва в Иво, започвада се радва на живота си, да живее пълноцено: "Само колибата, нейният дом, не бе докосната от възраждащата и обновяваща сила. Тя изглеждаше още по-мрачна, някак отминала ,досадна и стара, като напуснат затвор."Антипод на това тъмно място, което отразява предишната и същност, предишния и живот на ограничения и предразсъдъци, е лозето. То се свързва с хармонията и обществения ред в природата. Времето прекарано в градината е като едно своебразно бягство от хаоса на войната, която унищожава красотата и човешките ценности.
Фаталната развръзка на личната драма - грозното убийство на сръбския пленник Иво и самоубийството на Елисавета, съвпада с националната катастрофа и със зловещия край на войната. Устремени към духовно извисяване в красива хармония, двамата влюбени стават жертви на болното време. Те са осъдени да загинат в зловещите абсурди на битието - сякаш, за да изкупят трагичната вина на нацията. Въвлеченото във войната общество уива двамата влюбени и със смъртта си те обезсмъртяват наи-великото човешко чувство - любовта. Финалното внушение на творбата вдъхва оптимизъм, защото само тя може да разруши изпречилите им се прегради по пътя към щастието. Невъзможната любов побеждава войната и омразата.
В повестта 'Краецът на праскови" темата за войната и придава общочовешки облик ,тъй какато темата за любовта. Отричайки военните сблъсъци като изпитания и рушители на универсалните човешки ценности, тя призовава за по-мирен свят, изпълнен с човечност и любов.
Прекрасното в живота на човека (“Песен за човека”- Никола Вапцаров) (ЕСЕ)
Изпрати на приятел
Красотата е навсякъде. Навсякъде, стига да можеш да я видиш и да бъдеш едно с нея. Малкото парченце щастие винаги живее в мене. Онова, което ми казва, че съм Човек, че всички сме Човеци. Само трябва да го почувстваш. Да бъдеш не само себе си, а нещо повече. Да бъдеш свободен въпреки затвора, наречен реалност. Да откриеш прекрасното, дори когато не усещаш нищо освен мрака, изпълнил всичко, до което може да се докосне съзнанието ти. Също като онзи Човек, който запява. Просто пее и е по - щастлив отколкото всички онези, които не съзнават магията на живота,защото смъртта е нищо, ако преди това си бил едно с него. Остава едниствено кристалната мисъл, че си Човек и можеш да усетиш красотата, въпреки всичко. Въпреки страха на другите и безумния им поглед, наразбиращ как можеш да си над всичко, как можеш да “живееш” преди да умреш. То е навсякъде. Загубеното чувство за щастие. Протегни ръце и го докосни. Близко в безкрая и далеч в света. Виж го в морето пред тебе, усети го във въздуха и си помисли колко е прекрасно да си Човек. Чувството, че си тук, че усещаш, че си просто ти - още една частица от цялото. Че можеш да създадеш своя реалност. Толкова е лесно да разбереш смисъла. Просто полети, отвори сетивата си и остави светлината в тебе да говори... Музиката е нещо толкова велико. Символ. На всичко. На стъклото, което най - после счупи, с песен. И въпреки, че си бил част от камъка и си отнел щастието на друг, пак можеш да бъдеш там горе, където са звездите. Те прощават. Стига да си намерил своето парченце от счупения Човек. И да си едно не само със себе си, но и с живота. Ти можеш нещо, което другите не могат - да виждаш през стените на самотата, да пробиеш мрака и да посадиш цвете в пустинята. Успял си. Странно защо, но си един от малкото, които го постигат. И си щастлив. Затова, че си тук. Затова, че си жив .Затова, че не си сам. Потъваш в светлината и вече ти е все едно къде си. Нали си го открил. Това, което търсеше и което мислеше, че не съществува. Ето че си грешал. Ти си станал Човек, въпреки грешката си. Още красота, тази на другите Хора. И сега вече можеш да умреш истински, след като си живял в своя Рай.Пееш. От щастие. От щастие, че си открил прекрасното в живота на Човека. Усмихнати чули звездите отгоре И викнали: “Браво, човек!”
Дано поне малко да съм помогнала :)
sexa_na_kompleksa
05-02-2008, 14:38
Ето по първата тема:
ВАПЦАРОВ - „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”
ЖИВОТЪТ, СМЪРТТА И БЪДЕЩЕТО
Тази малка поема, както обикновено я наричат литерату¬роведите, е лирико-драматичен разказ за това, как една чо6ешка траге¬дия прераства в нравствена победа. В идейно-емоционалния център на твор¬бата се вплитат проблемите на живота, смъртта и бъдещето, морални¬те стойности и социалната онеправданост - водещи мотиви във Вапцаровата поезия. Композицията е усложнена. Диалогизираните встъпление и епилог рамкират основния сюжет. Може да се предаде с няколко думи: си¬нът, посегнал на баща си за пари, е осъ¬ден на смърт. Но в духовната еволю¬ция на убиеца се засичат сложни обществено-психологически дилеми, а осъзна¬ването на случилото се е път към действителните етични ценности.
Лирическите персонажи са трима: ли¬рическият субект в ролята на „повествовател – съдник” (ако приемем по¬добна формулировка), епическият ге¬рой, извършил престъплението, и да¬мата. Репликите им се изместват, за¬сичат и редуват, което раздвижва и ритмично разнообразява стихотворе¬нието. За много от Вапцаровите про¬изведения е характерен своеобразни¬ят задъхан монологичен „диалог” с въображаем или присъстващ събеседник. Поетическият слог е накъсан от въп¬роси, обръщения, често близки до разговорно ежедневните интонации и сло¬весност, например: „И тук започва развръзката, значи. / Как мислиш, приятелю, ти?” Така едва на финала се оказва, че има и четвърто лице, което не участ¬ва в поетичното действие и на което авторът разказва цялата история.
Естествено лирическият субект, изцяло идентифициран с автора, ви¬наги остава водеща фигура - и в идей¬ния двубой с дамата, и в погледа към концептуалните ядра - живота, смъртта, бъдещето. На ненавистта: „Аз мразя човека”, Вапцаров противо¬поставя своята пристрастна защита и възхищение от неподозираните възможности на отделния индивид, спо¬собен да превъзмогне всичко и да се върне към етичността, дарена му от самата природа. Диалогът е нервно напрегнат; стихът - ярко метафори¬чен: „Залива ме с кални потоци/ от ропот/ и град от словесна атака.” Но още в първите стихове, въпреки че дама¬та говори изобщо, авторът уточня¬ва: „Ние спориме/ двама със дама/ на те¬ма:/ „Човекът във новото време”. Тълкуванията биха могли да бъдат твър¬де свободни, въпросите - също. Доколко духовната същност при необ¬хватната неповторимост на характери и личности се е променила във времето? Изобщо променила ли се е? И защо поетът налага това ограни¬чение? Отговорът ще потърсим в ця¬лото произведение, особено в цент¬ралната му част, композиционно раз¬гърната като разказ в разказа.
Както в класическия тип поема, и тук двата потока, епическият и лирическият, са неотделими. Лирическият субект предава разказно историята, на която той не е бил свидетел, но думите му съвсем не са безучастна хроника, а пристрастна оценка на заблудите и възраждането на една объркала се душа. При това смяната на тем¬поралните пластове, изразена чрез раз¬личните глаголни времена, е твърде ди¬намична. В доминиращото преизказно наклонение се вмества сегашната изява на глаголното действие - разговорът с дамата, авторските размисли, утвърждения и отрицания, репликите на отделните персонажи: „Не зная с каква е/закваска заквасен... ”/„Брей как се обърках,... ”
Поетът мотивира престъплението социално, но търси не толкова оправ¬дание за героя, колкото предпоставка за възможна еволюция. Етапите й са отбелязани дори словесно в после¬дователните определения: „злодея злос¬торен” става „субект”, а после „човек” и „брат”.
Паралелно се разгръщат две стило¬ви насоки: едната - битова, пределно конкретна, подсилена от разговорна, често огрубена лексика: „Ала в съдът / не потупват по рамото”, ,,като скот в скотобойна”; другата - подчертано романтична, не само разведрява трагичността на случилото се, но излъчва ведро, облагородяващо, оптимистично внушение. Поезията на Вапцаров, строго индивидуална, много специфич¬на по вътрешен нрав, драматичност, интонация се фокусира върху сблъска: човек - живот. Както цялата стихосбирка „Моторни песни”, така и в „Песен за човека” действителността-обкръжение присъства предимно визу¬ално; дори няколкото щриха са доста¬тъчни да очертаят битието на героя: „Бащата бил скътал / пари. Синът ги по¬душил, / вземал ги насила/ и после баща си затрил”; „Не стига ти хляба,/ залитнеш/ ... и стъпиш в погрешност на гни¬ло"; „сивите влажни стени”. Но живо¬тът в поезията на Вапцаров е разнолико понятие: в настоящето - груб, жесток, безправен; в бъдещето - съ¬вършено друг, примамливо красив. Докато в картините на живота-враг откриваме познати конкретни детайли, то животът-мечта, мираж, бликаща нежност е най-вече абстрактно ро¬мантично обобщение, отнесено изця¬ло в бъдещето:
Живота ще дойде по-хубав от песен,
по- хубав от пролетен ден... Пред него живота
изплаввал чудесен
Емоционално наелектризирани, алего¬ричните образи „песен” и „пролет” чес¬то се повтарят във Вапцаровата по¬езия с близка, почти идентична символност. Трезво погледнато, картината на бъдещето по-скоро би могла да се приеме като представа какъв трябва да бъде животът, но в такива поривни мигове поетът прерязва нишките на реалността и бъдещето глаголно време („Животът ще дойде”) звучи с ця¬лата си категоричност, изключва всяко колебание, съмнение, условност.
Романтичният полъх струи не само от абстрактното видение на истинския живот. Той е в емоционалната нагласа на лирическия субект, в оценката на нравствените норми, в усеща¬нето за единството на битието и об¬щността на света, в контраста между метафоричната алегоричност на пейзажа и трагичната участ на героя: „Човекът погледнал/ зората,/в която/ се къпела с блясък звезда, / и мислел за своята/ тежка,/ човешка,/ жестока,/ безока съдба. ” В четиричленната въз¬ходяща градация се откроява ориги¬налната многозначност на последния епитет „безока съдба” - безпросветна сляпа или може би нагла, безочлива...В поредицата: песен, зора, небе, звезди, човек, понятията запазват и конкретното си значение, но точно символният им смисъл изразява етичната позиция на поета, акцен¬тира върху психологическата способност на човека да се върне в лоното на нравстве¬ността, дори когато сам жестоко я е пога¬зил. Преходите между грубо действително¬то и романтично красивото се редуват на приливи и отливи, чести, очаквани и нео¬чаквани, и създават особения разнопосочен емоционален ритъм на поемата. В сурово пестеливия рисунък контрастно се прокрад¬ва условна баладичност, органично вписа¬на в силната романтична линия като още една оценка на човешките морални възмож¬ности: „Нататък е ясно. Въжето/ изкусно/ през шията,/после-/смъртта. /Но там, в разкривените, / в сините устни/напирала пак песента. ”
Понятието „песен" има изключително важна художествена функция във Вапцаровата поезия. Не става въпрос за честите повторения, а преди всичко за разнообраз¬ните смислово емоционални внушения. Са¬мото заглавие „Песен за човека” събужда асоциации не точно за балада, но за акцен¬ти, близки до баладата или легендата, дори за своеобразна митологизирана идеализация на човешкия дух в пътя „престъпление-просветление”. Понятието „песен” от конк¬ретност преминава в символ и в нравствен импулс: „...но своята участ/ от книга по-ясна/му станала с някаква песен.” Многобройните и многостранни преливания меж¬ду конкретното и символното значение на тази дума са специфичен белег за поетиката на Вапцаров, неотделим от цялостния му творчески профил.
Минутите непосредствено преди смъртта са разкрити детайлно, разностранно, в пси¬хологически план. Това е централният момент в поемата - една широко разгърната сцена с много участници - от лирическия субект, кой¬то пристрастно разказва случилото се, до зо¬рата и звездите. Конкретно предметното изображение и при осъдения: „...скочил, из¬бърсал потта от челото/ и гледал с див пог¬лед/ на бик. ”, и при войниците: „След него/ те тръгнали също/и чувствали някакъв хлад. ”, е изместено постепенно от метафорично ро¬мантичното одухотворяване на пейзажния декор и затвора: „ Усмихнати чули звездите отгоре/и викнали: / „Браво, човек!”; „Дори и затвора/ треперел позорно, / и мрака ударил на бег. ” Приобщаването на природата при¬дава мащабно внушение на етичните оценки, на трансформацията от престъпление към нравствена победа.
Промените в реакциите на литературния персонаж следват контрастно противопо¬ложни насоки. При войниците - първона¬чалният смут прераства в страх: „Онези го гледали/ с поглед безумен, / онези го гледали с страх. ” При осъдения е точно обратното -ужасът е превъзмогнат, мисълта за вечност¬та на живота създава духовно равновесие: „ Но белким се свършва/ със мен; ”, и поведе¬нието на героя приема подчертана романтичност: „ В очите му пламък цъфтял. / Усмих¬нал се топло, широко и/ светло, / отдръпнал се, после запял. ”
Подобна морална еволюция е напълно възможна. Сам поетът казва пред съпругата си Бойка Вапцарова: „Човекът, когото опис¬вам, не е закоравял престъпник-рецидивист, а обикновен човек... Той се подхлъзва изведнъж и „сбърква пътя”. Аз смятам, че такъв човек подлежи на превъзпитание.” От друга страна, просветлението на героя ще изглежда на ня¬кого малко прибързано. Но да не забравя¬ме, че поезията е поле на хиперболизации. Авторът пределно лаконично заобикаля обясненията: „Но във затвора попаднал на хора/ и станал/ човек.” Естествено е да за¬питаме какви са тия хора. Нравствено сил¬ни личности, случайно осъдени, които по¬магат на убиеца да преосмисли извършено¬то? Житейско творческият път на Вапацаров ни насочва към романтичната утопия на революцията. Но проблемното ядро на поемата е много по-широко, фокусирано е изобщо върху духовното прераждане на личността чрез романтичното видение на бъдещето.
Това е един от вечните въпроси на съзна¬телното човешко съществуване. Залегнал е в основата и на религиите, и на революциите. Това е опит да се намери път-утеха за човека, играчка на случайността и неправдата. Всяко време, всяко обществено движение издига своите илюзии, надежди, обещания за бъде¬щето. Просто човек съществува чрез илюзи¬ите, наречени бъдеще. Цялата история на чо¬вечеството е раждане и крушение на подоб¬ни илюзии. Всичко се върши в името на бъ¬дещето. То е утеха-мечта, но щастието оста¬ва все напред, очаквано и недостижимо. Са¬мата формулировка на Вапцаров: „Животът ще дойде по-хубав/ от песен, / по-хубав от пролетен ден... ”, звучи романтично красиво, крайно утопично, илюзорно.
Наистина романтичната мечта не подле¬жи на логично разнищване. Но тук контрас¬тът между абсолютизацията и социално битовото ситуиране на драмата поставя ред въпроси. За едни животът може и да стане песен, но задруги винаги е крах, дори неле¬по фатален. Затова и религиите, и револю¬циите обещават щастие в бъдещето. Проб¬лемът за бъдещето, въпреки че в „Песен за човека” тази дума изобщо не се спомена¬ва, става общочовешки значим и е важно звено в обществено психологическата проб¬лематика на Вапацаровата поезия.
Читателите ще тълкуват различно и жи¬тейския финал на героя. Наистина има сил¬ни хора, които биха посрещнали смъртта с песен. Има и просто фанатици. Точно фа¬натизмът е допирната точка между религи¬ите и революциите. И все пак, у всяко живо същество на нашата земя се таи жажда за живот! Точно пред неизвестността, която за мнозина е страх, отчаяние, съжаление, и ре¬лигиите, и революциите посочват като спа¬сение бъдещето - подкрепа, вяра, прими¬рение - човек е временен гост на земята.
Вапацаровата поезия често се тълкува оп¬ределено праволинейно - всички големи общочовешки проблеми, заложени в нея, изцяло се подчиняват на конкретно истори¬ческото, настаналите клишета изрази: Вапцаровата вяра в човека, щастливото бъде¬ще, революционната романтика. А много от художествените му творби, както и „Пе¬сен за човека”, са определено дискусион¬ни. Това не е техен минус, а техен плюс. Точ¬но личните поетически решения на Вапца¬ров ни провокират да потърсим своя исти¬на, ако не строго наша, индивидуална, то да изберем от всички истини, които ни се пред¬лагат, тази, която за нас е най-приемлива. Поемата категорично налага едно - присъ¬да над насилието, престъплението, жесто¬костта, присъда — основен принцип на чо¬вешката общност. Случаят, разказан в „Пе¬сен за човека”, е от тези личностни взаимо¬отношения, които нормалната психика ре¬шително отхвърля. Поетът е избрал един от пътищата, по които героят може да преодо¬лее своето драстично морално отклонение. Това е творба за етичното начало у човека, за правото да се даде на всеки възможност да преосмисли грешката си. Оттук и абсолютизациите в силно романтичните струи. Те са елемент от светоусещането на лири¬ческия субект, респективно автора, от ха¬рактера и темперамента му. Те са визия към действителността, към нравствено общест¬вените проблеми, към основни понятия ка¬то живот, смърт, бъдеще.
ВАПЦАРОВ – „ЧОВЕКЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ”
Вапцаровата поезия оста¬ва трайно обвързана с човека и неговата същност. В единствената му стихосбирка „Моторни песни” (1940) преобладават твор¬бите, посветени изцяло на човешката лич¬ност. Между тях се откроява „Песен за чо¬века”, една от най-популярните творби на Вапцаров. В нея мотивът за преобразява¬щата се човешка личност и за хуманното начало, което я движи напред, се осмисля в пряка връзка с житейските реални, с обсто¬ятелствата, които често подлагат на изпита¬ния универсалните човешки ценности.
„Песен за човека” е изградена в полемичен стил. Художественото пространство на есента се изпълва с новите стойности на поетичния диалог. В него участват два ли¬рически гласа. Това са гласовете на двама¬та опоненти - дамата и изразителя на авторовата концепция в творбата. Огласена е и темата на тази полемика: „Човекът на но¬вото време”, противопоставени са теза и антитеза, заложени съответно в разказа на дамата и на водещия разказвач. Спорът е насочен определено към нравствените цен¬ности на човешкия живот като зададеност, като определеност и като възможност за коренна промяна, за нравствен катарзис, който ще промени и оценката на човека за живота. Поетът не търси еднозначен отго¬вор или ясна формула за човешката стой¬ност. За него значими са универсалните критерии за смисъла на човешкото съществуване. Водеща поетична теза във Вапца¬ровата поезия е вярата в бъдещето на ху¬манното начало като извечна, универсал¬на вяра на Човека. Върху нея е изградена представата за „човекът на новото време”. Диалогът-спор между вярата и неверие-то в силата на човешката същност е вечни¬ят спор между светлината и мрака. Човеш¬кото съзнание винаги е било подвластно на съмнения и противоречия. Те пораждат и човеконенавистничеството, което изра¬зява позицията на единия лирически гово¬рител - дамата. Другият опонент обаче вяр¬ва в човека и изключителните му възмож¬ности да промени себе си при благотвор¬но влияние. Това не е наивно-романтична вяра, макар че се приближава до мотива за евангелските чудеса. Авторът не случайно посочва един особено важен фактор:
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
На пръв поглед несъвместимото „зат¬вор” и „хора” - „човек” всъщност подчертава нещо присъщо за Вапцаровата пое¬тична стратегия -да открива оптимистич¬ното дори там, където това изглежда почти невъзможно.
Екзистенцията на човека е съпоставена смислово с хляба („заквасен”, „замесен”) и така тя е въздигната като ценност. Естестве¬но се поражда надеждата за просветление и пречистване. Тук нравствено генериращ фактор се оказва песента: ... но своята участот книга по-ясна му станала с някаква песен. Духовният катарзис започва с преосмис¬лянето на извършеното деяние и причини¬те, довели до него. Социалният им харак¬тер е означен отново с митологемата „хляб”:
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш погрешно на гнило.
Обвързването на престъплението с дей¬ствителността не е опит за оправдание, а изясняване на взаимната обусловеност между човешката същност и житейските обстоятелства, житейската среда. Оттук и осъзнаването на възможността това да се промени изцяло, да се създаде една нова визия за света:
Ех, лошо,
ех, лошо,
светът е устроен! А може, по-иначе може...
Преосмислят се материалните и духов¬ните стойности на човешкия живот. Погле¬дът на лирическия герой е обърнат вече към духовното пространство, чийто поетичен израз е песента. Тя е ключово понятие във Вапцаровата поезия, което насочва към из¬висяването на човешката същност, устремяването й към светлината и духовната освободеност. Чрез песента прероденият ве¬че отцеубиец започва да възприема света в един нов образ, непознат допреди:
Пред него живота
изплаввал чудесен -и после
заспивал
усмихнат...
Пътят към нравствения катарзис у „зло¬дея злосторен” е пътят от злото към добро¬то, от мрака на душата, от слепотата й към просветлението. Преминавайки през без¬дните на греха и нравственото падение, ко¬ето е сродило човека с животинското, към желанието да пречисти душата си, лирическият герои осмисля сво¬ята съдба по нов начин. Песента му влива сила и го облагородява. С нея той създава своя нов вътрешен свят. Може би затова я запява „бавно и тихо” като нещо съкрове¬но.
Преображението на човека е всъщност пътят от демоничната до хуманната му същност или до възстановяване на нару¬шената хармония в нея. Този път е труден и сложен, защото човешкото същество често проявява слабост и не устоява на ин¬стинктите си, като става подвластно на тъм¬ната си страна. Винаги обаче има път към разкаянието и опрощението. Оттук започ¬ва съграждането на човека на новото вре¬ме. Възможността отново да бъде истин¬ски човек обаче е само в очертанията на духовното пространство. Реалността изис¬ква престъпилият законите да понесе нака¬занието си. Това е заслуженото възмездие за делата на човека. Новото в облика на героя се съдържа в поведението му по вре¬ме на трагичната ситуация. Смъртта е ос¬мислена като неизбежна, но без страх от нея:
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му станало светло.
Умъдреният поглед към края на човеш¬кото съществуване силно въздейства и удивлява онези, които все още не са дос¬тигнали до прозренията на Вапцаровия ге¬рой - човека на новото време, който е из¬минал пътя от мрака и слепотата на душата си до светлината на звездите. Позицията „мрак-светлина” изгражда нова визия за оценка на човешката съдба:
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята тежка,
човешка,
жестока, безока,
съдба.
Изнасянето на думите поотделно като ри¬мувани динамично стихове, дава възмож¬ност да се акцентира на смисловата им оп¬ределеност. Съпоставянето на съдба и звез¬да е явно търсено от поета, за да разкрие духовното израстване на своя герой, сякаш възкръснал в драматичните минути преди смъртта за нов живот:
„ Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден... ”
Човекът се възвисява чрез своята вяра и мечта за нов, по-добър живот и по-спра¬ведлив свят. Хуманният порив към това жа¬дувано бъдеще носи нравственото посла¬ние на самия Вапцаров, за който вярата е истинският извор за живот на човешкия дух. Тази вяра придава усещане за монументалност на картината с изправения към звез¬дите човек. Осъден, заставен да изплати греха и престъплението си, той не изпитва отчаяние и смъртен страх. Вътрешната му освободеност му дава самочувствие да надмогне трагичните обстоятелства. Чове¬кът е убеден, че животът ще стане „по-ху¬бав от песен”, че злото ще бъде победено с участието на хората, които като него вяр¬ват в смисъла на битката за един по-добър свят. Той мисли не единствено за себе си, за собствената си участ, а в един общочо¬вешки аспект осмисля земния път на човека. Смъртта засяга само физическото тяло, но Духът остава жив и част от Вселената, която е безкрайна. Именно това убежде¬ние влива кураж у героя на Вапцаров и по¬ражда необичайното в поведението му преди трагичния край:
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и
светло,
отдръпнал се, после запял.
Вместо ужас от смъртта, тук се появяват усмивката и песента. Духовната сила, из¬лъчваща се от този нов като личност човек, респектира дори палачите. Даже и „затво¬рът треперел позорно / и мрака ударил на бяг”. Връзката с възвишеното е изразена чрез одобрителното съпричастие на звез¬дите: „Браво, човек!” Поетичната идея на Вапцаров тук е очертана като утвърждава¬не на вярата в нравствената сила на Чове¬ка, преодолял злото чрез борба вътре в се¬бе си. Това всъщност вече е образът на чо¬века „на новото време”.
Песента на човека е израз на осъзнатата сила, заложена в хуманното начало на АЗ-а, способен да промени себе си и света към по-добро, да създаде мечтаното бъдеще, движен от възвишените си мечти. Песента въплъщава надеждата за справедливост и щастие. Чрез нея се побеждава смъртта, тленното в човешкия живот и се отключват звездните простори, към които е устремен той, „Човекът на новото време”. Дори след смъртта песента продължава да напира, безсмъртна като Духа на човека, жизнеутвърждаваща и извисяваща. Това поражда възторг от човешката личност у самия по¬ет:
Той пеел човека. -Това е прекрасно, нали?
Чрез прякото обръщение към него, чита¬телят е приобщен към човешката драма от позицията на лирическия говорител срещу опонента му - истеричната дама, неспо¬собна да осмисли процеса на преображе¬ние у човека като реално възможна, защо¬то се ръководи от негативното си отноше¬ние към него.
Вапцаровата творба възпява величието на човека — този, който тръгва от бездните на падението, от мрака на хаоса в душата си, а достига до великата хармония между човек и Вселена, изразена чрез силата на песента, пречистваща и прераждаща чо¬вешкия Дух, утвърждаваща основанието за вяра в хуманната природа на човека.
„Песен за човека” е апотеоз на духовно¬то себепознание на човека в драматичния му земен житейски път, изпълнен с явни изпитания за универсалните човешки цен¬ности и стремежи.
ВАПЦАРОВ – „ЧОВЕКЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ”
Вапцаровата поезия оста¬ва трайно обвързана с човека и неговата същност. В единствената му стихосбирка „Моторни песни” (1940) преобладават твор¬бите, посветени изцяло на човешката лич¬ност. Между тях се откроява „Песен за чо¬века”, една от най-популярните творби на Вапцаров. В нея мотивът за преобразява¬щата се човешка личност и за хуманното начало, което я движи напред, се осмисля в пряка връзка с житейските реални, с обсто¬ятелствата, които често подлагат на изпита¬ния универсалните човешки ценности.
„Песен за човека” е изградена в полемичен стил. Художественото пространство на есента се изпълва с новите стойности на поетичния диалог. В него участват два ли¬рически гласа. Това са гласовете на двама¬та опоненти - дамата и изразителя на авторовата концепция в творбата. Огласена е и темата на тази полемика: „Човекът на но¬вото време”, противопоставени са теза и антитеза, заложени съответно в разказа на дамата и на водещия разказвач. Спорът е насочен определено към нравствените цен¬ности на човешкия живот като зададеност, като определеност и като възможност за коренна промяна, за нравствен катарзис, който ще промени и оценката на човека за живота. Поетът не търси еднозначен отго¬вор или ясна формула за човешката стой¬ност. За него значими са универсалните критерии за смисъла на човешкото съществуване. Водеща поетична теза във Вапца¬ровата поезия е вярата в бъдещето на ху¬манното начало като извечна, универсал¬на вяра на Човека. Върху нея е изградена представата за „човекът на новото време”. Диалогът-спор между вярата и неверие-то в силата на човешката същност е вечни¬ят спор между светлината и мрака. Човеш¬кото съзнание винаги е било подвластно на съмнения и противоречия. Те пораждат и човеконенавистничеството, което изра¬зява позицията на единия лирически гово¬рител - дамата. Другият опонент обаче вяр¬ва в човека и изключителните му възмож¬ности да промени себе си при благотвор¬но влияние. Това не е наивно-романтична вяра, макар че се приближава до мотива за евангелските чудеса. Авторът не случайно посочва един особено важен фактор:
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
На пръв поглед несъвместимото „зат¬вор” и „хора” - „човек” всъщност подчертава нещо присъщо за Вапцаровата пое¬тична стратегия -да открива оптимистич¬ното дори там, където това изглежда почти невъзможно.
Екзистенцията на човека е съпоставена смислово с хляба („заквасен”, „замесен”) и така тя е въздигната като ценност. Естестве¬но се поражда надеждата за просветление и пречистване. Тук нравствено генериращ фактор се оказва песента: ... но своята участот книга по-ясна му станала с някаква песен. Духовният катарзис започва с преосмис¬лянето на извършеното деяние и причини¬те, довели до него. Социалният им харак¬тер е означен отново с митологемата „хляб”:
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш погрешно на гнило.
Обвързването на престъплението с дей¬ствителността не е опит за оправдание, а изясняване на взаимната обусловеност между човешката същност и житейските обстоятелства, житейската среда. Оттук и осъзнаването на възможността това да се промени изцяло, да се създаде една нова визия за света:
Ех, лошо,
ех, лошо,
светът е устроен! А може, по-иначе може...
Преосмислят се материалните и духов¬ните стойности на човешкия живот. Погле¬дът на лирическия герой е обърнат вече към духовното пространство, чийто поетичен израз е песента. Тя е ключово понятие във Вапцаровата поезия, което насочва към из¬висяването на човешката същност, устремяването й към светлината и духовната освободеност. Чрез песента прероденият ве¬че отцеубиец започва да възприема света в един нов образ, непознат допреди:
Пред него живота
изплаввал чудесен -и после
заспивал
усмихнат...
Пътят към нравствения катарзис у „зло¬дея злосторен” е пътят от злото към добро¬то, от мрака на душата, от слепотата й към просветлението. Преминавайки през без¬дните на греха и нравственото падение, ко¬ето е сродило човека с животинското, към желанието да пречисти душата си, лирическият герои осмисля сво¬ята съдба по нов начин. Песента му влива сила и го облагородява. С нея той създава своя нов вътрешен свят. Може би затова я запява „бавно и тихо” като нещо съкрове¬но.
Преображението на човека е всъщност пътят от демоничната до хуманната му същност или до възстановяване на нару¬шената хармония в нея. Този път е труден и сложен, защото човешкото същество често проявява слабост и не устоява на ин¬стинктите си, като става подвластно на тъм¬ната си страна. Винаги обаче има път към разкаянието и опрощението. Оттук започ¬ва съграждането на човека на новото вре¬ме. Възможността отново да бъде истин¬ски човек обаче е само в очертанията на духовното пространство. Реалността изис¬ква престъпилият законите да понесе нака¬занието си. Това е заслуженото възмездие за делата на човека. Новото в облика на героя се съдържа в поведението му по вре¬ме на трагичната ситуация. Смъртта е ос¬мислена като неизбежна, но без страх от нея:
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му станало светло.
Умъдреният поглед към края на човеш¬кото съществуване силно въздейства и удивлява онези, които все още не са дос¬тигнали до прозренията на Вапцаровия ге¬рой - човека на новото време, който е из¬минал пътя от мрака и слепотата на душата си до светлината на звездите. Позицията „мрак-светлина” изгражда нова визия за оценка на човешката съдба:
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята тежка,
човешка,
жестока, безока,
съдба.
Изнасянето на думите поотделно като ри¬мувани динамично стихове, дава възмож¬ност да се акцентира на смисловата им оп¬ределеност. Съпоставянето на съдба и звез¬да е явно търсено от поета, за да разкрие духовното израстване на своя герой, сякаш възкръснал в драматичните минути преди смъртта за нов живот:
„ Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден... ”
Човекът се възвисява чрез своята вяра и мечта за нов, по-добър живот и по-спра¬ведлив свят. Хуманният порив към това жа¬дувано бъдеще носи нравственото посла¬ние на самия Вапцаров, за който вярата е истинският извор за живот на човешкия дух. Тази вяра придава усещане за монументалност на картината с изправения към звез¬дите човек. Осъден, заставен да изплати греха и престъплението си, той не изпитва отчаяние и смъртен страх. Вътрешната му освободеност му дава самочувствие да надмогне трагичните обстоятелства. Чове¬кът е убеден, че животът ще стане „по-ху¬бав от песен”, че злото ще бъде победено с участието на хората, които като него вяр¬ват в смисъла на битката за един по-добър свят. Той мисли не единствено за себе си, за собствената си участ, а в един общочо¬вешки аспект осмисля земния път на човека. Смъртта засяга само физическото тяло, но Духът остава жив и част от Вселената, която е безкрайна. Именно това убежде¬ние влива кураж у героя на Вапцаров и по¬ражда необичайното в поведението му преди трагичния край:
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и
светло,
отдръпнал се, после запял.
Вместо ужас от смъртта, тук се появяват усмивката и песента. Духовната сила, из¬лъчваща се от този нов като личност човек, респектира дори палачите. Даже и „затво¬рът треперел позорно / и мрака ударил на бяг”. Връзката с възвишеното е изразена чрез одобрителното съпричастие на звез¬дите: „Браво, човек!” Поетичната идея на Вапцаров тук е очертана като утвърждава¬не на вярата в нравствената сила на Чове¬ка, преодолял злото чрез борба вътре в се¬бе си. Това всъщност вече е образът на чо¬века „на новото време”.
Песента на човека е израз на осъзнатата сила, заложена в хуманното начало на АЗ-а, способен да промени себе си и света към по-добро, да създаде мечтаното бъдеще, движен от възвишените си мечти. Песента въплъщава надеждата за справедливост и щастие. Чрез нея се побеждава смъртта, тленното в човешкия живот и се отключват звездните простори, към които е устремен той, „Човекът на новото време”. Дори след смъртта песента продължава да напира, безсмъртна като Духа на човека, жизнеутвърждаваща и извисяваща. Това поражда възторг от човешката личност у самия по¬ет:
Той пеел човека. -Това е прекрасно, нали?
Чрез прякото обръщение към него, чита¬телят е приобщен към човешката драма от позицията на лирическия говорител срещу опонента му - истеричната дама, неспо¬собна да осмисли процеса на преображе¬ние у човека като реално възможна, защо¬то се ръководи от негативното си отноше¬ние към него.
Вапцаровата творба възпява величието на човека — този, който тръгва от бездните на падението, от мрака на хаоса в душата си, а достига до великата хармония между човек и Вселена, изразена чрез силата на песента, пречистваща и прераждаща чо¬вешкия Дух, утвърждаваща основанието за вяра в хуманната природа на човека.
„Песен за човека” е апотеоз на духовно¬то себепознание на човека в драматичния му земен житейски път, изпълнен с явни изпитания за универсалните човешки цен¬ности и стремежи.