PDA

View Full Version : За повестта "Чичовци"



ViP_LaDy
05-04-2008, 14:53
Здравейте, имам една голяяяма молба: трябва ми малко информация за отделните персонажи в повестта "Чичовци" от Иван Вазов 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ 8-[ . Предварително благодаря!

hrisiiiiii
05-04-2008, 15:00
Виж това:

ВАЗОВИТЕ „ЧИЧОВЦИ”

Разкрепостените стойности на българския дух през 60-те години на XIX век раждат ренесансо¬вия смях на Вазов в повестта „Чичовци”, който, пречистен от носталгичния спомен за отминалото време на повярвалите в чудото на близката сво¬бода българи, отчетливо резонира в душите на Ба¬зовите герои, събрани за празнична литургия в пространството на църковния храм.
Но не молитвен шепот и смирение изпълва „хра¬ма” на човешката душа, а светлата гордост на дух, дръзнал да оскверни скрижалите на робството първо в душата си, да се издигне високо над ка¬нона и традицията с ироничната дързост на прис¬меха, за да съгради нов „храм” на българската разкрепостена душевност, нов „храм” на българска¬та вяра в чудото на свободата, „храм” на духа бъл¬гарски преди Освобождението, „осветен” от ду¬ховното превъзходство на Базовата ирония над време, епоха и нрави. Тя е „филтрирана” и пре¬чистена от личното пристрастие на автора към ду¬ховния облик на поколението българи, понесло в душите си голямата, по детски светла и чудотвор¬на вяра в една нова, непозната религия - свобо¬дата да повярваш в пречистващата сила на голе¬мия български ден, който предстои. Това е праз¬ничната камбана, която ехти и бие в душите на Базовите „чичовци”, сливаща радостния си звън с ироничния присмех на автор и герои.
Базовият смях пречиства духа на героите от нис¬ките страсти на епохата. Издига ги над тясната, регионално-битова рамка на времето, за да ги докосне - макар и само за миг - до високите пориви и националногероични жестове на „най-българс¬кото” време, белязано с трагичния блясък на смъртта, реквиемно възпято от Вазов в „Епопея на забравените”, но докосва и нас - следващите поколения - до време на предгероични жестове и страсти, до времето на „чичовците” и техния свят, изпълнен с антигероичен „порив” и „жертвени” - пародирани от автора - страсти.
„Чичовците” не могат да бъдат герои в онзи тра¬диционен, епически красив, жертвен смисъл, поз¬нат ни от „Епопеята” и „Под игото”. В този аспект те нарушават традицията. Превръщат се в антигерои.
Но в малкото, битово ограничено, тясно прост¬ранство на духа им струи светлият първоизвор на вярата в чудото, на вярата в българското освобож¬дение. Те носят светлината на бъдещия празник в душите си като предчувствие, като далечен тътен на празнична камбана, която оглася с радостна, светла превъзбуда единствено техните души и то цяло десетилетие преди властният тържествен звън на победата да проехти в душата на България.
Базовите „чичовци” носят в духа си светлия глас на свободата като пръв предренесансов знак за реално политическо освобождение. Усетили се свободни, те заливат храмовото пространство на душата си с ренесансова вяра в светлото бъдеще на духа си. И светлина - земна, греховно-красива, бликаща от глъбта на просветлените им с радост¬но очакване души - изпълва купола на църковния храм, събрал Базовите герои в първа глава на „Чи¬човци” за празнична литургия.
Бликналата радост в душата залива храма и из¬пълва не само небесния купол, но и човешките души с нови, непознати гласове, понесли ренесан¬совата карнавална пъстрота на духа като нов ере¬тичен празник на освободилата се от догмата на робството българска душевност. Истинско тържес¬тво на докосналия се до свободата си български дух като историческо предчувствие разкрива Ва¬зов в началото на повестта „Чичовци”.
Вътрешните устреми на събраното множество с цялата тържественост на искрящата от празнич¬ност душа се сливат с гласа на източноправосла¬вното осмогласие, за да преодолеят с многоцветието на усетената, почувствана свобода на духа аскетизма на помислите си, да изпълнят с „плът и кръв” поривите на душата си, пронизана с рене¬сансови предчувствия за свобода.
И чудото става. Пространствен израз на тази кипяща ренесансова „лава” в блесналите от праз¬нична превъзбуда души на героите Вазов открива в нетърпеливото желание да се замени тясната ра¬мка на църковния храм с по-широко обществено пространство, в което да се излее с цялата сила на устрема духът на кипналата ренесансова страст към свободата.
Нетърпелива и шумна, греховно изкусена от ми¬сълта за свобода, душата на българина бърза да напусне пространството на многолетния храм на робството, да надмогне традиционното усамоте¬ние и дистанцираност на духа. Бърза да слее многогласието на пробудилото се чувство към свобо¬да с ритъма на едно ново време, провокативно вписващо се в традиционните пространства на ХРАМА, МЕТОХА и женското УЧИЛИЩЕ, и със свет¬ската дързост на разкрепостени хора, търсещи об¬ществен хоризонт за духовното битие на свобо¬дата, красиво обсебила като мечта и непознато човешко самочувствие душите на всеки един от Базовите „чичовци”.
И те бързат към новите обществени пространс¬тва на духа си. Бързат към новата публична изповед на предчувствието за свобода, което прониз¬ва със светски шум и суета затвореното уедине¬ние на живота в женския метох, подлага на ерети¬чен присмех избора на Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът за училищни епитропи, за да може разкрепостеният дух на българина да намери най-адекватно място за дискусия - Джаковото ка¬фене.
Българинът е вече обществено ангажиран. Наме¬рил е място за обществена изповед, която в досег с тайните пориви на времето се превръща в дис¬кусия. Монологът на робски усамотената душа пре¬раства в диалог за човека и времето, въплътен в безкрайните „парламентарни” прения на „чичов¬ците”, чиято трибуна за обществена изява е Джа¬ковото кафене.
Духът на българина намира нова пространстве¬на материализация на търсенията си. Условното метафорично пространство на храма, тясно за ду¬шата на Базовите герои, е заменено с широката обществена рамка на градското, възрожденско кафене.
Времето за промяна, за бунт и свобода неудържимо нахлува в душата на „чичовците” и те изли¬зат от тъмната сянка на човешкото си уединение, за да впишат индивидуалността на българския нрав в новия тип обществено поведение, разколебаващ вечните стойности на робството. Вазов руши каноничния статут на робското време с ренесан¬совото обществено пристрастие на героите си към конфликтите на епохата от времето на предосвобожденска България.
Духът е разбунен. Статиката на робското време -преодоляна. И в това разлюляно от кипнали рене¬сансови страсти предосвобожденско духовно про¬странство Вазов вписва „галерията от типове и нрави български” като предчувствие за тайното съзаклятие на „чичовците” срещу бездуховността на „турското време”. Но неразбиращи единния по¬рив надуха български, те остават конфликтно раз¬делени в бунта си за светлия, ЕВАНГЕЛСКИ хори¬зонт на СВОБОДНОТО БЪЛГАРСКО ВРЕМЕ.
В устрема си да открият света с безкрайното любопитство на неизкушената, по детски вярва¬ща душа, базовите герои се докосват до тайната преобразяваща сила на човешкото достойнство. И тайнството на раждащото се достойнство на бъл¬гарската душевност се превръща в безкраен праз¬ник за духа на „чичовците”.
Напуснали неусетно света на робството, прек¬рачили тънката, невидима граница между светли¬на и мрак, душите им се раждат в празничната све¬тлина на нова вяра, на нови усети и предчувствия за БЪЛГАРСКО ВРЕМЕ. Но родени в тази светлина, с предчувствие за лично достойнство и свобода, душите на Базовите герои не носят точна мяра и критерий за себе си и света. И в предосвобожденската си непремерена страст за свобода те за¬почват шумно да съдят времето и света, съизме¬рими според детската си наивна вяра, единствено според своя „духовен” ръст.
Твърде измамна, пародийно преобърната, е представата на Базовите „чичовци” за собствена¬та им значимост в реалността на времето и епо¬хата. Не светът доминира над техния малък, току-що пробуден, човешки свят, а тъкмо обратното. „Чичовците” владеят с празника на душите си све¬та, доминират над него и определят мярата за чо¬вешко достойнство и свобода. Вазов съзаклятнически участва в детската им игра за подчиняване на времето и света на новата „чичовска” мяра за усетено и понесено предчувствие за свобода.
Духът им, пречистен от Базовия смях, надскача реалностите на българското робско време с ви¬соката мяра за свобода и човешко достойнство. Те вярват в стойността на предчувствията си, а Вазов скрито се смее над мнимата сила на духа им, която - макар и усетена - все още не е заво¬ювана като реално човешко достойнство. И Базо¬вият смях лукаво просветва в „дързостта” на Ха¬джи Смион, осмелил се да избере двамата „най-достойни” епитропи на училищното настоятелст¬во - Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът:
„ И аз дадох глас за тях, и пак ще дам, защото са достойни хора!”
Мечтата на героите във Вазовата повест „Чичовци” да бъдат достойни хора, с тайния копнеж на духа си да „летят” и достигнат нов хоризонт разкъсва „рамката” на робското бреме и разсича съзнанието им с бляна за соб¬ствено, все още незавоювано, достойнство, но сред приказно извисения свят на българската свобода, която с тайната жреческа си¬ла на съзаклятническия блян обединява духа им, превръщайки ги в колектив, в група. Мечта¬та и блянът създават „чичовското”, колективно съзнание на Базовите герои. Те носят б дълбоко потиснатия си и ограбен човешки мисловен свят тайната претенция да бъдат хора, да бъдат уважавани личности на своето време. Тайният копнеж на духа ги изравнява в пространството на неподплатената с реал¬ни стойности претенция за лично уважение и достойнство, която - от своя страна - пародийно смалява „духовния ръст” на мечта¬та им, а самите тях превръща в деца, участ¬ващи в непозволена тайна игра, в която всеки иска да бъде победител, за да въплъти пръв загубеното човешко достойнство на бълга¬рина. Но всеки един от тях забравя, че „игра¬та” на достойни хора се разиграва в робско НЕБЪЛГАРСКО време, което ги дарява с мни¬мо достойнство, но реално робско унижение. В пародийната игра на достойнство и свобода сред „чичовците” победители няма. Всички са победени от робското, небългарско време. Никой от тях не успява да се превърне във въплъщение на личностната мяра за човешко достойнство, но всеки подозира другия, че му отнема първенството в битката за дос¬тойнство и свобода.
Времето дискредитира и унижава човека, изпълва го с неверие към себе си и с недоверие към другите, превръща го в робска мяра на лип¬сващото му достойнство. Изпълнен с несвобода, човекът търси свободата си в битка с другите за несъществуващите стойности на личното си достойнство, в което самият той вярва миражно. И конфликтът му със себеподобния, с човека до него издребнява, превръща се в излишна, битова свада, а лич¬ностният конфликт с времето и епохата за човека и човешкото у него е принизен до пародийна детска игра, воюваща за човешко достойнство и свобода чрез битката за капчук на двама „достойни” българи - Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът. За тях „битката” за свободно българско време не е от осо¬бено значение, но примитивното отмъщение в битката със съседа е най-голямата личнос¬тна „победа” на духа им и „сериозно” доказателство, че и двамата са „свободни” и „дос¬тойни” хора.
Свобода и достойнство за българина няма. Той няма критерий за себе си и мяра за сво¬ето място в пространството на робското, НЕБЪЛГАРСКО бреме. Единствено играта на пародийна битка с времето и епохата доказва не само присъствието на все още живия български дух, но и високата трагична цена на унижението, платена чрез приемствената връзка между поколенията, които дръзват да търсят стъпканото си достойнство в „чичовския” робски мираж за свобода, отричащ чрез горчивия вазовски смях през сълзи света на робска България около себе си.
Претенцията за себеуважение и достойнс¬тво на всеки един от „чичовците” е трагич¬ният защитен механизъм, който ги извисява над комплекса им за малоценност. Те губят ре¬ална представа за своята самоценност и спа¬сително затворени в малкия си „чичовски” свят, издребняват в усамотението на тра¬гичната си мечта за достойнство и свобода. Появява се противоречие. Извисени миражно от художествения механизъм на претенцията високо над реалностите на времето, щаст¬ливата уединеност на „чичовците” се прев¬ръща в доказателство за ненужността на човека и неговото достойнство в робското време на несвободна България. В същия миг, в който пародийната игра на робското бреме с човека го превръща в мним, въображаем победител, той е обект на ново унижение.
Ясно е посочено мястото му. Той е несвободен, роб. Несвободният, робът, пародийно дискредитиран чрез мнимото, халюциативно изживяно величие на духа му, има смешната претен¬ция не само че владее света и то при условия, при които той не му принадлежи, но и да прекроява времето, според мярата на малкия си, издребнял, битово затворен и ограничен „чичовски” свят. Опитал се да „затвори” и „ограничи” времето в колективната мяра на „чичовската” представа за света, всеки Вазов герой търси ин¬дивидуалния път на утвърждаване и доминация на „чичовската” си самоличност. Присмивайки се над другите, той успява да въплъти трагич¬ното пренебрежение на епохата към самотна¬та претенция на малкия „чичовски” свят, да „пренарежда” картината на робското време, адаптирайки го към своите критерии за дос¬тойнство и свобода.
Но в контраста между робство и свобода претенцията на „чичовците” за човешко дос¬тойнство и самоуважение зазвучава с цялата трагика на реалното историческо време, ко¬ето не битува с адекватните си стойности в съзнанието на Вазовите герои, излезли извън „брега” на времето, превърнали се в неразбиращи зрители на събитията от своята историческа епоха. Тоест, сами, с дребния повод за конфликт помежду си - родовата вражда за капчук - отричат себе си, несъвместими с големия конфликт между човек и време. „Чичовците” се опитват „да придърпат” време¬то към себе си и своя свят, но със смешната и наивна провокация на изоставени деца. Заб¬равени от бремето, изолирани в малък, робски свят, те са щастливи от своето трагич¬но незнание за себе си, наложено им от пренебрежението на епохата, което не разбират и приемат за избраничество.
Трагично щастлив е в своето неразбрано унижение иронично пренебрегнатият от бре¬мето дух на Вазовите герои, които, усетили полъха на идващата свобода, носят предчув¬ствие за възкресение на собственото си човешко достойнство. Но в мига на творческия художествен акт то живее в ироничния присмех на автор и епоха над „чичовската” мнима битка с бремето в пародийно търсене на българското. Адекватно несъизмерима с реалностите на времето, претенцията за свобода на „чичов¬ците” пародийно девалвира хуманния им порив, преобръща ценностната скала на националноосвободителните идеи, а самите тях превръща в антигерои.
Действително Базовите „Чичовци” завина¬ги остават носители на предчувствието за свобода в художественото условно прост¬ранство на собствения си антигероизъм.

ViP_LaDy
05-04-2008, 15:06
:-) Благодаря