sexa_na_kompleksa
05-05-2008, 18:12
Ти май и друг път си правила тема за това ...
Само това намирам:
АНТИЧНАТА ФИЛОСОФСКА КЛАСИКА
Класическият период продължава вътрешното разслоение на философското знание. Така се определя дисциплинарното отделяне на физиката, логиката и етиката, което предстои през времето на елинизма. Смята се, че относително обективно свидетелство за Сократ се съдържа в най-ранните диалози на Платон. Сократ доказва,че мъдростта е незнание в смисъл на информираност, а е разбиране. Сократ си служи с 4 метода-ирония, майевтика, индукция и определение. Но това твърдение е изказано от Аристотел и подлежи на критика. Сократ е вярвал, че човешкият разум е част от някакъв световен разум. С това са свързани свидетелствата за т.нар. “демон” на Сократ. Сократическите беседи са предназназначени да събудят божественото у чове-ка, да отключат онто-логическия пласт у него. Те са демонстрация за неправотата на софистите. Самият Сократ не пише. За неговата философия съдим от три коренно различни източника: неговият ученик Ксенофан, диалозите на Платон, отделни изказвания на Аристотел. Идеята на Сократ е била да провокира хора, които смятат себе си за мъдри и в духа на софистите свеждат мъдростта да конкретното знание и да ги накара на техен собствен опит да преживеят съществуването на нещо, стоящо над конкретното знание. Ученик на Сократ едва на 20 г.става Платон. Школата, която основава Платон представлява цялостен религиозен, фил. и научен комплекс. Лекции на Платон никога не са се публикували. В диалога си “Федър” и от “Седмо писмо” научаваме, че е принципно невъзможно големите философски истини да бъдат записвани.Трите основни интерпретации на Платон са: неоплатоническа, романтична и модерна. Според неоплатоническата интерпретация в съчиненията на Платон не се съдържа единна философска теория. Романтичната оспорва неоплатоническата. В диалозите намира израз поривът към безкрайното, затова много от тях нямат финал и е избрана диалогичната форма. Модерната интерпретация е създадена в Тюбинген и тя доминира. Нейните тези са: диалозите сами по себе си не са достатъчни за да се разбере учението на Платон. В тях не присъстват най-важните учения, които са излагани устно в Академията. Платон твърде, че битието е единно - това твърдение предполага множественост. Учи, че битието е цяло и кълбовидно, следователно цялото и кълбото съставени от части. В съмнението и отрицанието Платон намира фундамент за истинското знание. Той отбелязва парадоксалната позиция на софистите. Той отрича битието и всички начини то да бъде мислено и същевременно ни учи. Отричането на знание е вид знание. За Платон битието трябва да се мисли само като единства на покой и движение,единство и множественост. Атомистите мислят битието и небитието физически, битието като атом, а небитието като пустота. Това, което прави Платон е, че преодолява физикализма на атомистите. Битието е идея, то се мисли противоречиво. Аристотел прави критика на платонизма която следва три направления: критикува неписаното учение за идеите, неписаните учения- учението на Спевсип и Ксенократ. Аристотел има съчинения по натурфилософия, биология, психология, етика, логика и др. Четирите причини за изменението според него са- материя, същност, начало на изменението и цел. Изменението е осъществяване на възможност. В съчинението си “За небето”Аристотел скицира астрономична картина на света.Космосът се състои от поредица концентрични кухи сфери, като най-външна е “първото небе”, а малката кълбовидна земя се намира в средата. За Аристотел душата е “първа действителност(същност) на организма. В съчиненията си “Никомахова етика”, “Голяма етика” и “Евдемова етика” Аристотел дава дефиниция на етическата добродетел-тя е душевна способност. Тълкува въпроса за щастието, удоволствието, разделението на благата, нравствения идеал за красота и доброта. С Платон в историята се появява идеята за философията, а след Аристотел имаме понятието за науката философия. С Арисотел тръгват началата на ред науки. Диалогът на Сократ се превръща при Платон в драма на идеите, в която понятията са актьори, а сценарият е диалектиката. Диалектическото движение може да се опише като преходи: теза, антитеза, синтеза. При това всеки синтез е нова теза и това продължава безконечно. Платон, ученикът на Сократ и Платон учителят на Аристотел е един и същ, но и едновременно различен човек.Един от върховете в историята на философските учения е Платоновата онтология. Тя за пръв път в европейската философия обособява отчетливо света на идеите от света на вещите. Според Платон истинско битие имат единствено идеите. Във вещите битието “присъства”. Идеята е принципът на вещта, основанието на нейното смислено съществуване. Светът на идеите е подреден в ценностна йерархия. В самите основи на космичното съществуване е заложено движението към доброто и прекрасното. Дори познанието на истината е зависимо от нравствените ценности. Философията на Аристотел до голяма степен заличава разликата между света на идеите и света на вещите, която доминира във възгледите на Платон. Предметът има основанието на своето смислено съществуване в самия себе си, но не доколкото е материален, веществен, а доколкото има форма. Във формата на предмета е зададено неговото космично предназначение, което се осмисля чрез отношение към първодвигателя. Телеологичните философски разсъждения на Аристотел са в духа на космичния светоглед. Християнството довежда да логическия предел противоположността между “отсамния” и “отвъдния”свят, която идва от философията на Платон. Космосът се разделя на две. Лунната сфера, която у Платон и Аристотел очертава границата между земното и небесното движение, вече отделя земния, греховен свят от небесата.
Развитие на античната философия
Античната философска мисъл възниква в края на архаичния период на Древна Гърция. Този период е съпроводен с дълбоки промени в обществения живот. През този период хората започват да излизат от родовообщиннатта зависимост, пред тях започват да се отварят нови хоризонти на развитие. Започва обособяването на градовете „полиси”, развитието на търговията, разцвета на културата, науката, изкуството. През този период възниква като последствие на „освобождаването на човека от неговата обвивка” – философската мисъл.
В такъв един полис – Милет в центъра на античната култура се заражда „зрънцето” на философската мисъл. За родоначалник и основоположник на античната, следователно и на цялата европейска философия е приет Талес. В този най-чист и първичен облик философската мисъл принадлежи към натурфилософията, основният предмет на изследване е природата. Природата е била единствената съществуваща научна област тогава. Талес очертава основният дух, облик и стил на философията. За натурфилософията основният научен метод е бил индуктивното търсене на Универсума. До голяма степен тази първа философия е била подвластна на мита, на митичното, до голяма степен това оказва влияние върху натуралистичните схващания. Та нали философията възниква от мита, от поезията, от музиката. Дори векове по-късно Хайдегер признава това. В тази своя първична форма философията среща стремежа на хората да излязат от тази своя зависимост. В такъв смисъл Талес поставя началото на рационалното възприемане на човека и природата. Талес поставя началото на прехода от мит към логос. Възгледът на Талес е първата сравнително ясна очертана разграничителна линия между митичното и теоритическото разбиране на света. Неговият главен мотив е, че в основата на цялото многообразие на действителността лежи водата, че всичко възниква от нея и в нея в последствие се връща. В учението на първия философ се осъществява прехода от митологичната представа за появата на нещата към идеята за общата и единна основа, на която лежат като техен логос. С него започва трансформирането на отделни митологични представи във философски идеи. Въпреки стремежа на Талес да откъсне човечеството от природната му зависимост в идеите му се чувства мистичното. В своето основно твърдение той определя водата като вечна, като божествена сила. Водата е единно начало, водата е общата основа. Той възприема водата като универсална, природна и сетивна даденост. Неговото учение развива философската мисъл към единството на субстанцията. С учението на Талес започва похода на философската мисъл през времето за достигане на истината за битието. За един от учениците на Талес, Анаксимен първичното начало бил въздухът. Както за Талес, така и за Анаксимен всеобщото начало е сетивно възприемаемо. Но за разлика от тях, Анаксимандър, един от най-видните ученици на Талес, възприел за единно начало „апейронът” – отдалечавайки го от някаква конкретност, той е отрицание на крайната единичност и абсолютната конкретност. Той е естествена крайна причина за съществуването на света. Като блестящо продължение на идеите за света е логосът на Хераклит. За Хераклит от Ефес светът е вечно възпламеняващ се и вечно загасващ огън. Този огън е самият логос. Чрез своя огън Хераклит реализира безкрайното многообразие от неща и явления по силата на своите собствени закони. Огънят според Хераклит е недостатъчност и излишък. Огънят се разлага в отделните неща и в това е неговото многообразие. Тази страна на природния процес Хераклит нарича „ път надолу”. И обратно загиването на отделните неща възстановява единната същност на всичко съществуващо, т.е. на огъня. Тази страна е „пътят нагоре”. Двете страни на природния процес са взаимосвързани, от тяхното редуване се осигурява вечността на космоса. Огънят е началото, не само като непосредствен източник на отделни неща. Той е общ, обективен принцип – първично по природа, субстанциално, а не просто темпорално начало – обективно основание, същност и причина, а не единствено генетически елемент, противно на първите милетски мислители. Чрез своята философия Хераклит развива философската мисъл в един нов път. Някои наричат неговата философия връх в развитието на йонийската школа. С основание можем да кажем, че „тъмният философ” внася светлина в света, чрез пламъка на своя логос, като закон на битието и космичния ред. Хераклит разчупва старите диалектически схващания за неподвижността на света, чрез своето диалектическо „panta rei” , „Всичко тече, всичко се изменя”. Той поставя схващането за изменението и движението на битието. „Panta rei” става всеобщ закон на битието и намира израз във всичко съществуващо. „Всичко тече” е велик философски израз, синтезиращ единството на вселената и човешкото битие.
Постиженията на милетските философи отварят пътя на философията за техните последователи от италийската школа, които доразвиват философията и я превръщат във връх на мисълта през античността.
Мисълта на представителите от тази школа е насочена към решаване на проблема за същността на субстанцията, дали тя е материална или идеална. С Питагор се поставя началото на италийската школа и питагорейския съюз. Своего рода Питагор поставя началото на философията като любов към мъдростта, той е „баща на философията”. Питагор разширява спектъра на философията като наука и тя заема важно място в обществения живот. За питагорейците от гледна точка на действителната философия, централно място заема идеята за числото като основа на битието. Според питагорейците човек може да се абстрахира от отделни сетивни свойства на нещата и да ги изрази посредством количественото им измерение на числото. Числото няма значение само като математически символ, то се схваща като всеобщ принцип на нещата и явленията в света. Числото едновременно прилича на вечното начало на милетците, но същевременно то не е непосредствен източник на субстрат. Числото е метафизически принцип, на който се формулират нещата от действителността. Както и при милетците, числото е материално психическа основа, на всяко число съответстват определени явления от действителността. Най-съвършеното число за питагорейците е десет. То се образува от сбора на първите четири числа. Първата четворка е източник на вечната природа. Космосът е устроен съгласно хармонията, а хармонията е сбор от числата. Интересно за Питагор е, че като основоположник на съвременното физично учение, наред с това развива идеята за прераждане на душата – метем психоза. Той разделя душата и тялото, като твърди, че тялото е неин затвор. В земния ни живот тялото пречи на душата и я потиска. То е източник на земното, грешното, лошото. След смъртта на тялото душата остава безсмъртна. Изключително оригинална метафизична онтология ни представят Питагор и питагорейците.
В гръцкия град Елея в Южна Италия живели едни от най-забележителните антични философи. Те основали елейската школа, която се отличавала със своята метафизична мисъл. Елейците Парменид, Ксенофан, Зенон поставят началото на чисто понятийната философия, зародиш на европейската рационалистична метафизика. Елейците схващат битието като абсолютно начало. Битието е всеобхватно. То е вечно, неизменно, равно на себе си. То е затвореното кълбо. Небитието не съществува. Ако съществуваше небитие, битието би било подложено на изчезване. То би било изменение и така не би било чисто битие, не би било абсолютно начало. Битието е то. То не се ражда и не умира. Движение на битието няма. Движението е измама на сетивата, то характеризира измамния сетивен свят. Мисленето е тъждествено на битието. Не е възможно мислене на небитието и съответно на измамното. Битието е противоречиво. Зенон успява да създаде „апориите” („Ахил”, „Стрела”, „Стадион”) за движението, противопоставяйки ги на Хераклитовото “panta rei”. Тези „апории” показват противоречието на движението. Чрез тях Зенон прави извода, че движението е немислимо истинно битие. Елейците определят света не само като живо, но и като материално разумно цяло. Чрез своята онтология Левкип и Демокрит търсят материалната същност на субстанцията. Чрез атомистичната си философия Левкип и Демокрит определят „атома” като абсолютно битие, а празното пространство, в което те се движат като вечно небитие. Атомите се движат по силата на необходимостта в нищото и се групират. Атомите са най-малките неделими единици битие, от които се съставят всички неща. Те имат качества, които се получават от големината, формата и разположението. Техните комбинации създават телата и веществата. Така битието и небитието се допълват в „исономия”. Философията на Демокрит и Левкип вярно и точно изследва явленията в природата. Те изграждат концепциите си върху хармонично единство с природата. Тяхната философия оспорва митологичните представи, подчертава значението на детерминизма като обяснение на космичното. Те доказват, че нищо не възниква от нищо, че всяко нещо води началото си от друго нещо, съществуващо реално. Светът притежава реални и обективни причини, обуславящи материалното му единство. Демокрит смята, че целта на живота е освобождаването от страх и страст, безметежната мъдрост – „евтимията”. Смята душата за смъртна, тя се разсейва след смъртта на тялото. Аристотел подчертава тяхната методология като най-методична и хармонична.
Безспорно най-голямо развитие в идейните възгледи има през класическата античност. Несъмнено този период не би могъл да започне без великото: „Познай себе си!”.
Чрез тези свои думи Сократ прави една нова крачка в развитието на философията. До този момент всички философи са търсели истината за същността на битието, някак „извън”, в заобикалящата ги действителност, някак в страни от човека сякаш той е безучастен от всичко случващо се. Сократ обръща погледа на философията „навътре”, навътре към човека. Той сякаш приземява философията от големия необятен Космос към света на човека, неговия собствен космос. Учението на Сократ има две основни изходни положения. Първото е прочутото „Аз зная, че нищо не зная”. Той е убеден, че това, което познава е една малка част от онова, което не познава. Мъдростта е преди всичко съзнанието за ограничеността на постигнатите резултати. Второто изходно положение е: „Познай себе си!”, схванато като върховна норма на човешката мъдрост. То не е обикновеното самосъзнание, а по-висша форма на поведение и познание. Да познае човек себе си, означава да открие в своите постъпки всеобщото, онази природа, която е присъща на всички хора. Всеки човек открива истинския смисъл на своите действия, в и благодарение на онази норма, която е обща за всички. И задачата на философията е да издигне нравствените постъпки на всеки човек до равнището на обществото. Несъмнено Сократ остава велик с умението си да води диалози, в които чрез метода на „акуширането”, майевтиката успява да доведе тезите на опонента си до противоречие и да докаже своята теза. Безспорно може да се отбележи, че Сократ е велик телеолог, търсил е обяснение на нещата посредством целта, залегната в тях. Несъмнено блестящ ум. Неоценен от съвременниците си, поставил началото на етиката, Сократ ще остане бележит авторитет във философската мисъл.
Като символ на епохата със своите забележителни постижения можем да посочим „великият”, „учителят” Аристотел. „Пръв дълг на философа е да поставя истината преди всичко”. Той разкрива истинското отношение на философията към Универсума. Аристотел създава силогистиката, като се стреми да твърди строгата научност на философското знание. Той поставя философията като понятие. „Учителят” за пръв път описва битието научно посредством „категории”. За Аристотел всичко съществуващо може да се опише в краен брой негови начини на пребиваване в света. В категориите ние мислим нещата, чрез тях ние ги изказваме, те са отглас на действителното битие. Според Аристотел те са десет: субстанция, количество, качество, отношение, място, време, положение, състояние, действие, подложеност на действие. Но мисленето не може да се задоволи само с тях и Аристотел не се задоволява и в търсене на още по-съществени определения полага традицията на цялото наше европейско мислене във формата на „хилеморфизма”: хилеморфизма е основното ядро на обективно идеалистическата философия на Аристотел. В учението за материята и формата, материята се дефинира като субстрат, като основа на всичко, а формата е основен „ейдос”, идея, духовна същност, която благодарение на своята активност актуализира възможността. Ако за обичайността е валидно формата да се вижда някак първа, а едва след това да откриваме материята, за Аристотел нещата не стоят така. За философското размишление формата е „душата” на предмета, образецът, по който се реди някаква вещественост, докато материята е онова, от което нещо става, такова каквото то е. Материята е отсъствие на форма, но в едно с това възможност за придобиване. Тази материя не може да бъде мислена реално, тя е неопределен субстрат. Аристотел иска да постигне пълната цялост между материя и форма – „ентелехията”. Според него това е целта на научното подхождане към света: „Не нещата каквито се виждат, а нещата каквито трябва да бъдат”. Безспорно най-великият сред великите в античната философия е „Божественият” Платон. С Платон започва съзнателната автобиография на философията. С Платон в живота на знанието покълва живецът, който търпи развитие и до днес и с право дава основание да наричат цялата наша философия – бележка под линията на Платон. Според Платон идеите са основни същности, поставени в йерархията на битието. Идеята е основна единица битие, умопостигаема същност. Идеите са форми, понятия, чисти същности. Те съществуват в отвъден свят, не са сетивни. Идеите са общото и те се проявяват в единичните сетивновъзприемаеми неща, като в техни сенки. Учението за идеите е фундаментал, но в западното мислене. Идеите са образци, чисти форми, които подлежат на „въплъщаване”, реализация, осъществяване, както елейското битие и Платоновите идеи са постигаеми само в ума и мисълта. Без тях няма мислене за конкретното. За Платон светът на идеите е постижим с усилие, което ни изтръгва от телесното и сетивното. Идеите населяват света, от който идват душите и се връщат, така душите имат истинно, априорно знание, но замъглено от тялото.
Както очите не могат да се насочат от светлото към тъмното, ако не се завъртят заедно с цялото тяло, така също за душата е невъзможно да премине напълно от настоящето докато не стане силна да се възвиси чрез съзерцание до съществуващото и до сиянието на съществуващото. За Платон небитието е материята, на която той противопоставя сетивния свят. В центъра на космологията на Платон е учението за „световната душа”. Учението за това, че душата е затворена в тъмницата на тялото. Според Платон никога не ще достигнем в достатъчна степен желаното, докато имаме тяло и душата ни е смесена с такова зло. Поради грижите за тялото ни не можем да достигнем до истинното. Желаем ли да разберем нещо в чист вид нужно е да се отделим от тялото и да наблюдаваме със самата душа. Онтологията на Платон е образец за цялата антична философия. Неговите идеи залягат в основата на много философски учения. С Платон походът на философията бележи своята най-блестяща победа пред същността на Универсума.