Биография - http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9_%D0%9A% D1%83%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8
виж тук - http://svetlina-consult.free.bg/statii3Ese_vurhu_za_uchenoto.html
Николай Кузански
Николай Кузански е немски мислител, роден през 1401 година в селището Куза, Северна Германия. Произхожда от бедно селско семейство. В Холандия изучава седемте свободни изкуства, философия и теология, класическите езици и литература. В Хайделберг се посвещава на правните науки, в Падуа се занимава с природознание, математика, геометрия, медицина. През 1423 година е удостоен с научната степен “доктор на каноничното право”. Две години по- късно е в Кльон, където продължава заниманията си по теология и получава сан на свещеник. През 1426 година е назначен за секретар на папския легат в Германия. От 1427 г. е свещеник и настоятел на църквата в Кобленц. Постепенно разширява ангажиментите си на деец на църквата. Оспорва светската власт на църквата, защитава ролята на “народната воля” и се застъпва за реформите на духовната институция и държавата. Като служител на папската курия работи за обединяването на Западната и Източната църква. Успоредно с това усилено се занимава с писателска дейност. Пише редица трактати, посветени главно на богословието и философията. През 1448 година е назначен за кардинал, а от 1458 е главен викарий в Рим. Умира през 1464 година в Тоди, Италия.
Литературното творчество на мислителя е богато. Автор е на множество произведения, като “За ученото незнание”, определящо основните насоки на теоретичните му занимания, “Невежият”, “Берил”, “На лов за мъдрост” и други. Целокупното дело на Кузански е противоречиво: закърмен с догмата на вярата, той е неин критик: висш сановник и деец на църквата и виден представител на науката; в учението му са на лице мистични и прогресивни философски идеи. Поставя под съмнение определенията на т. нар. катафатична теология, томисткия път за обосноваване на божественото битие, сляпото преклонение в авторитета, изкуствено построените метафизични гледища. Философията е “лов за мъдрост”, близка до изискванията на живота и чужда на “книжната мъдрост”. Догмите на вярата се крепят на общото съгласие, а философията е обективното изучаване на целокупната действителност.
В учението на Кузански се открояват две основни тенденции:
• обективноидеалистичното гледище на платонизма и неоплатонизма
• обективноидеалистичното гледище на пантеизма. Пантеизмът е логично насочен против трансцеденталността и креационизма, срещу геоцентричната представа за света и консервативно- догматичното разбиране на схоластиката и нейните статични конструкции и канони.
Безспорен е приносът му в диалектиката, която борави с постиженията на математиката. Кузански обосновава идеята за единството на безкрайно и крайно. Светът е безкрайна природа, в която няма граници, а центърът е на всякъде и окръжността никъде. Схващането за безкрайността във времето и пространството е дълбок пробив в космологията на средновековието и маркира нова насока в западноевропейската наука. Красноречив пример за диалектиката в света е съвпадението на противоположностите, илюстриращо всеобщото единство, в което всичко е самотъждествено- окръжността на максималния кръг е права линия, максималният триъгълник е права линия и т.н. Максимумът е обективният принцип във всеобщото единство; множествеността не съществува без причастността с единството. Но единството е и принципът на неповторимостта, на уникалността на съществуващото. Единичните неща са подобни по между си със своята неповторимост като такива и са неподобни поради неповоторимостта си. Подобно схващане опонира на господстващата идейна програма, изградена върху теоретичните определения на късната схоластика. Човешкото познание започва с усещането и въображението и завършва с разсъдъка и разума. То се реализира в непрекъснатото присъствие на незнанието на абсолюта. Извън границите на конкретните постижения остава респектиращата област на познанието. Човек се стреми да се освободи от собственото, си незнание, което, добре схванато, е ученото незнание. Подчертавайки неповторимостта, Кузански обявява човека като микрокосмос, който както в огледало и в снет вид отразява макрокосмоса. В човека светът реализира своето съвършенство, хармонията между временното и вечното. Философът защитава светския характер на културата и хуманистичните норми на духовния живот на обществото.
Дейността на Николай Кузански протича в преломен исторически момент.В Германия, родината на мислителя, и в Италия, с обществено-политическите условия на която е най-тясно свързана на феодалното общество и изменят социалнополитическата карта на редица западноевропейски страни.Възникват нови форми на духовен живот чрез вътрешно отдалечаване от идеологическата система на католицизма.Бързо се налага интересът към античността – в науката и философията, литературата и изкуството.Отива се към по-вярно и цялостно възстановяване на историческите постижения на гръко-римския свят.Върху образите на Платон и Аристотел – тези “царе на философията”, се хвърля нова светлина.
Засилват се усилията за освобождаване от властта на авторитета и от изкуствено поддържания престиж на теологическите догми, за утвърждаване на значението на опита и на заключението на разума и за уважение към творческата същност на най-висшето творение на природата – човека.Нов импулс придобива хуманистичното движение, което придава сила на вътрешната опозиция против порядките на Средновековието и неговата философия.Великото вдъхновение за тържеството на научното познание, което по-късно Джордано Бруно ще нарече “героичен ентусиазъм”, възпламенява духовете на цяла плеяда прогресивни мислители, вградили творческите си усилия за събарянето на импозантния католически замък на схоластиката
Николай Кузански е роден през 1401г. в Куза, селище в Южна Германия, разположено край р.Мозел.Той произхожда от бедно семейство – баща му е лозар и рибар.Голямата любознателност отвежда младия човек в Холандия, където усърдно изучава “седемте свободни изкуства, философия и теология, класическите езици и литература.В Хайделберг се посвещава на правните науки, в Падуа се занимава с естествознание, математика, география, медицина.През 1423 е удостоен с научната степен доктор по каноническо право.Две години по късно е в Кьолн, където продължава заниманията си по богословие и получава сан на свещеник.През 1426 е назначен за секретар на папския легат в Германия.От 1427 е свещеник и настоятел на църквата в Кобленц.Постепенно разширява своите ангажименти на деец на Църквата.В противоречие с традицията той оспорва светската власт на Църквата, защитава ролята на “народната воля” и се застъпва за реформиране на духовната институцията и на държавата – искане което от времето на английския мислител Уилям Окам често присъства в политическата история на редица страни от Западна Европа.Като служител на папската курия Кузански работи за обединяването на Западната и Източната църква.Успоредно с това той се занимава с писателска дейност.През 1440 се появява неговото първо голямо философско произведение “За ученото незнание”, което очертава основните насоки на теоретическите му занимания.Между 1442 и 1445 написва редица трактати, посветени предимно на богословието.Това спечелва още повече доверието на ръководните кръгове на папския двор и през 1448 е назначен за кардинал.Обаче неговата писателска работа предизвиква подозрения у отделния “правоверни” дейци и религиозни автори, което го принуждава да оборва мненията им.Излизат четири трактата, обединени под общото заглавие “Невежият”, в които гледната точка на обикновения човек оспорва теоретическите схващания на мислителите.Междувременно през 1450 е назначен за епископ на тиролския град Бриксен и за папски легат в Германия.По покана на Пий II от 1458 е в Рим, където е назначен за главен викарий.Николай Кузански умира през 1464 в Тоди( Италия ).
Цялостното дело на Николай Кузански е изключително противоречиво: той произхожда от бедно селско семейство, но става висш сановник и деец на Църквата; закърмен с основоположенията на официалната линия на католицизма, на практика допринася за подсилването на вътрешната опозиция против църковната институция;ръководен фактор на Римската църква, мислителят е ревностен служител на философията; неговият сан на кардинал и викарий изисква респект към старите догми на вярата, но заниманията в областта на науката култивират искрено уважение и преклонение пред знанието и го представят като един от най-крупните предшественици на естествознанието на Възраждането и Новото време; в неговото теоретическо дело са налице и мистика, и прогресивни философски идеи; то съчетава в едно немската метафизическа вглъбеност и италианското светско начало; той е едновременно духовен и светски човек, теолог и философ, мистик и учен, практически деец и крупен учен.Във всички случаи обаче той е борец против невежеството и назадничавостта , вътрешната отчужденост от знанието и студената разсъдъчност на формализма, страстен почитател на големите теоретически системи, живял с неутолимата носталгия по античността – по нейната философия, изкуство и култура, и с прозорливите надежди и перспективи на научното познание.
Днес е почти общоприето мнението, че “систематичното единство” на философията на Възраждането трябва да се търси в “интелектуализма” на учението на Кузански.Неговото творчество представлява ключов момент в културната история на Западна Европа, свързващ два различни исторически етапа: онова, което от истинското Средновековие все още остава в него, е универсализмът на християнството; това, което го дистанцира от него, е идейната му насоченост, даваща нови ориентири и вери критерии в духовния живот на западноевропейското общество.Дейността на този забележителен мислител отразява процеса на пълното разположение на схоластиката и на култивирането на нови духовни потребност и културни ценности.
Николай Кузански превъзходно разбира не само формалната противоположност, а и вътрешната разлика между вярата и знанието, отнася се критически към постулираните реалии в богословието, отрича томисткия път на обосноваването на божественото битие и прехода от абсолютното битие към битието на творението, поставя под съмнение определенията, предлагани в т. нар. катафатическа теология.Под влиянието на т. нар. апофатическа теология той не допуска възможността за положително определение на основното понятие на богословието, оспорва мнението на онези, умовете на които по собствения му израз са “сковани от авторитета на застарелите навици”, въздигнати в императиви.В неговите писания смело и като че ли на всеослушание неукият човек заявява, че не го ръководи никакъв авторитет.И макар да гледа на знанието като на път към смирението, той оспорва “книжната мъдрост” на образования, но откъснат от живота човек.Кузански пледира за такова знанието, което се крепи върху естествените фактори на живота и върху онази житейска мъдрост, която “вика по улицата”.Близостта на философията с живота й придава сила и е едно от условията на нейния възход.Затова пред изкуствено построените ненаучни схеми той предпочита непретенциозното гледище, предпазено от ангажиращото безкритично доверие към авторитета, пледира за житейската мъдрост която обаче се корени и в неоспоримите определения на философската мисъл.
Разбира се, подобно схващане не е отказ от философията изобщо.То е възражение на изкуствените метафизически построения, които отнемат озарението и блясъка на новаторското мислене, заменяйки ги със сухи и несъстоятелни постулати.Защото философията е “лов на мъдрост”.Защото норма на човешката мъдрост са онези теоретически положения, които са сигурно възражение на тривиалните представи и на претенциозните и безсъдържателни твърдения, лишаващи индивида от собствено мнение.С философията конвенционалните предразсъдъци за човешкото битие и света крепят на общото съгласие, философията предполага и изисква обективното изучаване на действителността.
В учението на Николай Кузански се открояват две основни тенденции: обективноидеалистическото гледище на платонизма и неоплатонизма, и на пантеизма, които не просто възпроизвеждат теоретически реалности на философската традиция, а притежават и конкретно-исторически смисъл.
Философът говори на максимум, който в универсалното си единство обхваща всичко съществуващо.Той не е даден самостоятелно извън множеството, не съществува независимо и извън конкретността, т.е. той е в конкретното множество.Както написаният на мъртвата хартия закон е жив в лицето на държавните, така според Кузански и в първото начало на света всичко е неговият живот, а времето – вечност, и творението – творец.Очевидно по своята форма схващането на философа притежава чертите на теологическата представа за света.Оперира се с определението за Бога като смислов израз на всеобщото единство на света.Понятието “Бог” изразява онзи краен момент или предел на съществуващото, който всичко е дадено като единствена реалност.Обаче това не е определението на Тома Аквински за бога, достижимо чрез конкретните проявления на творението.Пантеизмът деперсонализира Бога, възприема неговото тъждество със света, оспорва креационизма на представата за отвъдността на Всевишния.След живелия през ранното Средновековие Ериугена философът поставя на преоценка богословската догма за творението, слага знак на равенство между съществуващото и творенията, въплътено в Бога като целокупна действителност.Положениет за неограничеността на божественото битие във времето обуславя схващането, изразено преди това от немския мистик Майстер Екхарт, че Бог не е могъл да създаде света “преди”.Нали преди света не е имало “преди”?
Идеята за всеобщото единство означава по думите на философа “присъствието” на нещата в Бога и на Бога в тях.Многообразието не е резултат от творческата воля на Бога; то се осъществява от ограничението на абсолютното битие.А с това пантеизмът поставя на сериозни изпитания догмата на вярата.Дали изобщо творението се схваща като израз на божествената благост, или като резултат от абсолютната необходимост – това има значение единствено за вярващия човек.За философа пантеист доводите на креационизма са само наукообразни определения, лишени от логическо основание.Пантеизмът е едно от възможните възражения срещу геоцентричната представа за света, поддържаща дуалистичното противопоставяне между земното и небесното, на която противопоставя идеята за всеобщия динамизъм, пантеизмът противостои на консервативното и догматично разбиране за рязката граница межди отделните форми на действителността, изразено в статичните и застинали канони на богословието.Според отрицателната теология Бог не е нито Отец, нито Син, нито Свети Дух, понеже безкрайността – тъждеството на Бога и света – не е породена и не поражда, а представлява по думите на философа “ безначално начало”.
Значим е приносът на видния мислител в областта на диалектиката, която се намира между математиката и опита и дава благоприятна възможност на философската мисъл да формулира научни и общи синтетични определения за действителността.Диалекти ата има предвид постиженията на математиката, които обогатяват и заедно с това онагледяват теоретическите принципи на човешкото познание.Математиката е призвана да обясни смисъла на противоречието, в което намира реален израз отношението между противоположностите.На тази основа античното гледище за необозримостта на пространството се трансформира по същество в една диалектическа идея за безкрайността.По отношение на пространството безкрайността се представя като обективен модел съвършенството.И изобщо “движението” към цялото представлява движение към съвършенството.Диалектиче кия смисъл на пантеизма приема единството на безкрайното и крайното, безкрайността на максимума и неговата несъизмеримост с отделното.Благодарение на единството безкрайната линия, доколкото може да се мисли, се включва във всяка крайна линия.Понятието “безкрайност маркира отсъствието на краен предел, зад който не може да се отиде по-нататък.Светът е такава безкрайност, в която няма граница, а центърът е навсякъде и окръжността никъде.Оттук – отричането на ненаучните гледища на геоцентризма: схващането за т.нар. неподвижни сфери като последни “точки” на ограничения в пространството свят; представата за т.нар. неподвижен център и т.н..С идеите за безкрайността във времето и пространството се извършва дълбок пробив в космологията на Средновековието и се очертава съвършено нова насока в западноевропейската наука.Тя изоставя теологическата представа за завършеността и затвореността на света и в перспектива логически ще доведе до различна от Птолемеевата схема картина на света и до отричането на редица средновековни разбирания за света и човека.
Красноречив пример за диалектиката в света е съвпадението на противоположностите, което е налице, доколкото абсолютният максимум е всичко съществуващо и доколкото нищо не му противостои.То е илюстрация на идеята за всеобщото единство и на простия факт, че в абсолютното битие всичко е самотъждествено, че безкрайното е действителност на всичко, което е дадено като възможност в крайното.Нали окръжността на максималния кръг е права линия, максималният триъгълник е права линия и нали изобщо всяка геометрична фигура, мислима в неразличимите и необозримите си граници, е права линия?Също така, доколкото няма своя противоположност, максимумът е и минимум.Той напомня точката, която в “сгъстен” вид съдържа линията и всяко количество.Точката, която е целостността, притежава като първо конкретно проявление линията, в която няма нищо друго освен точки.
Идеята за съвпадението на противоположностите изразява самосъхранението на битието и като субстанция, и като редуцирано съществуване на множеството, т.е. като самотъждественост.Тя е точна алтернатива на схоластичната трансцендентност на християнската метафизическа мисловност.Нейният автор съзнава, че тя опонира на идейно-философската доктрина, изградена от средата на XIIIв. Насам, общо взето, върху теоретическите принципи на средновековния аристотелизъм.Не напразно възраженията против нея идват предимно от страна на привържениците на томизма.
Диалектическите идеи на Николай Кузански са изградени върху определението на максимума като принцип на всеобщото единство, стоящ над всички останали схващания.Защото единна е възможността, единна е действителността и множествеността не съществува без “причастността” си към единството, което е най-простата вечност.Принципът на единството е и принцип на неповторимостта, подчертаващ уникалността на съществуващото – тази особена, “неповторима единичност”, схваната като природа, която е същност на всичко, така както е неповторимо всяко конкретно нещо.Подобна единичност е същността като единствена природа.Неповторимостта има диалектически характер – тя изразява едновременно подобие и различие.Защото единичните неща са подобни помежду си със своята неповторимост като такава са и не подобни поради неповторимостта си.Този принцип изразява противоречието на неповторимостта.Сходното в нея е това, че всяко нещо е неповторимо.Такава неповторимост е присъща на всяко нещо.В единичността се изразява битието на всяко нещо.Всяко актуално е единично и винаги единствено.При всички възможни изменения на свойствата единствеността, неповторимостта на дадено нещо, се запазва.И в това именно се изразява битието му.Отделното е схванато не просто като отблясък на общото и същността както във философията на Платон, а и като негов конкретен и реален израз.По този начин проблемът за общото и единичното, безкрайното и крайното, получава нови измерения и принципът за битието придобива по-ясно очертан диалектически смисъл.
Човешкото познание, което започва с усещането и въображението и завършва с разсъдъка и разума, притежава обективна основа.Неговите форми съответстват на обектите, до които се отнасят.Те са взаимосвързани и взаимно обуславящи се фактори на познавателната дейност, насочени към постигане на истината.Обаче човешкото знание се реализира в присъствието и влиянието на незнанието.Извън границите на конкретните постижения на познавателната способност остава респектиращото присъствие на незнанието.Николай Кузански въздига идеята за ограничеността на собственото знание във всеобща гноселогическа норма.Човек се стреми да се освободи от незнанието си.Ала абсолютната необходимост винаги остава цел на неговото познание.Т. нар. учено незнание е адресирано към безкрайното и е несъизмеримо с нищо.То е и съзнанието на непостижимостта на абсолютното и безкрайното.Ако е добре схванато, незнанието е учено незнание.Извън пределите на знанието е не вярата, а “ученото незнание”, разбирано като всеобща норма на творческите начинания на индивида и ориентир в познавателната дейност.Такава е теоретико-методологичната алтернатива на догматично-схоластичното мислене.
Историческото знание на учението на Николай Кузански е в пълен унисон с постепенно утвърждаващите се изисквания на Възраждането и хуманизма.То приема, че от всички създания в природата човекът е най-висшето същество, отразяващо и въплъщаващо творческите й сили, че той е дейно същество, свободно в своя избор и отговорно за действията си.Той е великолепен пример за всеобщото единство на света, в което отношението между крайно и безкрайно изразява връзката между материалното и духовното.Нали като сетивност човекът е крайно, а благодарение на постиженията на творческите си духовни възможности – безкрайно същество?Той е като микрокосмос, който като в “снет” вид отразява макрокосмоса.В него светът реализира своето съвършенство и своята хармония.Той ще бъде наречен “втори бог” и висше същество, което, ако наистина е такова, е носител на онези добродетели, които сме свикнали да отнасяме до абсолютната природа.Индивидът е “човешкия Бог”, който създава елементите на своя свят.Неговото най-безкористно действие е “търсенето” на истината, в която се синтезират знанието и доброто.И човешкото щастие е в изкуството да се твори животът и открива радостта благодарение на рационалните начинания, които индивидът “носи” в себе си.Познанието спада към големите образци на човешката добродетел, но и нейните форми и прояви подпомагат достигането на висшите принципи на знанието и представляват “хлябът на интелектуалния живот”.Всяко действие се възнаграждава, когато стимулира разума и култивира доброто в индивида.Защитава се античният идеал за човека като мярка на нещата, светския характер на културата.Мислителят обръща внимание върху “царството на човека”, което оттук нататък ще оспорва “владенията” на Римокатолическата църква в името на един нов хуманизъм – хуманизма на Възраждането.В това именно е голямото историческо значение на научно-философското дело на
Николай Кузански.
дано свърши работа :-D