виж тези...
ЧОВЕШКОТО НАСИЛИЕ НАД ПРИРОДАТА В РАЗКАЗА “НЕЖНАТА СПИРАЛА” НА ЙОРДАН РАДИЧКОВ
Литературноинтерпретативн о съчинение
Даровитият Йордан Радичков е написал разказа “Нежната спирала” за да покаже престъпното насилие на човека над природата.”Всевиждащият писател” отново разкрива скрития смисъл и прониква в душата на творбите си.Той си спомня за покойният режисьор Методи Андонов,за който шипковия храст е живо същество.
Авторът иска да внуши на читателите,че човека е част от природата,а не нейн господар.Природата е тайнствена сила,която никога не може да бъде овладяна.
Всичко започва в един студен зимен ден,когато шейна с ловци криволичи през Лудогорието.На един от завойте се показва шипков храст,които идва за да погледне в душата на човека.Но за жалост в нея не се вижда нищо ново и добро,остава само насилието.
Дивата шипка трепна,трепнаха заедно с нея и лъскавите червени плодове,заиграха те като живи очи,сякаш не измръзнал храст бе пернат,а живо същество бе ударено с камшик през лицето.
Студ и пустош заобикалят пътниците.Изгубили интерес те търсят разнообразие в небесната шир.А там летят волни и красиви птиците.Змийско безсърдечие кара човека да зареди пушката си и да стреля по птиците в полет без дори да се замисли.
Ятото летеше спокойно и плавно,оня със сините очи се целеше спокойно в него и плавно движеше цевите на пушката си.
Спокоен и плавен е полетът на ятото,защото тяхно е цялото небе.Защото те нямат грехове.Нищо не смущава вътрешният им мир,защото те не са сторили нищо лошо на никой.Човекът няма съвест,а тя е окото на Бога в сърцето на човека.Произвеждайки гърма една птица от ятото се снишава за да види какво става н а Земята,неподозирайки,че това е гласа на смъртта.Гълъбът реди последователно кръг до кръг,спираловидно изписвайки “последната фраза на своя живот”.При падането на птицата върху снежно бялата покривка не се чу никакъв шум.Върху белия сняг алени капки кръв бяха очертали нежна спирала.Тази спирала е укор към нас хората и повод за дълбок размисъл и покаяние.Не човека облагородява природата,а тя него.Най-страшното безумие е да воюваш със своята Прамайка.Може би за това природата все по-често ни наказва със земетресения,наводнения,бо лести,епидемии,суша,мор.Но не природата е жестока!Ние не съзнаваме собствената си жестокост към нея.
Четейки разказа в нас трябва да се очертаят нежните кръгове и спирали на покаянието и дълбоко от душата ни да произлезе тиха молитва за прошка.Трябва да осъзнаем какво ни е позволено и какво не,ако искаме да живеем волни като птици.И като тях след смъртта да ни очаква вечен живот.
Има някои въпроси, които ще останат неразгадани, например въпросът за това кой е по-силен - човекът или природата. Сякаш човекът винаги се е борил срещу природата, винаги е искал да я опитоми, да я очовечи. Но тук откриваме противоречие. Та нима човекът не е част от природата? Вървейки срещу нея, ние вървим срещу себе си. А това не е ли безсмислено? Безспорно е, че човекът е най-развитият представител на живата природа. Странно е обаче,колко безразсъдно постъпва той спрямо света наоколо. А убивайки природата, не убиваме ли себе си? Или може би е по-добре, ако живеем сред пластмаса, стъкло и метал? Не ми се вярва! Човекът е част от природата и това трябва да остане така, защото тя е нашето минало, настояще и бъдеще. Кое е лицето на природата? Чрез разказа \"Нежната спирала\" от Йордан Радичков разбираме, че природата е във всяко същество и дори храст. Шипковият храст в произведението е оприличен на човек: \"Почти като човек... почти като човек!\" - човекът - символът на живота, на съзнанието, на разума. Но това не е истинският разум, защото човекът не е разумен относно света около себе си, той е нарушител на приридната хармония, а това не го прави по-силен. Така той губи и то не само света около себе си, но и своето собствено Аз. Опитва да се да избяга от реалността, а тя е, че той самият е лицето на природата. Някой би казал, че технологичният и научен погрес на човека го прави победител, но аз не смятам така, защото този начин на развитие е вид насилие върху дивото начало, което ни прави такива, каквито сме. А екологичните катастрофи? Те не са ли знак за нашата слабост, че не можем да възстановим разрушеното от нас? Защото да рушиш е по-лесно от това да създаваш. А най-лесното решение е да спрем да се опитваме да поправим нещата. Авторът на разказа сам доказва, че природата е във всеки от нас и че ако искаме а намерим нещо, трябва \"пак в себе си\" да се поровим, защото всички отговори са в нас самите. Като се замисля... разбирам, че човекът и природата винаги ще бъдат равни опоненти. Всеки от тях има своите оръжия и ги използва с пълна сила. Но човекът винаги остава завидим от природата и тя от него. И този кръговрат, тази спирала на на живота може би никога няма да се промени. Може би защото природата на човека е такава. А дали тя ще се промени някога? Не знам. Но знам, че битката продължава и човекът и природата стават все по-силни.Радичковия свят е странен,необича ен,изпълнен със знаци,които внимателният читател трябва да разчете,за да вникне в една разнолика действителност и да разбере правилно авторовите послания.Писате лят се вълнува трайно от проблемите за отношението на човека и заобикалящия го свят,за естествената сира на природата и насилието на човека над нея,за хармонията в света.Като любител на природата и ловец,Радичков познава в детайли полята,равнинит е и планините,и с опитното око на голям художник забелязва промените, които все по-често и по-трайно се виждат в околния свят и които събуждат основателната му тревога за оцеляването му.Човекът ,откъснал се от корените на вековната земя,заживял сред техниката и отчуждението на големите градове,все по-рядко се замисля за ценността на природата с нейните живителни сили и все по-неразумно и безотговорно унищожава нейните ресурси.С метафоризма на разказите си Радичков събужда размисъл за високомерието на човека към околната среда и за скритата заплаха,която таи природата- спокойна,изчакв аща,но вечно будна. Разказът \"Нежната спирала\" е представителен за Радичковото творчество.Той поставя въпросите за отношението между човека и природата и за съхраняването на вечните духовни стойности.В повествованието отношението към шипковия храст и простреляната птица се превръща в мярка за човешка нравственост. На пръв поглед в този разказ е една обикновена ловна история.Групата се връща от лов в Лудогорието.Път уването е тягостно и неприятно,защот о ги заобикаля една негостоприемна, дори враждебна природа.Това е първият сигнал за нарушена хармония между човека и заобикалящия го свят.Преобладав ащия свят създава мрачно тягостно предчувствие:\" Небето над нас бе сиво,вляво от шейната сивееше гора\"...В същото време околността е жива и одухотворена по особен начин. Радичков има необичаен поглед за видимия свят.Нетрадицио нно е движението наоколо:\"Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас,смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад,най- близките дървета подтичваха бързо,по- далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзията,че гората бяга назад с хиляди крака...\" Създава се едно особено,тайнств ено,приказно усещане у читателя.Природ ата наоколо е във вечно движение.Така \"внезапно\" пред хората изниква шипковият храст.Необичаен с многобройните си червени плодове на фона на бялата равнина,този храст поразява ловците,събужда недоумение,упла ха,странни усещания,размис ъл,вглъбяване в собствената душа.Шипковия храст е едновременно обикновен,тради ционен,заплашит елен, тайнствен.Безми слено и безотговорно конярят го удря с камшика си.В този момент шипковият храст като че придобива друга ,свъхестествена сила и особено значение.Той трябва да се защити-оживява и излъчва скрита заплаха.Храстът оживява ,за да се запази от ненужното насилие.Човекът изведнъж разбира ,че природата може да бъде гостоприемна,та ка и недружелюбна,ко гато я обидиш и нараниш..Храстъ т таи скрита неподозирана сила.Той гледа хората с хиляди червени очи,а човекът изтръпва под този проницателен поглед.\"Туй ще е някой вампир\"- това си мисли един от ловците.Обвинит елния поглед на шипката като че събужда чувство за вина у хората.Те не могат да се скрият ,не могат да забравят тази вина,защото храстът отново и отново се явява ,непрекъснато е пред погледа на хората,независи мо от разстоянието.До края на разказа шипковият храст ще стои сред бялата пустош и ще гледа хората обвинително,ще дразни тяхната съвест и ще напомня за тяхното лекомислие и безотговорност. Този тайнствен храст \"почти като човек\",събужда \"натрапчив спомен\" за друг подобен шипков храст\"загледан също тъй втренчено със стотиците си червени лъскави очи\".\"Срещата\" на Методи Андонов,известн а творческа личност,с този обикновен, традиционен за нашата природа храст,който се превръща в неговото въображение в тайнствен обект,криещ необикновени,тр удно уловими послания,е въведена в ретроспекция.Ка кво точно търси нетрадиционното му творческо въображение- силата и неразгадаемостт а на природата или господството на човека над нея;особените знаци,които дават обикновените неща,или заплахата,която крие обидената,наран ена,разгневена природа? Като чме ли шипковия храст кара човека да се вгледа навътре в себе си,да търси своите истини за нещата от живота.\"В съдбовния поглед\" на Методи Андонов се открива желанието на човека да вникне в тайните на природата ,да усети нейния пулс,да разгадае неразгаданите истини,да избяга от отчуждението иградската суматоха,да стане част от тази природа,да разбере живота. В характерния си стил Радичков не дава готови отговори на големите въпроси, а само ги поставя по един ненатрапчив начин;читателят сам трябва да достигне да интересуващите го истини.Всеки човек има своя шипков храст,който го гледа,преценява ,осъжда,одобряв а,играе ралята на коректив на съзнанието и поведението му. Човекът и природата се дебнат и изучават,дават си взаимно уроци,държат съзнаните си будно и нащрек:\" Втренчени един в друг\".. Остава тревожният въпрос за хармонията и нейното съхраняване,за съжителството на човека и заобикалящиа го сват.\"Ако поисках да намеря нещо,трябваше пак в себе си да се рове\"-тези думи на автора отвеждат към стремежа за себепознание,ко ето е най-ценния човешки опит.Трябва да се опази нравствеността ,да се съхранят моралните ценности в съвремието.Това е идеята ,която носи и третата среща ,разказана от Радичков- срещата с ятото диви гълъби,които \"се зараждат\" в \"сивото небе\" .Лекомислено ,без никакъв смисъл ,без нужда човекът убива една от птиците.Неволно ставаме свидетели на последния полет на гълъба .Полета към смъртта.Нарушен а е хармонията в природата,но човекът откъснал се от своите естествени корени,не разбира и не усеща това.Хората са свикнали да се изживяват като господари на природата и да вземат от нея това,което пожелаят.Капкит е аленееща се кръв ,които описват спирали в снега ,изведнъж се превръщат в символи- знаци,които природата дава на човешкото съзнание.Те са безсловестно обвинение при което разказвачът и другите ловци остават безмълвни.Хорат а усещат,че стават свидетели на нещо необичайно-на предупрежденият а ,които природата отправя чрез смъртта на птицата.Дали ще разчетат правилно знаците,дали ще се всушат в тревожния глас на земята-това зависи от запазването на хармонията и света като цяло: \"Всеки случай никой не посмя да пристъпи напред,за да разкъса или да понатъпче аленеещите нежни спирали на птицата\" Хората са изправени пред нещо необикновено ,но съдбоносно,коет о не разбират напълно.Гората като че ли е още по-недружелюбно сива,изчезналия шипков хаст застава на своя пост,червените капки кръв ярка се открояват върху девствено белия сняг,всички знаци-символи на предупреждаваща та природа се събират заедно. Тревога будят нежните спирали на убитата птица,която е оставила\"своето последно четмо и писмо върху бялата равнина\" .Авторът задава първия и последен директен въпрос в разказа:\"Може би тази фраза съдържа проклятие;може би съдържа някакво завещание към другите птици;а може би е само отпечатък на един внезапен финал?\" Човечеството трябва да се научи да чете знаците на природата,ако иска земята да бъде негова майка и в бъдеще.Авторът ни кара да отправим поглед навътре в себе си,да търсим истината,като отстояваме значимото и стойностното.Бе зразличието и лекомислието са събудили неговата тревога:\" постепенно започнах да чувам,че освен звърчетата звъни и откънтява тихо и нещо друга в душата ми,подобие някакво на небесна червена сълза,на шепот от стреснат шипков храст, и че душата ми започва да чертае и да усуква неясни,но нежни кръгове и спирали...\" Дали природата ни проклина или предупреждава; дали ни поучава или ни кара да учим нейния език,за да се върнем към корените си,които са дълбоко в нейната същност,и да се чувстваме не като владетели, а като частица от нея-струва си да се замислим върху това.