sexa_na_kompleksa
05-06-2008, 07:14
Виж това:
ИВАН ВАЗОВ - „ЧИЧОВЦИ”
СВОБОДАТА - НЕСПОДЕЛЕН КОПНЕЖ НА ЧОВЕШКАТА ДУША
Разкрепостените стойности на българския дух през 60-те години на XIX век раждат ренесансовия смях на Вазов в повестта „Чичовци”. Той е пре¬чистен от носталгичния спомен за отминалото вре¬ме на повярвалите в чудото на близката свобода българи. Емоционалната стихия на радостта отчет¬ливо резонира в душите на Базовите герои, събра¬ни за празнична литургия в църковния храм.
Вазов представя нов, непознат български свят, който свободно изявява поривите на духа си единствено в пространството на храма. Извън не¬го е несвободата, робството. Така още в нача¬лото на повествованието християнското смире¬ние е заменено с хедонизма на дух, който вече има желание да потърси свободата си и извън храма господен.
Микрокосмосът на човешката душа е материали¬зиран чрез святото пространство на църквата, къ¬дето всеки е сам със своята мисъл и тайните по¬мисли за бъдещето. Но не молитвен шепот изпъл¬ва този своеобразен „храм” на човешката душа в повестта „Чичовци” на Вазов. Там е събрана вя¬рата на един народ, представен чрез колективната общност на „чичовците”, в идеята за избавление от робство. Това е красивата им тайна, радостта на душите им. Затова и двоен е празникът за духа на Базовото „чичовско” общество по време на празничната литургия, в която жестовете, недоизказаните думи и грейналата светлина в очите на хората вече говорят за очаквано красиво бъдеще. Всеки бърза да заяви радостта си. Героите са по детски развълнувани. Душите им преливат от ра¬дост и от някакво особено, вътрешно озарение.
Две десетилетия делят Вазовите „чичовци” от ре¬алното освобождение, но те вярват, че празникът предстои. Авторът с умиление следи техните препир¬ни и детски възторзи. Той ненатрапчиво присъства навсякъде около тях. Коментира чрез иронията на своя художествен поглед различното между време¬то на „чичовците” - 60-те години, и реалното време за написване на повестта - 80-те години на XIX век.
Вазов се връща назад в спомените. Пътува мис¬лено из позабравеното наивистично минало на пре¬дишното поколение българи, на близките и родни „чичовци”, за да открие в контраста преди и след Освобождението различното в „погледа” на две поколения. За Вазов свободата е реалност, а за „чичовците” - таен копнеж. Самата мисъл за бъде¬що освобождение ги прави значими, превръща ги в достойни хора за самите тях. Те като че ли стават „съзаклятници” на един и същ таен копнеж, оста¬нал премълчан и неизповядан в душата на всеки от „чичовците”. Изпълнени са със съмнение и дълбок размисъл. Всеки подозира, че и другият принадле¬жи към тайното „съзаклятническо” общество на усетилите свободата си, но не е сигурен. Не вярва в добрите намерения на съседа и съгражданина си. „Чичовците” остават”затворени”в пространство¬то на своя копнеж и на своето съмнение. Появява се раздвоение в душата на всеки един от Базовите герои. Те остават на „кръстопътя” да изповядат сво¬ята „тайна” или като много други да приемат пози¬цията на адаптиращия се към условията индивид.
Желанието да оцелеят започва да доминира.
Базовите „чичовци” не могат да бъдат герои в онзи традиционен, жертвено патриотичен план, в който възрожденската литература интерпретира те¬мата за българския патриотизъм. Те носят идеята за освобождение в своето типично българско съзнание, но не могат да бъдат нейно субективно въплъщение.
Вазов намира различното в поведението на сво¬ите герои. Открива онова, което ги прави, едва ли не, носители на антигероизъм. Но това е друга глед¬на точка, друг художествен ракурс при интерпре¬тиране на основната художествена тема - Осво¬бождението на България - в предосвобожденската ни литература. Така Вазов защитава позицията на творец, написал творбата си през 80-те години на XIX век. Следосвобожденската българска действи¬телност формира нови художествени сетива и нов критерий на изображение.
Вазов вижда в художествените средства на па¬родията възможност за реабилитиране на българ¬ското в душата на „чичовците”. Те не могат да из¬воюват свободата на България, но могат тайно да мечтаят за нея. Пародиен израз на тази „тайна” меч¬та за бунт е поведението на подидаскал Мироновски: „Подидаскалът беше человек мълчалив и па¬зеше много тайни, затова учител Гатю само не¬му поверяваше бунтовните писма и вестници, които му идеха от Букурещ. Подидаскал Мироновски никому не ги четеше освен на г-жа Соломония, но тайно, а тя тайно обаждаше на госпожа Евлампия, а госпожа Евлампия още по-тайно обаждаше на г-жа Евгения - Полидора, която съв¬сем тайно съобщаваше това на всичките си мир¬ски роднини, които тайно Вече бяха казали на чорбаджиите, че трябва да се даде път на глав¬ния учител, който тайно имаше сношение с Буку¬рещкия комитет.” Редом с тази съкровеност на поривите към едно ново, непознато българско вре¬ме остава човешкият страх и естественият инстинкт за оцеляване. Вазов разбира раздвоеността на чо¬вешката им природа, открива психологическия мотив, определящ неадекватността на поведени¬ето им, искрено се смее над детски наивните „на¬ционално жертвени” жестове и „патриотични” декларации, но не търси причина и повод да ги оне¬винява. Господин Фратю произнася своята високо „патриотична” реч: „ - Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский лев! Liberte! О, Liberte, ще дой¬де времето и да царуваш в тия прекрасни места, дето се вей инферналний полумесец на наший петвековен неприятел и тиранин!... Доста роб¬ство и тиранство!...”
Те са хора с ограничен национален хоризонт на мислене. Времето и епохата остават извън битово „затвореното” им човешко съзнание. Всеки търси своята личностна изява в малкото обществено пространство на своя градец, като се представя за нещо значимо. Базовите „чичовци” сами „преоб¬личат” - травестират според пародията, - своята обществена изява. Представят се за това, което не могат да бъдат. От контраста между реално и мнимо представяне се ражда искреният Вазов смях над ограничения духовен свят на тези представители на своеобразен тип българско поведение.
Действията на Базовите „чичовци” са съзнател¬ни и личностно мотивирани според типа човешки нрав, който всеки един от тях художествено въплъщава. Те са и национално идентифицирани. Базо¬вите герои са българи. Остават носители на типово определени и маркирани категории българска нрав¬ственост.
Разпознаването на човешкия им нрав е в прост¬ранството на бита, което ги превръща в герои със „затворено”, битово определено национално съзна¬ние. В „затворената” рамка на предосвобожденския възрожденски бит се появява колоритът на чо¬вешкия нрав, който е провокиран от новите, твърде „модерни” и тайнствено причудливи за всички „чичовци”, националноосвободителни идеи на времето.
Свободата ги изкушава да изявят потенциала на своя нрав, който започва „инстинктивно”, а не целенасочено, да надхвърля тясно ограничената, битово „затворена” мяра за човешко поведение. „Чичовците” стават „модерни” в своето желание да „надскочат” бита и да се изравнят с новите по¬риви на епохата. Но това вътрешно раздвижване надуха остава „затворено”, дълбоко потиснато на¬мерение на човешката им природа. Причината е в ограничеността на съзнание и мисъл. Това са „ин¬стинктивни” реакции на пробудилото се национал¬но самосъзнание. Базовите „чичовци” са далечни и чужди на действителността, извън бита на мал¬кия си подбалкански градец. Но новата „модерна” идея за освобождение ги кара да потърсят връзка с външния свят, с всичко, което е извън тяхното битово обкръжение. Те съизмерват стойностите на битово определения си нрав не със света на българското, а със света на чуждото, „модерното” и непознатото. За тях български свят, извън родния градец, не съществува. Изживяват себе си и битовата „затвореност” на духа си като човешка мяра за българско присъствие в света на другите, откъдето - според „чичовците” - идват „странни¬те” идеи за свобода. Тя им е чужда, макар и при¬мамливо „модерна”. Свободата лексикално биту¬ва в съзнанието на „чичовците” като чуждица. Тя е „Liberte”, т.е. небългарско явление. Но това е раз¬бирането на „чичовците”, а не на Вазов. Неговата позиция е ясно очертана в закачливо ироничния присмех на авторовите му коментари над чичовщината.
Моментното оживление на чичовския дух е инс¬тинктивна реакция, не толкова за изява, колкото за оцеляване на човешките им нрави, представи и изградени навици за съществуване в познатите им ограничени рамки на бита. Адаптирането към новото, без промяна на бита и начина на живот, е инстинктивно оцеляване на нрава в границите на ограничено човешко съзнание. Затова не са малко примерите в повестта за проява на хамелеонство в поведенческите реакции на „чичовците”. Най-яр¬ко доказателство в това отношение е Хаджи Смион.
Всичко, което заобикаля героя, „инстинктивно” се отразява в съзнанието му. Той приема само външната, формал¬на страна на наблюдаваното, но никога не стига до собствен анализ и оценка. Хаджи Смион няма собствена позиция и лично мнение. Те не са му нужни. Чуждата ми¬съл е достатъчна. Инстинктивната му човешка природа твърде бързо се адап¬тира в пространството на чуждото, където се чувства уютно, поради своето оцеляване.
Нравът на Иванчо Йотата „инстинктивно” оцелява чрез агресивната самоза¬щита на честолюбието му, което - за разлика от Хаджи Смион - никога не се „оглежда” в света на другите, а само в прос¬транството на собственото си прими¬тивно самолюбуване;
Ако се сравнят двамата герои, инстинктът за оцеляване при Иванчо Йотата има много „по-затворен”, в условно худо¬жествено отношение, характер. Хаджи Смион, макар и привидно, е склонен да из¬слуша и друга гледна точка. При Иванчо Йотата това е невъзможно. Той е кате¬горичен в цялостната и тотална защи¬та за инстинктивно оцеляване на нрава и примитивната си човешка природа. Твърде ниски и грозни са страстите, ко¬ито носи в деформираната си душевност Базовият герой. Неслучайно скритата и дълбоко затаена завист и непреодолимо желание за мъст са част от инстинкта за съхранение и оцеляване на дребния търговец на „маслини от важна степен и с твърде способна цена” - Иванчо Йота¬та. Целият му малък духовен ръст се оглежда в маниакалната му страст да ве¬личае дребното и незначителното в би¬та, както случая с маслините, които са атрибутивен знак за бездуховността на героя.
Оцеляването на Базовите „чичовци” е рефлекс на ниската им природа. Но авто¬рът великодушно извисява очистителния смях на иронията си над ограниченост¬та на духа им, който - макар и с малък национален потенциал - остава завина¬ги български.
За Вазов те са българи, архибългари, ко¬ито и „модерните” идеи на времето не мо¬гат да променят. Макар че се пробужда желание за национална самоидентификация, като краен художествен резултат и то е следствие от неосъзнатия инстин¬ктивен рефлекс за оцеляване „чичовщината” в духа им. Това е само началото на пробудилата се мисъл за свобода. „Чичов¬ците” не са готови за нея, но ще я чакат с радост.
Мисълта за свобода просветлява души¬те на Базовите герои, но и задълбочава естествения им човешки страх. Те живеят в условия на робство. Съзнанието им е формирано в една несвоводна българска действителност. Тези фактори пре¬допределят „двойствеността” в поведе¬нието на „чичовците”, което е следст¬вие от дълбоко стаения им, но неизказан стремеж към тайното, сакрално за тях пространство на свободата. За тях тя е блян и мечта, но не и близка реалност.
„Двойствеността” в помислите и по¬ведението на „чичовците” е един от осо¬бените художествени белези на повест¬вованието във Вазовата творба. Но та¬зи особеност на героите и тяхното изображение е основен критерий за разгра¬ничение на повестта „Чичовци” от ос¬таналите прозаични произведения на Ва¬зов, интерпретиращи патриотичната тема за националната свобода. В това отношение „Чичовци” влиза в художествен контраст с повестта „Немили-недраги” и романа „Под игото”.
„Двойствеността” е същност на „чи¬човците” не само в отношението им към проблема: „робство и свобода”, но то е част от поведението им в бита, органи¬чен елемент на житейските им прояви. Ха¬джи Смион - хамелеонът - е въплъщение на „двойствеността” в нейната най-коло¬ритна и възможно най-цялостна форма за проявление, но тя е присъща и на остана¬лите герои, макар и не така открито заявена и художествено акцентирана.
„Двойствеността” е част от „общия дух” на „чичовците”. Тя е общото, свързващото между тях, на база на което се изгражда индивидуалното им различие. Вазов показва „двойствеността” на де-роите си понякога само чрез отделни фрагменти от речта им: „Не се бойте, братя, кураж! - каза господин Фратю, ка¬то се озърташе плахо.”; „По лицето на Миронча веднага се появи някаква решител¬ност. Той побледня.”; „Мини, Шанчо! - Каза Хаджи Смион, като гледаше настръхнал водата.”
В цитираните примери ясно е очертан контрастът между деклариран мотив за действие и реално поведение. „Двойстве¬ността” е органична част от човешката природа и същност на героите. Са¬мите те носят съзнание за нея, разпоз¬нават я у другия, но не коментират раз¬познатото. Премълчават истината за собствената си „двойственост”. Дават си вид, че нищо не е станало. Зад „маската” на незнанието се крие искрено любо¬питство, но и човешки страх. Сюжетното развитие на действието доказва две¬те линии в явното и скрито поведение на „чичовците”. След бурни спорове и неза¬читане мнението на другите, те отно¬во се събират в Джаковото кафене, за да продължат вечните си разговори, забра¬вили всички обиди и малки предателства.
Разминаването между думи и дела не ги тревожи особено. Всички са доволни, че са скрили явните си намерения и помисли. Няма обидени и засегнати, макар че всеки се смята за различно „прикрил” се от другите. Но всички „чичовци” се уеднаквяват в реакциите си при появата на он¬башията. Това не е само рефлексът на ед¬но унаследено робско съзнание, но и дъл¬боко затаено желание да се скрие тайни¬ят помисъл за свобода. Тогава Базовите герои се изравняват, усещат своята трагична зависимост от реалността. Единствено пародийният ракурс на изображение спасява „чичовците” от унизи¬телната ситуация. Те задължително „травестират”, т.е. променят поведени¬ето си, приемайки нови роли. Затова и принципът на травестиране заявява най-ярко пародийното в повестта „Чичовци”.
Преобърнати са стойностите на пат¬риотичната идея за освобождение. Реч¬та на г-н Фратьо, известна със знамена¬телната си фраза „Въздухът трепери!”, е пародийният негатив на речта на Странджата от повестта „Немили-недраги”. Онова, което е сериозно и възвишено в „Немили-недраги”, е снизено в „Чичовци”. Всичко, което в „Немили-недраги” кост¬ва живота на героите, в „Чичовци” извиква непреодолимо желание за бягство от ангажимент с обществено опасни идеи, пък било то и за освобождение на България. По-важно за „чичовците” е да спасят живота си, а не да го жертват. Те поставят значимостта на своето съ¬ществуване по-високо от идеята за освобождение. Тази гледна точка на Вазовите герои е част от пародийния принцип за травестиране, т.е. за преобръщаме и снизяване високо патриотичните, жертвени стойности на епохата. Самата конфликтност на сюжетното действие - свада, породена от разпрата за капчук, между Иван Селямсъза и Варлаам Копринарката - пародийно снизява пат¬риотичните стойности на големия наци¬онален конфликт - робство или свобода. Терзанията на национално жертвените съвести на Базовите герои от „Немили-недраги” и „Под игото” са непознати за „чичовците”. Те живеят в свой свят, да¬лечен и чужд на възрожденските предс¬тави за жертвеност и героичност, но български. Тази галерия от типове и нрави български Вазов представя като другото, различно измерение на българската предосвобожденска действител¬ност. Това е трагикомичното, пародий¬но лице на български нрав и характер, контрастно допълващо романтичния ореол на епохата, пресъздаден от Вазов в ро¬мана „Под игото”.
ПСИХОЛОГИЯТА НА РОБСТВОТО, РАЗКРИТА В ПОВЕСТТА „ЧИЧОВЦИ” НА ИВАН ВАЗОВ
Повестта „Чичовци” остава встрани от патетичната, героично-патриотична линия на изображение на недалечното историческо минало на предосвобожденската българска действителност. Тя не разкрива върховите изяви на националния характер, не изгражда примери за подражание, както например в романа „Под игото” или „Епопея на забравените”. По¬вестта „Чичовци” хвърля светлина вър¬ху делника на българина от годините на робството (60-те години на XIX век), из¬пълнен с еднообразие и изостаналост, за¬стинал в своята непроменливост. Неслучайно Вазовата творба носи подзаглавие: „Галерия от типове и нрави български в турско време”. То насочва към типова изява на българския нрав в епоха на робско унижение и човешко безличие.
Светът на чичовците се изчерпва със затвореното географско и духовно пространство на малкия провинциален градец. Външните събития проникват трудно и още по-трудно се приемат от гражданите като действително случили се. Вре¬мето няма никаква стойност. Застинало в своята неопределеност и непроменли¬вост, то не докосва съдбите на хората. Един от героите казва: „... сега, да речем, е лето 1868”. Тази реплика говори за липсата на каквато и да е актуалност и събитийност в техния живот. Вазов се отнася снизходително-иронично към този свят, който възприема едновременно като род¬но близък и нежелан в пародийния му вид. Чичовците живеят в робска действител¬ност и носят робско съзнание. Те имат па¬сивна нагласа Към света. Любопитни са да знаят какво се случва, но нямат желание да вземат участие в случващото се. Те са дребнави, понякога жалки, изостанали, смешни, ограничени В своите възприятия и оценки, но в същото време - жизнелюбиви и простодушни, по детски наивни. Тези Вазови герои нямат нищо общо с патоса и възвишеността на образите от героично¬то минало. Безобидният хумор на автора тушира крайните проявления на антигероизъм, ограниченост и посредст¬веност, но често пъти преминава в ирония, която макар и добронамерена, пародира поведението, нравствеността и принци¬пите на чичовците.
Страхът е определяща черта за Вазо¬вите герои. Той е в основата на робското им самосъзнание. Епохата предоста¬вя възможности за отвореност към външ¬ния свят, чувстват се възрожденските повеи, но робският страх пречи на чичов¬ците да заживеят истински с новото. Известията за случващи се събития не променят същността и начина им на мис¬лене. Дълбоко у тях е вкоренено усещане¬то за непроменливост и консерватизъм. Те се интересуват от политика, просвета и граматика - актуални теми за бре¬мето, но само дотолкова, доколкото мо¬гат да направят впечатление и да изя¬вят себе си пред околните. Разговорите им са безсмислени и не засягат важни теми от обществения живот. Дългите диалози разкриват максимално стесне¬ния им хоризонт, посредствеността и ограничеността на мисленето им. В раз¬говорите им водеща тема е бъдещата свобода. Тя ги кара да се чувстват значи¬ми. Чичовците търсят непрекъснато възможности за самоизява, като мисълта за свобода създава празничност в душите им. В същото време те остават любопи¬тни „зрители” на своето бреме и на пред¬революционните освободителни кипежи. Свободата е „чудо”, което предстои. Чи¬човците истински вярват в тайното про¬рочество на Мартин Задека „В десятата индикта ще стане”. Следят известията, които понякога достигат до тях, за¬губили своята актуалност. Мичо Бейзадето, пламенен русофил, непрекъснато говори за бъдещата победа на Русия над Турция.
За чичовците общественият живот е от особено голямо значение, защото човекът на Възраждането има нужда от общност¬та, за да утвърждава и изявява себе си. В малкия градец общественият живот е съсредоточен В Джаковото кафене, цър¬квата и крайградската местност Силис¬тра Йолу. „Обществото” обсъжда всички „важни” проблеми, като напр. мястото на йотата в българския правопис, сплетните в града, войните на Русия с Турция, кавгата между Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът. Тези сцени от повест¬та са изпълнени с много колорит и искрен хумор. Те разкриват жизнелюбивия дух на българина, жаждата му за познание, но и духовната му ограниченост, недоученост и наивност. Особено важни са „високопатриотичните” разговори, които обикновено се водят приглушено, „на ухо”, защо¬то робският страх диктува поведението на героите. Свободата, като нова идея за ограниченото съзнание на чичовците, не може да отнеме и заличи вековно напластявания страх от поробителя. Сама¬та мисъл за свобода е толкова нова и опи¬яняваща, че в някои моменти надхвърля разумността и трезвата практичност на чичовците. Тя е нова надежда за бъде¬щето. В същото време, за тях свобода¬та е провокиращо съзнанието понятие, назовано с красива чужда дума, дошла от външния свят. Саможертвата в името на свободата е чужда за чичовци¬те. Те не са способни да превърнат мис¬лите си в дела. За тях четата на Филип Тотю е някъде далеч, от друг свят, с кой¬то те нямат нищо общо. Отношението към свободата разкрива най-точно робската психика на чичовците. Мирончо че¬те „Горски пътник” и мечтае за свободата („Свобода, свобода, това ми дай ти...”). В моменти на духовно освобождение чи¬човците са готови да мислят и говорят на глас за свободата. Патриотичният им дух, приповдигнат от изпитото вино, се проявява на Силистра Йолу. За свобода¬та се говори високопарно и с много жар. Речта на г-н Фратю е ярко свидетелст¬во за духа на времето: „Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ех¬тят от реванието на балканский окований лев!” Неговата високопатриотична и емоционално приповдигната реч би звучала доста по-внушително, ако не съдържаше скритата ирония на авто¬ра. Произнесена от Вазовия герой, по-скоро за забавление, тя губи своята стой¬ност, превръща се в смехотворно подо¬бие на истинските възрожденски идеали. Ораторското слово на г-н Фратю от по¬вестта „Чичовци” е пародия на речта на Странджата от „Немили-недраги”. Докато в думите на Странджата има дълбоко изстрадана жертвеност и истински копнеж по свобода, то речта на г-н Фра¬тю е низ от ефектни думи, предназначе¬ни героят да направи впечатление пред леко пийналата компания. Всяка опас¬ност, била тя и само предполагаема, ги кара да забравят въодушевлението си.
Смелостта им изчезва при появата на он¬башията: „Но войнственият изглед на дружината се разтури като от магическа тояжка при вида на аления фес на онбаши¬ята...”. Само минути след знаменитата реч, Която би трябвало да пробуди пат¬риотизма на присъстващите, с пълна си¬ла се проявява принизяващият страх и робското им малодушие. Заптието прекъсва патриотичните стремления. Вазов рисува детайлно състоянието и поведе¬нието на чичовците в този момент. Дейс¬твията им са силно иронизирани, обра¬зите наподобяват карикатури, а реакциите на героите говорят за една важна черта на характерите им - двойстве¬ността, формирана в условията на робс¬твото и свързана със страха, който оп¬ределя поведението им. Чичовците искат да се представят за нещо, което не са, за да скрият истинските мотиви за дейс¬твията си. Много често това ги прави жалки и недостойни. Страхът често е причина за техните Колебания и нереши¬телност, за липсата на ясна позиция, за отсъствието на деятелност. Страхът ги кара да имат едно лице за пред близките хора и друго - за пред чуждите. Тази раздвоеност изключва ясна позиция и следването на определени принципи и идеали. Чувството за самосъхранение е много по-силно от каквито и да било об¬ществени задачи, Хаджи Смион е типич¬ен пример за хамелеон. Във всеки момент той е готов да промени мнението си, за да избегне конфликтите или да се скрие от проблемите. За чичовците е по-удоб¬но да не разбират, за да запазят спокойс¬твието си. Светът за тях е силно субективен - такъв, какъвто съществува в соб¬ственото им съзнание. Появата на зап¬тието при разходката до Силистра Йолу „отключва” човешките им недостатъци и събужда у всички отчаяние и страх: „всички с ужас” гледат заптието; орато¬рът е „вкаменен и недвижим като древна¬та Галатея”. Естествената им реакция е да се скрият: „Хаджи Смион се сгуши зад дебелия дънер на ореха; Хаджи Атанасия се затули зад Миронча”. Всички са онемели и смаяни. Те не са способни да поемат от¬говорност за действията си, още по-малко за мислите и чувствата си в този мо¬мент. Най-малката опасност ги връща към благоразумното примирение. По-страшното е, че са готови да търсят виновник, за да се освободят от отговор¬ност. Хаджи Атанасия произнася „суро¬во”: „... Който е надробил попарата, той да си я яде...”. Чичовците се дистанцират от опасността, за да съхранят спокойствието си. Тази житейска позиция, форми¬рана в робската действителност, ги пра¬ви дребни и жалки. Героите се намират в детството на своето духовно развитие, което поражда желанието им да се скрият и да избягат (ако може и от себе си), но не и да поемат отговорност за постъпките и последствията от тях. От пламенен патриот г-н Фратю се превръ¬ща в жалък празнодумец. Поведението му изцяло противоречи на „жарките” емо¬ционално приповдигнати слова, с които иска да внуши сила и смелост у присъст¬ващите: „Не бойте се, братя, кураж!”, „Не се грижете, братя, свободата иска жерт¬ви...”, но в същото време се озърта „пла¬хо”. При първа възможност бяга ,,като дим”, ,като един африкански ураган, като един вихър”.
Случката в Силистра Йолу разкрива не¬съответствието между гръмките думи и жалките действия на Вазовите герои. Те желаят да бъдат част от модерния свят, в който свободата е важна нрав¬ствена категория, но затвореността и ограничеността на съзнанието им, вро¬деното чувство за самосъхранение им пречат да възприемат като своя нуждата от промяна. Вазов се надсмива над реакциите и неадекватното им поведение. Без да ги оневинява, той търси мотиви¬те за този тип поведение в условия на робство. Чичовците не са способни да променят себе си, не могат да излязат извън рамките на духовната си затворе¬ност и да приемат желанието за промя¬на като вътрешна необходимост. Затова всяка опасност нарушава духовното им равновесие, а страхът и благоразумното подчинение определят поведението им. Робството е формирало активни адап¬тивни способности, които определят двойственото им поведение. То е обект на Базовата ирония. Раздвоението до го¬ляма степен обяснява поведението и реакциите на героите. Те се чувстват удобно в двойствените измерения на своя жи¬вот. Страхът е този, който ги разделя, а двойствеността ги събира отново в общество, когато „вчерашните извънредни събития” завършват с благополучен край. Ежедневието предполага прикриване на истинските им мисли и привидно пренеб¬регване на робските порядки. Неслучайно финалът на творбата е художествено об¬вързан с началото на повествованието и с водещия мотив за безвремие и застиналост на нравите. Той обобщава робската психика на героите: „... вратата се от¬вори и онбашият влезна вътре и седна. Всичките мигом се спотаиха, като стори¬ха темана на турчина...”
В малкия и ограничен свят на чичовци¬те възрожденските идеали и патриотич¬ните идеи са преобърнати, а героичността и женствеността, разкриващи духов¬ните измерения на епохата, са далечни и чужди категории. Без да се гордее с те¬зи герои, Вазов ги представя в истинския им облик - с дребните и по-сериозни недо¬статъци, но и с жизнеустойчивостта, съхранила ги в епохата на робството. Това е и едно от посланията на повестта „Чичовци”.