CataclysmicAbyss
05-06-2008, 12:05
"Ниагара - чудото на природата"
Алеко Константинов
Алеко Константинов е пътеписец,който търси и открива красотата и хармонията в природата.С голямо умение и художествено майсторство той рисува в пътеписа "До Чикаго и назад" грандиозността и величието на Ниагарския водопад.Вълнуващи,изпълнен и със звукове и багри,са страниците на творбата,в които Алеко описва това чудо на природата.Душата му е изпълнена с възхищение и преклонение,истински щастлив е,че може да види този природен феномен.
Да види Ниагара е детската мечта на Алеко и най - накрая тя се осъществява.За да разкрие красотата на това природно явление,пистелят описва външното въздействие на видяното.Споделя,че е обхванат от "нервозно напрежение" и "нетърпелива жажда" час по скоро да зърне Ниагара.
За да предаде още по - силно своето вълнение,авторът използва сравнения.Не се е женил,но "момакът отиващ под венчило" сигурно изпитва подобни чувства.Толкова силно е желанието на пътеписеца да види водопада,че дори ако свети Петър му отвори вратите на рая,той категорично би му казал:"Махни се с твоя рай,остави ме да видя Ниагара".Пропътувал хилядите километри,той не би се спрял докато не се наслади на тая чудна картина.Всички,които са видели вече Ниагара - според Алеко са щастливци .Той изпитва благородна завист към тях.Но особено впечатление му прави една осемдесетгодишна жена,осъществила може би последната си мечта.
Алеко не бърза да разкрие това великолепното творение пред читателя,макар че мислите му летят напред и въображението му рисува очакваната картина.Слуховите представи,създадени от доловения шум,извайват все още невидимия образ на водопада.Глухото бумтене на падащата вода загатва не само за приближаването на водопада,а и за силата и мощта на водната стихия.
Напрежението на пътеписеца расте,то се предава и у читателя.Чува се подземното бумтене на водата,което все повече се усилва.Описанието е одухотворено:"...и водата, мътнозелена изиграла си вече ролята,уморена,но още запенена,отива лениво на почивка към водопада"...
Удовлетворение и щастие предизвиква дългоочакваната поява на водопада,Алеко възкликва:"Ето го!"Ниагара!Пленително красива,толкова изумителна,че на пътеписеца му е трудно да определи какво точно изпитва:"Не учудване,не възхищение,не.Едно безгранично благоговение бе отпечатано по лицата на всички".
Пътеписецът не започва да описва картината,а първо спира вниманието на лицата на хората,те са бледи,сериозни,изтръпнали от гледката.Толкова съвършена е красотата на природата,че никое изкуство не може да я пресъздаде - нито фотографа,нито словото,нито четката на художника."Който може нека я фотографира,нека я нарисува!.....Аз не мога."Алеко пресъздава свой образ на великолепната Ниагара.Той рисува водопада с такова мйсторство,че читателят може да си представи прекрасната гледка,без да е бил там.
Мястото,където туристите наблюдават е панорамно.Зад каменната ограда падат "буйни ,къдрави снопове разпенена вода".Чува се силно бумтене,над водата се издига воден прах.Гледката е едновременно красива,страшна и величествена.Природата поразява със своята сурова хубост,сила и съвршенство.Пред нея човек е слаб и безпомощен.
Пътеписецът е щастлив,защото Ниагара е осъществената му детска мечта.Искреното и възторжено описание на водопада налага сравнението между света на човека и неповторимостта на прирдата,близостта,която облагородява човешката ни същност.
Величието на Ниагара
Ал.Константинов “До Чикаго и назад”
В пътеписа си “До Чикаго и назад” авторът Ал. Константинов ни показва начина на живот в другите части на света.Показва ни забележителностите,които пленяват човека.Пример за това е Ниагарския водопад.
Ниагара е едно съвършено творение на природата,а природата е така необятна и величествена,така непринудена и чиста.Нима красотата й не надминава всичко останало,дори и величествените сгради издигнати от човека.Алеко Константинов внушава разликата между величието на Ниагара и цивилизацията.
С наближаването на водопада се чува силно бумтене,което с всяка измината секунда,с всеки изминал миг се усилва и превръща в мощен тътен,заглушаващ всички други звуци.Тътн,които възпрепятства да се чуе и най-близкия звук.Изумените наблюдатели отчаяно се мъчат да го преодолеят.Трябва да крещят за да се чуят, “Нещо ври,кипи,беснува се,гърми,като че потърсва цялата околност...” чрез тези думи Алеко ни помага да си представим страховитата сила и мощ на гиганта.
Сред тътена-една вечна,неспирна въртелешка,бясното движение на тази “кипяща пенлива маса” сякаш няма да спре никога.Снопове води и пяна падат,разотиват се,а след тях идват други и други и всичко се повтаря с такава скорост сякаш се стараят да стигнат първи.На свой ред и те умират за да не спре кръговрата.
Динамиката е така важна за Алеко,тя е смисъла на живота.С тази динамика,той ни кара да потръпнем от това вечно движение.
Долу,ниско водопада кипи,появява се едва зрима светлинка и колкото повече се издига нагоре,толкова по-красиво изглежда.Отначало като “елмаз прах”,а след това като прозрачна пара,която при докосване на слънчевите лъчи образува чудно красив мост над тъмната бездна.Мост,който е “полукръгла небесна дъга”,потопил двата си края в мътната вода.Водата долу “изиграла ролята си” прелива до мътно зелено.Като един живот замиращ и угасващ тя губи цвета си.”Едно безгранично благоволение” е изписано по лицата на посетителите.Те са пленени от Ниагара,от неговото величие и красота.”Като че не пред творението боже,а пред самия бог бяха изправени!...” с това свое сравнение Алеко изразява своето възхищение и преклонение пред тази дивна игра на природата.
Видял и почувствал красотата на природата Алеко Константинов я предава и на нас,за да се преклоним пред тази красота,величие и блясък.За да ни убеди,че по-велико нещо от природата-майка и създателка на тази земя няма.Най-малкото,което ние можем да сторим за нея е да обичаме,уважаваме,а тя ще продължава да ни радва с великолепните си творения.
Алеко Константинов
„До Чикаго и назад”
Пред чудото но Ниагара
(Съчинение – разсъждение)
Алеко Константинов пише различни про вид произведения. Едни, от които са пътеписите. Той успява майсторски да въведе читателя в темята и да му предаде всички свои чувства и виждания.Именно пътеписът „До Чикаго и назад” ни кара да усетим тези чувства, да разберем живота на другия свят, да усетим полъха на красивото и необятното, олицетворяващо се в чудото на природата – Ниагарския водопад.
В какво се състои чудото на Ниагара? С какво тя е по-различна от другите водопади. А ето го и самия отговор:чудото се състои в необятната неземна красота на Американския водопад.Бушуващите силни води, се хвърлят от високо сякаш се гмуркат и се разхвърлят във всички посоки.
От другите водопади Ниагара е по различна, уникална и единствена. Никъде другаде няма водопад с такава площ и мощ, каращ те да забравиш всички проблеми и да се насладиш на водните запаси на недрата.
Авторът няма търпение да види „падащата грамада вода”, чувство на трепет и самоиронизиране се преплтат в неговите думи:„не съм любил и на зная какво сеща човек…и не зная какво сеща момакът като отива под венчилото…” Алеко е до такава степен развълнуван, че казва:„ако в този момент се отвореха небесата и свети Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, бих му извикал:махни се с тоя твой рай, остави ме да видя Ниагара”
Мечтата на писателя да зърне чудно красивите води ще се сбъдне. Той не е предполагал, че някага ще се озове там, пред изящните форми на релефа, образували водопад. „Те са виделе Ниагара! И онази осемдесет годишна бабичка” – Казва Авторът, той знае, че със сбъдването на последното й желание може спокойно да си отиде от този свят.
Глухото бумтене на пенеща се вода, се усилва, наближават, слизат по едни стълби и ето, пред тях се откри пищтна гледка на скачащи води и къдри. Хипнотизиран от картината, разкриваща се пред него, чувстваше благоволение и радост – прилив на жизнена енергия. От мястото, от където съзирцават, Алеко наблюдава буйни къдрави снопове вливащи се в кипяща маса.
От канадския бряг се вижда водапада като требтяща маса от като трептяща маса от къдрави снопове и синьо-зелени ивици неразпенена, неразбита вода.
Върху една полукръгла вдлъбнатина с форма на подкона – островче, а в средата й непрекъснати купища пяна се лееха. „Долу ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми.” Тук писателя разкрива мощта и силата на пленение на едноименния водопад – Ниагара.
Автора с много умел подбор на епитети, успява да създаде усещане у читателя сякаш той (читателя) е всред водите на р Виктория и чудатия американси водопад.
Първите впечатления при срещата с Новия свят
Пътеписът “До Чикаго и назад” разкрива впечатленията на Алеко Константинов от пътуването му до Америка и отразява впечатленията, породени от срещата между културата и обществения цивот на два свята. В своята творба авторът непрескъснато съпоставя родното и чуждото, познатото и непознатото, старото и новото, за да потърси мястото на своята родина в света.
При първото си съприкосновение с Новия свят, пътеписецът е впечатлен от задъхания ритъм на живот, от непрекъснатото движение, от пъстротата и многообразието, с което го посреща Америка. Наблюдателен, любознателният пътешественик и демократ, открива и друга страна в живота на американеца. Динамиката обезличава човека, стеснява духовния му хоризонт, а техническият прогрес се превръща в заплаха за неговото съществуване. Всичко това тревожи хуманиста и го кара да се замисли за бъдещето на хората.
След вълнуващо пътуване сред океана, Алеко Константинов най-сетне доближава с корабчето си до американския бряг. Първите му впечатления при срещата му с Новия свят са от динамичния и забързан начин на живот на американците. Той е възхитен от “вавилонското”, “трескаво, бясно” движение, което вижда от пристанището, защото то е много по-различно от това в Европа. Друго нещо, което спира погледа на автора още с пристигането му, е напредналата индустриализация, “грамадните фабрични постройки”, “колосалният Бруклински мост”. Но като природен любител и хуманист, Алеко се тревожи за природата там, смутен е от “димните пластове над този град” и от неблагоприятното бъдеще за човечеството. Хората изглеждат нищожни и незначителни спрямо дълбоко навлязлата технология в живота им. Авторът дори ги описва като “микроскопични двуноги животинки”, за да докаже духовната им изостаналост. Самият Бруклински мост е ибгърнат в мъгла, “като че дреме”, докато по него “сноват хиляди янки” и тренове. Чрез него писателят изобразява живота на американците. Още с доближаването до брега на Новия свят, хуманистът вижда, че начина на живот там е изпълнен с динамика, забързаност, но е и духовно изостанал и “обвит в мъгла” и при срещата си с митничаря още повече се уверява в това.
Алеко е дълбоко обиден и разочарован от невежеството и плитките знания на чиновника. Той никога не е и чувал за страна като България и в крайна сметка записва всички българи като турци. Така разочарованието на автора от Америка все повече нараства. Но то отново се заменя с възхищение при разходката му по Бродуей.
Още от началото Алеко сравнява тази улица с най-красивата и оживена в Европа. Великолепната архитектура веднага привлича погледа му. Дори я описва като “една мила, с шаровете на дъгата облечена, вечно танцующа балерина”, за да подчертае оживеността й и възхищението си. Но тук демократът отново забелязва, че забързаността на хората в Америка ги прави бездушни. Стремежите им са твърде ниски. Всеки се старае да построи колкото се може по-висока и изящна сграда от съседа си, вместо да иска да е на по-високо духовно ниво.
В крайна сметка Алеко съзнава, че хората в Америка се движат от напредналата индустриализация и технологии в живота им, докато духовността им е силно изостанала спрямо европейците. Затова авторът е раздвоен в чувствата си – възхищение и разочарование.
Грижата за другия. "Една Българка"
В човек е заложена нуждата да се грижи за нещо или някого. Още от най-ранна възраст, когато спасяваме котенце с чупено краче или решем косите на куклите си. Цял живот ние се грижим за някого, макар сами да не усещаме.
Инстинктивно изпитваме необходимост да дадем топлина, чисто безкористно.
Да се грижиш - това значи да обичаш. Да жертваш времето си, за да си от полза някому. Това е висша форма на Обич. Чрез грижата показваме истинската си същност, на преден план излиза човешкото в нас. Нуждата да се грижиш за някого е най-висша човешка добродетел.
Цял живот човек търси близост с другия. Търсим закрила, разбирателство, защита. Обичаме да демонстрираме сила и власт, да се показваме като независими, но всъщност дълбоко в себе си имаме нужда от някого. Грижата може да приема всякаква форма. Грижата е съпричастност, помощ, споделена болка, топла дума... протегната ръка. Дори и в най-грубата, лишена от емоции душевност, потрепват струни на нежност, на състрадание и загриженост.
Понякога, забързани и залисани в собствените си ежедневни дела, ние не забелязваме всъщност колко много хора имат нужда от нас. Понякога чисто егоистично подминаваме притегнатата ръка и отклоняваме поглед от очите, изпълнени с болка и молба за помощ. "Погрижи се за мен! Не ме оставяй, имам нужда от теб!". Дори безгласно, тези сигнали струят около нас. Кога за последно направихме нещо добро, кога за последно накарахме някого през сълзи да се усмихне и да забрави макар за миг страданието и болката си? И дали не беше това последния път, когато се почувствахме удовлетворени - от живота си, от самите себе си?
Да се грижиш за някого означава да го приемеш, както приемаш себе си, означава да стане част от теб - дори да не го осъзнаваш. Да усети вниманието ти, топлината, която безкористно му даряваш всеки миг, добронамереността ти. Само чрез грижата за другия човек човек се чувства пълноценен и намира вътрешен уют и спокойствие. Сякаш положителната енергия, която е дарил, се възвръща утроена при него.
Трябва да изключим егото си, когато се грижим за някого. Грижата, която възниква с някаква цел, потребността от признание - тук вече се скъсва нишката на отдадеността, когато се намесват тези фактори.
Надявам се съм помогнала..поне малко (:
Другия път може да потърсиш материали в pomagalo.com/
Успех! ^^