sexa_na_kompleksa
05-07-2008, 18:57
1.
„Зимни вечери”- бедността, несретата и мъката на отритнатите от обществото
(Интерпретативно съчинение)
Христо Смирненски е оригинално и неповторимо явление в българската литература и неговото място е сред нейните най-бележити представители. Той започва да твори непосредствено след Първата световна война и преживява трагедията на последвалата национална катастрофа за България.Смирненски отразява вълненията на своите връстници от бедното предградие, надсмива се и презира нуждите на всекидневието, но същевременно носи неговото бреме.
Поетът непрекъснато се връща към своите братя по съдба, пресъздава унизителната бедност на хората от низините и борбата им за хляб.В цикъла „Зимни вечери” са показани бедността, несретата и мъката на отритнатите от обществото. Освен страданието обаче тази творба изгражда и измеренията на човешкото съпричастие.
Цикълът започва с мрачна картина на вечерния град, сравнен с „черна гробница”. Още от там се очетрава общият емоционален тон на творбата.На фона на тревожна напрегнатост се открояват картините на страданието, мъката, пустотата, скръбта. Следват други картини от предградието, в които са вплетени човешките драми на неговите обитатели.
Една от тези картини на човешката несрета ни представя живота на завърналия се вкъщи „безхлебен” и пиян баща и неговото семейство – един „живот непотербен”, живот – „мъка безкрай”.Именно бедността е разрушила разбирателството и съпричастието в семейния живот.Мизерията и отчаянието се уплътняват чрез плача на майката и писъците на децата.
Следващата картина също е изпълнена с тревожност – сцената с ковачите цигани.В тази картина домиират звуковите възприятия: „в огнен отблясъ запалени, черни ковачи коват”
Последвалата картина ни дава образа на сгъстяващата се мъгла. В нея като призраци се мяркат „незнайни силуети”, след които като „задгробно същество” минават сляп старец и натоварено дете, които се разтапят в хаоса.
В четвъртата картина има контраст между смъртната трагедия и красотата на топящите се по прозорците ледени цветя, чиято кратка красота сякаш загатва преходността на човешкия живот.
Последният момент от цикъла представя образът на двете деца, спрели за миг до фенера, които ловят с очи прелитащите снежинки. Тази картина подчертава чрез преходната красота на природата мрачните житейски драми на обитателите на беднящкото предградие.
Поредицата от картини очетрават образа на страданието.Жертвените фигури, които са едни от доминиращите образи в неговата поезия, сякаш са поели скръбта на целия свят в себе си.
Освен страдание, цикълът поражда съпричастие у хората.С думите си: „братя мои, бедни мои братя” авторът изразява своята съпричастност към участта на онеправданите, чувства се един от тях. Жертвите са невинни, те нямат вина за съдбата и участта си. Тази невинност прави непоносима несправедливостта. Ужасната действителност е унищожила и най-малката надежда за избавление.
Цикълът „Зимни вечери” показва,че хората са братя не само по кръв, по родов произход, но и по душа. Като братя хората трябва да имат и обща цел. Братството е необходимост за спасението и гарант за равнопоставеността пред живота. Произведението е истински художествен синтез на принципите, залегнали в творческия подход на Христо Смирненски. Съчетавайки конкретност и обошителност, поетът съумява да създаде впечатляващо и завладяващо художествено прозведение, лишено от всякакъв патос и екзалтация. Така изобразени, зимните вечери на жертвите стават важен емоционален и естетически опит на много поколения читатели.
Ограбеният свят на човека в „ Зимни вечери”
Жанровата специфика на „Зимни вечери” – едновременно цикъл и поема, защото се състои от седем лирически къса, всеки съществуващ самостоятелно. Поета Смирненски отличава стематично единство и присъствие на един лирически герой. „Зимни вечери” може да се счита за поема, и защото разказаното в отделните лирически късове е предзнаменование на трагичните събития от септември 1923г.
Цикъл или поема, „Зимни вечери” е тъжен разказ за жестоката участ на бедните в Града гробница.
Заглавието на творбата неусетно насочва мисълта на читателя към домашния уют, спокойните и топли вечери и празниците. Но още първият фрагмент разрушава това очакване. Вместо спокойствие и меко празнично сияние в „черната гробница” – града, тежко отекват стъпките на самотните страници. Картините са обагрени в черното на нощта, мръсно бялото на снежинките, ставащи на кал, и бледожълтото на мъждукащите светлини. Тази цветова гама е разгърната още в първият фрагмент, където е представен животът в Града. Мъглата и смъртта плетат мрежи и в тях се улавят една по една човешките души. Студена е светлината от прозорците на къщите. Тя напомня „жълти стъклени очи” на призрак. В този първи епизод Градът е лирическият герой. Пейзажната картина е ярка, разтърсваща. Страшен, студен и зъл е Градът от първия до последния стих на творбата. Подобно на призрак той дебне своите обитатели и погубва живота им.
В непрогледната тъма на втория фрагмент се разхожда лирическия Аз сред своите събратя и надзърта в техните домове. Бедността и страданието на хората тук могат да се сравнят с мъките в някакво подземно царство. Бялата зима създава усещане за студ и отчуждение в човешките сърца. Тя има леден дъх, с който чертае по стъклата на къщите „неземни сребристи цветя” и създава усещане за предстояща гибел.
Героят е привлечен от караницата в един дом, на чиито прозорец се вижда детенце. Мизерията се открива навсякъде. Пиян и „безхлебен” е бащата в този дом и в изблик на ярост той проклина непотребния си живот.
Завърнал се вкъщи – безхлебен,
пиян пак, - бащата ругай:
и своя живот непотребен
и своята мъка без край.
„Безименни” са всички герои. Те се сливат с обобщения образ на страдалците в Града гробница. Идеята на поета е да представи личното страдание като част от по-голямото човешко страдание. Ето защо персонажите са обобщени – мъж, жена, дете, старец, ковачи, цигани.
В ранното утро ковачите – цигани започват своята работа, а елмазената стомана сякаш плаче под ударите на чука. Градът е безпощаден и към тях. Денят се събужда, но не и надеждите и радостите на хората. Отново доминира усещането за студ. Студът властва и денем, и нощем и сковава дори душите на волните цигани, чиито труд се оглася от „песните на скрита тъга”. Все пак в последната строфа на фрагмента е представена една динамична и богата на багри картина:
Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени,
черни ковачи коват.
Единствената радост и утеха, светлина и многоцветност Смирненски открива и намира в труда.
В четвъртата част от цикъла въздухът и светлината не достигат. Мъглата в града дебне като сянка хората. Страхът и студът, бедността и смъртта са се настанили трайно в живота им. Слепият старик и безпомощното дете, които се лутат самотни из улиците, са част от този мрачен пейзаж. Животът подлага на изпитание човека независимо от неговата възраст и пол. Спотаен гняв и огромно съчувствие към страдащите „братя” са вградени в заключителните стихове:
Братя мои, бедни мои братя –
пленници на орис вечна, зла –
ледно тегне и души мъглата –
на живота сивата мъгла...
напрежението нараства до появата на обобщения образ на смъртта в шестия фрагмент. Една от най-покъртителните сцени в цикъла е нелепата ранна смърт на болното момиче. „Жълтата гостенка”, туберкулозата, е отнела живота на това нежно цвете и го е превърнала в ледено. Смъртта на децата е косвен упрек към града, към обществото, създало условия за това страдание.
Многозначителният символен език е характерен за първи, трети и пети фрагмент. Вторият, четвъртият и шестият фрагменти представят реалността, бита, средата и героите в нея. В последния фрагмент се изгражда алегоричната картина на погубените мечти.
Човекът е обречен на нищета, но и на надежда. Той е онзи нов Месия, който ще излекува света от несправедливостта и бездуховността и ще пренапише историята.
Финалът на „Зимни вечери” – великолепна метафора за погубеното детство и превърната в кал красота.
ХРИСТО СМИРНЕНСКИ- „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ
СВЕТЪТ НА ЧОВЕШКАТА МИЗЕРИЯ
София, Олимпиада по БЕЛ - 2003 г
Образът на Града, темата за съпричастието към онеправданите и от¬хвърлените, както и социалните контрасти в обществото, са основните акценти в творчеството на Христо Смирненски. В произведенията му ясно се откроява осо¬беният интерес на автора към социалната тематика. Поетът се отличава с ясно заяве¬ните си хуманни позиции, които го опре¬делят като защитник на бедните и онеп¬равданите. Преминал през много влияния и пристрастия, Смирненски написва в края на творческия си път, поетичния цикъл „Зимни вечери”, с който поставя началото на урбанистичната предметно-пластична поезия у нас.
Мотивът за човешкото страдание е водещ в „Зимни вечери”. Социално онеправдан и лишен от правото си на щастие е всеки един от героите в цикъла на Смирненски. Те живеят в света на човешката мизерия. Нищетата и нещастието, човешката болка и безнадеждност, отчаянието и тъгата са те¬ми, пресъздадени във всяка една от седемте композиционни части на произ¬ведението.
Докато първи, трети и пети поетичен фрагмент на „Зимни вечери” се отличават с обобщени символни образи, то втори, четвърти и шести описват реалността и ней¬ните герои.
Първата част на цикъла, въпреки че има по-обобщен смислово-емоционален ха¬рактер, успява да създаде усещането за неуютност, студенина, отчуждение, бедност и отчаяние:
Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът...
Тъмнина, мрак, пустота, обреченост - тези чувства са внушени чрез алитерацията на съгласната „р” в тези строфи. Черни¬ят цвят, сравнението с гробница, образът на мъглата: „сивата мъгла”, „А в мъглата -през безплътните й мрежи”, засилват усещането за присъствие на злото, на нещас¬тието. Всичко сякаш е застинало, лишено от живот, носещо съзнание за обреченост, за призрачност и скръб: „оскрежената то¬пола-призрак сякаш", „глъхнат сградите, зловещо гледа всяка”. Създава се вледеня¬ващо усещане за враждебност и отхвърленост. В този свят на човешка нищета хо¬рата са принудени да живеят, като стра¬дат.
От общия план авторът преминава към детайлите, към описание на конкретните картини на мизерията и бедността, на не¬щастието и страданието. Във втория поетичен фрагмент от цикъла „Зимни вечери” Христо Смирненски умело съчетава обек¬тивното изображение - живота на бедно семейство от крайните квартали, със субек¬тивното си отношение към нещастната съд¬ба на бедните и онеправданите, на които съчувства. Поетът не скрива присъствието си. Глаголното време на лиричното дей¬ствие е в първо лице, ед. ч.:
Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
Внушението за самотност и обреченост, за безизходица от мизерията се затвърждава. „Бедност и грижа” са постоянни харак¬теристики на живота на хората, обитава¬щи „смълчаните хижи". Мъглата, която е „непрогледна”, отразена в „мътни стъкла”, допълва мрачната картина на безнадежд¬ността. Поетът представя поредната „без-хлебна" вечер на едно бедно семейство. Нищетата е заела трайно място в този дом. Гладът е чест гост на обитателите му. Бащата, главно действащо лице, присъства в художествената картина на „бедност и грижа” чрез звуковото изразяване на болката: „пияни хрипливи слова”, „ругай”. Инверсията в стиха: „завърнал се вкъщи -безхлебен”, както и силната обособеност поставят лирическото ударение на фраза¬та върху епитета „безхлебен”. По този начин Смирненски подчертава огромно¬то несъответствие. Бащата, който е приз¬ван да осигурява прехраната на семейст¬вото си, лишава дома си от хляба. „Заве¬сата мръсна, продрана” е експресивен де¬тайл, който разкрива потискащата атмосфера на мизерията, в която живее семейството. Нещастието обяснява, но не оправдава грубостта на бащата. Трудно¬то ежедневие поражда и тъжното човешко общуване. Поетически доказателства за това са заканите на бащата, плачът на май¬ката, писъкът на децата. Мизерията и не¬щастието са измъчили това семейство. Размаханите в закана ръце са безсмислен, но единствено възможен протест срещу социалната съдба. Разрушена е хармони¬ята на човешкия свят, променен е тради¬ционният символ на дома, присъстващ трайно в българската поезия. Не уют, благоденствие и сговор царят в дома, а мизерия, глад и тъга. Невинни жертви са майката, призвана да дарява живот, и де¬цата, символ на живота. Но всички те са обречени да живеят в мизерия и скърби.
Следващата част представя работещите цигани. Тежкият неуморен труд носи идея¬та обречените на страдание да определят сами бъдещето си, да бъдат господари на живота си. Това е картина с много цветови символни нюанси в цялостния елегично звучащ тон на цикъла.
Но като опозиция на тази прокраднала се надежда идва четвъртата част. В нея ос¬новни детайли са мракът и мъглата: „мъгла¬та гъста тегне”, „своя плащ злокобно сив”, „завесите от черен мрак”, „мъглата жълто-пепелява”, „души мъглата”: Тези образи още повече засилват усещането за отхвърленост и безнадеждност. Острият писък на локо¬мотива е белег на зловещото празненство на нищетата, заселила се завинаги в соци¬алното битие на хората от крайните квар¬тали. Сякаш изплували от призрачността на мъглата, „слепия старик” и детето са като обобщен образ на жертвите, на пленници¬те на „орис вечна, зла”. Те живеят в омагьо¬сания кръг на човешката „бедност и грижа”. Техните образи са колкото конкретни, тол¬кова и безплътни, сякаш са сенки: „бавно, бавно се разтапят” те, „неспокойно плава/ някакво задгробно същество”.
Обръщението на автора към нещастни¬те: „братя мои, бедни мои братя”, разкрива човешката близост и съчувствието на Смирненски към всички тези хора, които са об¬речени от съдбата да бъдат бедни и нещаст¬ни.
Петата част на цикъла „Зимни вечери” е елемент от мозайката, представяща света на човешката мизерия. Трагизмът в тази картина се постига чрез трепетното жела¬ние за щастие, което е невъзможно за огра¬бените от социалната съдба. Сковаващата ги ограниченост непрекъснато им напом¬ня, че са родени за страдание и единстве¬ното, което им остава в живота, е смъртта. Плачът на жената, запалените свещи са бе¬лег на тази смърт. Драматизмът на тази част създава усещане у читателя, че му пред¬стои да се сблъска с най-жестокото в този свят на обречените.
И шестият поетичен фрагмент предста¬вя конкретните жертви на мизерията:
Сред стаята ковчег положен,
а в ковчега - моминско лице...
Картината е като естествен завършек на страданието, пред което обикновеният чо¬век е безсилен, а смъртта е скръбният ве¬нец на един преминал в скърби човешки живот. Сякаш е загубена връзката с Бога. Той сам отвръща очи от тази нерадостна картина на човешката болка, защото не¬щастието и мизерията са особено силни, с внушенията за безнадеждност, които се четат в скръбния поглед на детските очи. Съпричастен и съчувстващ на човешката болка, поетът описва симптомите на теж¬ката, смъртоносна болест - туберкулозата - болестта на бедните, която отнема и не¬говия живот. Сред мизерията, мъката и обречеността остава само вярата, която под¬държа човешкия живот: „Пред мъничък ико¬ностас / детенце дрипаво се моли ”.
Последната, седма част на цикъла се връ¬ща към художествената обобщеност, коя¬то носи началната картина. Отново вижда¬ме характерните за целия цикъл образи: „ бледосиня мъгла ", „мътни стъкла ”, „ смълча¬ните хижи”, които създават усещането за отхвърленост и враждебност. Най-често срещаният персонаж в цикъла на Смирненски са децата. Но докато близостта им с майката и със „слепия старик” е художест¬вен знак за човешко разбиране и закрила, то в последната част децата са съвсем сами. В техните очи тъгата прелива. Кулми¬нация на задълбочаващия се трагизъм, индивидуално „оцветен” със символите на страданието във всяка композиционна част на цикъла, е четиристишието:
А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.
В тази строфа е изразено душевното със¬тояние на децата. Макар и още малки, те знаят какво е скръб, какво е нещастие, как¬во е мизерия.
Особено тъжно е посланието на тази фи¬нална част. В образа на разтапящите се в кал¬та бели снежинки „проронват се бели и чис¬ти/ и в локвите стават на кал”, виждаме обречените съдби на тези деца, жертви на социалната несправедливост в едно общес¬тво, зле устроено и лишено от човечност.
Цикълът „Зимни вечери” е художествен синтез на поетични търсения и лирични послания в творчеството на Христо Смирненски. Поетът изразява своето съчувствие към страдащите и несправедливо ограбе¬ните, рисувайки живота на бедните свои „братя” като непрекъснат низ от нещастия и болка, без нито един лъч надежда за по-добър живот. Живеещи в един свят на човешка несправедливост, тези бедни и со¬циално изолирани деца на града са об¬речени на страдание от самото си ражда¬не до смъртта си. Дори и малките гаврошовци, в които се оглежда бъдещето, ня¬мат шанс да излязат от калта на това об¬щество и да изживеят щастието, което се полага на всеки човек. Заглъхва лиричният стон на страданието сред елегичната тиши¬на на цикъла „Зимни вечери” на Христо Смирненски, изпълнен с красивата поетична изповед на човешките души.
2.
„ДЯВОЛСКИТЕ ИЗКУШЕНИЯ” ЗА ЧОВЕШКАТА СЪВЕСТ В САТИРАТА НА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
„ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА”
Между многобройните сатирични творби на Христо Смирненски най-силно въздейст¬ваща е неговата приказка за стълбата и за из¬кушенията на дявола. „Приказка за стълбата” е една от най-съдържателните сатири от периода между двете световни войни у нас. Наричат я фейлетон, защото авторът ирони¬зира своя герой, отричайки лекомислието, с което продава душата си на дявола. Тук поз¬натият фолклорно-приказен мотив, претво¬ряван в множество произведения на светов¬ната литература: мотива за дявола, който ку¬пува човешка душа или човешка сянка сре¬щу някакъв съблазнителен откуп, прераства в мотив за разпадането и унищожаването на човешката личност. В творбата на Смирненски дяволските изкушения побеждават мо¬рала и съвестта на героя.
Сюжетният разказ е пределно лаконичен. , Изпълнен е със символични и метафорични образи, които различните възприематели мо¬гат различно да възприемат и разтълкуват в зависимост от отношението си към света. Идеите и проблемите в тази сатира са свърза¬ни със смисъла на човешката екзистенция, с човешката съвест и памет, с властта и нейните дяволски изкушения, с ренегатството и изне¬вярата към другите и най-вече към себе си.Главният герой на Смирненски тук е рево¬люционно настроен пролетарий, който ле¬комислено погубва собствената си личност, изневерявайки на идеалите си и продавайки душата си на дявола доброволно и окончателно. Твърде лесно са изкушени слу¬ха, зрението, сърцето, паметта му. През все¬ки три стъпала героят загубва по нещо съ¬ществено от себе си и когато се изкачва най-горе на стълбата, той вече е съвършено друг човек. Сменените му сетива, загубването на сърцето и паметта му, естествено го довеж¬дат до пълна загуба на собствената му иден¬тичност.
В „Приказка за стълбата” Христо Смирненски, макар твърде млад и житейски неопитен, много дълбоко и мъдро разбира човешкия жи¬вот. Според него смисълът на нашето земно битие се съдържа в усилието ни на уважава¬щи себе си личности да се усъвършенстваме като интелект и морал, за да достигнем по-високото стъпало, изкачвайки се по стълбата на познанието и на духовното израстване. Да обогатяваме душите си с красиви и благород¬ни емоции в процеса на всеотдайната си служ¬ба на своя народ, на близките си и на другите, които имат нужда от нас.
Христо Смирненски измисля съвсем друга стълба, която няма нищо общо с извисява¬нето на човешката личност, с изкачването й нагоре към небесната светлина. Стълбата на Смирненски е дяволската стълба на падане¬то все по - надолу и надолу в пропастта на порока и престъпността. Привидно изкачвайки се по тази стълба, младият герой на поета всъщност върви стремглаво към пропастта, към ада. Заслепен от богатството и властолюбието, което дяволът му предлага, той от беден и честен пролетарий се превръща в опиянен от власт и успехи самонадеян пре¬дател на своите идеали, на своите близки и на съмишлениците си. Този герой може да се възприеме като символ на ренегата, из¬менника, продажника и предателя. Но мо¬же да се разтълкува и в по-универсален, об¬щочовешки план: като символ на лекомис¬лено повярвалия в обещания и илюзии мла¬деж, който се саморазрушава, обезличава, самоунищожава в името на една горчива самозаблуда. А тя е, че отмъщава за своите бед¬ни и страдащи братя, която замъглява съзна¬нието му и неусетно го превръща в егоист и егоцентрик, който мисли само за собствения си интерес. В името на отмъщението той се отказва от всичко свое и вместо нагоре, към висините, пропада в преизподнята на загубената си човешка идентичност.
Всъщност отказалият се от себе си, от стре¬межа си към усъвършенстване, от всеотдайността си и желанието си за саможертва в името на щастието на своите братя, бившият „плебей по рождение” с фанатизма и лекомис¬лието си доброволно загубва сетивата, па¬метта и душата си заради една илюзорна цел. Нито една цел в човешкия живот, а най-малко отмъщението, не оправдава средст¬вата, с които се постига. Когато тези средства са дяволски изкушения (алчност за власт и богатство), те неизбежно водят към пропаст и саморазруха. Всъщност младият герой на Смирненски става жертва на дявола главно поради своето лекомислие, поради своята наивност и незрялост. Той не разбира, че целта не може да оправдае средствата (дяволски изкушения). Грешката му е, че не може нищо добро да постигне за себе си, нито за родни¬те си братя, когато приема недостойни, не¬морални, дяволски средства.
А не възниква ли пред днешните млади читатели на „Приказка за стълбата” и друг един въпрос: „Нима отмъщението е достойна цел за човека?” Отговорът зависи от това, как читателят разбира'целите на човека и смисъла на съществуването му и дали е убе¬ден, че именно човекът е най-висшето същество във Всемира, единственото същество, ко¬ето превъзхожда себе си и света, защото но¬си божествена светлина в душата си. Ако та¬ка разбираме същността на човека, трудно ще приемем отмъщението като достойна за него цел. А може би точно това е искал да ни внуши подтекстово гениалният юноша Хрис¬то Смирненски?
Текстът на неговата сатирична приказка днес можем да разчетем като текст за дявол¬ската стълба на човешкото морално падение.
Какви са днес стълбите от изкушения и могат ли да бъдат преодоляни?
Животът предоставя много изкушения.Всяко едно нещо се е превърнало в изкушение за съвременния човек-изкушение е да пушеш,да се дрогираш,да живееш както ти харесва,да обичаш,да мразиш и хиляди други примери включващи се към стълбите от изкушения.
Пушенето и дрогирването се предизвикват от чисто любопитство,което води към пристрастяване.Хората си доставят удоволствие,когато пушат,искайки да избягат от лошото настроение някои прибягват към дрогирване.Но аз не мисля,че единственият начин да избягаш от трудностите е точно този.Може би една разходка или пък на дискотека с приятели е чудесна идея д избягаш от лошото настроение.
Да живееш както ти харесва е също стъпало от стълбата на изкушенията.За някои хора да живееш както ти харесва означава да пушиш,да се дрогираш и да пиеш.Мнението им за другите,които не го правят е може би,че са роботи,които само учати,че радост за тях няма.И в това не съм съгласна,защото радостта в живота на човека не идва от вредните навици, а от това дали изживяваш живота си пълноценно,дали се радваш и на на-малкото,което ти е предоставено и дали наистина го оценяваш.
Други стъпала са любовта и омразата.Хората или обичат,или мразят.Обичат това,което е най-близо до сърцето им.Мразят онова,което ги кара да страдат.
На въпроса:”Може ли стълбите от изкушения да бъдат преодоляни?” ще отговоря,че това ще стане единствено с твърда воля,с цел,която си си наложил,за да успееш да превъзмогнеш всички вредни изкушения,които се явяват на пътя ти.
3. http://www.teenproblem.net/school/s/1703.html
СВЕТОСЛАВ МИНКОВ - „ДАМА ТА С РЕНТГЕНОВИТЕ ОЧИ’’
РАЗКАЗ ЗА ЛЪЖОВНАТАПУСТОТА И ИЗМАМНИТЕ ИДЕАЛИ
Със средствата на сатирата и елементи на фантастика Светослав Минков подлага на ос¬миване и остра критика нравите и порядките в едно общество, лишено от духовни цен¬ности и истински идеали. Разказът „Дамата с рентгеновите очи" поставя проблемите за стойностите в живота, за обезличаването на човешката индивидуалност и липсата на ду¬ховност, породени от настъплението на ма¬шините и вещите в бита на градския човек. Авторът задава вечно актуални въпроси - за превеса на материалното над духовното, за ролята на техническите открития в живота на човека, за облика на обществото и форми¬рането на личността, за идеалите и предста¬вата за пълноценно съществуване.
Елементите на фантастика са само външ¬ната форма, даваща възможност да се разк¬рият нравите и устоите на обществото. В сре¬дите на богатите няма място за значими и стойностни неща. Външната красота, повър¬хностните разговори и материалните инте¬реси напълно характеризират техния живот.Героите на разказа са представени изцяло в отрицателна светлина. Те принадлежат към хайлайфа, а животът им е изпразнен от съ¬държание, от значимост на мислите и зани¬манията им. Между самочувствието и пре¬тенциите им, от една страна, и истинската им стойност като личности, от друга, има пъл¬но несъответствие. В началото на разказа главната героиня, притежаваща непростим физически дефект - кривогледство, е не само нещастна, но и отхвърлена, пренебрегната от своята среда: „Наистина, тялото й беше съвсем нормално развито, но изпъкналите й кривогледи очи от¬блъскваха всички и я правеха непоносима за обществото на ония, които играеха тенис и говореха за новите марки автомобилни коли." След преобразяването й в „Козметикум Аму¬лет - салон за дамска хирургия", същата тази дама става най-популярната личност сред обществото. Не умът или духовните качест¬ва се ценят в тези среди, а само външният блясък, физическата красота и богатството.Авторът изобличава духовна¬та пустота - характерен белег на времето, чрез разкриване на обществените нрави и чрез вникване в мислите, чувствата и мечти¬те на главната героиня, която е пълно оли¬цетворение на тези нрави. Светът за Мими Тромпеева е разделен на две - преди кап¬ките „Рентгенол", когато е била нещастна и отхвърлена, и след това - когато постига своя „идеал" в живота. А идеалът й е свър¬зан с това, да се омъжи за богат и красив съпруг. Разказът е построен от две части -първата се води от присъстващия и комен¬тиращ разказвач, а втората има формата на дневник - интимна изповед на девойката. За героинята, както и за останалите, любов¬та, духовната връзка, значимите цели не съ¬ществуват. Тя придобива изключителната способност да вижда през хората и да отк¬рива тяхната истинска същност. Така Мими прави невероятното откритие за липсващ мозък у хората от нейната среда. А именно душата прави хората индивидуални и не¬повторими личности. Използваната гротес¬ка е начин за разкриване на липсващата чув¬ствителност, интелигентност и стремеж към усъвършенстване сред представителите на аристокрацията. Самата героиня не се раз¬личава от средата си, нито пък се стреми към задълбоченост или духовност. Желанието й за брак е подчинено на материалните интереси. Нейният избраник, който неслучайно е чужденец с романтично-сантименталното име Жан, е богат наследник. Той няма никакъв мозък в главата си, но това не притеснява героинята, защото подобно не¬що не е от значение за нея: „Между петнай¬сетината кавалери нямаше нито един с мо¬зък. Главите на всички бяха празни, но затова пък чудно красиви. А пък скелетите им - ах, какво телосложение!" С физическото си преобразяване героинята постига и своя идеал, и пълното си щастие. Тя си намира съпруг -основна цел в живота й, и се радва на вни¬манието на околните. Освободена от само¬тата и мъката на грозотата, Мими Тромпеева може да не 'се сеща вече за „малкото ко¬варно евангелие", което трови дните й „със своята свещена скука". Като всички дами от висшето общество, тя вече чете само илюс¬трованите списания, в които, иронично под¬чертава авторът, се крият новини, лишени от всякаква значимост: „съобщения за предс¬тоящи шахматни турнири", „ Уелският принц минал неотдавна из лондонските улици в чер¬вен фрак или че индийският махараджа Хария Трибхубана Юн Бахадур Шумшаре пристигнал благополучно в Ривиерата." Героинята, както и другите представители на нейната прос¬лойка, е лишена от задълбоченост и истинс¬ки интерес към проблемите на обществото и света. Безцелните им занимания ги предс¬тавят като хора нищожни и непотребни. Жи¬вотът им се състои от соарета, „динета", праз¬ни разговори: „Говори ми за значението и ефек¬та на различните парфюми и за чистенето на зъбите с клечка." В разказа няма дори намек за истинска, съзидателна дейност или значими цели или мечти. Неслучайно некол¬кократно е подчертано, че рентгеновите очи на героинята откриват липсата на мозък във всички околни: „Някои от хората, които срещам, и то предимно от хайлайфа, нямат никакъв мозък в главите си." или „Но когато дигнах очи към главата му, аз открих, че в нея няма нито капчица мозък." По-печалното е, че за героинята това не е порок, а приемли¬ва реалност. В свят, в който духовните цен¬ности и интелектът са без значение, а мода¬та диктува ежедневието, не могат да се фор¬мират пълноценни личности. Затова и Ми¬ми Тромпеева приема духовната непълно-ценност като непроменима реалност и до¬ри намира достойно обяснение: „Естест¬вено, че аристократите трябва да се различават по нещо от обикновените хора. Затуй и главите им изглеждат кухи. Всъщност тех¬ните мозъци са на мястото си, само че са нап¬равени от някаква много тънка материя, по-тънка навярно от паяжина, та затова не мо¬гат да се видят." Иронията на автора е яс¬но доловима в представеното желание на героинята да не се различава по нищо от средата си: „ Ах, дано и моят мозък е също тъй фин като на Жан!" Иронията и сатирата -основни средства на изображение, стават все по-остри. Пред читателя се разкрива един посредствен свят, формиран от мода¬та на сантименталните романи, от блудка¬вите филми и бездарните реклами, които заместват истинския живот, насаждат урод¬лива нравственост и водят към духовна не-пълноценност.
В този лицемерен и ограничен свят отно¬шенията между хората са сведени до търгов¬ски сделки. Целта на Мими Тромпеева е да се омъжи, и то непременно за богат съпруг. Това е основно правило и за останалите. Ба¬щата и бъдещият съпруг сключват изгодна сделка: „Отначало папа упорстваше, защото сумата му се видя голяма. Но после, като разб¬ра, че Жан е човек с характер, отстъпи. Един милион в аванс и два милиона след сватбата." Не става дума нито за любов, нито за при¬вързаност или общи духовни интереси -стойности, които определят истинските чо¬вешки отношения. Едва след сключената сделка избраникът на сърцето уверява геро¬инята „непрестанно в безкрайната си любов". Авторът изобличава обществото, в което па¬рите и богатството са единствено от значе¬ние. Героите не притежават никаква духов¬ност и не са способни да изградят пълноцен¬на връзка. Най-голямата радост и постигнато щастие за Мими Тромпеева е пътуването за купуване на хермелиново палто и бален тоа¬лет. Авторът не просто се присмива на дреб¬навостта и лъжливите стойности в живота, а ги подлага на пълно изобличение. Героите са подвластни на глупостта и нравствената не¬доразвитост. Техните характери са следствие на повърхностните модни нрави, на лицеме¬рието и фалша във властващите порядки. Крайната им ограниченост се оглежда в раз¬говорите, свеждащи се до материалните при¬добивки и новите марки коли, в забавления¬та с пикантни вицове. Духовната същност на героите поставя острия въпрос за истински¬те стойности в живота и за деформацията на личността, лишена от такива стойности. В крайното принизяване на героите и поряд¬ките, на които са подвластни, се открива авторовото категорично отричане на живота, лишен от смислени цели, от идеали и нравс¬твеност.
Особена роля в разказа играе образът на маестро Чезарио Галфоне. Неговата дейност е като катализатор на обществените пороци и на човешката глупост. Образът му на отк¬ривател е карикатурно представен. Той няма нищо общо с истинските научни постижения. Неговите открития служат на суетата и нямат реална стойност за развитието на об¬ществото. Поведението и популярността му се вписват точно в света, на който служи -този на хайлайфа. И името, и външният му вид, и речта му са изключително претенци¬озни и позьорски: „Маестро Чезарио Галфоне сложи лявата си ръка на сърцето, а дясната издигна знаменателно нагоре и като коленичи неочаквано пред изумената девойка, извика с мекия си глицеринен глас:
- О, джентилисима, беллисима и карисима синьорина..." С таланта си да омайва дамите от висшето общество, той печели не само популярност, но и много пари. Авторът изоб¬личава глупостта, сляпото подчиняване на модните тенденции, ограничеността и суета¬та - пороци, виреещи сред богатите хора, лишени от смислени цели и интереси в жи¬вота. Значимата обществена изява дамите за¬местват с фалшива и безполезна благотвори¬телност, а това не може да бъде простено от автора: „...маестро Галфоне дойде до заключе¬ние, че може да се приготви и серум от патеш¬ки мозък за опресняване на умствените спо¬собности на ония жени, които се занимават с благотворителни чайове, благотворителни коктейли, благотворителни пазари и изобщо с всякакъв вид благотворителна дейност." Та¬ка образът на маестро Галфоне се превръща в карикатурно подобие на онези, които пос¬тавят ума, интелекта и знанията си в услуга на развитието и напредъка.
Измамните идеали на героите ги правят част от един също толкова измамен, непос¬тоянен и безсмислен свят. Глупостта, лекомислието, лицемерието и завистта опреде¬лят нравствената им същност. Парите и ве¬щите запълват техния живот и заместват ис¬тински стойностните неща - човешките вза¬имоотношения, разбирателството, любовта, приятелството. Печалният извод, скрит зад редовете на разказаната история, е, че мате¬риалното все по-упорито и трайно измества духовното в човешкия живот, а човекът, уст¬ремен към измамните идеали, загубва своя¬та нравственост. Техническите и научните от¬крития не помагат на човека да стане по-до¬бър, а го правят зависим и-несамостоятелен. Разказът „Дамата с рентгеновите очи", пи¬сан през 30-те години на XX век от автора, на
когото през тази година се чества 100-годишен юбилей, е предчувствие за един бъ¬дещ, силно модернизиран свят, подчинен на техническия напредък; свят, в който стават излишни човешката чувствителност и стре¬межът към духовна пълноценност. Той е пре¬дупреждение за настъпателността на мате¬риалното, потискащо духовното. Тази исто¬рия ни кара да се замислим за мястото на научните достижения в живота ни, за обез¬личаването на човека, обсебен от парите и вещите, а може би и за това - колко стойнос¬тни са мечтите и целите в живота ни.
Сатира на един самовлюбен свят
(план)
I)Увод:
Светослав Минков написва “Дамата с рентгеновите очи” през 1932 година по повод съобщение в печата за немско техническо изобретение- “магнитно око”. Според писателя разказът е написан “на тъмно”- първо се ражда заглавието, а след това се оформя идеята и се ражда сюжета.
II)Теза:
Авторът представя сатирата на един самовлюбен свят. Привидното щастие и красота водят до много недоразумения. Разказът изобличава пороците на модерния човек- духовна пустота, потребителски стремежи и фалшивият култ към знаците на научните постижения. Писателят изобличавалишеното от духовност човешко съществуване, създаващо ценностна система, в която властват вещите и суетата.
III)Доказателствена част:
1.М1: Авторът представя сатирата на един самовлюбен свят. Привидното щастие и красота водят до много недоразумения.
Разсъждения:
Стремежът към по-добро води до самозалъгване.
Доказателства:
“толкова грозни”; “царица на грозотата”; “като отминаваме с галантно равнодушиеприродните недостатъци на тия пет дами”; “жените я гледаха с презрение, мъжете я отминаваха с безразличие”; “шега на природата”; “едва сега чувствам, че живея”; “да ме разцелуват”; “ще полудея от щастие”
Извод:
Героинята доказва, че насилствената промяна само видимо води към по-добро.
Пр. Изр.:
Разкриват се вътрешните недостатъци на самовлюбената Мими Тромпеева.
2.М2: Разказът изобличава пороците на модерния човек- духовна пустота, потребителски стремежи и фалшивият култ към знаците на научните постижения.
Разсъждения:
Иронията на автора подчертава пороците на героинята.
Доказателства:
“...елегантно облечени, грижливо гримирани, ала все пак толкова грозни.”; “превръща и най-отвратителния изрод в прекрасен ангел”; “кривогледи очи”; “тежък кошмар в нейната иначе ефирна младост”; “живо гробище”; “чувствам се на седмото небе от радост”; “днес следобед кихнах и той изтича веднага за лекар”; “няма нито капчица мозък”
Извод:
Лишената от вътрешна красота “царица на грозотата” живее в голяма заблуда.
Пр. Изр.:
Тя е щастлива от външния си вид и това й пречи да прозре истината.
3.М3: Писателят изобличавалишеното от духовност човешко съществуване, създаващо ценностна система, в която властват вещите и суетата.
Разсъждения:
Щастието за Мими Тромпеева опира единствено да външния вид и богатството.
Доказателства: “чувствам се на седмото небе от радост”; “едва сега чувствам, че живея”; “да ме разцелуват”; “ще полудея от щастие”
Извод:
Героинята не се интересува от умственото богатство на бъдещия си съпруг и това разкрива нейната бедна душевност.
IV)Заключение:
Изобличителното сатирично слово на Светослав Минков съдържа различни стилистични елементи, обединени от истинската загриженост на автора за бъдещето на човека в дехуманизиращото се общество.
4.
http://www.teenproblem.net/school/s/1676.html
Маската.
Необходима ли ни е тя?
„Обществото е бал с маски,където всеки крие истинската си същност и я разкрива като се крие.” – Палф Уолдо Емерсън
Маската е нещо, до което всеки човек прибягва понякога, дори и да не го прави съзнателно.
В някои моменти ни е необходима, но не бива тя да се различава от истинската ни същност, защото както е казъл Натанаил Хаутърн: ”Нито един човек за каквото и да е продължително време,не може да е с едно лице за себе си друго пред околните без накрая да се обърка кой образ е истинския.”. Поставянето на маска рано или късно води до объркване. По този начин не само, че ще разкрием същността си, но и ще сринем репутацията си, ще паднем в очите на хората.
Маската ни е необходима дотолкова, доколкото не да променим образа си напълно, а може би да заличим нещо вече преживяно. Да пропуснем лошите моменти. Да не разбират другите какво се е случило с нас, може би защото някои хора мислят че това е слабост и не искат да изпадат повече в такива ситуации, тъй като е възможно някой да се възползва от тях или да ги злепостави.
Маска ни е необходима и в случаи, когато трябва да подтиснем емоциите си, да не показваме пред останалите душевното си състояние. За това, особено при бизнес комуникациите, е изключително важно да умеем да поставяме такава маска.
За други пък, тя е необходима при създаване на нови приятелства. Мислим си, че като се показваме в друга светлина ще се харесаме, но по този начин създаваме грешно впечатление у другите за нас. В такива случаи маска не ни трябва и не бива да се използва, защото приятелите са тези хора, които ни приемат такива, каквито сме. И ако искаме да имаме истински приятели, които да ни разбират и подкрепят, то трябва да ги оставим да опознаят същността ни, а не някоя фалшива маска.
Съществуват и хора, които съвсем съзнателно и дори нарочно прибягват до това средство. Това са лицемерните и подли хора, които се стремят да се възползват от другите. Представяйки се за приятели, те оставят впечатлението за един идеален образ (а всеки човек би трябвало да знае, че идеален образ не съществува) който всеки търси. Но както се случва и в едно от произведенията на известния за епохата на Класицизма Жан-Батист Молиер – „Тартюф” накрая нищо не остава скрито. Рано или късно маската пада и тогава колкото и да съжаляваме няма начин да върнем времето назад.
Всеки от нас понякога слага своята маска: когато се чувства несигурен, обиден или наранен, в случаи, когато наистина му е нужна. През останалото време трябва да сме искрени и открити,а не лицемерни и подли.
НЕОБХОДИМА ЛИ НИ Е МАСКАТА В ЖИВОТА?
Есе
“…живот без маска и без грим-
озъбено свирепо куче…”
Н.Вапцаров
Изключително точно класикът на българската поезия Вапцаров в стихотворението си “История” дава образа на живота, лишен от маска-това е суровият, нелицеприятен живот, макар и истински.
Маската е второто лице на човек-онова, което той иска да вижда в огледалото и това,което другите иска да виждат.То е по-красиво, по-чувствително, с него притежателят му се чувства защитен и дори недосегаем, то е неговата защита пред околните, понякога му дава самочувствие, скрива, онова, което другите не трябва да виждат, а показва онова, което трябва да се запомни.
Зад маската на лудостта Хамлет успява да изрече истини и да остане ненаказан за дързостта си, подобно на това както и някогашния кралски шут Йорик е изричал своите ценни констатации, приемани от останалите като шеги.Човек , каквото и да твърди, не обича директната истина, особено когато тя го засяга или ранява.Предпочита да я научи по заобиколен начин, така че другите да не разберат за кого точно тя се отнася.Тук се сблъскваме с първата властваща заблуда сред обществото-мнозина твърдят, че уважават “голата” истина, но със забележката-тя да не се отнася за тях, а за някой друг.В действителност никой не обича живота “без маска и без грим”.А може би и не е редно нещата да бъдат поднасяни направо-представете си какво би се случило от споделяне на чисти, директни истини…
Хората ще настръхнат един срещу друг, усмивката ще се замени от злобно изражение, устните ще забравят много думи , които дават цвят и одухотвореност на живота ни.
Животът предлага обаче изключително много ситуации и не навсякъде маската е уместна, или по-точно –с една и съща маска не може да се върви през живота.Има маски и маски!
Героят на Молиер- Тартюф също крие своята същност под маската на благочестивостта, а в действителност е безсъвестен лицемер, който използва хората единствено за собствена облага.Неговото двуличие е класически образец на лошата и ненужна маска.Скрит зад нея героят унижава човешкото достойнство на хората, които го приемат без резерви.Но ако в пиесата на Молиер накрая маската е свалена и е показан истинския образ, в живота това не винаги е толкова лесно и възможно.В реалността хората най-често са жертви на такива лицемери, защото няма как да се намеси “богът от машината” и да въздаде справедливост.
Има теория, според която животът на човек е един безкраен театър, всичко , което той прави е всъщност преобразяване от роля в роля-има драматични и комични,трагични и такива с хепиенд-развръзки.А маската е най-театралния аксесоар, това е сценичното лице, онова, което вижда публиката, което аплодира-няма ли маска-няма и аплодисменти…Е, дали се нуждаем от ръкопляскания?!…
Повечето твърдят, че маската се сваля със смъртта на своя притежател, единствено пред житейския финал не издържа второто лице, но защо тогава има и посмъртни маски-онези отливки , които от незапамнени времена правят на великите личности-Може би, защото маската никога не бива да пада?Защото идващите поколения трябва да го запомнят с маската?Тези и много други въпроси ще продължават да търсят своите отговори, а докато ги търсим ще откриваме безспорни житейски истини.
5.
Спорът за Човешката същност във Вапцаровата
“Песен за Човека”
„Песен за човека” на Никола Вапцаров е изградена като диспут между двама опоненти,където има различна аргументация с примери и разсъждения.
Темата в творбата е за нерадостната съдба на обикновения човек и за вярата,че човекът може да промени не само себе си,но и самия живот.
Диалогът между лирическият говорител и дамата е борба на идеи,а темата е „Човекът в новото време”.Позициите на спорещите са отдавна изградени-ясни,непримирими,крайни.За ова и диалогът е остър.Дамата мрази човека.За нея убийството е повод да изгуби изцяло доверието си и да намрази човека.Самата тя е непримирима в яростта си,озлобена към злия и лошия.В примера на дамата човек,човека убива.Най-страшният звяр-онзи у човека се е събудил.Такова жестоко престъпление се извършва в „новото време”,а няма наказание.Няма просветление,няма изстрадано осъзнаване на греха,няма искрено покаяние.Тогава позицията на дамата започва да звучи убедително.
На лирическият герой не му е достатъчно само да изкаже своята позиция,той трябва да я обясни,за да бъде разбрана и приета.Затова не спори,а започва:
… по полека,
без злоба,
човешки…
„Без злоба” значи-без омраза,с любов към човека.Животът така се е обезценил,че човек може да убие баща си заради пари.Заслепен от немотията,човекът не знае че,парите само временно са изход.В този пример има и наказание за престъплението.То е най-страшното-смърт.Отношението на лирическият говорител към престъпника е ясно заявено-той е „злодей злосторен” и „този субект”.Дотук позициите на поета и дамата сякаш са еднакви-отрицание на злото.Но дамата мрази човека и не може да го оправдае,да му прости.Позицията на лирическият герой не се изчерпва с отрицание на злото.Затова разказът му не свършва с наказанието и възмездието.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Хората в затвора не само са извършили греха.Те са го изстрадали и са го осмислили,стигнали са до истинско покаяние.Възможно е влеянието на такива хора да промени човека.Но има още нещо-песента.Може би трябва да осмислим песента като символ на прозрението.Преодолелият страха от смъртта е най-свободният човек-премахната е и последната граница,която би могла да го държи в подчинение.Умрял е престъпникът, бездуховната личност и се е родил човекът:
Брей,как се обърках и ето ти тебе бесило.
Неслучайно в поемата героят е без име.Неговата съдба обобщава човешката съдба изобщо.Неслучайно е и сравнението” и чакаш като скот в скотобойна”.Сигурно за това още е жив и животинският страх от смъртта”въртиш се в очите ти ножа”.Приключила е борбата на вътрешно раздвоения човек.Той вече е единен и целостен:
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег
Човекът може да увисне на бесилото,но песента-не.Защото нейната сила е необикновена,вълшебна.В разказа човекът е застрадал вината си и пречистил душата си в покаянието.
ВАПЦАРОВ – „ЧОВЕКЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ”
Вапцаровата поезия оста¬ва трайно обвързана с човека и неговата същност. В единствената му стихосбирка „Моторни песни” (1940) преобладават твор¬бите, посветени изцяло на човешката лич¬ност. Между тях се откроява „Песен за чо¬века”, една от най-популярните творби на Вапцаров. В нея мотивът за преобразява¬щата се човешка личност и за хуманното начало, което я движи напред, се осмисля в пряка връзка с житейските реални, с обсто¬ятелствата, които често подлагат на изпита¬ния универсалните човешки ценности.
„Песен за човека” е изградена в полемичен стил. Художественото пространство на есента се изпълва с новите стойности на поетичния диалог. В него участват два ли¬рически гласа. Това са гласовете на двама¬та опоненти - дамата и изразителя на авторовата концепция в творбата. Огласена е и темата на тази полемика: „Човекът на но¬вото време”, противопоставени са теза и антитеза, заложени съответно в разказа на дамата и на водещия разказвач. Спорът е насочен определено към нравствените цен¬ности на човешкия живот като зададеност, като определеност и като възможност за коренна промяна, за нравствен катарзис, който ще промени и оценката на човека за живота. Поетът не търси еднозначен отго¬вор или ясна формула за човешката стой¬ност. За него значими са универсалните критерии за смисъла на човешкото съществуване. Водеща поетична теза във Вапца¬ровата поезия е вярата в бъдещето на ху¬манното начало като извечна, универсал¬на вяра на Човека. Върху нея е изградена представата за „човекът на новото време”. Диалогът-спор между вярата и неверие-то в силата на човешката същност е вечни¬ят спор между светлината и мрака. Човеш¬кото съзнание винаги е било подвластно на съмнения и противоречия. Те пораждат и човеконенавистничеството, което изра¬зява позицията на единия лирически гово¬рител - дамата. Другият опонент обаче вяр¬ва в човека и изключителните му възмож¬ности да промени себе си при благотвор¬но влияние. Това не е наивно-романтична вяра, макар че се приближава до мотива за евангелските чудеса. Авторът не случайно посочва един особено важен фактор:
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
На пръв поглед несъвместимото „зат¬вор” и „хора” - „човек” всъщност подчертава нещо присъщо за Вапцаровата пое¬тична стратегия -да открива оптимистич¬ното дори там, където това изглежда почти невъзможно.
Екзистенцията на човека е съпоставена смислово с хляба („заквасен”, „замесен”) и така тя е въздигната като ценност. Естестве¬но се поражда надеждата за просветление и пречистване. Тук нравствено генериращ фактор се оказва песента: ... но своята участот книга по-ясна му станала с някаква песен. Духовният катарзис започва с преосмис¬лянето на извършеното деяние и причини¬те, довели до него. Социалният им харак¬тер е означен отново с митологемата „хляб”:
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш погрешно на гнило.
Обвързването на престъплението с дей¬ствителността не е опит за оправдание, а изясняване на взаимната обусловеност между човешката същност и житейските обстоятелства, житейската среда. Оттук и осъзнаването на възможността това да се промени изцяло, да се създаде една нова визия за света:
Ех, лошо,
ех, лошо,
светът е устроен! А може, по-иначе може...
Преосмислят се материалните и духов¬ните стойности на човешкия живот. Погле¬дът на лирическия герой е обърнат вече към духовното пространство, чийто поетичен израз е песента. Тя е ключово понятие във Вапцаровата поезия, което насочва към из¬висяването на човешката същност, устремяването й към светлината и духовната освободеност. Чрез песента прероденият ве¬че отцеубиец започва да възприема света в един нов образ, непознат допреди:
Пред него живота
изплаввал чудесен -и после
заспивал
усмихнат...
Пътят към нравствения катарзис у „зло¬дея злосторен” е пътят от злото към добро¬то, от мрака на душата, от слепотата й към просветлението. Преминавайки през без¬дните на греха и нравственото падение, ко¬ето е сродило човека с животинското, към желанието да пречисти душата си, лирическият герои осмисля сво¬ята съдба по нов начин. Песента му влива сила и го облагородява. С нея той създава своя нов вътрешен свят. Може би затова я запява „бавно и тихо” като нещо съкрове¬но.
Преображението на човека е всъщност пътят от демоничната до хуманната му същност или до възстановяване на нару¬шената хармония в нея. Този път е труден и сложен, защото човешкото същество често проявява слабост и не устоява на ин¬стинктите си, като става подвластно на тъм¬ната си страна. Винаги обаче има път към разкаянието и опрощението. Оттук започ¬ва съграждането на човека на новото вре¬ме. Възможността отново да бъде истин¬ски човек обаче е само в очертанията на духовното пространство. Реалността изис¬ква престъпилият законите да понесе нака¬занието си. Това е заслуженото възмездие за делата на човека. Новото в облика на героя се съдържа в поведението му по вре¬ме на трагичната ситуация. Смъртта е ос¬мислена като неизбежна, но без страх от нея:
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му станало светло.
Умъдреният поглед към края на човеш¬кото съществуване силно въздейства и удивлява онези, които все още не са дос¬тигнали до прозренията на Вапцаровия ге¬рой - човека на новото време, който е из¬минал пътя от мрака и слепотата на душата си до светлината на звездите. Позицията „мрак-светлина” изгражда нова визия за оценка на човешката съдба:
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята тежка,
човешка,
жестока, безока,
съдба.
Изнасянето на думите поотделно като ри¬мувани динамично стихове, дава възмож¬ност да се акцентира на смисловата им оп¬ределеност. Съпоставянето на съдба и звез¬да е явно търсено от поета, за да разкрие духовното израстване на своя герой, сякаш възкръснал в драматичните минути преди смъртта за нов живот:
„ Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден... ”
Човекът се възвисява чрез своята вяра и мечта за нов, по-добър живот и по-спра¬ведлив свят. Хуманният порив към това жа¬дувано бъдеще носи нравственото посла¬ние на самия Вапцаров, за който вярата е истинският извор за живот на човешкия дух. Тази вяра придава усещане за монументалност на картината с изправения към звез¬дите човек. Осъден, заставен да изплати греха и престъплението си, той не изпитва отчаяние и смъртен страх. Вътрешната му освободеност му дава самочувствие да надмогне трагичните обстоятелства. Чове¬кът е убеден, че животът ще стане „по-ху¬бав от песен”, че злото ще бъде победено с участието на хората, които като него вяр¬ват в смисъла на битката за един по-добър свят. Той мисли не единствено за себе си, за собствената си участ, а в един общочо¬вешки аспект осмисля земния път на човека. Смъртта засяга само физическото тяло, но Духът остава жив и част от Вселената, която е безкрайна. Именно това убежде¬ние влива кураж у героя на Вапцаров и по¬ражда необичайното в поведението му преди трагичния край:
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и
светло,
отдръпнал се, после запял.
Вместо ужас от смъртта, тук се появяват усмивката и песента. Духовната сила, из¬лъчваща се от този нов като личност човек, респектира дори палачите. Даже и „затво¬рът треперел позорно / и мрака ударил на бяг”. Връзката с възвишеното е изразена чрез одобрителното съпричастие на звез¬дите: „Браво, човек!” Поетичната идея на Вапцаров тук е очертана като утвърждава¬не на вярата в нравствената сила на Чове¬ка, преодолял злото чрез борба вътре в се¬бе си. Това всъщност вече е образът на чо¬века „на новото време”.
Песента на човека е израз на осъзнатата сила, заложена в хуманното начало на АЗ-а, способен да промени себе си и света към по-добро, да създаде мечтаното бъдеще, движен от възвишените си мечти. Песента въплъщава надеждата за справедливост и щастие. Чрез нея се побеждава смъртта, тленното в човешкия живот и се отключват звездните простори, към които е устремен той, „Човекът на новото време”. Дори след смъртта песента продължава да напира, безсмъртна като Духа на човека, жизнеутвърждаваща и извисяваща. Това поражда възторг от човешката личност у самия по¬ет:
Той пеел човека. -Това е прекрасно, нали?
Чрез прякото обръщение към него, чита¬телят е приобщен към човешката драма от позицията на лирическия говорител срещу опонента му - истеричната дама, неспо¬собна да осмисли процеса на преображе¬ние у човека като реално възможна, защо¬то се ръководи от негативното си отноше¬ние към него.
Вапцаровата творба възпява величието на човека — този, който тръгва от бездните на падението, от мрака на хаоса в душата си, а достига до великата хармония между човек и Вселена, изразена чрез силата на песента, пречистваща и прераждаща чо¬вешкия Дух, утвърждаваща основанието за вяра в хуманната природа на човека.
„Песен за човека” е апотеоз на духовно¬то себепознание на човека в драматичния му земен житейски път, изпълнен с явни изпитания за универсалните човешки цен¬ности и стремежи.