sexa_na_kompleksa
05-07-2008, 18:35
Виж това:
Днешните българи могат ли да бъдат убеждавани с укорите на Паисий
(Есе)
Днес България е свободна и независима държава, за разлика от времето на Паисий. Но дали българинът е достигнал своето духовно израстване? Отричането на своето и чуждопоклонничеството не са непознати на съвременниците ни. В живота ни днес липсват възвишени идеали. Няма я тази духовност, която през Възраждането удиви света.
В онова смутно време призивът на Паисий : „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?” има голямо въздействие, защото възвръща позабравеното българско самосъзнание, защото с думи и с дела този голям родолюбец проповядва най- святата вяра: любовта към Отечеството.
Днешният българин познава историята на своя народ, но не може да разбере своето настояще. И днес се говори за патриотизъм, но липсва примерът. Младите българи бягат в чужбина, не защото не обичат България, а защото не могат да се реализират в родината си.
Укорите на Паисий са нужни днес, може би повече от всякога. Много е важно обаче кой ги изрича. Празните приказки звучат фалшиво и не въздействат върху никого, напротив, имат обратен ефект. Правото да изричат тези думи имат само хората, които с делата си садоказали, че обичат и ценят България, тези, които издигат авторитета на Родината ни. Българинът има нужда от положителни примери, има нужда от самочувствие, за да повярва в себе си!
ОСНОВАТЕЛЕН ЛИ Е ГНЕВЪТ НА ПАИСИЙ В ДНЕШНО ВРЕМЕ?
( есе )
О, неразумни и юроде, поради что се
се срамиш да се наречеш болгарин?
П. Хилендарски
Гневът на Паисий- кой го чува днес? Онези, които го чуват, са безсилни. Те нямат власт и средства, с които да защитят българското. Онези, които могат, са забравили, че са българи.
Малко преди смъртта си Николай Хайтов предупреди: “Изтървем ли България, изтървали сме всичко!” ( “Троянските коне в България” ).А България, системно и целенасочено, вече второ десетилетие, се унищожава- чрез бедност, чрез псевдопросветност. Вчерашни и днешни управляващи решиха, че родолюбие и патриотизъм са равнозначни на шовинизъм.
Да се върнем по-назад от Паисий, при братята създатели на писмеността ни и да интерпретираме думите на Кирил: “Та Бог не праща ли дъжд за всичките народи, не праща ли слънце…”. Всеки народ има право на свой език, своя самобитност, своя култура. Това го съхранява. Има право да отстоява своите традиции. В същото време да уважава културата и традициите на другите народи. Не може да няма преливане от култура в култура- но разумно, без подражание, и най-важното- без отрицание на собствената! Иначе- гибел!
Живеем в страшно време. Оказа се, че човечеството ни на йота не е поумняло за толкова много векове. На нищо не се е научило; на нищо, което да го направи по-разумно и по-добро. А няма ли разум и доброта, взаимно уважение и разбиране, любов- всичко останало води към разрушение и гибел, както на духовни, така и на материални ценности. А кому е нужен такъв свят? Само на неразумните, само на онези, които неоправдано се наричат хора.
Нормално закодиран човек не може да желае войни, разрушения, смърт, страдания, гибел… Не може! Но именно нормално закодираните хора винаги са били и са безсилни. Нещо страшно сбъркано има в тоя свят!
Паисий е живял в тежко време. Но нашето днес е много по-страшно. Паисий са го чули и разбрали. И хиляди знайни и незнайни негови последователи са се отзовали на пламенния му зов и са възродили една нова България- съхранили са един древен народ. А днес? Къде е днешният Паисий? И ако се пробуди, ще има ли своите последователи?
Гневът на Паисий, гневът на Ботев, гневът на Левски и на колко много други истински българи е нужен, повече от когато и да било, днес? Защото е надвиснала реалната опасност да изчезнем като народ- с отрицателния си прираст. Защото е надвиснала страшната опасност да изчезнем като нация- със зле разбрания космополитизъм, с престъпното отрицание на родолюбие.
ДНЕШНИТЕ БЪЛГАРИ МОГАТ ЛИ ДА БЪДАТ УБЕЖДАВАНИ С УКОРИТЕ НА ПАИСИЙ
Една малка книжка, един неизвестен човек приел монашеското име Паисий Хилендарски, една картина на Иван Мърквичка и стиховете на Вазов за непознат и бледен монах, пишещ пред жумяща лампа. Достатъчно ли е това за днешния българин, за да твърди, че пред него се изправя един колос, с ясен взор в миналото, настоящето и далеч в бъдещето на своя народ. Може би само това нямаше да е достатъчно ако “книжицу сию” не беше се превърнала в книга на българския род, в Библия за нашите предци от Възраждането, в Библия и за днешните българите.
Всяка епоха ражда велики личности, които определят нейния облик, оформят идеите и движат събитията напред. В недрата на Българското възраждане се ражда и се изправя един забележителен човек, който има поглед за потребностите на епохата. А тогавашната епоха изисква нови идеи, нов устрем и поне една причина българите да върнат своя горд дух и национално достойнство. Паисий намира едно силно средство – историята, която свързва миналото със съвременността и само тя може да върне самочувствието на един народ, унижаван и хулен векове наред Малката на вид книжица се превръща в програма, чертаеща задачите на епохата. Тя е активна сила при формирането на българската нация, проправя нов път в развитието на народа. Паисий иска да пробуди националното съзнание, патриотизма, националната гордост и самочувствие на българина. Във всеки ред на великата творба личи новият деец на епохата и неговата основна цел - да възроди българския род и да го издигне до нивото на останалите напреднали народи. Имат ли днешните българи нужда от нов Паисий и биха ли му повярвали? Щяха ли неговите укори да ги убедят в правота му и в собствените им сили?
В търсенето и възстановяването на изчезналото българско минало Паисий дълго прехвърля и домашни, и чужди източници. С много обяснения на своя замисъл той въздейства на своите читатели, убеждава ги в правота си. След като вече е разсъждавал върху ползата от историята, той дава израз на собственото си оригинално, прозорливо аналитично мислене. Историята е за тези, които обичат своя род и език, за тези които обичат отечеството си. За тях е неговия труд, на тях разчита за запазване на здравите народни традиции, за издигане на националното съзнание. И ако днешния българин живее в безвремие, ако не вижда изход, ако тези, които ръководят съдбините му го предават, достатъчни ли са доводите на Паисий, неговите аргументи за славното минало и великите владетели, за да му върнат вярата и желанието сам да поеме бъдещето в ръцете си. Труден въпрос!
Колко много още може да се говори за този първи учебник по българска история, разказващ за божествения произход на българите, за достойнствата и добродетелите им, за хубавата земя – силна и велика в миналото, за незлобливия характер, за гостоприемството, добротата и милосърдието, за българските войнски достойнства и храброст. И все пак и до днес “История славянобългарска” остава в нашето съзнание с гневния призив “О, неразумни и юроде! Поради що се срамиш да се наречеш болгарин…?” Запомня се именно той, макар цялата творба да е пронизана от един призив “Българино, знай своя род и език!” Един укор за предаден български род и език, една болка за забравени величие и слава, едно гневно обвинение за пренебрегнати национални добродетели и чуждопоклонничество тежи и днес над българите и им напомня, че колелото на историята се върти. Върти се и учи, че населението на една територия е нация само тогава, когато е свързано с обща историческа участ, общ език, култура и държавност.
Величието на миналото и националните добродетели на българския народ трябва да послужат като основа за пробуждане на националната гордост. Но национална гордост не се гради без културни ценности. Затова Паисий описва дейността на Кирил и Методий, изтъква че българският народ пръв се е покръстил между всички славяни, пръв има своя самостойна българска църква и свои забележителни български светци и мъченици за вярата. Българският език Паисий свързва неразривно с народност, патриотизъм и освободителна борба. “Българино, не се мами, знай своя род и език и учи се на своя език” – кори горещият патриот сънародниците си и издига високо идеята за национална независимост и културна самостоятелност. Защото духовното робство е не по-малко тежко от политическото. Неукротим гняв, но и убедителни аргументи помагат на Паисий, да доведе българина до мисълта да устоява правото си на съществуване, правото си да живее и да се развива.
Може би не всички днешни българи могат да бъдат убеждавани с укорите на Паисий, но всеки трезвомислещ човек знае, че силата е в единната нация. В този смисъл Паисиевата “История славянобългарска” и днес е една програма за национално възраждане, тя сочи пътя за културно и политическо национално самоопределение. Демократичните и патриотични идеи на Паисий са характерна черта на всяко демократично общество. И днес, когато човечеството вижда своето бъдеще в обединението на силите за един по- добър, по- справедлив и по-богат свят, като запазва самобитността и националната си единтичност, тази програма звучи убедително. Гениалността на Хилендарския монах е в това, че е прозрял много далеч в бъдещето и звучи актуално два века и половина след написването на своята творба.
Поклон пред теб и твоята “историйца” отче Паисие !
Моята представа за личността на Паисий Хилендараски
Паисий. Мъж на около 40. Малко пегърбен, но това впечатление се създава главно от, това че трудно можеш да го видиш във време през което не е заровен в книгите. По лицето му има гъста брада върху която изпъкват живите му и дълбоки очи. Погледът му е пронизващ сякаш вижда душата на събеседника. Не говори много, но щом стане дума за България се оживява. Ако някой търси човек, който да му разказва истории за велики битки и могъщи крале, то трябва да отиде при него и да го помоли да му разкаже на Велика България.
Сега той седи във своята тясна килия. Тя е заета почти изцяло от масата, на която той прекарва по-голямата част от деня и ноща, когато не е в библиотеката. На масата има свещник, който се е препълнил от восъка на изгорелите свещи и никой не си е направил труда да почисти. Има и много книги. Повечето в полуразпаднато състояние, по които личат премеждията през които са преминали преди да попаднат в ръцете на книжовника. Някои са поизгорени, други намачкани и изглежда сякаш някои е завивал риба в тях, други са пожълтели и изписани със странни знаци, които не приличат нито на старобългарски, нито на гръцки. Въпреки окаяния вид на книжнината Паисий я прелиства и докосва така нежно сякаш е кадифената кожа на млада лейди от някое безбожно богато имение в Англия. Но Паисий дори не е чувал за тази лейди, нито иска да чуе. Той е вглъбен в своята работа. Прелистава и от време на време си мърмори неразбираеми работи и си записва бързо, бързо с оръфаното си паче перо. От време на време го потапя бързо и точно във мастилницата, която е в не по-малко окаяно състояние от перото. Но това въобще не му прави впечатление. Той продължава да разлиства и пише, разлистава и пише, така сякаш от това зависи животът му, без въобще да отделя поглед от пергаментите.
На вън времето е хубаво. Манастира е огрят от слънцето, което проявява голям интерес към дейността на монаха и огрява неговата маса, за да помогне и то с каквото може на неговата така всеотдайна дейност. Птичките пеят и от време на време някой врабец каца на малкото прозорче в килията и се опитва да откъсне монаха от заниманието му, но след няколко безуспешни опита отлита за да продължи да търси семена и плодове в гората.
Изведнъж на вратата се почуква. Но Паисий не забелязва това, така че след третото почукаване, което не получава отговор, вратата се отваря и в тясната килиика влиза младичък човек. Той е слаб, облечен със същото монашеско расо, като Паисии. Лицето му е покрито с брада, добре сресана и подредена. В очите му има пламък, но той не е същия като в очите на Паисии. Това е пламъка на младостта. Пламъка, който само чака да бъде разпален от някаква идея, за да накара притежателя си да се впусне в някакво приключение. В ръцете си, младежа държи табла с купичка зеленчукова супа и чаша вино. Той с любопитен поглед поглежда в записките на Паисий, който още не е вдигнал глава, и казва с мек и смирен глас :
- Ех, брат Паисие! Пак пропусна обеда. Поне няма ли да дойдеш долу в параклиса да се помолим заедно? Игумена ми каза да ти донеса храна, че както е тъгнало може да умреш от глад тук. Храни се, защото болен няма да можеш да довърщиш делото с което си се заел.
Паисий, надига глава и се вглежда с уморен поглед в очите на младежа. Личи, че не е доспал не само по погледа, но и по разрошената коса и неподстриганата и разпиляна брада. Той гледа известно време в очите на младежа и изведнъж казва с бавен и прегракнал глас, така сякаш говоренето е непосилна задача за него:
- Важно е това дело с което съм се заел, брат Иларионе. Важно, но и увличащо. Сита е моята душа със знанието за величието на българите и с гордостта че и аз принадлежа към този велик народ. А, на Бог мога да се моля и тук. За Него е важно не мястото, а вярата, брате.
Иларион поклати глава и каза :
- Паисие, Паисие! Наказан е българския народ, Паисие. Наказан е от Бог под турско робство да бъде и да не диша въздуха на свободата така сладък и омаен. А ти Паисие само хвърляш труда си на вятъра. Преди може да е бил велик народ, но сега няма и следа от величието му. Но няма пак да споря с теб, Паисие. Знам, че ти държиш на своето... Оставям ти тука храната, че то само с храна за сърцето не се живее.
След тези думи Иларион потърсва свободно място на масата, но след като не намира оставя таблата до нара, който е в другия ъгъл на стаята след което излеза и стъпките му заглъхват в края на коридора....
Едва чуто Паисий измърморва : “О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин?” и продължава своята работа провидно забравил за случката преди малко.
Всъщност в едно много откъснато и лично кътче на сърцето си, Паисий изпитва болезнена болка от думите на Иларион. Там е неговата смъртна рана, същата тази рана която присъства и в сърцата и на Левски, и на Хитов, и на Ботев. Същата тази смъртоносна рана, която не може да бъде излекувана и рано или късно убива. Тази рана, заради която ние сега се радваме на нашата свободна държата и която за съжаление много отдавна е излекувана и не присъства в сърцата на повечето хора. Това е “болеста” на патриотизма. Единствената “болест”, която увековечава свойте жертви и за която никои не е търсил лек.
Лично за мен укорите на Паисий въжат и с пълна сила в двадесет и първи век.
В днешно време в един свят с бързо напредващи технологий и постоянно навлизащата и увеличаващата се употреба на чужди езици,на много от нас родния ни език се струва лесен и всякаш не намираме потребност да го изучаваме по задълбочено,но има много неща с които не сме запознати и именно за това е нужно по-подробното му изучаване.
Често пъти ми се е случвало,а навярно и на много от вас,да сбъркам ударение,да допусна правописна грешка,да обърквам предлозите..и много други такива "малковажни" грешки.Вярвам,че на всеки,му се е случвало да обърка дума,да забрави запетайка, или друг препинателен знак.Все повече започва да се наблюдава как в писмената си реч,човек допуска множество правописни грешки.Всякаш ни се струва,че понеже езика ни е майчин,ние го знаем перфектно,но истината е съвсем друга.Именно за това ,че той е "език майчин на мойте деди" ние трябва да се постъраем да го владеем ако не перфектно,то поне в едни общоприети граници.Да се стараем да разбираме и да знаем,а не както сега на много места се получава,може би повече или по-малко от учениците да изпитват затруднения при писане и четене.Именно в такива случай човек трябва да се замисли над думите на монаха....точно в такива моменти тези укори добиват актуалност.С нашето желание да изпъкнем с знанието на чужди езици,ние един вид загърбваме родния,превръщаме се в онези неразумни люде,за които Паисий така пламенно пише.Но ние не трябва да се "отричаме" от родното и да считаме перфектното знание на езика си за маловажно.Защото все пак знанието на родния ни език все някога ще се окаже полезно.Като българи ние трявба да ценим родното и да жадуваме за него,но все пак не трябва да се отричаме от бъдещето.Защото не чуждите езици са врагове на нашия,а самите хора.Хората които се отричат от родния език,хората които не владеят дори елемнтарното му ниво.Тези хора които пишат грешно,хората които не спират да употребяват чуждици и заемки.Да знанието на чуждите езици е плюс,но нима наплива на чуждици и заемки в нашия език е плюс? Надали..едва ли Паисиий е мисли това за плюс като е писал своята история..Надали и Вазов е смятал че нашия език ще изгуби крастотата си,когато го е защитил така пламенно чрез свите стихове..Ние се намираме в българия и поне от обща култура трябва да збаен да четем и пишем на родния си език.А и е срамото да завършип училище и да не можеш да четеш и пишеш,например.
Загърбваики родния език,не се ли превръщаме,в малкия човек които катери стълбата,и в името на успеха продава и душата и идеалите си.Още от раждането си в тази страна,несъмненно в нас е останала частица от старите идеали,и загърбваики езика си,а един народ без собствен език не е народ,не загърбваме ли и родината та си..един вид не отричаме ли дори и делото на Братята и техните ученици...
Новаторския дух на Паисиевото слово
/литературно есе/
Снежина Ковачева
Подтискаща е атмосферата по българските земи в средата на ХVІІІ век. Спомените за отминало величие и слава са все по-бледи.Следите им се губят сред мрачната действителност. Засилващото се гръцко влияние и непрестанния османски гнет разколе*ават вярата на българите за по-добро бъдеще. В тази ситуация през 1762 година се появява “История славянобългарска” от Паисий Хилендарски. Той е творец с нови духовни търсения.Монахът от Хилендар пръв обръща поглед към далечното славно минало на българите,изтъквайки значението му за настоящето и бъдещето. Противопоставил се открито на гръцкото влияние ,в творбата си Паисий открито заклеймява родоотстъпничеството като акт на непростимо предателство,защитавайки идеята за националното равноправие. Носител на един нов поглед за света и основоположник на ценностния възрожденски модел като начин на мислене, Паисий отключва вратата на един процес за радикална промяна на духовните ценности на българите.
За да достигнат посланията на “История славянобългарска” до широките народни маси , а не само до определен кръг от хора,творецът използва езиковите средства на говоримата реч,с които непосредствено се доближава до възприемателя. В духа на Ренесанса Хилендарският монах представя събитията,коментира,сподел я мнение,приема или отхвърля чужди позиции. Паисий пръв датаилно представя славното минало,осъзнавайки голямото му значение за българския народ и за неговата национална идентичност.
Казано е :”Народ без минало няма бъдеще”.Българската история е неизчерпаем източник на вяра и надежда,тя е извор на национална гордост и достоинство. Миналото доказва колко велика и значима през вековете е била България:”От целия славянски род най-славни са били българите,първо те са се нарекли царе,първо те са имали патриарх,първо те са се кръстили,най-много земя те завладели.Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език...”
Народите заемот своето достойно място в света чрез историята си.Без нея забравят родовото си минало.Споменът за славните отминали времена на прадедите ни, крепва българщината вдъхвайки сила за заклеймяване на родоотстъпниците .Това Паисий прави в “История славянобългарска “ с много плам и негодувание спрямо отреклите се от произхода си българи.
Паисий пръв изразява Ренесансови възгледи за света.Утвърждава се новаторската идея,че принадлежността на българите към християнското семейство не изключва националната им идентификация.В центъра на модерния възрожденски светоглед е народността като единно цяло.
Творецът проявява изключително толерантно отношение към останалите народи,изтъквайки абсолютното право на всеки един от тях да се развива съобразно културните си традиции и специфични особености.Така авторът внушава изеята за самостоятлно развитие на българския народ.Той има място в историята на човешсата цивилизация.
Паисий Хилендарски пръв открито бичува родоотстъпничеството”О,не разумни юроде!Защо се срамуваш да се наречеш българин...” Моралната извисеност на българите се разкрива в пряка съпоставка с гърците.Елините са” по-мъдри и по-културни”.Паисий осъжда справедливо, оценява по достоинство постигнатото от съседния балкански народ,но по-голяма нравствена ценност имат “незлобливостта” и искрено човешки взаимоотношения, които доминират при българите.
Библейските сравнения:”От Адама до Давида и праведния Йоаким-никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек,както сегашните хитреци,които ти имаш на почит и им се чудиш ,и се влачиш по техния език и обечай.Но всички тия праведни праотци....били прости и незлобливи на земята.И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф...”, подкрепят тезата, че не предвзетите и се*ични, а добродушните и честни хора са поблизо до Бога:”Виж как Бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята.” Висшите нравствени добродетели на българския народ имат истинска морална стойност.
Паисий създава възрожденски критерии за ценностната система на българина и значението и за опазването на народа в трудни драматични моменти. Славните ни исторически победи във военни походи и сражения във времето на Българската държавност са ярко доказателство за българските национални възможности.Подчертавайки военната мощ и културното ни развитие в съществувалата Българска държава ,монахът от Хилендар изважда на преден план изключителните личности на славното ни минало, някои от които канонизирани от църквата.Българският народ не може да бъде забравен от Бога.
Историята е категорична с доказаната безпорна истина,че основания за презрение и унизително отношение кам нашия народ няма.Той е оставил достойни следи в общото историческо минало на Балканите.Паисий е горд с родовата си принадлежност и своето дело,осъзнава важността на творбата си като обединяващ фактор и най-голяма защита от чуждо влияние.
Подбудите за написването на “История славянобългарска” са открито представени:”Разяждаше ме постепенно ревност и жалост към моя български род,че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род ,светци и царе”.Паисий е автор на възрожденско самочувствие като чрез разкриване на творческия си “Аз” осъществява великата си цел-пробуждане на националното самосъзнание.
Поставяйки си за основно цел да убеди българите,че принадлежат към един достоен народ, заслужаващ преданост и уважение, авторът на “История славянобългарска” използва множедтво примери от различни източници,за да внуши по-категорично идеите си. Новаторството му се изразява в модерния подход към историческит факти и събития.Той не се страхува да постави под съмнение тяхната достоверност.Съпоставя минало и настояще, съгласява се или отрича историческите последици от случилото се. Паисий има ново отношение към човека и индивидуалната му обвързаност с процесите на времето.
Езикът на Паисий е въздействащ и жив,с подчертано индивидуален характер.Риторичните похвати не са самоцелни. Раждат се от творческото вдъхновение на автора,за да направят речта му по-убедителна. Те са в непосредствена връзка с основната художествена цел на текста-да доказва необходимостта от промяна на духовните нагласи.
Паисиевото слово достига до всички българи.Автор и възприемател общуват непосредтвено.Диалогът в “История славянобългарска” наподобява интимна беседа. Разширените обръщения провокират вниманието на аудиторията. Авторът се докосва до най-тънките струни в душите на читателите. Провокира чувство за национална чест и достоинство. Тези художествени тенденции в произведението са приемствено развити във всички жанрови форми на възрожденската литература.
Едно от наложилите се становища за началото на Българското възраждане е,че то започва именно с написването на “История славянобългарска”. Без съмнение ,това е уникална творба , която с новаторския си дух слага началото на възрожденския период в развитието на българския народ. Предвид уникалността на “История славянобългарска”, имаме основание да твърдим, че тя заема своето достойно място в хранилището на световните ценности.На нас като българи,чрез нея Паисий отреди една завидна съдба - да заемем своето заслужено място сред всички християнски народи по света.