sexa_na_kompleksa
05-09-2008, 11:48
Виж това:
ДУХОВНАТА СИЛА НА ГЕРГАНА В ПОЕМАТА "ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА"
Поемата "Изворът на Белоногата" е написана в труден и тежък за българския народ период - османското владичество. Въпреки че е възрожденска творба, тя съчетава в себе си много фолклорно-митологични мотиви, традиционни за българските бит и култура. В нея Славейков изтъква духовната сила на една обикновена девойка от народа, превръщайки я в идеал за сила и красота.
Гергана, главната героиня в поемата, пленява читателите не толкова с привлекателността на своята външност, колкото с нравствената си красота и със силата на своя характер. Духовната й сила се състои най-вече в нейната твърдост, свободолюбие, решителност и вярност към рода и любимия човек.
Гергана е обикновено селско момиче, което се труди на полето и помага на родителите си у дома. Светът на героинята, погледнат отстрани, не представлява нищо особено, но той е неин и тя го обича, привързана е към него. Неговите граници се припокриват с тези на родното й село. Там са всички, които тя обича, всичко, към което изпитва привързаност. Това е причината Гергана да отстоява своите позиции и мнението си пред великия везир.
На богатството и разкоша, които той й предлага, тя противопоставя своя малък свят, който обаче за нея е незаменим. Тя не би могла да живее сред подобен разкош, защото би се чувствала като птица в клетка, макар че тя ще е златна. Нейният свободолюбив дух не може да изтърпи и за миг да бъде ограничен и окован във веригите на богатството. Той предпочита да се рее из ливадите на родното село, където всичко е познато и скъпо за душата й.
Свободолюбието на Гергана проличава и от пъстротата на нейната градина. Тогава, по времето на турското владичество, на покорените народи се забранява да се обличат в ярки и пъстри цветове. Героинята като че ли преодолява тази забрана, създавайки в двора на къщата си един пъстросветен свят, събрал в себе си цветовете на дъгата.
Свободолюбива Гергана се чувства добре там, в света, който тя сама е изградила и от който лъха свобода. Отказва да замени своята малка градинка с огромните, които й предлага везирът, защото "там всичко расте насила и дето расте, там вене".
Именно свободата си отстоява Гергана толкова решително. На всички предложени материални блага тя противопоставя малкото, което има, но което за нея струва много повече и което не може да се купи с пари. Тя е неразривно свързана с този свят и би се чувствала не на място в далечния и студен Стамбул. Там, далеч от роднини, приятели и от любимия човек, тя би загинала.
Гергана е силно привързана към семейството и рода. Те са част от нея, която не може да бъде отнета, без да бъде наранена героинята. Любовта към родителите е първата причина, която тя изтъква пред везира, за да остане. За нея е истинско щастие да бъде "на стар бащица на помощ" и "на мила майка отмяна". Тя е продължителка на рода и съзнава своята отговорност. Да го пусне, би означвало да наруши неговата цялост.
Огромна е и верността на Гергана към Никова.
"...аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е:
първо ми либе Никола -
първо венчило той ще е..."
За нея хората са незаменими и няма други като тях. Тя отхвърля любовта на богатия и могъщ везир заради един селянин, който обаче за нея означава много.
"Пред тебе, аго, нищо е,
но за мен, знаеш ли, всичко е;
воля аз него, та него..."
Куломинацията на спора между Гергана и везира, там, където най-силно проличават свободолюбието, решителността, твърдостта и верността на героинята, е моментът, в който тя вече открито се опълчва зрещу волята на везира, жертвайки най-скъпото за всеки човек - живота - в името на любовта и волността.
"На живота ми си господар,
но на волята не ми си!"
Това е моментът, в който Гергана е най-обаятелна.
Духовната сила на героинята се състои в силата на нейния характер, в непокорството на нейния дух. В своята поема Славейков изрисува образа на една силна, еманципирана, ренесансова личност, каквато е Гергана.
Прекрасното в образа на Гергана
Петко Славейков е написва една от най-ярките поеми в националната литература. В „Изворът на Белонагата” авторът утвърждава българското, разкрива характерния бит и идеализира българката.
Гергана поразява съвременния читател със своята нравственост и духовна извисеност. Героинята на Славейков отразява националното самосъзнание.
Гергана въплатява в себе си българщината и я съхранява. Тя става израз на народния идеал за жена. Авторът очертава съдържанието и нравствените рамки на българката, като „шлифовова” образа на фолклора.
В диалога с везира се открива нейната нравствена извисеност. В този епизод Славейков акцентира върху народната мъдрост, която извира от Гергана. Тя издига родолюбието в култ и поразява със своята привързаност към дома. Градинката, родната къща, цветята и нежеланието да се раздели с тях са конкретен израз на патриотизма и. Точно тези неща са по-стойностни за нея. Тя е господар на себе си и златото и коприната, които и предлага везирът не могат да я склнят да приеме предлижението му. За Гергана материалните придобивки са вредни и безсмислени, защото унищожават нейния свят, нейната родова принадлежност.
Освен с родолюбие тя поразява и с дълбоката и чиста обич към Никола. Тя държи на думата си и не може да замине за Истанбул, защото така ще предаде либето си, родителите си и българщината. Тя не желае да бъде робиня и да тъне в разкош далече от родното. Гергана е нравствено богата, а не е послушна изпълнителка на нечия воля. Тя слуша единствено гласа на сърцето си. Можем да твърдим, че тя е морална победителка, защото везирът разбира, 4е не може да бъде господар на сърцето и.
В образа на Гергана няма нито една негативна черта. Всички добродетели на българина: трудолюбие, красота, вярност към либето и любов към всичко родно е събрано в образа и. Тя е идеалната жена-българка.
Изворът на Белоногата – най-хубавата поема на българската възрожденска литература
Поемата “” на ПС е мост между времето на новите идеи и фолклорното творчество, съхранило мъдростта на миналото. В нея звучат посланията на възрожденската епоха, като се долавят и западноевропейски баладични мотиви.
Заимствани от фолклора са общото звучене, “дрехата” на песента. Стихосложението, персонажите, композицията, както и художествените средства също са в такъв стил.
След въведението в пространството и времето на действие (в духа на легендите – “в стари години, отколе”), авторът веднага пристъпва към представянето на героите. Това става първо чрез сравнения и епитети, типични за народнопесенното творчество (“пиле шарено, вакло югиче, кротко агънце”).
Сюжетната основа също е позната от фолклора – любовта на двама млади, заплашена от външни обстоятелства и защитавана с цената на саможертвата. С нея се свързва разпространеното в преданията похищение на жена от чужденец (друговерец, змей и тн). Така мотивът “неразделни”получава ново развитие; противопоставянето е вече не просто срещу патриархалния ред и налагания на девойката жених, а срещу чуждото и враждебно за целия български род поробителско присъствие.
Завръзката – появяването на поробителя в идиличния свят на младите, намира своето фолклорно-романтическо обяснение в мотива за “черната веда”.
Гергана и Никола нарушават традицията (“Късно е либе за китка.. се дава кога се зора зазори”), което става повод за бедите. Възможно е обаче и друго тълкуване на тъжната им участ. Тъмните сили олицетворяват чуждата власт, под която живее народът ни и несъвместимостта на несвободата с истинското щастие.
Противопоставянето срещу тях се осъществява главно в диалога- двубой с везира. Той представлява не толкова интерпретация на фолклорния мотив за похищение на жена или конфликт между герои в защита на родното, колкото своеобразен спор за естеството на човешкото щастие. Противопоставят се два типа ценности и светоглед – противодействието е между българската и османската култура.
Впечатленият от девойката владетел й предлага всичко онова, което смята за примамливо и “охолно”, споделя представата си за щастлив живот (“в светли хареми да седиш, жълти жълтици да нижеш”). Това са ценностите на неговата култура (“други на тебе да шетат”, “да седиш на тях, да гледаш”), където акцентът е върху външните знаци на материално благополучие.
На тях Гергана противопоставя своя несложен начин на живот, изпълнен с труд и хармония. Ценностите на героинята са традиционните за българското патриархално общество – уважение към родителите, работливост, връзка със земята на родината. По-важни за нея се оказват душевният мир, който носи съприкосновението с природата, радостта и вниманието към малките неща, които създават очарованието на битието.
Особено значимо присъствие в диалога има мотивът за градината. Детайлните познания на героинята за различните растения, романтичното описание на нашата природа говорят за своеобразната привързаност на селската девойка към родното. Везирът също говори за “ливади”, “светли сараи”, но по-общо, с идеята за владетелски разкош и получена наготово, неоценена красота.
Интересно е, че тя, градината, присъства в думите и на двамата опоненти, но с различни характеристики. Докато в представите на везира красотата и блаженството се помещават в опитомени, оформени от човека пространства (“С миндери ще ги обградя, с ястъци ще ги обредя”), Гергана намира очарование в прегръдката на дивата зеленина (“Тез живи цветя няма ги”, “Там всичко расте насила”). Различните им концепции за удобство и щастие, представени условно чрез двойния образ на градината, открояват контраста на ценности и нрави в двете култури.
Полемичното майсторство, с което българката отстоява позицията си, както и великодушето на османския повелител, правят описаната ситуация необичайна, дори невероятна не само за реалния живот, но и за народните предания. В тази част на произведението най-силно се откроява събирателния характер на герганиния образ – тя е не просто художественото лице на българската девойка, а герой, въплътил същността на народната душа и стремежа на общността към национално утвърждаване.
Силно фолклорно звучене има мотивът за вграждането в камъка на чешмата, макар че всъщност това, което се строи е сданието на българската народност в новата епоха. В него родолюбецът (в случая Гергана) “вгражда”, влага душата си, всичко което има. И ако нещо или някой опорочава националната идея, посветилият й се “крее”, “залинява” (тема също актуална за времето на национални църковни, просветни борби и разочарованията от страна на някои българи).
Заслужава внимание и противопоставянето чешма – извор. Отново става дума за контраста между овладения от човека свят на везира – носител на по-развитата цивилизация - и красотата, чистотата на дивата природа (въпрос, който е дори по-актуален и по-ясно формулиран за нашето съвремие). В случая българката избира второто и на сюжетно равнище постига желанието си, но градежът на чешмата, нахлуването на чуждия, каменен свят в зеления й роден край, я погубва
Въпреки общото народнопесенно звучене на творбата нейният главен персонаж – Гергана – не може да се определи като типична фолклорна героиня. Важна отлика е активната й позиция на самостоятелен защитник на родното (за разлика от обичайната пасивност в песните, където жената е бранена от други). Това е отзвукът от Славейковите възрожденски идеи за новото място и правата на жените. Друг повей на модерността се усеща в баладичния финал – завършек, нетрадиционен, а и неочакван за песни и предания от подобен род.
Тези художествени особености едновременно придават оригиналност и правят творбата ефектна, запомняща се, за да отекне посланието в сърцето на всеки прочел я българин.
тема3-обща
Увод - характеристика на творбата
-какво е заимствано от фолклора
-въведение в място и време (в духа на легендите)
-въвеждане на героите - сраванения
Сюжетна основа - любовта на младите
-похищение
-неразделни
Завръзка - тъмни сили - 2 тълкувания
Диалог - двубой
-диспут за човешкото щастие
-противопоставяне м/у 2 културни модела
- градината - двоен образ
-полемично майсторство, великодушие - събирателен характер на образите
-победа на българката - символика
Вграждането
чешма - извор
Отликите от фолклорната традиция
-Гергана - самостоятелност
-Баладичен финал - функция
,,Изборът на Белоногата”
(Съчинение разсъждение)
,,Изворът на Белоногата” е едно от тези български стихотворения, които са създадени през времето на българското възраждане, за да повдигнат духа на хората и да им докажат, че си струва да бъде съхранено българското. В това произведение е утвърдено значението на жената в обществото не само като вярна съпруга и истинска българка, но и като основна фигура в процеса на продължаване на живота на българския род. Жената е видяна като необикновено силно същество, което по сила на духа превъзхожда дори и мъжа, но без него не може, защото любовта към любимия й дава непобедима сила на волята, а именно силна воля е нужна за съхранението на най-скъпото – моралните ценности. Но стихотворението няма толкова за цел да покаже важността на жената, а целта на творбата е да допринесе за утвърждаването и оценяването на българското национално самосъзнание. Макар и да е подлагано на непрестанни нападки и изкушения, то трябва да оцелее, за да се запази единността на народа.
Авторът високо цени българската нравственост и националния дух, които крепят българската нация. Той знае, че за да се утвърди една идея в съзнанието на хората и да стане важна част от ценностната им система, тя трябва да бъде подложена на тежко изпитание и чрез справянето с препятствието да покаже изключителната си важност. Авторът представя това изпитание като описва сблъсъка между хубавата селянка Гергана и турския везир. В тази схватка момата е залъгвана от изкусителя и е подложено на изпитание българското й самосъзнание. Тя трябва да устои на думите на везира и да докаже неразривността на народните ценности, като любов към родината и любимия човек, които поддържат единността на народа и пазят свещените идеали непокътнати от насилниците и неустоимите изкушения. Творецът изправя силата на вярата срещу силата на изкушението. Ако влечението към облагите бъде преодоляно, тогава това, което българите защитават и тачат под названието народност, си струва да бъде съхранено.
Народната самобитност трябва да се опази, защото тя крепи единността и дава сила на хората да продължат да се борят за свободата си. И те искат да бъдат свободни, но свободни само в своята родина, а не на друго място. Защото България е единственото място, където един българин може да се чувства пълноценен и истински щастлив. Защото родината живее във всяко едно от своите чада със красивите образи на дома, в който човек се е родил; небето, под което денем се е пекъл, а нощем е броил звезди; реката, в която лете се е къпал, а зиме пързалял с шейна; полето, на което е събирал реколтата и намерил първата любов; хорото, на което се е държал ръка за ръка с най-добрите приятели; огнището и трапезата, пред които се е събирал с баща и майка, за да сподели най-съкровените си желания; малката църква, в която всяка неделя е ходил да запали свещичка пред иконата на Исус Христос. Този малък свят, в който за всяко нещо си има време и точно определено място е всичко, от което българинът се нуждае. В това спокойно кътче, в което всеки е доволен и би живял вечно, изкушенията не могат да намерят място. Никой не би могъл да подмами истинския родолюбец да напусне татковината си, защото другаде не би се чувствал толкова свободен и толкова щастлив.
В чуждата страна макар и да има повече полета или повече реки, повече цветя или повече гори, по-големи къщи с повече прозорци – те не са същите. Една е бистра Марица, която напоява селските градини на Рила планина, и в която лятно време се къпят селските деца; друг е Босфора, в чиито мръсни води плават прашни и грозни кораби, които замърсяват въздуха. Едно е пролетното кокиче, което със появата си на малкото поле радва селските деца със новината за настъпването на цветната пролет; друго е дивият бурен растящ във всяка градина в Стамбул. Достатъчно е човек да гледа слънцето през един прозорец, а не през стотици, защото когато има един избор, тогава той истински оценява това, което му се дава. А колкото повече неща получават хората, толкова повече се губи способността им да определят кое е важно за тях и кое не е. Материалните облаги унищожават духовните ценности и превръщат човека в същество, чиито чувства са заличени от предметното имущество.
Гергана не иска да се превърне в такъв човек, защото за нея това което има е достатъчно и това е нейния рай. Тя няма нужда да желае друго, защото е доволна от своето и го цени повече от всичко друго на света. Нейните роднини, родината, традициите, вярата, и най-вече любимия човек са всичко, което момата притежава и живее доволно и щастливо с тях. Но винаги когато човек е щастлив, съдбата прави всичко възможно, за да провали радостта и да накара страданието да превземе сърцето му. Тази метафизична сила се намесва и в живота на Гергана, като я среща, в най-щастливия за нея ден, с нещастието – турския везир. Но дори когато среща изкусителя, който и предлага много повече от това, което тя има – девойката е непоколебима в решението си и не предава ценностите си.
Везирът залъгва момата със сладки приказки:
,,Ти не си за туй родена,
най си родена, дарена
бяла ханъма да бъдеш,
все по чардаци да ходиш...”
Но Гергана не желае да бъде господарка, защото тя е свикнала да бъде ,,на мила майка отмяна” и ,,на стар бащица на помощ” да ходи когато потрябва. Тя не иска да замине, защото не може да остави майка си и баща си сами – свикнала е да се грижи за тях. Но и тук везирът успява да я обори като и предлага: ,,не щеш ли и тях да земем”. Младата девица успява да се изплъзне от натиска на везира като представя като свой довод родината си:
,,мили ми, аго ливади,
свидна ми мала градинка!”
И тук турчинът успява да я обърка със самодоволното изказване:
,,ливади искай от мене,
все по ливади да ходиш,
каквито искаш градини
и цветя вътре всякакви...”
Това стъписващо предложение не успява и за миг да разколебае малкото момиче, а дори и дава сила да се бори още повече и да намира все по – добри аргументи срещу думите на господаря. Тя му изрежда многобройните цветя и храстчета, които в родината й растат на всяко поле и във всяка градинка, но изкусителя отново дава своите контра тези, с които иска да я склони да приеме неговата воля. Той знае, че насила няма да успее да я сломи и затова се опитва да е по – добър с нея. Не я заставя да отиде с него, а и казва:
,,склони ти сама да дойдеш;
на Стамбул да тя заведа:”
С това до някъде мило държание той се опитва да я залъже, но българката е прекалено умна и вярна на родината си и дава един от най – силните си доводи да остане в България:
,,Стамбул е, аго, за мене
тука, дето съм родена,”
Везира разбира, че силата на вярата на това момиче е доста силна, но според своите виждания я възприема като незнаеща и неука девойка, която само ако познае силата на материализма – ще желае да се свърже с господаря си. Затова той и разкрива мнението си:
,,младо, безумно момиче,
ти еще нищо не знаеш!”
Така той се опитва да и втълпи своите виждания и да я накара да прояви любопитство за познание, но девойката е непоколебима. И по най – добър начин успява да го обори – като не отрича думите му, а ги подкрепя:
,,но аз съм проста селянка,
...стига ми това, що имам:”
С тези свои думи младото момиче прекратява спора им на базата на вярвания и традиции. И за да убеди везира в това, че няма смисъл той да я моли да тръгва с него, тя пренася спора в друго пространство – духовното. Със своите прости думи тя поставя везира в положение, в което той вече не е властващ, а в положение, в което всички са равни:
,,аго не знаеш, да знаеш:
аз съм клела, заклела
и клетвата ми вярна е.
Първо ми либе Никола
първо венчило той ще е...”
Но турчинът не смята, че може да бъде приравняван с другите хора, най – малкото с един селски ерген. Затова отвръща сърдито на Гергана:
,,Колко си проста, безумна!
Та що е твоят любовник
пред мене и пред властта ми?”
Когато вече спорят на базата на неща, които момата разбира по – добре от господаря, тя го превръща от непобедим притежател – в слаб духовен борец. Но дори и да не може да си помогне с власт в това положение, турчинът се оповава на мощта си:
,,волиш него, та него –
отвърна везир сърдито, -
но своя воля ти нямаш,
мойта е воля над тебе;”
В такъв момент обаче това е безсмислено, защото дори да притежава Гергана, турчинът не може да притежава нейната воля и нейната любов. И тя със гордост му го казва:
,,На живот ми си господар,
но на волята не ми си;
без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено...”
Тези силни думи са достатъчни да разколебаят дори и най – злобния палач. Същото става и със везира, който е потресен от думите на младото момиче. ,,Смая се везир с Гергана” и ,,пусна момата свободна”, защото сам той осъзнава, че няма смисъл да има нещо, когато всъщност не го притежава истински. Но както тя, така и той защитава своята истина и макар да е бил готов да й даде всичко най – ценно според неговите виждания, това не е помогнало да сломи волята на Гергана. На всичко, което той й предлага тя противопоставя своите две единствени причини, заради които живее не само в България, а и по принцип – родината и любимия.
За да се сдобие със всичките облаги, които може да си представи, Гергана трябва само да се откаже от тези две ценности. Но това е най – ценното за нея и това е причината тя да съществува и затова не иска да се откаже от тях. Ако избере парите и материализма пред вярата и любовта, това ще означава, че не е имало смисъл да съхранява и да почита народността си, което би означавало, че животът й е бил безсмислен. Момата обаче не би се и замислила пред този избор, защото традициите и националното самосъзнание живеят толкова дълбоко в сърцето на всеки българин, че човекът не бил пълноценен ако им изневери. Като не се отказва от тях, Гергана доказва, че силата на волята за запазване на българското, в момент, в който то е поставено пред изпитание, е това, което крепи и ще крепи България завинаги.