Природата...!? Хелп, моля! [Архив]

sexa_na_kompleksa

05-10-2008, 17:16

Виж това:

Природата и Ние- Есе

Навън е прекрасен зимен ден. Поглеждам през прозореца и погледът ми се спира върху танца на снежинките- толкова крехки и ефирни. Когато изляза насред улицата се озовавам в бяла, ледена приказка, изпълваща погледа ми с възторг и удивление. След миг до ушите ми достигат веселите и пакостливи викове на децата, играещи сред декемврийската пелена. Замеряйки се със снежни топки и тичайки по ледения асфалт, те политат към чудния рай на зимата, най-яркия сезон от годината.
Същия ден в час по география докато обсъждахме проблемите, засягащи околната среда и катастрофалните последици от човешката дейност, се замислих грижим ли се за нашия дом. Всеки казва колко несправедливо и жестоко е отношението на хората към природата, всеки говори, че трябва да поемем отговорност за постъпките, но малко са тези, които наистина предприемат решителни действия. Живеем в 21 век, когато старите ценности са изместени от парите, алкохола и наркотиците. Всеки иска да живее в разкош и удобство, опитва се да преуспее, макар и с цената на лъжи и измами, стреми се към върха. Търсейки комфорта за себе си, насочени единствено към фикс-идеята за собственото си съществуване, ние създаваме нови технологии и машини. Човек, благодарение на своя разум и възможности, създава изключително много хубави неща, които правят деня ни по-светъл и живота- по-лек. Но с цената на какво той прави всичко това? Според мен заплащаната сума е твърде висока. В нея влиза дори собственото ни здраве и бъдещето на нашите деца. Всеки от нас е свикнал с привилегии от сорта на електрическа енергия, компютри, интернет, водоснабдяване, луксозни автомобили, гладки пътища и дълги магистрали. Действително всичко това е създаде с цел да помогне на хората. Наричаме го технически прогрес, харчим милиони долари за осъществяването на хиляди проекти, даваме Нобелови награди за тях. Всяка положена тухла е свидетелство за труда ни. Но нека погледнем тези високи сгради, комплекси и заводи през очите на природата. От тази гледна точка всичко изглежда сурово и неестествено. Навсякъде по света предприятия бълват облаци отровен дим, разрушавайки атмосферата на Земята. Вече не може да видим един космополитен град като Лондон и Ню Йорк без неговата дебела обвивка от смог и вредни газове. На ден преодоляваме огромните разстояния и километри благодарения на удобните самолети и коли. И за да има място за тях са изсечени хиляди декари гори, унищожени са милиони акри плодородна земя. Замисляме се за стореното едва когато през погледа ни се разкрие тъжната картина на разрушението. Слушайки вятъра, аз дочувам жалните стонове на природата, идващи от недрата на нейното разкъсано сърце. Допирам ръка до дънера на това, което някога е било дърво, издигащо се величествено към слънцето. А слънцето е скрито зад облаци прах.
Убивайки природата, ние убиваме и себе си. Харчим богатствата и на поразия, рушим всичко, което тя създава и се заблуждаваме и самозалъгваме, че живеем сред красота. А всъщност сме затворници на собствената си глупост, живеем сред фалш и абсурд, крием се сред бетонни стени…. И все пак, с общи усилия бихме върнали Природата и бихме спечелили отново нейното доверие. Трябва само да прозрем истината. Защото ще дойде ден, в който хората няма да употребяват думата “сняг” и децата няма да знаят какво значи това.

ПРИРОДАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА ДУШАТА
/ЕСЕ/
Много странно нещо е човекът! Веднъж е тъжен, друг път се смее, гледа блесналото слънце и плаче, вижда разбушувалото се море и прелита на крилете на мечтата към непознати страни. Може би всичко това се дължи на факта, хората са надарени с душа. Тя им помага да усещат живота, да възприемат света, не чрез сетива си, а чрез онези невидими нишки, които свързват нещата.Тя е израз на нашата духовност, на това, че сме разумни, но и чувстващи същества. От нейните преживявания се раждат различните чувства и състояния, в които често изпадаме по една или друга причина.
Вглеждайки се в света на около, виждам че има нещо, което е огледало на човешката душа и на ставащото в нея. Това е природата, с нейната неизменна вечна красота, с непрекъснатата й способност за промяна, за възраждане и смърт.
Точно така са чувства и човешката душа – като вечната природа. Тук властват други закони и правила, далече от законите и правилата на цивилизацията. Когато сме сред природата ние сме сами, но сме слети със света, с целия Космос.
Всяко природно състояние може да бъде символ на човешко преживяване. И то се отразява в поезията, в дневниците, които пишат моите връстници.
Ето, гледам през прозореца. Вън е късна есен, падат листата, толкова красиво и бавно. Не е лесно да се умира, да се прощаваш с живота. Но червено – кафявите листа образуват килим, по който хората вървят. Сигурно мислят за това, че идва зима, че ще бъде студено. Есента е винаги тъжна, каквото и да ми говорят! Нейният дъжд е като жалба на човешката душа по слънцето, по цъфналите цветя. Тя символизира раздялата, смъртта.
Зимата е нещо различно. За мен една зимна картина на сън или на яве, във филм или стихотворение, винаги трябва да е свързана с радост, с чистота на снега, със звъннали детски гласове по огромни писти и пързалки. Така тя символизира радостта и живота, който дреме под снега, готов да се пробуди с първия пролетен капчук.
Истинският, пълнокръвен живот обаче може да кипи само сред цъфналите цветя, израз на радостта от това, че ме има. Сред слънце и песни душата изразява своя копнеж за красота и приятелство. Човек не може да бъде самотен през лятото – абсурд! Това е време на приятелство с всички и всички. Морето става нежно и ласкаво, то е като прегръдка. Слънцето прониква в кожата и всичко в мен възкръсва.
Всичко ставащо в природата, всеки неин щрих и образ са превърнати в символи на човешките мечти, желания, копнежи и болки. Едно падащо листо е една човешка въздишка, един слънчев лъч – една усмивка, един пеещ капчук – надежда…
Ако душата ни може да рисува с невидими пръсти, би изобразявала своите чувства именно така – чрез природни пейзажи. Защото в природата има всичко. Тя е най- великото творение на света, съвършено и примамливо. А единствено нашата душа може да събере в себе си всички нейни промени и прераждания, да отрази отсянка на чувството. Затова искам ли да намеря себе си, да надникна в най- дълбоките пластове на душата си, ще се вглеждам винаги във вечното огледало- природата, за да намирам истинските отговори. За да остана вярна на същността си и да бъда изпълнена с вечния копнеж за красота и копнеж.

И това, но не е одобрено:

Моите чувства към природата

Природата вдъхновява писателите, за да създадат най-хубавите си стихове и разкази. Тя движи четката на художника и ръката на скулптура, които с любов и преклонение запечатват частица от нея в творбите си. Аз също обичам природата, възхищавам се на нейната красота, но едновременно с това изпитвам към нея и страхопочитание. Защото тя е непредсказуема, защото силата й е могъща.
Обичам природата, заради нейната красота, харесвам всичко, което тя е сътворила: зелената гора с вековни дървета, които предлагат с готовност прохлада и спокойствие на всеки, поискал да отдъхне под техните сенки. Приятно ми е да слушам волната песен на птичките, прелитащи игриво от клон на клон. Не разбирам техния език, но по мелодичното им чуруликане усещам, че ми казват нещо мило, от което ми става радостно и леко на душата. Чувствам се безкрайно щастлив. Красотата на природата се допълва и от планинските ручеи, езера и реки. Бистрата им вода е благодат за всяко живо същество.
Трудно ми е да изразя с думи колко много обичам природата. В сърцето има и винаги ще има кътче за нея. Освен любов и възхищения, към природата изпитвам и страхопочитание. Понякога тя изпраща знак на недоволство към човешкия род. Изригват вулкани, които изпепеляват цели градове. Огромни вълни “Цунами” помитат всичко по пътя си. Урагани, наводнения, земетресения-бедствия, пред които ние, хората, сме безсилни. Не можем да ги спрем и чакаме безпомощни да отминат. През това време се молим природата да ни пощади и обещаваме пред Бог и пред себе си, че ще станем по-добри. Тя обаче безпощадно ни наказва заради лошото отношение, което често пъти проявяваме към нея.
Ние хората-единствените разумни същества на Земята, също сме част от природата. Най-малкото, което можем да направим за нея, е да нея замърсяваме. Аз вярвам, че тя няма да остане равнодушна към проявената добросъвестност. Природата щедро ще я възнагради.