sexa_na_kompleksa
05-10-2008, 17:08
Виж това:
Лъжата и лицемерието – страни от обществения живот
В комедията „Тартюф” от молиер е засегнат един сериозен проблем на междуличностните отношения – проблемът за неочакваната, но логично следваща взаимна обвързаност между лицемерието и човешкото заслепение. Именно той става причина за възникването на множество конфликти, които често се оказват пагубни за хората. Пътят за неговото решаване не нито лек, нито кратък, зщото щом човек веднъж допусне да бъде заблуден, впоследствие много трудно може да прозре отново истината.
Героят на Молиер – Тартюф – е лицемерен набожник, измамник и похотливец. Той успява да се промъкне трайно в семейството на Оргон и до такава степен завладява ума му, че изцяло преобръща неговия вътрешен свят и начин на мислене. Набожният лицемер умело и безкомпромисно преследва целите си – благоденствие, пари, власт, имоти, като постепенно отнема здравия разум на един буден и иначе разсъдлив човек – заслепения Оргон. Целта на Молиер е не само да разкрие користните подбуди на двуличните хора, прикриващи се демонстративно зад набожност, стигаща до фанатизъм. Авторът се стреми да избави обществото от подобен тип персонажи, така че всички да прозрат истинската същност на лицемерния лъжец.
Има много пътища за постигането на благополучие в живота. Някои от тях са честни
други-не . Тартюф избира пътя на двуличието и лицемерието, за да прикрие истинските си намерения и стремежи. Той е от тези личности, за които двуличието не е маска, а тяхна същност. Измамникът се представя за човек, изключително набожен и примерен, който притежава дарбата да превръща изкусните си лъжи и заблуди във философия. Привидните черти на характера на Тартюф нпълно съответстват на представата на Оргон за порядъчност и добродетелност в съвременното му общество. Това е причината за дълбоката заблуда, в която героят изпада впоследствие.Той е толкова обсебен от лицемерието на своя псевдоприятел, че истината му изглежда лъжа, а измамата – реалност:
Да бе и ваш познат, той щеше да ви смае, да привлече и вас, да бъдете по-мек.
Човек, човек е той…хм! Ей какъв човек!
Наивността на Оргон надхвърля всички граници, когато той решава да направи Тартюф свой зет, след това му поверява опасни документи и накрая приписва на привидния богоугодник целия си имот и наследство. Оргон не познава мярка в доверието си към Тартюф и е готов яростно да спори с всеки, за да защити поредната, пусната в ход от Тартюф измама. В стремежа си да втълпи на семейството си непорочността и добротата на лицемера, Оргон дори разрешава на Тартюф да се вижда по-често с жена му Елвира, напук на всички твърдения за сладострастието и страстта, които е проявил към нея. Двуличникът се възползва от привилегиите, дадени му от стопанина на дома, като тайно се надсмива над глупостта и заслепението му, без които не би постигнал целите си:
Такъв е той, че аз го водя за носа. Когато бъдем с вас, той често ще ни сварва, но стигнал е до там, че вижда, а не вярва.
Чертите на Тартюф се разкриват не толкова от неговите действия, колкото от описанието им и от ефекта, който те произвеждат върху околните. Набожният лицемер не е от този тип персонажи, които имат вътрешни конфликти и угризения. Напротив в неговото поведение се наблюдава безкомпромистно желание да постигне целите си чрез демонстративно и уж стриктно спазване на религиозните канони и чрез привидна бедност, която да породи у наивните чувство за съжаление и готовност за помощ:
Не го ли разберат, грхът не става грях! Когато нашуми го съдят упорито. Човек не върши грях, ако грши прикрито.
Тартюф е лицемер по природа – това е неговата същност. Той не може да бъде друг, защото за него това е обичайният му начин на живот. Лицемерът може да изглежда отблускващ за семейството, но в очите на величаещия го Оргон той стои на недостижима висота и превъзхожда всички останали с блестящ разум и уместни доводи:
Известни радости небето смята грях, но ще се спогодим все някак и за тях... а мъдрият човек, ако е по-умен, би оправдал греха чрез чистата си цел.
Лицемерието и заслепението винаги вървят ръка за ръка, защото порокът не би могъл да съществува, ако няма почва, върху която да се прояви. Най-често негова жертва става този, който не е в състояние да погледне реално пред света и да преодолее заблудата си навреме. Точно върху тази взаимна връзка се гради основният проблем в безсмъртната комедия „Тартюф” от Молиер. Той го разрешава, като развенчава един от най-разпространените пороци на своето време – лицемерието – по начин, даващ възможност на всеки да види и осъди виновника, дори само в съзнанието си.
hrisiiiiii
05-11-2008, 08:33
много спешно ми трябва Литературно-Интерпретативно Съчинение -``делото на Кирил и методи -велико и безсмъртно`` pls помогнете ми..утре ми е класното :cry: :cry: :cry:
Виж това:
Духовната сила на човека се проявява в желанието му да се бори с превратностите на съдбата,както и с вътрешни и външни врагове.Тази духовна сила тласка развитието на човешкия род.Затова имената на такива личности,каквито са светите братя Кирил и Методий са записани със златни букви на страниците на човешката история. Делото на Кирил и Методий има дълбоко прогресивен характер.По времето на Средновековието ,то представлява едно демократично явление,което руши основите на тогавашната идея за културния възход на човечеството.По този начин се разкрива основната идея-да се използва живият народен език за просвещаване.Тази идея,въпреки иновативността и ефективността си ,дълго време остава незабелязана от западните славянски народи,поради голямото влияние на католическата църква по техните земи. Чрез създаването на славянската писменост,Кирил и Методий създават една нова култура-славянската,която се появява на историческия небосклон наред със старата латинска и гръцка култура.По този начин се създава широко поле за изява на много млади творци,които впоследствие допълнително обогатяват славянската култура. По времето на мисията на Кирил във Венеция,той разкрива и защитава тезата си,че всички народи имат еднакво право да имат собствена култура и ценности с думите:”Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички?Също и слънцето не грее ли на всички?Не дишаме ли еднакво въздух?”Въпреки неоспоримите доказателства,с които той оспорва триезичниците,идеята за равенство между народите се възприема едва в епохата на хуманизма,т.е. схващането ,че всички могат да участват в изграждането на общочовешката култура задълго остава невъзприето.Тук могат да бъдат припомнени думите на Г.Димитров:”В областта на културата по способности няма малки и големи народи.Всеки наод,колкото и малък да е той,може да бъде способен да внесе в общата съкровищница на културата своя принос от ценности” Днес ,в началото на третото хилядолетие,във века на информацията,нещата ,които ни карат да се чувстваме горди със себе си ,намаляват с всеки изминал ден.Преобладават все неща,които ни карат да се чувстваме малки и незначителни.Делото на светите братя,със своето общочовешко значение опроврегава зараждащото се чувство на непълноценност у повечето от нас,а идеята,че всеки има право да се развива,да допълва и надгражда своите знания и култура,продължава да бъде нашата най-стабилна опора и както отправна точка към бъдещи постижения и успехи.
hrisiiiiii
05-23-2008, 05:09
Трябва ми ЛИС по литература на тема "Справедливостта и отмъщението в романа "Граф Монте Кристо" Благодаря предварително
Виж тези:
Проблемът на възмездието в романа"Граф Монте Кристо" Ал.Дюма-баща/1802-1870/ се нарежда сред най-ярките представители на френския романтизъм.Благодарение на творби като "Тримата мускетари"/1844/, "Граф Монте Кристо"/1844-1845/, "Кралица Марго" /1845/,"Жозеф Балзамо"/1848/ тази "природна стихия"/както го определя Мишле/ завладява въображението на поколения читатели.Не само творчеството ,но и животът на Дюма са като вихър.Виждайки "златната мина" в писането на "популярни романи" Александър Дюма се впуска бурно в създаването им. Надарен с неизчерпаемо въображение, Дюма сътворява незабравими герои с харизматично излъчване.Те,като своя автор изминават дълъг и сложен път.Най-добрата илюстрация на идеята за изключителност както в действията,така ив характера, се явява граф Монте Кристо от едноименния роман.Той минава през множество перипетии,воден от желанието да въздаде справедливо възмездие на своите врагове. Началното запознанство и последното сбогуване с героя са свързани с морето:един кораб го довежда, адруг го отвежда. В духа на библейската символика пътуването е търсене на спасителния бряг и едновременно с това търсене и откриване на самия себе си. Трагичният обрат в живота на Едмон Дантес започва със заговор. В навечерието на годежа си с красивата Мерседес героят е обвинен в бонапартизъм и хвърлен в замъка Ив от прокурора Вилфор. Там младежът среща абат Фариа ,който играе ролята на негов баща и му помага да преодолее отчаянието си от затвора-място,място често срещано в литературата от Романтизма То представлява катарзисен момент в битието на героите в битието на героите ,които притежават голяма духовна сила и свободен дух. Затова абат Фариа казва на Дантес "Връщайки се към миналото, забравям за настоящето ;а като се движа свободно и волно в историята ,вече не си спомням,че съм в затвора." До този момент вътрешните терзания и противоречия на героя са изнесени на преден план, докато по-нататък той става непроницаем за останалите персонажи,защото те не са посветени в неговата тайна.Затова те са и догадките:"Мислите ли,че графът в действителност е такъв,какъвто изглежда?" Тайнствеността у графа е двуизмерна,свързана едновременно и с миналото и с бъдещето.Зад гърба му е ужасното изпитание,през което е преминал, а през него-възмездието над враговете му. Затворникът Монте Кристо въвежда в романа вселената на фантастичното,на мита,на фаталния и сатаничен "свъхчовек",в която се вписва темата на възмездието.Дантес въплъщава справедливостта чрез отмъщението."Аз бих причинил,ако можех,същата бавна,дълбока,безкрайна и вечна болка,която изпитах"-казва той. В душата му гори огън и страст.Разпънат между Бога и Дявола,той преодолява едноизмерността на романтичните герои. Монте Кристо въплъщава философията за "изключителния човек",характерна за целия ХІХ век:от Шатобриян до В.Юго и Бодлер. Това определя неговия цинизъм,сарказма, с който той се обръща към враговете си. По пътя на отмъщението граф Монте Кристо открива късната любов,в която му е трудно да повярва.Едно младо момиче му показва пътя на опрощението.Пред нея той изповядва своите грехове:"От добър и доверчив човек,аз станах отмъстителен ,прикрит, зъл или по-скоро безчувствен като глухата и сляпа фаталност.Тогава достигнах до целта:горко на тези,които срещнах по моя път." Но нещастията,на които става свидетел,променят посоката на неговия живот.Тогава той проронва и първите си сълзи,когато решава да пощади живота на сина на Мерседес. Пред труповете на г-жа Вилфори нейния син героят осъзнава,че вече не може да заяви "Бог е за мен и с мен" и взема решение да спаси Данглар. От този момент нататък графът загърбва свръхчовешката си същност,за да поеме пътя на християнското опрощение. И след като оказва помощ чрез погледа на младия Морел и на Валантин дьо Вилфор придобива покровителствената фигура на бащата. Харизматичното излъчване на Монте Кристо е толкова силно,че преди неговото потеглянеммладежът възниква:" Напуска ни не човек, а Бог,който отново ще се възкачи на небето,след като е бил на земята да твори добро." Така главният герой се сбогува с Париж, но в душата му остава една неизлекувана рана,скрита зад маската на стоицизма. Той се оттегля без злоба и гордост, но със съжаление,изпитвайки чувство на угризение на мъките,които е причинил по пътя на отмущението. Затова и неговият съвет към Мореч е да " Чака и да се надява до деня, в който Бог ще благоволи да разкрие бъдещето пред човека". А цената на това духовно извисяване е самотата. Граф Монте Кристо преодолява всички препятствия,лишен от приятели помощници. Вярно е,че той има двама бащи-един роден и един духовен:старият Дантес и абат Фариа. По техния пример той става духовен наставник на двамата младежи.Но споделено приятелство героят не открива..Изцяло в духа на романтичния персонаж ,графът остава загадка за другите,изживяваики сам духовната си драма. Умирайки като Дантес той възкръсва като граф Монте Кристо. А по-късно започва обратния процес-на разпознаването. Дори пред най-големия си враг ,Данглар, той разкрива своята идентичност по драматичен начин,но не да си отмъсти, а да му прости,защото самия граф се нуждае от опрощение. В тези сцени на разпознаване и възкресяване Дюма преодолява мелодраматизма,обръщайки особено внимание на миналото,на спомените ,на паметта. Затова героят е толкова впечатлен от надписа на стената в килията,в която е лежал:" Боже мой,запази паметта ми". Преосмисляйки преживяното,граф Монте Кристо продължава напред,пречистен и прероден. В този богат образ Дюма съчетава своите спомени за реални хора,своите мисли и чувсва за една бурна епоха от историята на Европа. Неговите герои придобиват гражданственост,стават символ на една изключителна духовност. Те прескачат прага на своето време,като всички гениални образи,създадени от писателското въображение и достигат до други епохи.И сега те са част от нашата духовност,съхранявайки в тези прагматични вермена полъха на Романтизма.
http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=506
Това, което прави най –силно впечатление в романа на Александър Дюма –“Граф Монте Кристо” са проблемите за престъплението и наказанието, които стоят в центъра на творбата. Темата за престъплението и наказанието е поставена с отнемането на човешкото щастие. Главния герой и Едмон Дантес, обикновен моряк, който в навечерието на годежа си е обвинен в бонапартизъм и е хвърлен без съд и присъда в ужасния затвор – замъка Иф. Трагичния обрат в живота му настъпва не по негова вина, а заради заговор. Доносът, заради който Едмон е пратен в затвора е дело на завистливия Данглар и влюбения в годеницата му Мерседес ,Фернан. А помощникът на кралския прокурор дьо Вилфор го осъжда като опасен бонапартист, от корист, свързана със собствената му кариера. По този начин Данглар, Фернан и дьо Вилфор извършват престъпление като разрушават живота на един невинен човек и отнемат щастието му. Всяко зло обаче неизбежно предизвиква желание за отмъщение и справедливост, а когато едно отмъщение е дълго време замислено, то се превръща в целенасочено деяние за наказание на извършените злини, отдаване на заслуженото на извършителите на злото.
Едмон Дантес прекарва 14 години в подземията на крепоста Иф, където се среща с италианския абат Фария, който го обучава и му разкрива тайното местонахождение на едно несметно богатство. След смъртта на абат Фария Едмон успява да избяга от крепостта Иф и преминава през множество перипетии, воден от желанието да въздаде справедливо възмездие на своите врагове. Едмон се променя коренно и се явява пред парижкото общество като граф Монте Кристо. Зад неговата непроницаема маска се крие фигурата на един неподозиран и затова още по –опасен отмъстител. Граф Монте Кристо иска да накаже враговете си, затова че са го обрекли на бавна и мъчителна смърт. Той иска те да страдат, както той е страдал и да загубят всичко, на което държат, както той е загубил щастието и любовта си. Открил веднъж виновниците за случилото му се зло, той ги преследва неумолимо използвайки техните минали и настоящи грехове, както и слабостите им и ги довежда до физическо и духовно унищожение. Дантес въплъщава справедливостта чрез отмъщението. Водейки се от мисълта, че въздава справедливост и че помага на доброто да победи злото, дори когато се стигне до насилие, той оправдава действията си и вярва в схващането за правото на отмъщение при всички обстоятелства. Графът излага на показ престъпленията на своите врагове и ги тласка към самоизобличение. Заслепени от парите, които са придобили, нравствено деградирали и духовно обезличени, противниците на граф Монте Кристо получават това, което са заслужили. Данглар изгубва дъщеря си и е разорен. Дьо Вилфор загубва близките си и полудява. Фернан, също лишен от семейството си и от гражданското си достойнство, се самоубива. Това е възмездието, което справедливо сполита всеки от тях. Опитът да се накажат престъпленията довежда до нови и до нараняването на невинни жертви. Героят достига една граница, зад която вече сам започва да върши зло, но това престава под влиянието на любовта. Любовта му към Мерседес е все още жива, въпреки че той не й е простил, че не го е дочакала. Граф Монте Кристо осъзнава, че той не може прекалено дълго да се смята за оръдие на провидението и че трябва да остави Бог да се погрижи за по – нататъшното отмъщение. Той се разкайва затова, че се е помислил за равен на Бога и се е наел сам да раздава наказание и възмездие. Проблемът за престъплението и наказанието на пръв поглед изглежда разрешен в полза на справедливостта, но всъщност той е най- трудно разрешим. Финалът на творбата остава отворен, което доказва, че щастието не може да бъде възстановено, а и че проблемът не може да бъде решен, без да се дадат нови жертви, но също така доказва и оптимизма на автора, че всеки ще получи това, което заслужава.
С обаятелните си герои,заплетената си интрига и динамичното си действие , романите на АД са любими на мн поколения млади читатели. ГМК е сред най-обаятелните и поучителни сред тях акцентирайки върху завистта – презрян порок на човешката душа.
завистта е изначалната причината за омагъосания кръг в който попада ЕД, понесен по течението от лъжи, корист и безчовечност. Завистта на Фернан неговия престорен приятел, която го довежда до мъчителната каторга в замъка Иф, срещата с абат Фариа и до превъплъщението му в граф Монте Кристо. Въпреки, че е сред най-ниските човешки пороци, тя става повод за духовното израстване и благоденствие на героя на Дюма.
Първата среща с ЕД го представя като млад и неопитен човек, изпълнен само с добри чувства и намерения. Единствено заслуженото му благополучието може да предизвика завист и то не в неговите врагове, а у най-близкият му приятел Фернан. Любовта на Мерседес, красивата му годеница е главната причина за мъчителните чувства, които бушуват в душата на бъдещия граф дьо Морсер.
Завистта и егоизма, корупциятаи страха за собственото благополучие повеждат младия Е по мъчителния път към неговото заточение на о-в Иф. Но в ответ на жестоката несправедливост изтерзания герой се завръща възроден под името ГМК.
Единствената му цел е да въздаде справедливост: да отмъсти за неправдите, да накаже завистта и користта, да дари своите минали благодетели със засужено възнаграждение.
В края на своята житейска мисия, героят на Д все пак открива, че отмъщението към което се стреми не му носи удовлетворение. И следкато заслужено е наказал всички злодеятели на ЕД - Фернан, кралския прокурор Дьо Вилфор и Данглар, той се оттегля от сцената на действието за да търси покоя за душата на ГМК.
Непростимият порок на завистта, описан дори и в Библията, като 1 от 10-те б. Заповеди, за пореден път е представен като поучителен пример за идните поколения чрез увлекателната и пленителна история на ЕД-ГМК. Разказана с таланта на АД тя още дълги години ще вълнува читателите от всяка възраст , защото засяга изконните човешки слабости и вечните проблеми на нашето общество – завист, егоизъм, отмъщение, изгубена правда...