ЛИС за Вторник [Архив]

hrisiiiiii

05-12-2008, 15:03

Виж тези:

Произведението “История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски възниква през 1762 година. Появата на творбата е изпълнение на един от формалните белези на задължителния цивилизационен модел от втората половина на 18 век. Това произведение олицетворява, засилва и подхранва започналия по това време сред българите процес на изграждане на национална идентичност. То има за цел да възкреси народното самосъзнание на поробения народ чрез достойния спомен за славното му минало.

“История славянобългарска“ представлява цялостен поглед към миналото на българския народ. Този книжовен труд изпълнява едновременно няколко функции - той носи познание за миналото на нашия народ, спори и отхвърля неоснователните твърдения, изказвани от други народи, възхвалява достойнствата на българската нация.

Особено важно е, че “История славянобългарска“ успява да изгради българската национална митология. Творбата е съзнателно построен разказ, който излага своя версия за произхода и достойнствата на българския народ. Успоредно с опознаването на историческото минало, произведението разкрива мястото на българите в световната цивилизация, приобщеността им към някои от големите общности в световната култура. Паисий настоява за това, че българите са част от голямата общност на християнските народи.

Композицията на “История славянобългарска“ разграничава публицистичния тон на двете предисловия и послеслова от обективното представяне на историческите факти. Тя акцентира върху значителното в българската история.

Два са основните източника, от които Паисий черпи сведения за миналото на българите. Единият е “Царството на древните славяни“ на Мавро Орбини, а другият - “Анали църковни и граждански“ на кардинал Цезар Бароний.

Главният и основен мотив за написването на Историята се крие в националното чувство и самосъзнание на Паисий. В историята на нашето Възраждане той е първата личност с ясно самосъзнание за народността, към която принадлежи, за духовното й състояние и за средствата, чрез които тя трябва да се пробуди. Паисий е чувствал страданията на своя народ, чувствал е горчивите обиди, които са му нанасяли гърци и сърби. Един от малцината възродители на нашия национален дух, който е счел за свой дълг да понесе и изкупи унижението и страданието на цял народ. В манастира той създава онова произведение, което означава началото на новата българска литература и чиито тенденции са в непосредствена връзка с тогавашната българска действителност. Дори да нямаше никакви сведения за Паисий, страниците на неговата История, начинът, по който е написана, нейната страстност и лиризъм, разкриват неспокойната човешка природа на Паисий.

В личността и делото на Паисий всичко е вълнуващо. Той е родоначалник на нашето Възраждане, на нашата литература. “История славянобългарска“ е живо творческо дело, непосредствена изява на една личност. В нея са нови мислите, подборът на фактите, изводите и заедно с това - стилът, образната система, патосът. В този смисъл творбата на Паисий е не само новаторско, но и революционно дело. Защото идеите живеят не само когато се потвърждават, но и когато се оспорват.

Първият подтик за написването на Историята е срамът от отричането на славното минало на нашия народ. Историята на Паисий е гневна книга и този гняв е насочен към тези, които се отказват от своя род и език : “О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?“. Този вечно млад апел свидетелства, че патриотизмът се е родил в борба и в борба ще се утвърждава.

Сравнително малобройни са невоенните действия в “История славянобългарска“. Повечето от тях са свързани с покръстването, със славянската писменост и с борбата на Православието против ересите. Тези събития представляват за Паисий важни моменти от културната история на България и оформят същностните черти на народопсихологическия портрет на българския народ. Затова и стилът на творбата е ярък, с несложни, но живи импресии, с мисъл, просмукана с чувства, с език малко груб, но ясен, неспокоен, течащ не като вода, а като пламък, който изгаря. Такова е произведението, малката “книжица”, която Паисий написва и съумява най - добре, измежду всички свои съвременници, да почувства духа на епохата и да го изрази.

Творбата “История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски е оставила завинаги своя отпечатък върху развитието но българския народ и неговата култура. Тя е оптимистична, възкресяваща народното самосъзнание на българския народ чрез спомена за славното му минало. И заедно с това е обречена на вечна младост, защото този, който съумее да улови духа на своето време, завинаги принадлежи на бъдещето.

Паисиевата “История славянобългарска” ( 1762г. ) отразява важни тенденции в българския обществен живот през XVIII век. Тя възкресява историческата памет за славното минало и е съществен фактор за формирането на националния дух през епохата на Възраждането. Атонският монах патетично отстоява идеята за светостта на родното и суровото заклеймява всички опити за заличаването на народностната идентичност.
“История славянобългарска” е ориентирана колкото към събития от времето на Първата и Втората българска държава, толкова и към настоящето на автора. Тази тематична насоченост на текста го свързва, както с историографията, характерна за Просвещението, а според някои изследователи и със зараждането на новата българска публицистика. Паисий възстановява традицията, чието начало е поставено от старобългарския книжовник Черноризец Храбър – патриотична кауза да се защитава не само със спокойните аргументи на историческия разказ, но и с вдъхновението на ораторското слово.Възрожденецът възхвалява пламенно българското в неговите свещени измерения – народ , отечество , език , християнска вяра , културни достижения. Апологията като възторжен славослов на непреходното величие на нацията ни се преплита с темпераментна полемика с противниците на националната идея. Използвайки реторични похвати, Паисий спори с представители на гръцкото духовенство и с отродили се българи , като с възмущение оборва недостойните им твърдения. Синтезът на възхищение и гняв, любов и омраза определя своеобразието на Паисиевата “История”, която страстно призовава истинските патриоти към опознаване на миналото, гордост от делата на предците им и отхвърляне на жалкия срам от родното.
Многопластовата идейно-емоционална същност на текста поражда и разнородните жанрови особености, обединили научно-историографското и публицистичното повествование за драматичната съдба на народа и авторовия коментар. Това дава основание на изследователите да определят “История славянобългарска” като осъвременен прочит на средновековната история. Родолюбивият светогорец издига в култ всичко, което е белег на българската духовност, на някогашната църковна независимост и културен възход. Основния обект на патетичната възхвала е народът, представен като творец на своята история, господар на историческата си съдба и грандиозна сила, с която са се съобразявали дори великите владетели. Демократичният дух на Паисиевото произведение изпъква именно в тази апология на свещената народна воля, която сваляла от трона недостойните царе и е въздигала силните и неустрашимите: “Телезвий нямал сполука. Гърците го разбили при първата война … След това българите убили Телезвия и поставили на престола Сабин.”
Паисий изгражда романтично известен образ на българите и разкрива чрез градирани експресивни епитети и изразителни сравнения онези народностни добродетели , които могат да се пробудят у съвременниците му гордост , себеуважение , национално достойнство.
Паисиевата апология възкресява святото начало, което са поставили предците ни, и завещава като неизменен патриотичен дълг защитата на езика, благоговението пред майчиното слово – символ на връзката с народа , с миналото , настоящето и бъдещето на родината : “Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!”
Възрожденският будител внушава своите идеи чрез преки обръщения към онези сънародници, които милеят за отечеството си. Тази диалогична ориентираност на Паисиевия текст му предава облика на непосредствено общуване с родолюбивите “читатели и слушатели”. Чрез реторични езикови средства – повелителни глаголни форми , повторения, синонимни изрази , лаконични или разгънати обръщения – книжовникът недвусмислено показва основния адресат на пламенните му думи: “Написах я за вас, които обичате своя род, читатели и слушатели, роде български, които обичаме и имаме присърце своя род и своето българско отечество …” Градацията в патетичните слова на просветителя утвърждават раждането на една нова общност – на истинските патриоти, чиято възвишена мисия е да помагат на изстрадалата родина.
Наред с този романтично възвеличан образ на духовно издигнатите и съзнали своя дълг българи Паисий откроява и тъмните страни на робското битие на съвременниците си. Образът на българското е ценностно раздвоен и поражда контрастни емоционални оценки на твореца публицист. Апологията на безкористното родолюбие рязко преминава в сатирично изобличаване на отродяването. Атонският монах не е безучастен към денационализаторските прояви на “отцеругателите” , разпалено спори с тях и в тази полемика изразява гнева и презрението си към недостойните за уважение българи.Всъщност полемичният патос, категоричното несъгласие с неверните твърдения са първопричината за създаването на “История славянобългарска”. Полемизирайки с опонентите си – гърци и сърби монаси и българи, отчуждили се от родното, - възрожденецът излага аргументи в подкрепа на святата патриотична кауза.
Основният обект на Паисиевото възмущение са онези сънародници, които са дистанцирани от драмата на своята родина и отправят най-жестоките обвинения към съотечествениците си. Хилендарският книжовник е непримирим към чуждопоклонниците и саркастично заклеймява отричането на народностната принадлежност: “О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш , и не говориш на своя език?”. Експресивната емоционално-оценъчна лексика, презрителните обръщения издават несдържалия гняв и болка в родолюбеца. Просветителя , който издига в култ знанието и разума, е възмутен от заслепението на заблудените. Предвиждайки техните необосновани тези и възможни възражения, в ораторски стил Паисий полемизира с противниците си и изобличава ограничеността на мисленето им.
През епохата на Възраждането “История славянобългарска” е сакрализирана като националната библия, която съдържа митологизираното предание за миналото и пророческото прозрение за отечеството. През 1844г. в преработен вариант и под името “Царственик” Паисиевият труд става учебник по българска история в новооткритите светски училища. Така гласът на атонския монах, стоически превъзмогнал личното страдание, достига до младото поколение на България, за да формира у него патриотична гражданска позиция – да се брани непоколебимо и всеотдайно достойнството на народа и да се издигат в култ родният език, народностните добродетели, духовното знание.