PDA

View Full Version : Моля Ви спешно ми трябва тема за 12 клас



SwEe7_l0v3{P}
05-12-2008, 18:43
Здравейте :) ако някой може да ми помогне ще съм Ви много благодарна! теМата ми е "Желзният светилник - образа на султана" на Д.Талев ...благодаря предварително много ще съм ви задължена ако ми помогнете наистина! :)

sexa_na_kompleksa
05-12-2008, 18:49
Виж това:

Героите в простронството и времето на „Железният светилник” на Димитър Талев



В началото на 50-те години на нашия век, сред мътния поток от проиводствени, кооперативни, партизански и пр. романи, в българската литература се появат два романа, които постовят началото на тенденцията към лиризация на прозата – „Тютюн” на Д.Димов/1951г./ и „Железният светилник” на Д.Талев/1952г./. Чрез тях се осъществява пробив в гасподстващия монологичен тип роман, разбиран като тип романова структора с един разказвач /автора/, повествуващ от своята гледна точка; с постъпателно действие, вклъващо завръзка, кулминация, развръзка финал; с монолитни герои , в които няма вътрешни противоречия; роман, градащ единна непротиворечива представа за света и човека. В „Тотюн” – и още повече в „Железния светилник” – повествователя не снема изцяло гледните точки на своите герои в своята гледна точка, героите му носят в себеси вътрешни противоречия, обуславящи външните им дийствия, те търпят развитие, както търпи развитие представата им за света и човека в него; особен интерес за разказвача представлява техният вътрешен, психичен мир; епическата дистанция е скъсена, често пъти гласът на повествователя и на неговите герои се сливат /най-често в конструкциите с полупряка реч/. Тенденцията към лиризацията се задълбочава в следващите романи от тетралогията на Д.Талев.
В тетралогията си, вклучваща „Железният светилник”/1952г./, „Илинден”/1953г./, „Преспанските камбани”/1954г./ и „Гласовете ви чувам”/1966г./, Д.Талев повествува историята на едно семейство като част от историята на многолетните борби на македонските българи за национална идентичност, национално освобождение и национално себеопределяне. Повествованието е пространствено ситуирано измесления град Преспа /за прототип на който автора признава, че е имал родния си град Прилеп/ и неговия район, макар да прескача и в пределите и на новосвободината в Българско княжество/„Илинден”, „Гласовете ви чувам”/. Същевременно то е и темпорално ситуирано във времевия отрязък между1833г. И 20-те години на ХХ век. Така то съвпада с едни от най-важните събития и процесив новата българска история – Възраждането, борбата за църковна независимост, Освобождението на България, Балканската и Първата световна война. Романите обаче не повествуват пряко за тези събития, а по-скоро за тяхното отражение в живота на рода Глаушеви и града Преспа. Тези романи „текат в историческото време, без да са исторически”/Симеон Янев/. В тях историческото е изтласкано от битово-потриархалното в окрайнините семантичното ядро, трансформирано е и е изгубило определящото си значение. Взаимоотношенията в семейството, в рода, в общината стоят на преден план и определят романовите събития. Същевременно тези събития са повлияни от общия исторически процес, те са негов отглас в едно конкритно определено простронство и време.
Специално за „Железния светилник” може да се каже, че в него романовото действие се задвижва на тласаци, разсредоточено между общозначимото и личното, но и сякаш подтиквано от противодействието на тези две различни начала. Епически спокойното и непроменливо време внезапно се ускорява, нещо важно и дори съдбоносно се случва, за да се влее пак в спокойния, бавен и истановен ход.
Физическото време в „Железният светилник” обхваща 31-години – то края на зимата 1833г. до началото на 1865г. Ромнът започва с бягството на двадесет годишния Стоян Глаушев от село Гранче в град Преспа, след като е убил хрътката на бея. И завършва със свадбата на неговия син Лазар Глаушев. От друга страна, писателят очертава главния обществен проблем – животът на българите под турско робство, техните борби въжделения, т.е. всички онези фактори, които ще доведат постепенно до ноционалното осъзнаване на бългрския народ.
Много по-интензивно, но и натрапчиво е психическото, индивидулно-субективното време на героите. Често пъти повествователят представя големи отрязъци от времето с няколко или доро с едно изречение. Например Лаазар Глаушев и Андрея Бенков учат в Охрид три години, но писателят съобщава за това някак между другото: „Климент Бенков заведе двете момчета в Охрид...” и „Лазар, по-малкият син, ходи да се учи още две годи в Охрид и беше сега най-ученият младеж в Преспа”. В други епизоди отделни детайли са разтеглени да краен предел, разказани са прекалени подробности – наприлмер боледуването на Лазар или смърта на сестра му Катерина. Там се създава впечатление за много бавно протичане на психическото вриме, стигащо подчти до замиране.
Двояко и пространството в романа – то е ту пределно обективирано показано като обществено, ту е строго индивидуализирано/напр. домът на Стоян и Солтона Глаушеви/. В общественото простронство безпорно основен герой е Лазар Глаушев. Той е избраникът на Талев и по тази причина неговата съдба не толкова лична /дори личното в много отношения отстъпва на втори план/, колкото обществена - тя е съдбата на българите, които търсят и намират себе си като народ. Затова и много, от епизодите, които показват Лазар, го представят в широкото обществено пространство – църквата, общината, читалището – тава са местата, къто той се изявява като водач на българите в Преспа, като техен учител и възпитател. Битовия живот в индивидуално-личностното простронство почти не е позното на Лазар. Там – в дома си, в семейството, докяна на своя баща – Лазар е не нея мястото си, дори безпомощен. В индивидуално-личностното простронство но романа владее Султана Глаушев. От началото на края на „Желедният светилник” тя носи идеята за порядък, за организирания по собствени закони и затова усвоен патриархален свят – в нейната къща „всичко беше изчистено, подредено, всичко беше на мястото си”. Тя следи за стриктното спазване на установения порядък в дома си и всяко негово нарушаване води до санкция за нарушителя /нарушилата реда Катерина е принудена да абортира, което довежда до смъртта и/.
Чрез смесването взаимодействието на психическото и физичиското време, на обществено и индивидуално-личностното простронство в процеса на повествованието, осъществявяни посредством взаимодействието взаимодействието и взаимното въздийствие на героите, всекидневния порядък в битовия живот на българите постепенно прераства в порядък на националния живот, битовите форми приемат очертанията на общозначимото, до материалното се наражда духовното. Идеята за порядъка, носена от Султана Глаушев, е подета от нейните синове – по-голмият, Кочо , е изряден в битово-всекидневния и професионалния живот /„Той си е редовен човек”, казва за него Султана/, а Лазар – и в публичния обществен живот, в който вече изцялоафишира българското и неговите надлични и извънбитови параметри. Порядъка, който цари в семейно личните отношения, Лазар пренася и върху обществените и те стават в основата си национални. Лазар формулира идеята си за нова църква като „наша си църква, наш общ, народен дом”. Освен това „всицки еснафи се установиха според наредбите, които написа Лазар”, той е ратник на идеята да се пее в църквата на български, подема борбата за българско училище, създава читалище „Просвета”...
Когато героите на романа се отклонят към общия стремеж към порядъка, те стават ненужни, нефункционални за романовото действие. Някак много бързо след женидбата на Султана умира баба и хаджи Серафимица, Божа на Бенковица също умира, сякаш за да освободи Лазар от дадената дума, тъй като му желае Ния. Най-показателен е обаче споменатият случай с Катерина, най-малката дъщеря на Стоян и Султана. Тя умира от „чарето” дадено от нейната собствена майка, защото е сторила грях, отклонила се е от едията за изначалния ред, движеща останалите герои. Следователно нейното съществуване е невъзможно и непродуктивно в нататъшното рованово време и пространство. И ако Лазар обема в пълната идея за пълноценно обединяване на лично-всекидневното с общественото персонално време, то трагичната съдба на Катерина, предшествана от патриархалните норми любов с майстора резбар Рафе Клинче, е абсолютизирано само на личното, което според голямата концепция на Талев няма живот, ако по някакъв начин не се съвместява с общото русло на традициянта. В този смисъл в романа са представени личните и на приемствеността /традицията/, и на отричането на тази приемственост, без обаче втората линия да е продуктивна на сюжетно-композиционно равнище. Линията на отрицанието се проявява повече като контрапункт на идеята за порядъка като сблъсък между тях трябва да внесе вътрешен драматизъм в героите – например у Лазар/раздвоението между Божана и Ния е раздвоение и между обществения дълг и личните чувства/, у Султана/трагичния вътрешен конфликт между майката и патриархалната българка/. Според основното теза на Талев, в своята индивидуална съдба персонажът трябва да илюстрера общите тиндинции на истрическото време. Индивидуалнато и общественото в романа са постоянно единство. Дори нещо повече – за Талев всеки персонаж има място и значение, ако по някакъв начин се свързва с голямата идея за национално осъзнаване на български народ в Македония. П този механизъм се появяват и „изчезват” героите на романа. Симптоматичен в това отношение е образът на майстора Рафе Клинче – изпълнил обществената си функция да съэдаде иконостас за новата църква, той трябва да напусне пространството на тетралогията – с него завършва „Железният светилник”, но в следващите романи Рафе Клинче не се появява. В процеса на изпълнението си на обществената си функция в романа, майсторът има право на лични чувства и преживявания, на своя собствена гледна точка за човека и света, но след това става излишен и „изчизва”. В В образа на Рафе Клинче е въплатена идея за изключителността на таланта, на художника, осъден да остане неразбран от обществото /Султана го опредея като „нередовен човек”/. Той остава в романа без корен и без „гранки”, дошъл е от никаде и се е запилял някъде – за разлика от всички останали герои, които във всички случаи са брънки от една семейна и обществена верига. Рафе Клинче е свободен неокован дух, който се рее из македония, оставяйки отподире си своите прекрасни следи – съвършенните и неповториме иконостоси на българската църква. Чрез отворения финал на „Железния светилник” гледната точка на майстора Рафе Клинче остава извън, встрани от авторовата гледна точка, тя не се снема в гледната точка на Талев и остава автономна – фкт, недопустим за класическия тип монологичен роман, но в лиризираната проза на Д.Талев съвсем логичен и въэмежен.
„Железният светилник” гради модели, които в слевдващите три романа се повтарят на нови нива. Досега от персонважите, от сюжетните ходове, от стилистичните прийоми на „Железния светилник”; позицията на Лазар Глаушев в началото на „Преспанските камбани” напомня за поведението Климент Бенков в предишния роман; Ния в доста отношения поема функцията, изпълнявана от Султана Глаушева в „Железния светилник” и т.н. Тази повторителност е значеща, тя представя глоболната теза на повествователя, водеща цялостно романовото действие от първия до четвъртия роман: историята на един народ като повторителност през годините, но на ново равнище. Това всъщност е отрицание на вече случилото. Онова, което е било, се появява пак в живота на един народ, но в нова светлина, по друг начин.
Ето защо и „Железния светилник”, и следващите романи са творби за трайното, устойчивото в българския характер, и в същото време те са размисъл за новото, което постепенно покълва в душата на българина, готов от поробена рая да се нарече гражданин в своя собствена държава – нещо, с което историята не се съобрази, до живеещите в Македония българи. Същевременно романите на Талев, илюстрирайки тенденцията на лиризация на българската проза от 50-те и 60-те години на ХХ в., постепенно се превръщат в традиция. Започналото в тях разпадане на монологичния тип роман ще продължи в българската литература в творчеството на А.Дончев /чрез идеологизираното на историческото във „Време разделно”, 1964г. /, на Е. Станев/умножаването но повествователските гледни точки „Антихрист”, 1970г./, на Г.Стоянов /чрез силното психологизирано на историческото в „Цената на златот”, 1975/. По такъв начин, от тенденцията към традицията, българската литература преминава през различните етапи от своето развитие. В този смисъл може да се твърде, че тетралогията на Д.Талев е важен етап от развоя на българската романистика.




Патриотичните и нравствени идеали на българина в романа
“Железният светилник” от Димитър Талев

Димитър Талев е един самобитен представител в българската литература, а романите му са истински бестселър в българската историческа проза. След прекрасната трилогия за великия Самуил Д. Талев създава четирилогия, обхващаща по-новата история на страната ни, а именно – националното събуждане на народа срещу османското робство и борбата за българска църква и светско образование.
Първият роман от четирилогията – “Железният светилник” се възприема като самостоятелно художествено произведение, което се дължи на всеобхватното разглеждане на всички проблеми, поставени като цяло в поредицата. В романа витае патриархалният дух и господства патриархалният ред, въпреки че от всички страни вече се прокрадват новите възрожденски идеи, появява се събудената за нов исторически живот българска народност. Затов аи сюжетното действие се развива чрез съдбите на героите в творбата.
В една епоха, пълна с драматизъм и напрежение, непрекъснато застават един срещу друг двата свята – тъмното, но уютно и устойчиво царство на Султана и новите смейни порядки, дошли още с другоселеца Стоян Глаушев.Стоян влиза в дома на Султана, контролиран и строго напътстван. Той се отдава на тая чужда власт доброволно и съвестно изпълнява задълженията си на продължител на рода и грижовен стопанин. Султана, която е събрала всички представи на автора за жена и стопанка, бди над всичко. Властна и упорита, тя носи у себе си стремежа да издигне западналия род на дедите си и да го поведе на върха на вълната на бъдещето. Затова тя няма време за разнежване и успокоение. Всичко върши със зорко наблюдение и остър ум и никога не позволява чувствата и да излязат навън от привидната и студенина.
Султана е преизпълнена със скрити жизнени сили, невероятни за дребното и незрачно тяло, съхранило в себе си дълбоки морални и нравствени ценности. Израстнала в нужда, тя е горда с родовата си традиция и отстоява решенията си като застава срещу целия град и срещу всеки, който се опита да я отклони от набелязаните цели.
Нейният сложен и праволинеен характер изпъква още когато везе бялото платно за чеиза си в строги симетрични линии и без нито едно възелче, без нито един грешен бод. Дори в подбора на багрите и в неумолимата им хармония се прокрадва нейната сподавена скръб, а проблясъците на червеното доказват смелите и надежди и непобедимата и вяра в бъдещето. Това платно е като нейната душа – то е скрита изповед на мислите и, родени в студения полуизоставен дом на хаджи Серафим всред уникалната и самота. И времето на нейното мъжество наистина идва. Тя устоява на мълвата, отхвърля роднинската иерархия, преборва се с общината, но Стоян Глаушев остава в дома и и става неин законен съпруг – продължител на хаджи Серафимовия род. От този момент Султана застава като остен за него, непрекъснато го тласка напред, докато не го вмести в новото му жизнено пространство и не го нареди до най-изтъкнатите майстори на преспанската чаршия. Нищо не може да я спре в издигането на семейството, нищо не може да я изкара от равновесие, дори смъртта на първородното и дете. Само душата и знае какво чувства тази силна и несломима жена. След мъжа си Султана се заема да отгледа, възпита и изгради като личности своите деца. Безкомпромисна към идеята за онаследяване на бащиния занаят от големия син, тя отстъпва пред желанието на малкия Лазар да учи. Макар и да не показва, тя истински се радва на неговите успехи в училище и с готовност го изпраща със сина на преспанския учител Климент Бонков да учи в Охрид. Тя зорко бди над семейнататрадиция и чест. Направлява избора на синовете си за съпруги и с цялото си същество застава срещу любовта на Каторина и зографа Рафо Клинче. Дори когато се налага да отстъпи, тя пак проявява своята безкомпромисност като заставя Катерина да пометне, заченатото в момент на грях дете. Така, защитавайки моралните ценности и християнските закони, тя се опълчва срещу майчината си любов и без да иска убива единствената си и любима дъщеря. От този момент, сложила завинаги черната забрадка, тя потъва в спомена за своето престъпление и усмивката и завинаги напуска дребното и сурово лице. Но животът и, който е една непрестанна борба продължава своя ход и грижите за дома и семейството е поглъщат изцяло. Съсредоточила майчината си любов към Лазар, тя несъзнателно става поддръжничка на идеите му за освобождение от турско робство, за изгонването на гръцките духовници и за утвърждаването на българските народни ценности. С каква преданост бди над леглото му, когато го раняват. Два дни две нощи тя е неотстъпно до леглото му, изживявайки за втори път ужаса да гледа своя свидна рожба да се бори със смъртта. Съдбата бъркаше в нараненото и сърце за втори път, а там все още гореше болката и бликаше кръвта на майчиното страдание. Нейната смелост обаче е несломима и тя със сигурна ръка прави всичко възможно, за да облекчи страданията на сина си. Вместо да проклина, тя е горда от възвишените дела на най-разумното си чедо. Борбата на Лазар става и нейна борба. От престъпница и грешница Султана се превръща в ентусеизирана българка, опора на нацията си в труден исторически момент.
Закрилница на патриархалния домашен храм, Султана не иска да приеме новите порядки и докрай остава като една антитеза на напредъка. Това най-рядко проличава във взаимоотношенията и с Ния – желаната от нея снаха. Младата жена внася някаква нова светлина в мрачния дом на Султана. Създадена за обич и радост, със своето ново виждане за живота, Ния застава в противоречие със закостенелите патриархални порядки в Глаушевия дом и с жизнените принципи на властната и сурова Султана. Деспотичната героиня всячески се опитва да пречупи волята на младата жена, но този път не успява. С горда кротост и без нито една лоша дума срещу свекърва си, Ния издига ледена стена помежду им. Носителка на нов вид семейни взаимоотношения, Ния не остава зад големия зид на дома им и навсякаде следва мъжа си, стараейки се да му помага и да го вдъхновява в трудните моменти на борбата. Така, без да притежава суровата енергия на Султана, Ния доказва една силна и всепобеждаваща воля, умело скрита зад нежността и.
Носител на най-ярките възрожденски идеи в романа безпорно е Лазар Глаушев – достоен наследник на патриотичните борби на Климент Бенков. Старият и болен учител поставя основите, а Лазар и синът на Бенков Андрея продължават свещената борба за съхраняване на българщината. Замаян от вдъхновеното слово на монаха, гостувал в дома им, Лазар сам избира своя жизнен път, извиквайки в себе си : “Аз ще поведа народа, аз, аз!” И още на първата служба в църквата той се изправя и говори пред хората, а племенното му вдъхновение е сигнал за започнатото строежа на новата българска църква. Пак той организира изгонването на гръцкия наместник и въвеждането на българското благослужение. Проводник на новото, Лазар застава начело в борбата за избор на нов общински съвет, за неговото демократизиране и подчиняване дейността му на народните интереси. Пак той е в създаването на наредба за еснафите, която да въведе ред и спокойствие в трудовото им ежедневие. Героят заедно с младите хора от Пресна създават читалище “Просвета”, откъдето тръгват всички борчески и революционни идеи по-късно. На неговата твърдост и непоколебимостпреснанци дължат своето първо българско училище.
Порядъкът от своя дом, той пренася и в обществените си дела.
Но и непокорството срещу волята на майка си, той пренася в противопоставянето си на консервативните чорбаджии като Аврам Нештур, който заповядва да го убият.
Лазар печели любовта и уважението на всички хора, защото целият му живот е посветен на грижите за тези хора и когато се занимава с народните дела, той проявява изключителна изрядност и честност. Няма човек в Пресна и околностите, който да го превъзхожда, да разбира повече от него какво е нужно на народа и обществото.
И чрез образа на Лазар, и чрез образа на Рафе Клинче Талев разкрива един основен конфликт на епохата: сблъсъка между свободолюбивата и честна личност със заобикалящата я консервативна и робска действителност.
Финалът на романа представлява една метафора за непоклатимостта на родовия корен, за приемствеността между поколенията, но и за тяхна обособеност във времето на новото историческо пространство.
Затваряйки цикъла от жизнени случки и събития в дома на Султана и Стоян Глаушевски и на хората от Пресна, Димитър Талев чрез този роман оставя трайна диря в съзнанието на читателите, покорявайки ги с високото си художествено майсторство при изграждането на цяла плеяда от стари патриархални и нови възрожденски образи.
Романът е непресъхващ извор на родолюбие и възвишен национален дух, пред който и враговете плахо отстъпват.




Майката Султана и нейният свят – романът “Железният светилник” от Димитър Талев
/Интерпретативно съчинение/
“Аз съм майка, огън да ме гори.”
Султана
Най-забележителният образ, който Димитър Талев създава, е несъмнено този на Султана. Тя е носителка на човешката драма, която разбунтува духовете и разклаща вековните традиции. В нея се преплитат новото, провокиращото, свободното. Многократно бива обвинявана и едновременно с това – защитавана.
Героинята е представена в напълно завършен вид: ”Тя беше попреминала вече, около двадесет и пет годишна мома, дребна на ръст, със слабо, тясно лице...с тънки стиснати устни, очите й бяха доста хубави – тъмни, с чист блясък и жив, съсредоточен, дори остър поглед”. Личността й не подлежи на развитие. Именно тази смислова определеност съпровожда Султана докрай и спира всеки опит за промяна. Не закъснява и представянето на вътрешната страна: “ погледът й гореше от бърза и буйна размисъл.” Султана живее изцяло в материалния свят. Не се забелязват емоциите, чевствата, любовта й, а разумната и предвидлива част на характера. Изграждането на семейството и осигуряване на пространство за развитието му стават с немалко усилия и жертви. Веднъж създадено, то бива строго бранено. Тя и Стоян се превръщат в корени на новото семейно дърво. Те двамата разрушават изградените обществени пластове, вмъкват между тях новото и предизвикват обща съпротива. Конфликтността и провокацията стават определение не само на личностите, но и на дома. Сякаш съвсем логично в това семейство отсяда Рилският монах, ражда се водачът Лазар, живее майстор Клинче, извършва се убийство.
Султана е възможна като героиня само в рамките на семейството. Тя остава там докрай. Султана вярва в Бога. Тя се осланя на него: “Бог сичко вижда и нека ме съди според както съм заслужила ... аз се осланям на бога.” В контекста на битовото героинята е на страната на морала: “ Срещу божията справедливост тя издигаше своята човешка и майчина справедливост и любов ...” Не по-малко важни са и честта на семейството и “срама”, убийството на човек и “смъртта”: “като да се боеше повече от срама на дъщеря си, негли от нейната смърт.” В продължението на семейното и общественото героинята на Димитър Талев няма право да търси упование и оправдание в Бога. Ето защо тя използва за целта “челядта”. Нейните деца служат за параван, който скрива съзнанието от подсъзнателното. Нейното тайно оръжие е смисълът на понятието “майка”: “Сега аз ще мисля и редя, аз съм майка.” Това трябва да бъде достатъчно за оправдание на бъдещата й постъпка. Султана казва: “Аз съм майка, огън да ме гори.” Фактът, че тя прави “признанието” сама, показва вътрешната сила на жената, която не може да превъзмогне себе си и ограничеността на духовния кръгозор.
Няма нищо по-човешко и по-добро от това да се бориш за собствената си рожба. Разбира се, всеки прави грешки. Поради прекалената си строгост една майка може да накара детето си да стигне до “забранения плод”. Султана никога не е давала достатъчно нежност на децата си, затова между тях стои голяма пропаст – неразбирането и недоверието. Дали действията на героинята са израз на сила или на слабост, дали крайният резултат или пътят до него е по-значим?
Именно тази нетрадиционна в поведението си българка притежава неутолимия стремеж към съвършенство и по-добър живот, които са така необходими в борбата за независимост. Точно тази твърдост, непреклонност и упоритост наследява Лазар. Към живота на рожбите си тя се отнася повече настоятелно, отколкото приятелски. Султана предпочита да властва и вярва повече в себе си. Това е съвсем нормално за жена, която държи на дом и семейство. Майката – закрилница на рода – вижда опасностите, но не ги разкрива пред другите. Тя казва, че “грехът ражда грях”, но забравя, че хората са грешни и се учат от грешките си – някои повече, други – по-малко. Когато обаче въпросът опира до смъртта, трябва да се даде предимство на святото право – живота. Дори и майката, която ражда, не бива да рискува живота на децата си, даже да боли. Султана е силна личност, загрижена, всеотдайна, но и твърде самоуверена, което я изправя на границата на консерватизма и еснафщината. Въпреки всичко нейното страдание е най-силно, защото запазва горчивата болка за себе си. А тази натрупана мъка не й позволява да се радва на собствените си деца и изобщо на обикновеното щастие. В нея винаги има тревога, “гняв срещу греха и срещу всяка човешка слабост”, желание да подчини на непреклонната си воля и ум. Въпреки това стремежът й към съвършенство, максимализмът й по отношение на достойнството са обясними, понеже тя защитава доброто.

SwEe7_l0v3{P}
05-12-2008, 19:02
Мерси много...това последното много ще ми помогне съжелявам че те заминавам с мойте глупости , но нямах друг избор..и отново благодаря ти много съм ти задължена :) Трябва да почерпя някой път :P