Мечти и реланост в Ангелинка [Архив]

sexa_na_kompleksa

05-13-2008, 17:38

Виж това:

ЕЛИН ПЕЛИН - „АНГЕЛИНКА “
ВЪОБРАЖЕНИЕ И РЕАЛНОСТ

Осъзнаването на лиричес¬кото начало в разказа „Ангелинка” е ключът за разбиране на идейно-емоционалното богатст¬во на това произведение, заемащо малко нео¬бичайно място в творчеството на Елин Пелин. Съставено като светъл и топъл спомен за меч¬тите от детството на един вече възрастен чо¬век, повествованието въвежда в чист и красив свят, в който поривът към благородство и доб¬рота е основният мотив, определящ поведе¬нието на героите. Личностното изграждане на дванайсетгодишното пастирче е резултат от сложно взаимодействие между мечтите и ре¬алността, провокирано от мита за леля Дъмша, от първите любовни трепети, свързани с ангелоподобната й дъщеричка, от усамотението сред чудните планински нощи. Пред очите на читателя се извършва истинско преобразява¬ме: детето става мъж - покровител на по-сла¬бите, житейски умъдрял, способен да разгра¬ничава и оценява доброто като измерение на нравствената красота и да проявява велико¬душие към физическото несъвършенство.
Повествованието в „Ангелинка” разкрива въображението като могъщ стимул за този уди¬вителен преход от детството към зрелостта. Оказва се, че навлизането в света на фантазното не е бягство от реалността, а истинско завръщане към нея. Именно чрез въображе¬нието героят се оразличава от другите деца в дома на леля Станка. Чрез него той може да постигне самовглъбяване и да открие собст¬веното си АЗ, съставено от чисто мъжки доб¬родетели, изтъкано от благородство и доброта. Чрез въображението момчето осъзнава житейс¬кото призвание на мъжа.
Съчетал мъдрост и художествен опит, Елин Пелин майсторски разкрива отделните фази в детското съзряване. „Безконечният поток от думи и похвали" на леля Станка за далечната й сродница постепенно изгражда идеализирана представа за доброто, достигащо до светостта на Божията майка. Въображението активно съдейства за зрими очертания на светлия идеал. Какво от това, че децата никога не са виждали леля Дъмша! Тя съществува в тяхното детско въображение като „далечна, всемогъща и не¬постижима вълшебница", която живее „някъде си в някакъв приказен град" и държи сметка за всички техни „добри и лоши постъпки". Ней¬ният образ им се представя „прекрасен и ус¬михнат, обкръжен от светъл ореол". В наивни¬те си мечти те я търсят в „ оня лазурен небесен мир", обитаван от познатите им библейски об¬рази - на „дядо Господ и скърбящата негова майка - пречистата света Богородица". Без въ¬ображението, доброто би останало само абс¬трактна и недостъпна идея, но изграденият от фантазиите образ е в състояние да направи от децата „кротки и тихи" същества, чиито доб¬родетели се тълпят „под светото знаме на тая незрима леля Дъмша като смирено стадо агне¬та". Самоиронията в тона на възрастния повествовател не разрушава този идиличен свят - напротив, тя прикрива неговото умиление пред невъзвратимото детство.
Представата за дъщерята на леля Дъмша -създание „кротко и добро, русокосо като звездица", буди в сърцата на децата „затаена за¬вист". Образът на Ангелинка властно обсеб¬ва съзнанието на дванайсетгодишното момче. Идеални условия за полета на неговото въоб¬ражение, чрез което то се вижда в нова жи¬тейска роля, създават чудните нощи в събот¬ните дни, когато носи храна на говедарите в планината. В тези неповторими мигове, „под самите звезди" край „тлеещия огън в малката колиба", се осъществява изключителното дви¬жение на човешката мисъл към съкровените дълбини на АЗ-а, отразен в необятното прост¬ранство на величаво смълчаната природа. В усамотение с нея момчето открива своята уни¬кална същност и предназначение. „Вълшебни¬те" приказки на пастирите, тайнствените гла¬сове на нощта, гледката към „белите звезди", „кротко" бдящи над него от „синия небесен ку¬пол", дават криле на въображението му. Сияй¬ният образ на Ангелинка изпълва пространст¬вото, навява му „хиляди невинни и щастливи мисли". Съзнанието, освободено от реалност¬та, пренася приказните видения в изградения от въображението свят. В него момчето се вжи¬вява в ролята на „юначен покровител", който пази ангелоподобното момиче „от всичко зло". Убива „огнения змей", който иска да открадне Ангелинка, търси я в „тайнствените подземни царства", спасява я върху крилете на орел, когото сваля от облаците „само с погледа си". Развързва страшни магии, които са я преоб¬разили в „златна пчела", завладява „незнайни земи", където царува заедно с нея. Ангелинка се превръща в „царицата" на неговата фанта¬зия, съпровождаща неотлъчно момчето в соб¬ственото му преобразяване в мъж. Въображе¬нието участва в това велико тайнство на съзря¬ването, след което човекът е вече друг, разли¬чен от колектива, обречен на самотност в из¬бора и утвърждаването на своето поведение.
В изграждането на този епизод иронията на възрастния разказвач отстъпва пред лиризма, с който са пропити мечтите на дванайсетго¬дишното момче. Тяхната красота, магията, ко¬ято излъчват миговете на потъване в света на фантазното, показва, че преднина взема глед¬ната точка на пастирчето в общия повествователен план на творбата.
С убедителна логика писателят изгражда по¬ведението на героите си в епизода, в който ле¬ля Станка изпраща момчето в планината, заб¬равила за миг да му напомни, че трябва да се върне на другия ден - на Възнесение, когато ще пристигне и леля Дъмша с Ангелинка. Видьт на пастирчето, заплакало „като момиче, с безпомощни сълзи", предизвиква изблик на май¬чини утешителни слова у жената, а то се зах¬лупва върху гривата на магарето, хълцайки в неудържим плач. Сега споменът се възпроиз¬вежда от гледна точка на възрастния повествовател, който иронично руши въображаемия ореол за „мъжественост".
Все със същата логика на художественото повествование писателят доказва истинността на преобразяването у момчето, когато то се озовава п ред „гордостта налели Станка", пред свещения „идеал" на децата - леля Дъмша. За разлика от другите деца, застинали в благого¬вейно съзерцание пред гостенката, като пред „някоя чудотворна икона", пастирчето възпри¬ема нейната външност като истинска пародия на столична дама. Двата повествователни пла¬на се сливат чрез примиряване на гледните точки на възрастния повествовател и момчето. От позицията на естета видът на леля Дъмша е гротескно подобие на жена: „Лице сухо, кока¬лесто, с цвета на ощавена гайда, с голямо мъх¬нато разстояние между носа и устата, с редки дълги косми по брадата, с вежди, паднали отс¬трани. " От устата й се показват „два стари зеленясали зъба като камъни пред някоя тъмна пещера". Но мъжът, съзрял у пастирчето, е до¬бил способността да вниква отвъд видимото — в това изобилие от „обич, простодушие и доб¬рота" в кроткия „кравешки поглед" на гостен¬ката, което го кара да пристъпи сам, „непобутнат от никого" към нея, и да целуне „жи¬лестата" й ръка „смирено и страхопочитателно". Отново въображението помага да се отк¬рият истинските човешки стойности зад външ¬но уродливото - впрочем това е постоянен мо¬тив в приказното творчество, в което непре¬къснато се поставя на изпитание добротата ка¬то нравствен дълг.
Появата на Ангелинка в тъмната стая - едно „слънчево петно", паднало от „зирките на та¬вана", е най-висшата награда за проявеното постоянство в доброто - дар божи за момче¬то, за всеотдайното му сърце, изпълващо се сега с радост, „както цветната чаша се пълни с лъчи". Авторът съзнателно подбира детайли, внушаващи храмова обстановка. В контраст с мрака в стаята, светлината извира от Анге¬линка - „цяла облечена в бяло... с мека златна коса..."; от големия сноп иглика, която момче¬то оставя в скута й - „като на жертвеник1'. Светлината е символният израз на възтържествувалото добро, преоткрито с много въобра¬жение и фантазия. Пред вида на приказната Ангелинка, надминала всички очаквания на пастирчето, границите между съня и реалност¬та отново се заличават. Примряло от срам, неможейки да понесе такъв емоционален прилив в душата си, момчето избягва при овцете, за да различи в усамотение новото си АЗ -непознато на детето, което безвъзвратно си е отишло, и все още непривично за мъжа, на когото тепърва предстои да се утвърждава.
Написан просто и красиво, създаващ впе¬чатление за художествена лекота, разказът „Ан¬гелинка” убеждава в силата на въображение¬то да освобождава човека от оковите на реал¬ността, за да го връща към нея възмъжал, обла¬городен, способен на свой ред да я сътворява по законите на красотата.