Помощ за следните теми по литература ! [Архив]

nasi4ka_1

05-19-2008, 16:06

СТРАДАНИЕТО В ПОЕЗИЯТА НА ЯВОРОВ

Яворов създава тюетичен свят, който носи печата на едно-изключително силно страдание. В стиховете си поетът отразява своята същност, раздирана от съмнения, люшкащи се между различни крайности и противоположности. Духовната нагласа на автора и житейската му съдба раждат драматични сблъсъци, които са в основата на неговите терзания. Личното страдание на поета е свързано с общото крушение на възрожденските идеали - в края на Х!Х век надеждите за социален просперитет на народа не се оправдават. Националният идеал за обединение на България намира израз в борбите за присъединяване на Македония. Изострената чувствителност на Яворов го кара да страда заради разбиването на тези светли мечти и надежди.
В люшкането между - противоположностите - между възторга и отчаянието.силата и слабостта, порива и падението, са корените на вътрешния драматизъм на поета. В стихотворението „Нощ”лирическото изживяване представлява едно кошмарно страдание. Трагизмът и дълбочината на мъките са изразени чрез картини, близки до представата за мъченията в ада-”гладни плачове и диви подземни писъци”, “мъгли страхотни - задушливи”, “отчаяни въздишки”, “зловеща песен”. Силният драматизъм е породен от колебливото и страшно състояние на духа - „в душата хаос и тревога”. Меките са особено тежки, защото носят внушението, че човекът сякаш е белязан от проклятие - „Чернило черно орисници ми предвещаха”. Извор на мъките на лирическия герой е съвестта му („А съвест гризе”), чувството за вина, за неизпълнен дълг към живота. Трагизмът идва от съзнанието, че тази вина не може да бъде преодоляна. Яворов изпитва угризения, че не е отдал живота си в името на родината, въпреки че у него, както и у Ботев съществува силен копнеж по саможертва („с кръвта си кръст ще начертая”). Лирическият герой е отчаян, защото у него, от една страна, има готовност, но, от друга, той разбира безсилието и обречеността си („Макар и слаба, пак десница ще може...” - „А това - вериги! Кой ли и защо, кога ли ме е оковал?”).
Кошмарът в нощта представлява трагична изповед пред най - светлите образи в живота на поета -родината, майката и любимата, пред всичко, което е останало като нравствена опора в неговото съществуване с много разбити надежди. Непокорният му и вечно търсещ дух е разкрит чрез сблъсъците на крайни състояния - радости, тъга, сила и безсилие, жизнелюбие и желание за смърт.
Яворов преминава през много съмнения, търсейки смисъла на живота и мястото си в него, осмисляйки битието и неговите загадки. Този непрестанен стремеж към търсене на по - доброто е отразен чрез различните етапи в творческия път на поета. Чрез всеки от тези периоди Яворов по различен начин дава отговор на вечните въпроси за света и човека.
В процеса на творческото си развитие поетът се приобщава към онзи кръг творци, за които извор на вдъхновение е българското село. Той създава творби („На нивата”, “Градушка”, “Май”), за които подтик е самата действителност, те се свързват с най-характерното от българския живот на прелома на XIX и XX век. Екзистенциалната връзка на човека със земята, осъществена чрез труда, формира битието в художествените светове на Яворов и Елин Пелин (два млади таланта по това време в българската литература). За тях е характерно тънкото познаване на селския живот те го пресъздават в багри и звукове. Но за разлика от Елин Пелин, който рисува битието като неразривно свързване на доброто и злото, на трудностите и радости, Яворов представя само трагизма на това съществувание.
В „На нивата” авторът не просто рисува оранта, а изобразява съприкосновението на човека със земята като вътрешно преживяване. В „Градушка”е описано битието, погледнато през очите на обикновения човек пронизано от състраданието и съпреживяването на самия автор. Във всички творби център е психологическото изживяване с нагласа да се търси трагичния аспект - болките на човешката душа.
Яворов изобразява труда и земята като начала на човешкото съществуване, като извор на всички трепети в душата. Поетът е проникнал в душевността на труженика и е разбрал, че и болките, и радостите му неизменно са свързани с природата. Идеята на автора, че животът е непрекъснат кръговрат, се изразява не само чрез образите, но и чрез композицията. Ведрото, светлото, радостното и мрачното, тежкото, злокобното в „Май” създават огледална структура на творбата. Радост, живот, обновление настъпват заедно с пролетта („весел глъч и шум ехти”). Картината на .обикновената природа е одухотворена от човешкото присъствие - „тук обажда се орач”,” а там запял косач”. Тънкият психологизъм на поета се изразява в предаването на светлите надежди, пориви и стремления, които поражда пролетта в човешката душа. Това е отразено чрез използването на характерния за Яворов епитет-съществително - „радост • пролет”, чрез типичната лексика на българските обредни песни, възхваляващи плодородието. Чрез рязката смяна на тона и грубите изрази, назоваващи нещастията в живота, поетът изобразява бедствията, които природата стоварва върху човека, внушава, че трудът е една тегоба, една непрестанна борба за съществуване. Идеята за мъчителния, тягостен труд е подкрепена и чрез композицията на „Градушка”. Произведението започва и завършва със спомен за отминало бедствие, за погребан труд и рухнали надежди. В това се изразява специфичната Яворова нагласа да вижда живота като кръговрат, който е белязан от печата на безизходно - трагичното. Чрез своя цикъл от творби, посветени на селския живот, Яворов описва битието на труженика като една обреченост, вечен, тежък и изнурителен труд („рий в пръстта до гроб ръце..,”( „Май”), “Додето сила има, селяк без отдих труд се труди” („Градушка”), “До гроба слънце те гори, и веч ори, ори, ори” („На нивата”).
Поетът вижда човека, ограничен не само в ежедневното си битие, но и безсилен пред обстоятелствата, когато иска да посвети живота си на висш идеал - саможертва в името на родината („Арменци”, “Заточеници”). Авторът страда от. неумолимостта на съдбата, която диктува свободната воля на човека, смазва възможността за себеотдаване. Идейният патос произтича от пресъздаването на величието на безграничния порив, окован от външни влияния. Природната картина в ^Заточеници” носи в себе си противоречието между стремежа за волност и обуздаността - „яростните вълни” са „уморени”и „почиват”, замряла е „играта стихийна”. Трагедията и на арменците, и на заточениците, се състои в това, че те нямат възможност да осъществят най - свидните си копнежи в името на най-висшата ценност -родината („мъст, мъст кръвнишка жадуват души” („Арменци”), “ний можехме с докраен жар да водим бой - съдба завидна” („Заточеници”). Въпреки конкретизацията на героите в заглавието - арменци, Яворов приобщава техните съдби с тези на всички хора със силни пориви и
стремежи, но ограничавани от съдбата. Чрез трагичната историческа съдба на един народ поетът разкрива общовалидни нравствени проблеми за повелята на съвестта, за любовта към родината. Яворов възвеличава благородните копнежи и желания, въпреки невъзможността те да се осъществят. Както у Ботев за бореца за свобода „жалеят звяр и природа и певци песни за него пеят”, пред подвига му се прекланят всички, така и у Яворов песента на арменците, подета от бурята, възхвалява пред целия свят борещия се и страдащ човек:
„и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.”
Дълбоките разочарования от живота пораждат прелома на трагично измамените надежди в душата на поета. Яворов е раздиран от страдание, което го насочва към промяна („Песен на песента ми”). Образът на музата е описан в трагичен план -„уморена, наплашена, отвърната, сломена”. Той е символ на жестоките творчески съмнения на поета, тя е образ на художествените му търсения. Зад психологичното изживяване - мъка, стои вечният въпрос за функциите на изкуството и ролята на твореца. Поетът прави равносметка на миналите си творчески вдъхновения - „труженик дрипав”, “селянин груби”, “посестрима хайдушка”. Яворов е измъчван от жестоката обезвереност, че изкуството му не може да допринесе нищо, той се съмнява в неговата стойност, защото то нищо не е променило - „няма жив на мъртъвците сред тълпата”. След равносметката на целия си творчески живот поетът се измъчва от факта,, че в живота му ценностите не са намерили своите места - „страдание... нейде по средата на истината и лъжата”. Наред с творческите си противоречия Яворов се измъчва и от личната си съдба - с поетическите търсения се преплита и любовна, и жестокото чувство на самотност - „връх е -самота”. Именно в тази самота при него се завръща красотата - това е последен опит да намери спасението в собствената си душа. По този начин Яворов пренася някои от постулатите на модерното изкуство в своята поезия. След разочарованието от външния свят поетът се обръща към философията на субективния идеализъм. Според него основно поетическо пространство е душата на твореца, нищо извън нея не съществува. Но за разлика от символистите Яворов не възхвалява противоречията, а страда от тях, те му носят болезнена нажеженост на чувствата и едно морално самоизтезание. За поета съмненията и терзанията в човешката душа са нещо екстремно, те трябва да бъдат преодолени. Противоречията за него са свързани и с вечните въпроси за живота и смъртта, с опита да се разгадаят тези загадки на битието. Както у Яворов, така и у символистите, съществува мотивът за нирванната смърт като единствен начин за намиране на покой („Нирвана” - Яворов, Тора” –Д Дебелянов).
Яворов страда, дори когато изпитва красивото, възвишено, чисто, нежно, одухотворяващо чувство любов. Чрез ясно изразената биографично -изповедна основа авторът достига до поетично обобщение на човешките чувства. Образът на любимата жена, съхранил някои конкретни черти от жизнения първообраз, се превръща в поетическо обобщение на любимата. В описанието на чувствата се долавя душевен драматизъм, те носят печата на трагизма, защото поетът е измъчван от вечните проблеми за преходността на взаимното привличане, от съзнанието за уязвимост на любимата -„страсти и .неволи ще хвърлят утре върху тях булото на срам и грях” („Две хубави очи”), от мисълта, че любовна му е осъдена да остане само копнеж – “защото тя стои в сияние пред мене, стои, ала не чуе, кой зове и стене” (“ Стон”).
Яворов създава поезия дълбоко драматична, насочена към сложните лабиринти на човешката душа, която третира общовалидните нравствени проблеми за себереализацията, за смисъла на живота, мъчи се да разгадае вечните тайни на битието.