sexa_na_kompleksa
05-16-2008, 12:31
Май няма да помогне, но все пак го виж:
Леон Блоа, един страстен католик, бе писал: \"Представете си, че хората около вас говорят постоянно и с огромно презрение за баща ви и за майка ви и че отношението ви към тях се изразява с унизителни обиди и сарказми; как ще се чувствате? Тъкмо това правят по отношение на нашия Господ Иисус Христос. Забравят или не искат да знаят, че нашият Бог, който е станал човек, е евреин, преди всичко евреин по кръв, че майка му е еврейка, цвете на еврейската раса, че апостолите са били евреи, както и всички пророци, накрая ¬ че нашата свещена литургия е взета от еврейските книги.Как да изразим тогава чудовищността на оскърблението и кощунството, каквото всъщност представлява унизяването на еврейската раса?\" Тези думи са насочени главно към християните антисемити и те трябва да бъдат чути от тях.Наистина, поразително е лекомислието на християните, които смятат, че могат да бъдат антисемити.Като плод на човешкия дух християнството е религия от еврейски, т. е. месианско-пророчески тип.Именно еврейският народ внесе месианско-пророчески дух в световното религиозно съзнание, дух, който беше абсолютно чужд на гръко-римската духовна култура, както и на индийската култура.\"Арийският\" дух не е месиански и не е пророчески, той е чужд на еврейското напрегнато чувство за история, чужд е на очакването да се яви Месия в историята, чрез който метаисторията да направи пробив в историята. Трябва да признаем за твърде знаменателен факта, че германският антисемитизъм се превръща в антихристиянство.Върху света се е стоварила вълната на антисемитизма, която заплашва да залее много страни и която разрушава всички хуманистични теории на ХIХ век. в Германия, Полша, Румъния, Унгария антисемитизмът тържествува. Но той се надига дори във Франция, една страна тъй силно просмукана от хуманистичните идеи, страна, в която той бе претърпял поражение след аферата Драйфус. Уместно е да посочим такъв тревожен симптом, какъвто е появата на книгата на Селин ¬ истински призив за погром. Увеличава се броят на фрацузите, които не могат да се примирят с това, че Леон Блум е евреин, макар че Леон Блум е един от най-честните идеалистически и културни дейци на Франция. Антисемитизмът твърде рязко се очертава на повърхността на политическия живот и днес ние постоянно четем за това във вестниците.Но еврейският въпрос не е просто политически, икономически и правов или културен въпрос.Той е фундаментален религиозен въпрос, който засяга съдбините на човечеството, той е оста, около която се върти религиозната история.Тайнствената историческа съдба на евреите.
Самото оцеляване на този народ е нещо учудващо и необяснимо по рационален път.От гледна точка на обикновените исторически обяснения еврейският народ би трябвало да е престанал да съществува.Нито един народ в света не е издържал на подобни исторически изпитания.Еврейският народ е народ с историческа мисия.Той внася в историята на човешкото съзнание самата категория историчност.А историята се оказва безпощадна към него.Тя винаги му е предлагала гонения и непризнаване на най-елементарни човешки права. И след дългата история, която е изисквала от него небивало напрежение на силите, за да се самосъхрани, този народ е успял да запази своето неповторимо лице - където и сред останалите народи да са пръснати евреите, всички различават физиономията му, различават я, но често го проклинат и мразят.Нито един народ на света не би могъл да живее тъй продължително разпръснат и сигурно би изгубил физиономията си.Но по неведомите пътища Господни този народ трябва да се запази до свършека на света.Разбира се, историческата съдба на еврейството най-трудно би могла да се обясни от гледна точка за материалистичното разбиране на историята.Тук ние се сблъскваме с тайните на историята.
Еврейският въпрос може да се разгледа от различни позиции.Но той е особено важен като вътрешно-християнски въпрос.В миналото антисемитизмът се зароди главно сред християните, за които той всъщност е най-недопустим.Християните имат огромен грях спрямо еврейския народ.Този грях се прояви особено силно през средните векове, когато феодалните рицари преследваха и унищожаваха евреите, за да не им изплащат дълговете си.И днес именно християните дължат на евреите защита.В Германия това вече става.Тук е уместно да споменем името на Владимир Соловьов, който винаги е смятал защитата на евреите от християнска гледна точка за една от най-важните задачи на своя живот.За нас, християните, еврейският въпрос не е въпрос за това дали евреите са добри или лоши, а дали сме добри или лоши ние, християните.С голямо съжаление трябва да признаем, че по този въпрос християните са се оказали твърде лоши; погледнато от висотата на християнското съзнание, обикновено те са били много по-лоши от евреите.А въпросът за това дали аз съм добър е много по-важен от въпроса за това дали е добър моят съсед, когото аз съм склонен да обвинявам в нещо.Християните и християнските църкви до голяма степен трябва да се разкайват не само по еврейския въпрос, но и по социалния, по въпроса за войната, за конформизма по отношение на най-отвратителния обществен строй. Въпросът за недостатъците на евреите няма принципно значение.Не е нужно, разбира се, да се отричат тези недостатъци,те са много.На евреите е присъщо наистина едно самолюбие, което дразни. Но то е психологически обяснимо: този народ е бил унизяван от другите народи така, че той компенсира унижението със съзнанието за своята предопределеност, за своята висока мисия.По същия начин и германският народ, унизяван в продължение на редица години след войната, компенсира това унижение със съзнанието си, че е висша раса и че е призван да господства над света.Така и пролетариатът, най-унизената класа в капиталистическото общество, търси компенсация в съзнанието за своето месианско призвание да бъде освободител на човечеството.Еврейският народ е народ с полярно противоположни едно на други качества.Той носи едновременно и възвишени, и низки черти, жажда за социална справедливост и склонност към трупане на богатства и капитали.С биполярността на своя характер руският народ също показва черти, по които си прилича с еврейския.Той прилича на него и по месианското си съзнание.Антисемитите често обичат да казват, че Библията свидетелствала за себелюбие у еврейския народ.Но кой народ не е бил себелюбив?Не са ли били себелюбиви вавилонците, асирийците, египтяните?Не са ли имали някои отвратителни черти също гърците, създателите на най-великата световна култура?За един народ трябва да съдим по върховите му приноси, а не по недостатъците.За германския народ трябва да съдим по неговите велики философи, мистици, музиканти и поети, а не по пруските юнкери и бакали.И за еврейския народ ¬ народ с религиозно призвание ¬ трябва да съдим по неговите пророци и апостоли, а не по еврейските лихвари Всеки е свободен да има свои национални симпатии и антипатии.Има хора, които не обичат германците, поляците и румънците.Тук нищо не може да се направи и никой никого не може да принуди да обича някого, тъй както не може да бъде унищожена нечия неоправдана антипатия.Но омразата към един цял народ е грях, тя е човекоубийство и мразещият трябва да носи отговорност за омразата си. Въпросът с отношението към евреите е по-сложен.Евреите не може да бъдат наречени просто националност.Цяла редица признаци на нацията не могат да бъдат открити при евреите, а има признаци, които пък останалите нации не притежават.Евреите са народ с особена, изключителна религиозна съдба.Народът, избран от Бога, народът, който е дал на света Месията и който го е отрекъл, не може да има историческата съдба на останалите евреи.Този народ се е консолидирал и обединил за векове не с онези качества, които обикновено консолидират и обединяват другите народи, а изключително със своята религиозна съдба.Християните са принудени да признаят богоизбраността на еврейския народ, това го изисква християнското вероучение и те го правят, но неохотно, а често и забравят за нея.Днес ние живеем в епоха на зверски национализъм, на култ към грубата сила, на истинско връщане към езичеството.Свидетели сме на процес, обратен на християнизирането и хуманизирането на човешките общества.Национализмът би трябвало да бъде осъден от християнската църква като ерес.Католическата църква не е далеч от такова осъждане.Но евреите стават жертва не само на този национализъм.Корените на антисемитизма са по-дълбоки. Безспорно, съществува известен мистичен страх от евреите, макар че такъв страх обикновено изпитват хора с твърде високо културно равнище, хора, които лесно се поддават на най-нелепи, долнопробни митове и легенди.Съдбата на евреите е изключително парадоксална: страстно търсене на земното царство и същевременно ¬ липса на собствена държава, каквато имат дори и най-незначителните други народи; месианско съзнание за предопределеност на народа и презрение и гонения от страна на другите народи; отричане на кръста като съблазън и разпъване на този народ през цялата му история. Но може би най-поразителното е това, че отреклият кръста всъщност го носи, а онези, които признават този кръст, толкова по-често разпъват останалите.Има няколко вида антисемитизъм, които са различни, но могат да се съчетават и взаимно да се допълват.Аз няма да се спирам на онзи емоционално-примитивен антисемитизъм, който играе огромна роля в антиеврейските движения, но не е принципно интересен.Той се изразява в подигравки към евреите, в представянето им в комична светлина, в пренебрежение и погнуса към евреите, на които не се признават еднакви с другите хора човешки качества.Този антисемитизъм не е свързан с никаква идеология.Истинската идеология на антисемитизма е расовият антисемитизъм.Това е най-разпространената форма на омраза към еврействата.Германия е класическата страна на тази идеология. Тя може да бъде открита и във възгледите на велики немци, например на Лутер, Фихте и Вагнер. Евреите биват обявявани за нисша раса, отритната и враждебна на цялото останало човечество.А тази нисша раса се оказа най-силна, винаги побеждаваща останалите раси в условията на свободна конкуренция.От християнска гледна точка расовият антисемитизъм е абсолютно недопустим и противоречи на християнския универсализъм. Гоненията против католиците в Германия са предизвикани от това, че католичеството е универсалистично. Именно християнството провъзгласява истината, че не съществуват елини или юдеи. То е обърнато с лице към цялото човечество и към всеки човек, независимо от неговата раса, националност, класа и положение в обществото. Не само расовият антисемитизъм, но и изобщо расизмът не издържат критика от три гледни точки ¬ религиозна, морална и научна. Той е недопустим за християнина, който трябва да вижда във всеки човек образа и подобието Божии. Не само расизмът, но и национализмът е неприемлив за съвестта на християнина. Той е неприемлив за общочовешкото, хуманистично морално съзнание. Расизмът е антихуманистичен, той отрича ценността на човешката личност и допуска да се отнасяме към човека като към враг, който може да бъде унищожаван. Расизмът е най-грубата форма на материализма, много по-груба, отколкото икономическият материализъм. Расизмът е крайна форма на детерминизма и отрицание на свободата на духа. Над представителите на отритнатите раси тегне фатумът на кръвта, за тях няма спасение. Икономиката все пак се отнася до психичната среда, а не до физиологията и анатомията, и икономическата характеристика все пак не е характеристика, определена от формата на черепа или цвета на косата. Расовата идеология е по-висока степен на дехуманизация, отколкото класовата, пролетарската идеология. От класова гледна точка човек все пак може да се спаси, като промени своето съзнание, например като усвои марксисткия мироглед: дори ако е дворянин или буржоа по произход, може да стане народен комисар. Нито Маркс, нито Ленин са били пролетарии. А от расова гледна точка за евреите няма спасение, не може да му помогне нито приемането на християнството, нито дори възприемането на национал-социалистическата идеология, над него тегне фатумът на кръвта.
Но расизмът е несъстоятелен и от чисто научна гледна точка. Съвременната антропология разглежда като твърде съмнително самото понятие раса. Расизмът спада към областта на митологията, а не на науката. Съвременната наука не признава изобщо съществуването на \"арийска\" раса. Не съществуват никакви чисти раси. Като научна категория расата се отнася до зоологията, а не до антропологията; до предисторията, а не до историята. Историята познава само националности, които са сложна смесица от наследствени качества. Така наречената \"избрана арийска раса\" е мит, създаден от Гобино*, който беше забележителен художник и тънък мислител, човек, който обосноваваше не антисемитизма, а аристократизма; но като учен антрополог нямаше особена цена. Избраната раса е също такъв мит, какъвто е и избраната класа. Но митът може да бъде много ефикасен, може да съдържа взривна, динамична енергия и да движи масите, които не се интересуват твърде от научната истина и изобщо от истината. Днес ние живеем в епоха, която ражда митове. Но характерът на митовете е нещо твърде примитивно. Единственият сериозен расизъм, който е съществувал някога в историята, е еврейският. Обвързването на религията с родовите белези и с националността, вярата в предопрелеността на един народ, загрижеността за чистотата на расата ¬ всичко това са неща, които имат староеврейски произход, еврейско наследство. Не знам дали германските расисти забелязват, че всъщност подражават на евреите. Именно в расизма няма нищо \"арийско\", на \"арийците\" ¬ индийски и гръцки, е бил по-присъщ индивидуализмът. Но между еврейския и германския расизъм има разлика. Еврейският расизъм е универсално-месиански, той носи универсална религиозна истина. А германският расизъм е агресивен, завоевателен партикуларизъм. Расизмът означава дехристиянизация, дехуманизация, връщане на човечеството към варварството и езичеството.Съществуват и други видове антисемитизъм като икономическия и политическия. Политиката в тоя случай е оръдие на икономиката. Този вид антисемитизъм носи доста примитивен характер и е свързан с конкуренцията и борбата за икономическо надмощие. Евреите биват обвинявани в това, че спекулират твърде успешно и трупат печалби, като побеждават останалите народи в икономическата конкуренция. Но еснафът изпитва желание той да е по-силен в бизнеса от евреите. Омразата към евреите често е всъщност търсене на изкупителна жертва. Когато хората се чувстват притеснени и нещастни и свързват личните си притеснения със социални причини, те търсят и виновника, върху когото би могло да стоварят вината за своето нещастие. Това не прави чест на човешката природа, но човекът се чувства успокоен и някак удовлетворен, когато виновникът бъде намерен и може да му се отмъсти. И няма нищо по-лесно от това да се убеди простият и примитивен човек, че за всичко са виновни евреите. Почвата на емоциите винаги е готова да подхрани мита за някакъв световен еврейски заговор, за някакви тайни сили на \"чифуто-масонството\" и т. н. Аз смятам, че би било под достойнството ми да опровергавам \"Протоколите на Сионските мъдреци\". Всеки, който прочете това долнопробно съчинение и не е загубил елементарния си психологически усет за нещата, не може да не види, че този документ е нагла фалшификация на хора, които мразят евреите. Освен това може да се смята за доказано, че той е подготвен в съответния департамент на полицията и е предназначен за хора от равнището на такива отрепки от руския народ, каквито са посетителите на чайните на Съюза на руския народ. За наш срам трябва да кажем, че в емиграцията, която се смята за културна прослойка, Съюзът на руския народ надига глава и си позволява да разсъждава и да изказва авторитетни мнения по какви ли не световни въпроси. Когато на мене ми се случи понякога да срещна хора, които търсят виновния за всички нещастия на руснаците и виждат виновника в евреите, масоните и т. н., на въпроса \"кой е виновен\" аз отговарям много просто: как кой, ясно, че ти и аз, ние сме главните виновници. Такъв начин на търсене на виновника ми се струва най-християнски. Защото има нещо унизително в това, че поради страх и омраза към евреите те са считани за твърде силни, докато останалите са уж слаби, неспособни да издържат на свободно единоборство с евреите.Трябва да се спрем и на още едно обвинение срещу евреите. Обвиняват ги, че били създали капитализма и социализма. Но би трябвало за привържениците на капитализма и на социализма да е желателно \"арийците\" също да имат честта да създадат нещо. Защото нали не бива всичко да се отстъпва на евреите? Оказва се обаче, че евреите са създали всички научни открития, евреите са забележителни философи, създали са капиталистическата промишленост, а също и световното социалистическо движение, което се бори за справедливост и за подобряване положението на трудещите си; в ръцете на евреите са цялото обществено мнение, свободната преса и т. н. Признавам си, че като \"ариец\" аз се чувствам засегнат и не съм съгласен до такава степен всичко да се предоставя на евреите.Ще се спра на въпроса за това, че евреите били създали капитализма и социализма. Преди всичко, ако това е обвинение, то не може да се повдига от името на едно лице. За привържениците на капитализма създаването на капитализма от евреите е заслуга, също както за привържениците на социализма създаването на социализма ¬ пак тяхна заслуга. Трябва да се избере едното обвинение. Това, че евреите някога са играли доминираща роля в създаването на капитализма, е теза, засегната в известната книга на Зомбарт.Безспорно е, че евреите са играли значителна роля в този процес, безспорно е също, че в техни ръце са се съсредоточавали големи капитали. За това са допринесли някои исторически формирали се качества на евреите. През средните векове евреите са се занимавали с лихварство ¬ единственото занятие, което им е било позволено. Еврейският народ създава типа на лихваря и банкера, но пак той създава и типа на идеалиста, беззаветно предан на своята идея, на бедняка, който живее изключително с най-висши идеали. Но и \"арийците\" също имат принос за създаването на капитализма и на капиталистическата експлоатация. Еврейският капитализъм се заражда сред търговското съсловие на Флоренция. Онези, които обвиняват евреите, че били създали капитализма, обикновено не са противници на капитализма, те просто биха желали да бъдат по-силните в капиталистическата конкуренция и да имат повече капитали от евреите. Заслужава внимание положителният факт, че Карл Маркс, евреин и социалист, е бил в известен смисъл антисемит. В своята статия по еврейския въпрос, която смущава мнозина, той нарича евреите носители на световната капиталистическа експлоатация. Революционният антисемитизъм на Маркс, между другото, опровергава легендата за някакъв световен еврейски заговор. Маркс и Ротшилд, и двамата евреи, са непримирими врагове, така че не е възможно да са участници в един заговор. Маркс се бореше против властта на капитала, включително и на еврейския капитал. Другото обвинение срещу евреите ¬ че били създали социализма и били главни участници в революционните социалистически движения ¬ очевидно може да произлиза единствено от хора, които не се гнусят от капитализма и биха предпочели запазването на капиталистическия строй. За руските антисемити това обвинение се свежда до твърдението, че руската комунистическа революция била дело на евреите. Фактически това не е вярно. Ленин не е евреин, не са евреи и много други лидери на революцията, не бяха евреи и огромните работническо-селски маси, които осигуриха победата на революцията, както и в подготовката за нея. В революциите винаги ще играят голяма роля потиснатите, угнетени националности, както и потиснатите класи. Пролетариатът винаги е участвал активно в революциите. А евреите имат заслугата, че са вземали участие в борбата за един по-справедлив социален строй. Но обвиненията срещу евреите в последна сметка опират до главното ¬ че се стремят към световно господство, световно царство. Това обвинение би имало морален смисъл в устата на онези, които от своя страна не се стремят към световно господство и не се борят за свое могъщо царство. \"Арийците\" обаче, включително арийците християни, които изповядват религия, призоваваща хората да се обединяват в името на Царството Божие, винаги са се стремили всъщност към създаването на земни царства. Евреите не са имали свое царство, не само световно, но дори най-обикновено земно, а християните са имали могъщи царства и са се стремили към експанзия и владичество. Откъде идва този внезапен интерес на медиите към либертарианството? Както отбелязва USA Today, либертарианството отправя предизвикателство срещу традиционното мислене и отхвърля овехтелите етатистки идеи, и затова то често е силно привлекателно за младите хора. Колкото до мен самия, когато за първи път открих либертарианските идеи по време на моето следване в колежа, изглеждаше ми очевидно, че повечето либертарианци трябва да са млади (макар да имах смътното усещане, че либертарианските книги, които четях тогава, бяха написани от възрастни хора). Кой освен един млад човек би повярвал в едно такова силно видение за индивидуалната свобода? Когато отидох за първи път на либертарианско събрание извън колежа, бях до известна степен изненадан, че първият човек, когото срещнах, беше около четиридесетгодишен, което по онова време ми се струваше доста напреднала възраст. След това пристигна друг човек, на възраст, която повече очаквах да видя - млада жена на около 25-29 години. Но нейният първи въпрос беше: “Виждал ли сте моите родители?” Скоро научих, че нейните шестдесетгодишни родители са водещите либертариански активисти в щата, и моите сбъркани впечатления относно вида хора, които стават либертарианци, изчезнаха завинаги. Открих, че родителите на младата жена, както и милионите американци, които днес споделят либертарианските възгледи, са здраво стъпили върху старата американска традиция на индивидуална свобода и съпротива срещу държавата на насилието.Либертарианство о е възгледът, че всеки човек има правото да живее своя живот по начина, който избере, доколкото зачита същите права на другите. Либертарианците защитават правото на всеки човек на живот, свобода и собственост – права, които хората притежават по природа, преди още да са били създадени държавите. В либертарианския възглед всички човешки взаимоотношения трябва да бъдат доброволни; единствените действия, които трябва да бъдат забранени от закона, са онези действия, които включват употребата на сила против хора, които от своя страна не са използвали сила – действия като убийство, изнасилване, грабеж, отвличане и измама.Повечето хора по навик вярват и живеят по този етичен кодекс. Либертарианците вярват, че този кодекс трябва да се прилага във всичко – и конкретно, че той трябва да важи както за действията на индивидите, така и за действията на правителствата. Правителствата трябва да съществуват, за да защитават правата, за да ни защитават от онези хора, които искат да използват насилие против нас. Когато държавата използва насилие против хора, които не са нарушили правата на други хора, самата държава става нарушител на правата. Либертарианците осъждат такива държавни действия като цензурата, наборната армия, ценовия контрол, конфискуването на собственост и регулирането на нашия личен и икономически живот.
Изразено по този силен начин, либертарианското виждане може да изглежда отвлечено, като учение за една вселена от ангели, която никога не е съществувала и никога няма да съществува. Все пак не е ли вярно, че в съвременния объркан и често неприятен свят, държавата трябва да върши доста работа? Но тук е изненадата: отговорът е “не.” Всъщност, колкото по-объркан и модерен е светът, толкова по-добре работи либертарианството в сравнение например с монархията, диктатурата и дори американския вид “държава на благоденствието” . Политическото оживление в Америка днес е преди всичко осъзнаване, че либертарианството не е реликва от миналото. То е философия – дори нещо повече, прагматичен план – за бъдещето. В американската политика то е водещата вълна – не назад към миналото, а поглед към бъдещето.
Либертарианското мислене е толкова широко разпространено днес, а американската държава е станала толкова раздута и ненормална, че двамата най-забавни автори в Америка днес са либертарианци. П. Дж. О’Рурк обобщава така своята политическа философия: “Да даваш пари и власт на държавата, е като да даваш уиски и ключовете за колата на тинейджъри.” Дейв Бари разбира държавата също толкова ясно, както и Том Пейн: “Най-добрият начин да разберем целия този проблем е да видим какво прави държавата: тя взема пари от едни хора, запазва за себе си по-голямата част от тях, и дава останалото на други хора.”
Либертарианството е стара философия, но неговата визия за свобода при законов ред и икономически напредък го прави особено приложимо в динамичния свят – наречете го Информационен век, или Трета вълна, или Третата промишлена революция – в който навлизаме.Възраждане на либертарианствотоНякои читатели може би се чудят защо хората в една като цяло свободна и преуспяваща страна като Съединените Щати трябва да възприемат нова философия за държавата. Не се ли справяме достатъчно добре с нашата настояща система? Ние наистина имаме общество, което е довело небивало в историята благоденствие за най-голям брой хора. Но сме изправени пред проблеми – високи данъци, лоши училища, расово напрежение, екологично замърсяване – с които нашият настоящ подход не може да се справи. Либертарианството има решения на тези проблеми, както ще се опитам да покажа. Засега ще предложа три основания защо либертарианството е правилният подход за Америка в навечерието на новото хилядолетие.Интересно е какви са асоциациите на българите при споменаването на Черна Африка. Африканецът винаги е будел крайни реакции - екзотизирания, „добрия дивак“ на Жан-Жак Русо или различният, непонятният, държаният настрана, за да не смущава уютната подреденост на установените разбирания. Откриваме и „влюбване“ в Африка, и расизъм, и абсолютизиране на „черните жертви“. Изследването на имиграцията в България все още е в ранен етап. Африканската общност в България е сред най-онеправданите в това отношение, слабо проучена и недобре разбрана. Основа на настоящия анализ са интервюта с представители на 12 африкански страни - Судан, Кот д\'Ивоар, Конго - Бразавил, Конго - Киншаса, Камерун, Ангола, Гвинея-Бисау, Замбия, Нигерия, Ботсуана, Гана, Зимбабве. Пътят към Източна Европа Страните от Източна Европа и Съветския съюз осъществяват своя първи по-основен контакт с африкански граждани през 50-те и 60-те години, когато тогавашните комунистически партии решават да подкрепят освободителните движения срещу западния колониализъм в Африка. Първия си досег с африканската култура гражданите на Съветския съюз осъществяват през 1957 г., когато на Фестивала на младежта Гана изпраща свои представители. Малко по-късно вече има оформено отношение към чернокожите - то ясно личи от разпоредба от 60-те години, забраняваща на африканците да излизат след 20 часа вечерно време. Според официалните мотиви - за тяхна собствена сигурност. Много африканци идват да учат в университети и технически училища, където да бъдат, от една страна, „просветени“ за истинските ценности и начин на живот, а, от друга, подготвени да вземат участие в освободителните движения, а по-късно и в управлението на своите страни. Въпреки издигнатия лозунг „Ние не можем да бъдем расисти, понеже сме социалисти“ проявите на ксенофобия и расизъм в Източна Европа не са изключение. Те се засилват особено след падането на Берлинската стена. В обществото се оформят негативни настроения, засилени от безработицата, тежкото икономическо положение, трудните реформи: държавата се е „грижила“, „обучила“, „хранила“ африканците, но сега, когато самата тя е в трудност, е време те да се погhttp://www.teenproblem.net/forumрижат сами за себе си и просhttp://www.teenproblem.net/forumто да я напуснат. Пример за това отношение е едно от исканията, издигнато по време на стачка на миньорите в Украйна през 1989 г. - помощите за страните от третия свят да бъдат спрени. До 1988 г. в Съветския съюз и страните от Източна Европа се обучават 22 000 африканци. В началото на 1990 г. от тях остават 7200. През 1988 г. в Източна Германия работят 5600 африканци от Мозамбик. През 1990 те са 1700. Броят на африканците в Полша също силно намалява след 1989 г., като през 1999 г. те са едва 2000. Причините за този спад са безработицата, депортирането и засилените расистки прояви. Пътят към България
Пътят на африканците към България се движи по същия начин като в останалите страни от Източна Европа и бившия СССР. БКП подкрепя освободителните движения. Един от начините да реализира подкрепата си е чрез отпускането на стипендии за африкански студенти. Броят на студентите от африканския континент, завършили висшето си образование в България от 1955 г. до 1990 г., е 7000. Съотношението Магреб - Черна Африка е 1:4, което означава, че студентите от тропическа Африка са около 5600.
България отпуска държавни стипендии по силата на културните спогодби с африканските държави. От 70-те години средно годишно в България идват около 360 студенти от Африка. От края на 70-те години обществени организации като Отечествения фронт, ЦКС, АОНСУ, Комитетът за солидарност с народите на Азия и Африка и др. също започват да отпускат стипендии. Техният брой обаче е значително по-малък. През 80-те години броят на африканските студенти в България нараства, като достига до над 400 души годишно.
Най-много от африканците, учещи в България, следват медицина и инженерни науки (електро- и строително инженерство). Тези, които се завръщат в родината си, получават добра реализация (най-вече в средния ешелон). Министърът на индустрията и търговията на Нигер и генералният секретар на търговско-промишлената палата на Етиопия са с български дипломи.
Някои от завършилите образованието си тук остават, като сключват брак с българки. Други емигрират в Западна Европа или Съединените щати, където се устройват.
Две особености характеризират африканската общност днес - нейната намалена численост и нейният състав, в който определено преобладават новопристигналите: четири пети от анкетираните африканци се причисляват към новата вълна, пристигнали в страната след 1989 г. Африканската общност в България
Три източника попълват африканската имиграция в България. Основната причина за избор на тази дестинация остава образованието (три четвърти от анкетираните посочват обучението като цел за пристигането им в нашата страна), около една пета идват с цел развитие на бизнес. През последните години се засили и бежанският поток.
По данни на МВнР в средата на 90-те години в България има контингент от около 20 000 нелегално пребиваващи чужденци, няколкостотин от които са африканци. Според доклад на Българския хелзинкски комитет броят на временно или постоянно пребиваващите чужденци в България е 50 000, 15 000 от които са нелегални. Според данни на медиите приблизително 40 000 чужденци, който са влезли на територията на страната с транзитна виза, не са я напуснали.
Изключително трудно е да бъде определена числеността на африканската общност в България. Агенцията за бежанците не предоставя разбивка, от която може да се установи броят на получилите статут на бежанци, на тези, на които е отказан, на получилите хуманитарен статут и т.н. Да бъде определен броят на имигрантите се оказва още по-трудно. Трябва да се имат предвид и нелегално пребиваващите в страната, транзитиращите и очакващи статут африканци. В доклад за защита правата на националните малцинства на Българския хелзинкски комитет, базиращ се на информация на Националния статистически институт от 1994 г., се посочва, че 718 души се определят като африканци, а за 2835 души майчин език е африканският (с цялата условност на понятието африкански език). Расовата солидарност Една от най-характерните прояви в израза на африканската идентичност е расовата солидарност. Тя се базира на общия произход, история, на цвета на кожата, преживяванията - позитивни или негативни - при адаптацията в нова среда. В ключови моменти расовата солидарност заличава етническите и националните различия.
Наблюденията над живота и взаимоотношенията между африканците в България показват, че всички спорове, които са възниквали между тях, са били на момента заличавани, щом стане въпрос за цвят на кожата. Хора, идващи от различни, много често враждуващи, страни в Африка, които не се познават или дори са изразявали неодобрение и липса на симпатия помежду си, в кризисен момент се обединяват, като единственият признак на общност е цветът на кожата и фактът, че идват от Африка.
Повечето от африканците в България се познават по име, движат се заедно, събират се. Общността има доста затворен характер. Констатираме тенденция към етноцентризъм. Както отбелязва Хофстеде, „те имат по-добро извинение, тъй като живеят във враждебна среда много повече от местното население“.
Моментът на изключване и противопоставяне черно - бяло е много силен. Интересен пример е една вечер, прекарана в изключително приятелска обстановка с хора, с които се познаваме отдавна. В момента, в който обаче присъстващите двама африканци се скараха (нигериец и ганаец), тяхната приятелка, също от Нигерия, обидено отбеляза: „Как можете да се карате пред тях, та те са бели!“ Изведнъж част от формиралата се in-група на приятели, споделящи общи интереси, се превърнахме в out-групата на белите.
Социално-икономически портрет
Голямото мнозинство от африканците в България са висшисти. Някои успяват да намерят професионална реализация според специалността си: сред анкетираните има журналист, бизнес консултант, свещеник, фризьорка на раста прически. Друга по-голяма част са безработни или принудени да се издържат, като продават в „Илиянци“.
Преобладаващата част от африканците в България са мъже. Тези, които пристигат с образователна цел, обикновено идват сами и рядко след това биват посhttp://www.teenproblem.net/forumледвани от свои роднини.
В смесените бракове децата най-често са отглеждани в духа на българските традиции, в културата на майката и макрообществото.
Духовна връзка с родината
Попаднал толкова далеч, в една съвсем различна културна среда, сблъскващ се с ежедневните проблеми, африканецът в България често е измъчван от носталгия. Връзката с родината е трудна, почти невъзможна. Единици са тези, които се завръщат, дори за малко, след първоначалното си заминаване. Въпрос на чест за африканците е да успеят в начертаното начинание. Пътят назад се смята за провал и унижение независимо от това колко труден е животът им в България. Освен това липсата на средства прави невъзможно завръщането в родината макар и за кратък период. Традицията в повечето случаи повелява при такъв случай африканецът не само да поеме сам разноските по пътуването си, но и по време на пресhttp://www.teenproblem.net/forumтоя си в родината да се грижи за близките си там. Това е непосилно за повечето африканци, живеещи в България. Много от родителите им, останали в родната Африка, познават внуците си само от телефонните разговори и снимките.
Един от начините за „завръщане“ към корените, за съхраняване на традициите и усещането за дома, опит за потискане на носталгията, се оказва музиката. Деветдесет и четири процента от респондентите заявяват, че слушат африканска музика. Интересното е, че любовта към нея дори се засилва в чуждата страна. Музиката носи всичко онова, което „го няма тук“ - приятни спомени, ритъм, танците на предците, връзката с родната култура; тя осигурява духовната връзка с родината на едно толкова отдалечено и различно място.
Нетърпимост или съжителство
Да бъдеш различен е трудно винаги и навсякъде. Но като че ли да бъдеш черен в България е особено трудно.
Представите на българските респонденти са по-скоро положителни: 60% от анкетираните биха приели африканец за съсед, 90% биха имали приятел африканец, 50% нямат нищо против детето им да сключи брак с африканец (африканка).
Практиката на общуването между българи и африканци обаче е много по-проблематична. Много африканци са ставали жертви на заплахи и побой (често от страна на т.нар. скин хедс), за което обаче се страхуват да докладват, дори и когато документите им са редовни. Както резюмира ситуацията един етиопец: „Да не ти се случва полицай да те спре по тъмно и да не си носиш документите в себе си. Заведе ли те в полицейския участък, и с теб е свършено - ще те изхвърлят смлян от бой, а пък после върви си търси правата.“
Седемдесет и един процента от анкетираните африканци посочват, че са ставали обект на насилие от страна на българи, като 20% отбелязват, че това се е случвало многократно. Дори и да се вземе предвид, че този процент не е само за една година, контрастът между двете числа свидетелства за наличие на нетърпимост и насилие на расова основа. Както тъжно-примирено един от анкетираните отговаря на въпроса ставал ли е обект на насилие - „рядко“.
Дори и когато не се стига до насилие, почти ежедневие е проявата на расизъм и подозрение от всички страни: погледи на погнуса в градския транспорт (явно порочната асоциация черно = нечисто е дълбоко вкоренена), отказ да бъдат обслужени в магазин или качени в такси, на пръв поглед невинното и все пак обидно твърдение, че всички черни си приличали и затова не могат да бъдат различавани.
Взаимодействието между различни култури винаги е проблематично. При съжителството между африканци и европейци се наслагва и един допълнителен фактор - противопоставянето по оста черно - бяло. Преодоляването на множеството предразсъдъци може да стане единствено по пътя, посочен от Харпър Ли в книгата „Да убиеш присмехулник“: „Според мен има само един вид хора. Хора!“ Истина, изречена от едно 8-годишно дете. Огромният грях на българския етнически модел е, че си затваря очите пред греховете на някои от етносите. По принцип компромисите може и да са приемливи с цел да се поддържа мирът - нали самият мир е въпрос на жертви и отстъпки. Но всяка толерантност си има граници. И когато те се прекрачат, това става вече грях.
В резултат на умишлените и конюнктурни мълчания публичното пространство съвършено логично пропусна процеси в историческата наука, както и цяла поредица преводни книги, отдавна познати на Западна Европа. Повечето от цитираните по-горе швейцарски или британски автори стоят напълно в сянката на Пол Расиние, бащата-основател на ревизионизма във Франция. Известно е, че Расиние е бивш социалист, сам концлагерист в Бухенвалд и Дора, автор на 13 книги. Предшествениците на Расиние като Робер Форисон, Луи Даркие, бивш ръководител на комисариата по еврейските въпроси, както и Пиер Видал-Наке, твърдят, че еврейският геноцид е измислица. Твърдият ревизионизъм на Холокост може да се обобщи чрез скандалното заглавие във френското сп. \"Експрес\" през 1978 г.: \"В Аушвиц са изтребвали с газ единствено въшки.\"5Ревизионистичният, или негационистки, подход към утвърдени истини на миналото се оказаха очевидна съблазън за младите български националисти. На споменатата вече кръгла маса \"За и против нацистката литература\" в СУ издателят Галин Йорданов обяви вкуса си към разсъбличане на остарелите тези с примери от партизанското движение в България. \"45 години ни учеха, че били стотици хиляди, за да се окаже след 10 ноември една съвършено друга и нищожна цифра.\" Никой не би могъл да му възрази, още повече че половината от университетските преподаватели по история имат личен принос за идеологизация и манипулации на българската и чужда история, което означава всъщност нагаждането на обществените факти към властовата парадигма на деня. И съвършено не случайно, когато Г. Йорданов обяви Волен Сидеров за \"голям български писател и ние се гордеем с него, защото казва неща, неудобни за много хора\", непосредствено след думите му в залата симпатизант на новите националисти се провикна: \"Нека и ние като цигани и турци пеем собствените си песни!\" Пита се - с какво българските автори ревизионисти са любопитни за публиката си и съответно - достатъчно печеливши за книгоиздателите? И \"първопроходецът\" Никола Н. Николов с поредицата му от около 4-6 книги (само \"Световната конспирация\" има близо 50 000 тираж, за което писах още през 1999 г. в \"Демократически преглед\"), както и д-р Емил Е. Антонов, със своята първа книга \"Тяхната борба, или как евреите завладяха света\" запълват нишата на отсъствие на всякаква българска литература по въпроса. Преизпълнените с патоса на \"ние спасихме евреите\" изследователи от специализирани центрове за малцинствата публикуваха едностранни възгледи в своите книжки с \"теренни изследвания\" и уж антропологически и етнографски метод. Народопсихологическият позитивизъм и недоизказаност преизпълват с подозрение дори само поради факта, че разединеното - на \"червени\" и \"не-червени\" - българско еврейство правеше напълно безпринципно и често заради семейни интереси тяхната промоция. Издаваха се книги (вж. Нир Барух \"Оцелелите\" и Михаил Бар Зоар \"Извън хватката на Хитлер\"), еднакво доказващи и отричащи две изключващи се тези относно спасяването на българските евреи. За патриотичната млада генерация ставаше повече от ясно, че еврейската тема е ВИП зона. Зона за експерти, дипломати и шляещи се из европейските, американските и израелските градове политици и труженици на неправителствения сектор. Разбира се, далеч не само публиката през 2000 г. преживя като шок събарянето на паметните плочи в Израел, дело, правещо еднакво несимпатични както Благовест Сендов и група български евреи от Тел Авив, така и самият Тел Авив. Този шок произведе обидени реакции на евреите в София в смисъл \"какво, да ви благодарим, че ни спасихте ли искате\", както и гузно дипломатическо пелтечене от страна на Израел. И тъй като публиката трудно разпознава за какво се бори говорещият с американски акцент Якоб Джераси, и за какво - Емил Кало, председател на културно-просветната организация \"Шалом\", червеният депутат Анжел Вагенщайн, или публицистът на \"Дума\" Бенжамен Варон, историята с махнатите плочи потъна в пясъка на поредното лицемерие и двусмисленост. За 3-4-хилядното еврейско малцинство масовата публика се сеща само от появата на Йосиф Леви на тв екрана за обръщение по случай Пасха. Затова пък в. \"Монитор\" като новопокръстен зубър на европейските расистки кавъри повтаря до втръсване, че майката на бившия външен министър Надежда Михайлова е еврейка, че бившият вицепремиер Александър Божков също има еврейски произход, както и че с външен министър Соломон Паси България няма да прокопса (\"Национален подем с Паси - забравете!\", август 2001 г.) Отблъскващата услужливост на политици, историци, писатели и режисьори по повод взаимоотношенията на мнозинството с етническите малцинства оставиха тежки неясноти какво действително мислят българите за живеещите в общия ни дом евреи. Само от 1991 до 2002 г. се направиха около двадесетина документални филма на тази тема, а оздравителното им въздействие бе несъмнен факт. Също така факт бе и че образите на мнозинството и малцинството бяха подозрително благообразни и нереалистично безпроблемни. Дори сценаристи като Боян Папазов или демократични свидетели на българската толерантност във филмите, като Симон Варсано или Йосиф Сърчаджиев, не съумяха да компенсират това впечатление, макар и говоренето им да бе белязано с присъщата за личностите им искреност. Освен останалото, и това е причината да се нажежи неистово обстановката около книгите \"Истината за Холокост\", \"Лъжата за шестте милиона\", \"Бумерангът на злото\", \"Интернационалните евреи\". Скандал последва рекламните афиши за \"Моята борба\", в резултат на което провинциалните издатели на нацистка литература дадоха своята пресконференция. На нея те защитиха правото на свобода на словото и достъпа на гражданите до информация. И макар търговският ефект от тяхната теза да бе несъмнен, те казаха нещо напълно адекватно. Казаха, не ни забранявайте, а се опитайте с ваши книги да отговорите на нашите книги. Защото нашите книги пълнят ниша на едно неманипулирано знание, от което имаме нужда.Смущаваща или не, тази теза е вярна. Казано другояче, вместо елейните слова по повод спасилите евреите българи, съхранили през 12 години преход свой етнически модел за чудо и приказ, нужно е да се погледнат директно нещата. Свръхупотребата на \"пословичната толерантност на българина\" е просто макиаж, от който лицето ни няма да стане по-красиво. Лицето на българския гражданин е такова, каквото е. И вместо да гледа и чете разкрасяващи го филми, книги, изследвания, които са се нагаждали някога към комунистическата идеология, а днес към или финансово - европейската зависимости, поети международни ангажименти или просто към други фактори, по-добре е да се узнае истината. Тя, по правило, не е прекрасна.
Цигани, роми или чандала
"Който щади престъпниците, той вреди на честните хора."
Сенека Млади
От векове в България циганите са били наричани цигани и никой не е повдигал въпрос дали определението е правилно. В последните години обаче настъпи бъркотия. Те ту са цигани, ту са роми, ту ги определяме неясно като мургави. Каква е истината?
Английските цигани не протестират срещу наименованието "джипси". Защото в Англия са се заселили предимно цигани от племето "джипси". В Германия също не се поставя под въпрос думата "цигойнен". Там съзнават, че в земите им са настанени предимно представители на племето "синга". В Турция пък се използва думата "ченгене" и никой не смее да се сърди. У нас, принадлежащите към племето "рома" искат да наложат на събратята си своето собствено племенно име. Всъщност нормално би било обратното, тъй като измежду всички цигани, единствено синга са оставили някаква положителна следа в човешката история. Сингапур буквално значи "Градът на синга". А колкото до самото наименование "Рома", то се появява значително по-късно, когато пристигайки в Европа, част от чандала се опитват да се представят за потомци на римляните. Нали не сте забравили, че италианците наричат Рим именно "Рома"? А византийците са познати още и като "ромеи". Какво общо имат византийците с циганите? Нищо.
Съществува още едно прозвище, за което позабравихме: "манго", "мангал" или "мангасар". Произходът му си е цигански, идва от тяхната дума "мангес", означаваща "искам". Тоест мангасарите са хора, които само искат.
Трябва да е ясно, че определянето на циганите като рома, синга или джипси е еднакво неправилно. То е, като да наречем българите утигури или оногури. Не го правим, въпреки, че именно оногурите са дали името на цяла една държава - Унгария. Ние, българите много бързо забравихме миналото, затова не разбираме към какво бъдеще сме се упътили. Но това е вече друга тема. Какво е общото народностно име на всички цигани?
Отговор не само на този въпрос, но и на причините, поради които циганите са напуснали Индия намираме в древноиндуския сборник "Закони на Ману". Ето няколко извадки, взети от преразказа на Фридрих Нитче в неговата книга "Залезът на боговете":
"Например третият едикт /Авадана Састра I/, който се отнася за "мръсните зеленчуци", определя лука и чесъна за единствена храна на чандала, позовавайки се на писанието, че не им се разрешават житни растения и плодове, съдържащи в себе си семена. При това на чандала се забранява употребата на огън и вода за приготвянето им. Същият едикт постановява, че чандала нямат право да черпят вода от реките, изворите и езерата, а само от блатните ръкави и следите в калта, оставени от животинските копита. Било им е забранено да перат дрехите си и да се мият, защото определената за тях вода е можела да се използва само за утоляване на жаждата. И накрая, на жените от кастата на ратаите судра е било забранено да акушират жените чандала, а на последните - да си помагат една на друга при раждане. /.../ Самият Ману казва: "Чандала са плод на лош брак, на кръвосмешение и престъпление". За облекло чандала могат да използват само дрипите на умрелите, за съдове употребяват строшени глинени гърнета, а за накити - старо желязо. На богослуженията били длъжни да боготворят злите духове - и без почивка да странстват от място на място. Забранено им е било да пишат от ляво на дясно, както и да използват за писане дясната си ръка - тази ръка и изобщо движението "от ляво на дясно" са били добродетели, запазени за благородните..." Излишно е да допълвам, че неспазването на законите по онова време се наказвало твърде сурово.
Животът на циганите в собствената им родина се е отразил на тяхната психология. Нека отново чуем Нитче: "От друга страна, се изяснява и това, при кой народ може да се развие омраза към хуманността, нещо повече - такава омраза да се увековечи... Онази омраза на чандала, която се превръща в религия, в гениий." А разни кривозащитници седнали да ми бърборят за хуманност и човешки права!
След горните думи едва ли ще последват обвинения в нацизъм, фашизъм и расизъм, защото те са изречени според индуската легенда от самия митичен прародител на хората Ману доста преди раждането на Адолф Хитлер. Законите помогнали на древните индуси да си решат проблемите с крадливите чандала. А ние тук спорим за глупости. Всъщност най-доброто, което можем да направим, е да въведем и в България законите на Ману. Така ще бъде най-справедливо, само че "международната общност" ще се намеси и няма да ни позволи. Макар че едно такова поведение е твърде далеч от разумното. Когато отидете в нечий дом, и там започнат да се държат лошо с вас, вие си тръгвате, нали? Когато някъде постоянно демонстрират, че сте нежелани, вие повече не ходите на това място. А с какво право чуждоезичните натрапници се възмущават, че ние не ги искаме в нашия български Дом? Не зная дали ще ги принудим да осъзнаят, че за нежеланието ни чандала да живеят сред нас, причина е тяхното собствено поведение. Заради което единоезичните им съплеменници са предприели такива мерки, пред които "нацизмът" на Адолф Хитлер изглежда прекалено хуманен. Какво се случва по-нататък? Ето едно признание на циганофилската комунистическа преса:
“Появата на циганите в Западна Европа е била посрещната с любопитство и общо взето доброжелателно. Тъй като лицата, ръководещи циганските групи, си приписвали знатен произход, те били приемани в дворовете на местните феодали и получавали от тях официални грамоти. Тези грамоти осигурявали на циганите не само да се придвижват в различните страни, но им осигурявали и безнаказаност за всякакви постъпки. Повечето от тези грамоти давали право на циганите при провинения да бъдат съдени само от техните водачи. /Сега ясно ли е откъде се е взело тяхното Мешере?/ Обаче постепенно чуждестранните орди от хора, говорещи на неразбираем език и отказващи да се подчиняват на обичаите и законите на страните - господарки, започнали да предизвикват към себе си недоверие. През 1453 г. във Франция бил издаден първият закон, въвеждащ телесните наказания, осъждането и изгонването на циганите. Преследване на незаседналите цигани започнало и в Испания /1492/. В Германия в края на XV и началото на XVI век циганите били подлагани на телесни наказания, бръснели главите и брадите им и след това ги изгонвали вън от границите на държавата. Завръщащите се изгаряли на клада. През XVIII век Карл VI издал закон, според който мъжете били убивани, а на жените и на децата до 13 години отрязвали ушите, биели ги и ги изгонвали.”
Циганите постоянно пищят, че в България правата им не се спазват, че били дискриминирани. В съседна Турция забраниха кючека с мотив, че бил циганска музика, но там мълчат. От всеки български телевизор се леят цигански чалги - те леят крокодилски сълзи, че не могли да си развиват "културата". Когато през 1999 г. Нансен Бехар разбра, че еврейските грабища в Кюстендил са осквернени не от представители на Движение "Воини на Тангра", а от безпризорни циганчета, той веднага оттегли искането си за "най-строго наказание" на виновните. В огромния масив от вестникарски съобщения открих и друг интересен факт. През лятото на 1997 г. цигани окупирали 10 декара земя насред Шумен. Само за два месеца циганите вдигнали четири паянтови къщи, окичили ги със сателитни антени, а околното пространство засадили с лук и картофи. Без никой да ги спре, макар че съседите проглушили ушите на управниците с оплаквания от непоносимия шум, мърсотията и неизбежните в такъв случай кражби. По онова време на власт бе "християн-състрадателното", свръхтърпимото към всякаква престъпност правителство на Иван Костов. При министър-председател циганин, циганите твърдят, че в България правата им се погазвали. Чудна логика!
И за друга история се сещам. На 12 януари 1991 година по телевизията показаха циганин, оживял след намушкване с нож в челото. Острието проникнало цели 17 сантиметра в черепната кухина, но през цялото време смуглият пациент се чувствал в отлично състояние. Дали трябва да разбираме буквално думите на опериралия го хирург, че в черепа е имало само кухина, празно пространство? Ако е така, то получават обяснение както оживяването на циганина, така и причините, поради които Ману е бил принуден да създаде своите закони против чандала.
Циганите се оправдават, че били принудени да крадат, тъй като гладували. На 31 декември 2000 година циганинът Илия Илиев подмамил 6 /ШЕСТ!/ годишното българско момиченце Деница Петрова, замъкнал го в близките храсти, изнасилил го и след това го удушил. С какъв глад, с каква мизерия можем да обясним това нечовешко престъпление? Колко гаври, колко убийства бяха извършени? Колко българи и българки платиха с живота и честта си търпимостта към изстъпленията на чандала?
Не само ние, и други се възмущават от циганската безогледност. Тук ще си позволя един обемист цитат от човек, когото в никакъв, ама в никакъв случай не могат да обвинят в нацизъм и расизъм: "Знае се, че всеки десети циганин в света е жител на България. /Само за сравнение: Швеция има 500 цигански семейства./ От сводките на МВР става ясно и друго: близо 85% от всички тежки престъпления /взлом ни кражби, убийства и изнасилвания/ се извършват от мургавите ни съграждани. При това техните групови нападения се отличават с особена жестокост. Достатъчно е да припомним убийството на младата жена на стадион "Септември" в столицата - дори виделите какво ли не криминалисти признават единодушно, че за първи път стават свидетели на подобно садистично отношение. И свръхлиберал да бъдеш, пак си склонен да се поддадеш на антиромски настроения.
Де факто циганите са обявили война на имуществото, честта и живота на останалото население." - д-р Марсел Леви.
Всъщност ако говорим за расизъм, то нека изтъкнем факта, че в циганския фолклор съществуват песни, насочени срещу нас, българите. Припевът на една такава песен гласи: "Хей, двама цигани - да умрат двама българи!" Дали думите се отнасят и до "българите" от Българския хелзинкски комитет? Дали тези национални предатели най-сетне ще осъзнаят, че и сред малцинствата могат да съществуват ксенофобски настроения?
Самите цигани пък не осъзнават, че без нас те биха измряли. Няма кой да им произвежда стоките, с които те да търгуват. Няма кой да оре и да сее, та да има храна и за тях. Няма кой да ги лекува, когато се разболеят. Циганите не разбират, че без чуждо тяло, върху което да се приюти, паразитът е обречен на смърт. Те не виждат, че никоя държава не ги иска, че отвсякъде ги гонят, а изливат злобата си върху нас, които показахме невиждана търпимост. А ние само си говорим за Европа, без да се замислим, че там не ни искат именно благодарение на многобройното циганско население в нашата страна. Май е дошло време да преосмислим реалностите и едва тогава да решим каква политика да провеждаме в бъдеще. Включително и към малцинствата. И най-вече към тях.