sexa_na_kompleksa
05-16-2008, 12:35
Виж това:
Могат ли съвременните българи да бъдат убеждавани с укорите на Паисий?
В днешно време има изключително много промени в сравнение с времето, по което е живял Паисий. Вече не сме под робство, а българската нация е вече формирана. Така казано това звучи чудесно и един човек, който не познава българската история би казал „Какво по-хубаво от това?”. Допълнително понятието „съвременен българин” ще звучи още по-престижно и националистично. Но каква е всъщност жестоката действителност?
Всъщност голяма част от българите са загубили своето национално самосъзнание. Подобно на онова време те се отричат от народността и езика си и гледат как да се измъкнат в чужбина. Причините за това глупаво поведение са подобни на тези от времето на Паисий. Ето защо укорите на Паисий могат да бъдат средство за убеждаване на съвременните българи. Макар отецът да използва доста стари събития и доказателства за своята аргументация, те са напълно уместни и имат същата цел и същият начин на убеждаване.
Популярен е цитатът „О, неразумний юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин...”. Като се замислим добре, ясно можем да открием съвременността в него. Факт е, че много българи се срамуват от националността си. Причините за това са много и все глупави. Както казва Паисий – няма причина да се срамуваме. Българинът си е българин, така както гъркът си е грък. Все пак всеки народ има своите предимства и недостатъци. За да се гордееш, че принадлежиш към дадена нация, ти трябва добре да познаваш нейната история, традиции, език и т.н. Такъв е проблемът днес. Българите сами определят нацията си като мързелива, неразумна, проста. А явно наистина не познават историята и традициите си, не познават себе си, защото това абсолютно не е така. Паисий изключително умело успява да докаже това. И както той сам казва: „и колко праведни и свети пророци и патриарси имаше и се нарекоха велики на земята и пред бога: никой от тях не беше търговец или преучен и горделив като сегашните учени...”. От това следва, че човек може да бъде велик, без да е най-най. Затова няма никакво място за срам.
Българите са били и все още са велик народ. По времето на Паисий те са нямали национално самосъзнание и той самият е главният виновник за неговото формиране. В наши дни българите са загубили това самосъзнание, а то трябва да се върне. „История Славянобългарска” може напълно адекватно да го върне, защото българите имат нужда отново да повярват в себе си, в своите умения и възможности. Начина за постигане на това може да е и Паисиевият подход – значими факти от историята на България, които доказват славата да бъдеш българин!
Отричането от собствения ти народ и нация няма да те направи по-различен човек. Макар да наричаш себе си грък, ти по душа оставаш българин. Смяната на език, религия, местоживеене и дори самосъзнание няма да те направят нито по-красив, нито по-умен, нито нещо повече, от това което си. Така е в живота по принцип, независимо дали по времето на Паисий или сега.
„История Славянобългарска” не е отживелица. Всеки, наричащ себе си българин трябва да я прочете и след това да говори каквито и да е било неща за България и българския народ. Тя е един напълно адекватен начин за връщане на загубеното самосъзнание в българския народ...
Посланията на "История славянобългарская" в началото на 21-то столетие
Днес в нашия напрегнат век и натоварено ежедневие едва ли някой се сеща за историята на Паисий Хилендарски - една малка книжка, но написана с големи цели. Тази история оставя голяма следа по страниците на историята на българите. В нея авторът обяснява простичко историята на българите преди турското иго. Макар да е болен и недобре физически, той се труди за написването й, защото българският народ се е "откъснал" от корените си и следва чужда култура. В това недалечно минало Паисий е потресен от видяното и възкликва:
О, неразумни и слабоумни! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?
Посланието е ясно - българина не трябва да се отмята от своя език и вяра, защото сме само едни българи на таз земя и няма други като нас.Това е посланието на 21-то столетие. Какво би станало ако всеки българин се отметне от своя език и култура?...
Освен това голямо послание след един прочит на преди слова на историята ние ще забележим още куп малки послания - Паисий учи хората на добродетел, защото "бог обича повече простите и незлобливи орачи..." и "най-първо тях е възлюбил...".
Преди слова на историята прилича на умален вид на библията; учи само на добро българите, независимо какви са.
За съвременния човек е по-добре да знае за тази история, защото тя е част от нашето минало и е позорно незнанието за нея.
Можем да твърдим, че това е учебник по история, в който патриотизма надделява над достоверността на фактите и историята е написана съвсем просто, но това се компенсира от "жаждата" за знание на българите.
Посланието на историята е нещо, което всеки може да разбере и отсее от страниците на книжката: Нека бъдем човечни, нека бъдем хора милеещи, уважаващи и мислещи с един поглед в миналото, настоящето и бъдещето с "История славянобългарская" на П. Хилендарски!!!
„ История славянобългарска”-опит за духовно пробуждане
/Есе/
Далече,далече...във времето ,наречено национално пробуждане,един човек се заема с нелеката задача
да събуди българите от техния”мъртвешки сън”,като им разкрие историята за тяхното сътворение.
Времето ,наречено Възраждане е белязано от историческия ход на живота ,в който една нация е на път да бъде обезличена и изтрита от картата на света.
Човекът ,наречен Паисий Хилендарски излиза от орбитата на своето ежедневие и поставя неумолимият въпрос ,койтo
отеква и днес в епохата на уж демократичното ни общество:
„О,неразумни и юроде!Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш ,и не говориш на своя ези?”
Дали неграмотността ,или липсата на ентусиазъм потапя българският народ в едно забвение.
Поколения българи се раждат в робство и живеят,без да знаят кои са ,откъде са дошли,кои са били дедите им.А един народ,
без минало,без история е обречен на самоунищожение и като нация,и като етност.Но ето че Атонският монах дръзва да надникне в
пределите на човешката история и да открие онези семенца,които с години са вегетирали ,но не са дали плод.Тези семена се наричат чест и достойнство.
Те са водили българите към битки,те са подхранвали устрема им към победи.От тях са се раждали великите царе.
Нима това е забравено,погубено,изтрито !
„Поради що,ти глупави човече ,се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език?” -плющят като камшик думите на възрожденецът
заспалата съвест на отцеругателите.Към тях са и многобройните въпроси ,на които той,без да чака обяснение ,сам отговаря.
Непреодолимо е желанието на Паисий да отрезви българите ,които са сякаш под въздействието на опиум.
Лекарството им е просто-да осъзнаят истината,че:”От целият славянски род най-славни са били те.”
Но не само битките и царете пишат историята,а и самата българска духовност,нейната„простот а и незлобливост”,на която дори и Бог симпатизира.
Дали времето е имало нужда от личност като Паисий, е безспорен факт!По-тревожното е ,обаче ,че днес мисията на твореца е позабравена.
Гордостта от това ,че сме българи е позабравена някъде между европейския манталитет и байганьовщината.
Тези,които написаха историята надничат само от страниците на учебници и вестникарски заглавия.
А за сърцата български са непознати.А защо е така??
Защото ,за да си купим оцеляването днес ,продаваме ценностите ,останали от вчера.
Какво не ни достига да погледнем света през очите на монаха!?Мисля ,че това е чувството за безперспективност.
Криворазбраната демокрация ,превърната в свободия обърка хората и премахна нормите.Историята се пренаписа
,но не от тези ,които я създадоха , а от тези ,които я продадоха.И така бавно достигаме дъното в очакване на Паисий да ни подаде отново ръка.
Но ,за да се уловим за нея ,условието е едно!
Поне веднъж в живота да притиснем до сърцето си не голямата ,а онази малката”История Славянобългарска”,
да коленичим пред нея и да се помолим!Тогава той ще ни чуе....
Могат ли съвременните българи да бъдат убеждавани с укорите на Паисий? (есе)
Могат ли съвременните българи да бъдат убеждавани с укорите на Паисий?
В днешно време има изключително много промени в сравнение с времето, по което е живял Паисий. Вече не сме под робство, а българската нация е вече формирана. Така казано това звучи чудесно и един човек, който не познава българската история би казал „Какво по-хубаво от това?”. Допълнително понятието „съвременен българин” ще звучи още по-престижно и националистично. Но каква е всъщност жестоката действителност?
Всъщност голяма част от българите са загубили своето национално самосъзнание. Подобно на онова време те се отричат от народността и езика си и гледат как да се измъкнат в чужбина. Причините за това глупаво поведение са подобни на тези от времето на Паисий. Ето защо укорите на Паисий могат да бъдат средство за убеждаване на съвременните българи. Макар отецът да използва доста стари събития и доказателства за своята аргументация, те са напълно уместни и имат същата цел и същият начин на убеждаване.
Популярен е цитатът „О, неразумний юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин...”. Като се замислим добре, ясно можем да открием съвременността в него. Факт е, че много българи се срамуват от националността си. Причините за това са много и все глупави. Както казва Паисий – няма причина да се срамуваме. Българинът си е българин, така както гъркът си е грък. Все пак всеки народ има своите предимства и недостатъци. За да се гордееш, че принадлежиш към дадена нация, ти трябва добре да познаваш нейната история, традиции, език и т.н. Такъв е проблемът днес. Българите сами определят нацията си като мързелива, неразумна, проста. А явно наистина не познават историята и традициите си, не познават себе си, защото това абсолютно не е така. Паисий изключително умело успява да докаже това. И както той сам казва: „и колко праведни и свети пророци и патриарси имаше и се нарекоха велики на земята и пред бога: никой от тях не беше търговец или преучен и горделив като сегашните учени...”. От това следва, че човек може да бъде велик, без да е най-най. Затова няма никакво място за срам.
Българите са били и все още са велик народ. По времето на Паисий те са нямали национално самосъзнание и той самият е главният виновник за неговото формиране. В наши дни българите са загубили това самосъзнание, а то трябва да се върне. „История Славянобългарска” може напълно адекватно да го върне, защото българите имат нужда отново да повярват в себе си, в своите умения и възможности. Начина за постигане на това може да е и Паисиевият подход – значими факти от историята на България, които доказват славата да бъдеш българин!
Отричането от собствения ти народ и нация няма да те направи по-различен човек. Макар да наричаш себе си грък, ти по душа оставаш българин. Смяната на език, религия, местоживеене и дори самосъзнание няма да те направят нито по-красив, нито по-умен, нито нещо повече, от това което си. Така е в живота по принцип, независимо дали по времето на Паисий или сега.
„История Славянобългарска” не е отживелица. Всеки, наричащ себе си българин трябва да я прочете и след това да говори каквито и да е било неща за България и българския народ. Тя е един напълно адекватен начин за връщане на загубеното самосъзнание в българския народ...
„История славянобългарска”, по известна през Възраждането под името „Царственик”, е произведение, срещата с което става повратен момент в съдбата на мнозина българи,живеели през епохата на национално пробуждане.”Под влияние на книгите, които бях прочел-споделя П.Р.Славейков-аз бях зел да мисля да ставам калугер... Прочитането на тая история...възроди в мене друг мерак.Досега аз мислех... кака да спася душата си, а след прочитането на тая история аз зех да мисля как...да спася народа си.”
„История славянобългарска” поразява и своя първи преписвач поп Стойко Владиславов-бъдещия епископ Софроний Врачански, който в порива си да я съхрани „ за обща полза и потреба”, написва в края и: „И които я присвои или открадне, да е афоресан и проклет---И туч, и желязо, и камък да се стопи, а той не вовеки”.
Непосредствено след създаването и „История славянобългарска” поема своя път сред читатели и слушатели като творба, различна от писаното до тогава. Нейните първи възприематели усещат,че тя носи един друг, непознат смисъл, че тя бележи едно ново и чакано начало. Ето защо книгата намира горещ прием и много широко разпространение.написана през 1761-1762 г. От йеромонах Паисий Хилендарски, който сам тръгва да я разнася по българската земя, тя е преписвана от десетки книжовници, а през 1844 г. Е издадена със заглавие „царственик или История славянобългарска”.Идеите, които изразява, посланията, които проповядва, и определят мястото на произведение, поставящо началото на българската възрожденска литература.
Създадена на границата на два етапа в българското културно развитие „История славянобългарска” носи белега на междинност и преходност. С редица свои страни тя все още е близка до предхождащата я книжовна традиция. Със своя основен смисъл и със задачите, които си поставя обаче, тя принадлежи на новото време-времето на освобождаването на българина от робска принадлежност, времето на раждането на чувството за национална принадлежност,национална гордост и отечествен дълг.
„История славянобългарска” е написана от книжовник, който носи съзнание на ренесансов човек и самочувствие с мащабите и перспективите на своето дело. Йеромонах Паисий е преодолял сковаващия авторитет на християнския светоглед, поставящ в центъра на мирозданието Бога и неговата творческа роля.Още в пространното заглавие на творбата авторъг и подчертава своята активна и определяща заслуга за нейната поява и желанието да се легитимира именно като създател.
Друг много съществен акцент присъства в заглавието-трудът, който е положил, лишенията, които е претърпял авторът, са не в името на спасението на неговата душа, а „за полза на българския род”. Паисий напълно се е освободил от мисълта за подчинената роля на писателя спрямо „твореца на всички видими и невидими неща”. За разлика от мнозина свои съвременници авторът на „История славянобългарска” никъде не прибягва до традиционните за средновековния книжовник формули за унижение и омаловажаване на своя труд. Оценката за своята творяща функция той разкрива не само в заглавието. В предисловието „ Към тези, които желаят да прочетат и чуят...” отново изтъква: „аз ви написах поред това, което е известно за вашия род език... обикнах българския род и отечество и много труд употребих... събрах и обединих историята на българския род... Написах я за вас...разсъдих и събрах всичко в едно”.
Към тази тема Паисий се връща и в края на своя труд, където отново подчертава, че предлаганата книга е резултат на неговото усилие и воля: „ Аз претърсих всички светогорски манастири... Аз...събрах и написах.... аз... положих много труд...аз презрях своето главоболие...” Тук както виждаме напълно е изключена Божията воля и намеса. Нещо повече. Паисий е откривал сили да преодолее всички мъчнотии не в любовта си към Бога или в надеждата, че ще спаси душата си, а в любовта към „своето българско отечество”
Така „История славянобългарска” се превръща в свидетелство за раждането на човека на новото време, на :Аз-а”,когото Ренесансът в Европа вече е реабилитирал и превърнал „в мярка за всички неща”. Наред с това Историята разкрива и спецификата на нашето Възраждане, което поставя в центъра на мирозданието не човека, а нацията.
Нацията, интересите на българския народ и на поробеното отечество в „История славянобългарска” за „мярка на всички неща”. Не само Паисий Хилендарски, но и неговите следовници ще мерят и своите, и чуждите дела според това,каква полза са принесли на нашия български род. Така още в първата творба на новата ни литература се утвърждават принципите, на които тя ще се подчинява.
Авторът на „История славянобългарска” произхожда от югозападните български краища – регион, в който историческата памет за свободното и героичното минало никога не е изгасвала поддържана от широко разпространени песни и предания за Момчил и Крали Марко, за Иван Шишман и цар Асен. Това вероятно е една предпоставка точно тук да се роди първия български историограф. Но йеромонах Паисий не остава при устното предание,при певци и разказвачи. Усетил повелите на своето време, което е склонно да признава единствено авторитета на писаното слово, той се обръща към богатите библиотеки на атонските манастири, пътува чак до „немска земя”, за да дири достоверни свидетелства за своя народ. „И от много време погребани и забравени неща.... събрах заедно
Изворите, от които Паисий черпи сведения за българската история, са различни по характер и произход. На много места в своето изложение той се позовава на два големи историографски труда-„Църковна и гражданска история” и „История на славянското царство”, също така и от книгата „Битие” от Библията, от която той извежда родословието на своя народ.Присъствието на библейски текст е изобщо наличието на позовавания на християнските представи за устройството на света представлява особен интерес в случая с „История славянобългарска” поради обстоятелството, че по своя основен патос тя е призована да активизира процесите на освобождаване на българското съзнание от репликите на средновековния мироглед и на изграждането на едно ново, ренесансово отношение към света.
При срещата с „История славянобългарска” прави впечатление необичайния начин, по който творбата започва. В Зографския препис,когото науката приема за автограф чернова на Паисий , текстът се открива с една част, озаглавена „ Ползата от историята „, след която е разположено заглавието и „ Предисловие към тия, които желаят да прочетат и чуят...” Учените отдавна са установили, че „Ползата от историята” е написана под влияние на предговора към руския превод на Барониевата история. Какво е накарало нашият книжовник да предпочете именно този текст като начало на своята творба?Какви мисли съдържа той, та Паисий е държал неговия читател да се запознае първо с тях, тях да осмисли и те да му послужат като своеобразен код за разчитане смисъла на предлаганата книга?
В този предговор е направен опит да се обясни на читателя същността на историята. В основата му е залегнало схващането,че тя е поредица от събития,предизвикани от проявлението на свободната воля на човека регулирани чрез намесата на Бога.На Бог е отредена върховната присъда , която е „наказание на злите и наградата на добрите”. Първото предисловие към Историята задава на читателя принципа Паисиево предисловие – е разгърната и защитена идеята, че върховната човешка добродетел е верността към „своя български род”, към своята култура и език. В този кратък текст като лайтмотив зазвучават думите „род и език”, които заедно със своите синоними са употребени над 70 пъти. Тук Паисий разкрива пред възприемателите един нов, принцип на делене на хората, утвърден от Ренесанса. Новите европейски нации осмислят своята съдба не в рамките на християнския универсум, както е било през средновековието. Те се самоопределят в рамките на етническата си специфика, която според нашия книжовник зависи от общата историческа съдба, общата родина, език и култура. Ето защо още тук Паисий противопоставя българите както на християните гърци, така и на едноплеменните славянски народи.
Второто предисловие, макар и в отделни моменти да търси аргументация в библейски образи и символи, поставя в центъра си модерната идея, че висшата добродетел е не във верността кум Бога, а към отечеството. Тази нова добродетел Паисий узаконява чрез върховната християнска санкция Бога.
От историческото изложение става ясно, че Паисий е преосмислил характера на християнския бог, който е призван преди всичко да подкрепя и регулира отношението на вярност кум българската клауза. Тук се появява една особена представа за Бога именно като Български бог. Той се намесва в съдбата на българите в случаите , когато е нарушена родовата вярност-така станало с братята Иван Шишман и Страцимир,които имали голяма ненавист по между си и готвели междуособна война . Затова „Турците по божия воля...поробили и завладели цяла България.”
Първа глава на „История славянобългарска” , наречена „Историческо събрание за българския народ”, най-напред си поставя задачата да отговори на въпроса „откъде са произлезли българите”. Това е много важен въпрос и за автора, и за неговите читатели, а и за опонентите на Паисий, тъй като
Те всички са рожби на един тип култура, която е ориентирана към началото, към първоизточника и към първопричината на нещата. В този културен модел „раждането”, създаването изпъква като основен момент в битието.Едно явление, един народ има право на съществуване и основания за законни претенции към своето минало и наследство само ако може убедително да докаже своя произход от първозданното, от началото на всички начала – Бога. Ето защо Паисий извежда родословието на своя народ от библейската история за второто раждане на човечеството – историята за Ной и неговите синове.
При вглеждането на качествата на текста, особено на второто предисловие където най-ярко се проявява стилистът Паисий, без особени затруднения можем да открием, че нашият книжовник се е възползвал от възможностите на древния реторичен принцип за обособяване на въпрос- възражение- отговор или на теза – антитеза – синтеза и в рамките на един абзац(Пр. Защо се срамиш да се наречеш българин...?)), и на по-сложното равнище на цялото предисловие( „Внимавайте вие...които обичате...своя род..и желаете да разберете и знаете...”-„ Но някои не обичат да знаят за своя български род...”-„... Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!”).
Във втория дял на своята творба родоначалникът на възрожденската ни литература запознава читателите си с Кирил и Методий и други български светци като творци на средновековната култура и на приобщаването на българина към свръхцивилизационния модел на християнската религия.
Именно в главата „За славянските учители” Паисий най-цялостно формулира задачите, които стоят пред неговия народ.Обръщението към делото на Кирил и Методий неизбежно подтиква към паралел със съдбата на славянските народи. Като описва тази съдба, Паисий акцентира върху причините, поради които едни от тях са постигнали по-висок напредък, а други са „прости и бедни”Тези условия са наличието на свое „царство и черковна свобода”, на училища и книгопечатане „на своя език”.
„История славянобългарска” не само бележи началото на възрожденската ни литература. Идеите, вложени в нея, лягат в основите на новата българска култура. Тя оформя стремленията на поколенията, които идват след Паисий, превръща се в нова митология при оформянето на националния ни характер. Тя показва на българина, че има славни минало с което трябва да се гордее. Тя го научава, че най-висшата човешка добродетел това е патриотизмът. По един или друг начин тя се вписва в съдбата и произведенията на възрожденските творци. Ето защо може само да ни поразява прозорливостта на Атонския минах, усетът му за законите на историческото движение, способността да открие и раздвижи онези страни на характера на българина, които ще определят бъдещето му.