sexa_na_kompleksa
05-17-2008, 13:50
По първата тема:
(Но да знаеш, че не е одобрено от модератор)
„История славянобългарска” – страстен зов за национално осъзнаване
С „История славянобългарска” се поставя началото на същинския възрожденски процес. Във връзка със задачите, стоящи пред българската нация от този период: национално освобождение, църковна независимост, просвета и култура на българския език, като първа новобългарска литературна творба „История славянобългарска” има синкретичен характер. За първи път словото и вярата са извисени и представени като най-здравите и сигурни основи за съществуването на един народ.
Чрез тази творба Паисий Хилендарски поставя основния акцент върху проблемния смисъл на понятията „род” и „език”. Той се обръща с пламенен зов към своите съвременници, идеализира българския народ, неговото минало, език, култура и земя. Пробужда човешкото съзнание чрез мисълта за миналото. Затова можем да наречем „История славянобългарска” страстен зов за национално осъзнаване.
Композицията на „История славянобългарска” разграничава публицистичния тон на двете предисловия и послеслова от обективното предоставяне на исторически факти. Тя акцентира върху значителното в българската история.
Първият предговор, който се нарича „Ползата от историята” разкрива идеите на автора за огромното значение за познаване на историята, както от отделния индивид, така и от целия народ. Тя е извор на мъдрост, духовен опит и тя разширява кръгозора на хората, за да живеят в своето настояще и да мислят и планират своето бъдеще. Разсъжденията за изменчивата съдба на „големи царства” внушава идеята за нетрайността на робството, което не е дълговечно, и изразяват надежда за скорошно избавление. Вдъхновената прослава на свободолюбивия и непокорен български дух има за цел да докаже несъстоятелността на робското примирение с трагичните обстоятелства. Чрез разказа за драматичното ни битие, възрожденецът, макар и понякога далеч от историческата истина, извайва идеализирания лик на българския народ, който има духовна мощ сам да променя съдбата си: „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим.” Чрез идеята за националното себепознание възрожденецът ратува не само за духовното издигане на „своите”, но и за достойното им място сред „другите”, което им принадлежи заради великите дела на техните деди в полето на историята. Тонът на автора в първия предговор е все още спокоен, лишен от емоционални изблици, за да прерасне във втория предговор в словесен двубой с онези, които загърбват своя род, език и обичаи.
Във втория увод, наречен „Предисловия към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история” , се открояват оригиналните прозрения на твореца, които го правят възрожденец. Тезата за обичта към родината се заменя с антитезата за предателството на националната кауза. На светлия облик на достойните люде, с чувство за дълг и отговорност към рода, езика, отечеството, се противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите – онези, които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели „чуждото” пред „своето” към тях Хилендарският монах е безпощаден и гневен. Опитвайки се да намери най-точните квалификации за предателите, творецът разчита на въздействащата сила на презрителните обръщения : „О, неразумний и юроде !” , „…глупави човече” , „безумний” … Възклицанията и реторичните въпроси открояват емоционалното напрежение на изказа, невъзможността и нежеланието на възрожденския просветител да се дистанцира и да остави да „говори” само разумът. Обединявайки силата на аргументите и страстната патриотична позиция, Паисий се опитва да „отвори” очите на „неразумните” за истината, за стойностите на родното. Просветителят идеализира миналото и героизира народа ни, за да докаже правото му на съществуване, развитие и бъдеще.
От особена важност в „История славянобългарска” са онези от главите, в които Паисий разказва за българските светци и за първоучителите св. св. Кирил и Методий. Честите коментари на автора за произхода на светите братя, за българския характер на славянската писменост и за големия брой български светци говорят за неговата пристрастност на патриот и будител за българско национално осъзнаване. Сътвореното на родния език извисява българите сред другите славянски народи и дава основание на Паисий да изяви възторга си от родолюбивото им дело : „От целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщене.”
В края на книгата е поместено „Послесловие”, което разкрива страни от биографията на автора, мотивите му за написване на книгата и условията, при които е създадена.
Делото на Паисий поставя началото на новата българска литература и история. Тя е оставила завинаги своя отпечатък върху развитието на българският народ и неговата култура. „История славянобългарска” е оптимистична, възкресяваща самосъзнанието на българския народ чрез спомена за славното му минало. Тя разпалва патриотичната гордост на българина, която да го тласне към борба за национално освобождение и по-добър живот.
„ История славянобългарска”-опит за духовно пробуждане
/Есе/
Далече,далече...във времето ,наречено национално пробуждане,един човек се заема с нелеката задача
да събуди българите от техния”мъртвешки сън”,като им разкрие историята за тяхното сътворение.
Времето ,наречено Възраждане е белязано от историческия ход на живота ,в който една нация е на път да бъде обезличена и изтрита от картата на света.
Човекът ,наречен Паисий Хилендарски излиза от орбитата на своето ежедневие и поставя неумолимият въпрос ,койтo
отеква и днес в епохата на уж демократичното ни общество:
„О,неразумни и юроде!Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш ,и не говориш на своя ези?”
Дали неграмотността ,или липсата на ентусиазъм потапя българският народ в едно забвение.
Поколения българи се раждат в робство и живеят,без да знаят кои са ,откъде са дошли,кои са били дедите им.А един народ,
без минало,без история е обречен на самоунищожение и като нация,и като етност.Но ето че Атонският монах дръзва да надникне в
пределите на човешката история и да открие онези семенца,които с години са вегетирали ,но не са дали плод.Тези семена се наричат чест и достойнство.
Те са водили българите към битки,те са подхранвали устрема им към победи.От тях са се раждали великите царе.
Нима това е забравено,погубено,изтрито !
„Поради що,ти глупави човече ,се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език?” -плющят като камшик думите на възрожденецът
заспалата съвест на отцеругателите.Към тях са и многобройните въпроси ,на които той,без да чака обяснение ,сам отговаря.
Непреодолимо е желанието на Паисий да отрезви българите ,които са сякаш под въздействието на опиум.
Лекарството им е просто-да осъзнаят истината,че:”От целият славянски род най-славни са били те.”
Но не само битките и царете пишат историята,а и самата българска духовност,нейната„простот а и незлобливост”,на която дори и Бог симпатизира.
Дали времето е имало нужда от личност като Паисий, е безспорен факт!По-тревожното е ,обаче ,че днес мисията на твореца е позабравена.
Гордостта от това ,че сме българи е позабравена някъде между европейския манталитет и байганьовщината.
Тези,които написаха историята надничат само от страниците на учебници и вестникарски заглавия.
А за сърцата български са непознати.А защо е така??
Защото ,за да си купим оцеляването днес ,продаваме ценностите ,останали от вчера.
Какво не ни достига да погледнем света през очите на монаха!?Мисля ,че това е чувството за безперспективност.
Криворазбраната демокрация ,превърната в свободия обърка хората и премахна нормите.Историята се пренаписа
,но не от тези ,които я създадоха , а от тези ,които я продадоха.И така бавно достигаме дъното в очакване на Паисий да ни подаде отново ръка.
Но ,за да се уловим за нея ,условието е едно!
Поне веднъж в живота да притиснем до сърцето си не голямата ,а онази малката”История Славянобългарска”,
да коленичим пред нея и да се помолим!Тогава той ще ни чуе....
“История слабянобългарска” – Страшен зов за национално осъзнаване
Паисий Хилендарски е един от най - големите автори в Българската възрожденска литература. Най - прочутата му творба е “История славянобългарска”. Тази книга е посветена на живота, културата и езика на българите. Тя е актуална и днес. От нея можем да черпим сведения за съществуването на българите от миналите векове, да научим за тяхната култура, за живота им и за допуснатите погрешни постъпки, за приемането на чужд език и вяра.
Паисиевата книга дава на българите отговори на много наболели въпроси. Ред по ред, въоръжен с исторически примери, Хилендарски тълкува народната съдба. Паисий сам обяснява и насочва всекиго да търси причините за основните недъзи в живота на нацията ни.
Първият въпрос, който предизвиква националното самочувствие на българите Паисий поставя така: “Защо съдбата на народа ни е толкова драматична през вековете?”. Отговорът е: Защото българите са избрали за свое отечество най - хубавата земя на Европа. Писателят - историк проследява дългия и уморителен път на дедите ни. Старите българи, докато открият оная земя, която ги запленява: ”Ония българи имали намерение и съгласие да търсят добра и плодородна земя, дигнали се от оная земя и река много, много народ и дошли в Маджарската и Влашката земя. Българите обикнали тази земя. Така те намерили добра и изобилна земя и се заселили.”.
Паисий събужда националната ни гордост като привежда чужди оценки за достойнствата на българите. В разказа за руския княз Светослав той не пропуска да спомене за голямото му възхищение от българските предели: “…и замислил да пренесе своя престол, да го постави в България, понеже обикнал българската земя заради плодородието и изобилието й.”.
Когато разказва за османското завоевание, историкът подчертава, че нашественикът е поругал родната земя: ”…отнемали черковните и манастирските места от християните и големи къщи, и ниви, и лозя, и хубави места, каквито пожелаели, грабели…”.
Така чрез историческото знание книжовникът отрича правата на чуждата власт върху българската земя. Изразява и внушава обич към родината – една територия, от векове утвърдена като дом на българите. И тъкмо тази представа за една обща родина, за една скъпа земя става основа на националното съзнание.
Като писател изразява най – точно възрожденските идеали. Заедно с него (в Зографския манастир) и след него (в манастир в Молдова) други български монаси също пишат история на своя народ, но техните книги са предназначени за манастирските библиотеки. Паисий адресира своя труд към “простите орачи, овчари и занаятчии”. Той не само събужда родолюбието им, чрез знанията, които им дава, но и изостря критичността им към положението на народа от онова време. Когато говори за първият български цар – законодател, въвел в дълбока древност ред по българските земи Хилендарски веднага съпоставя със съвременните управници и заключава, че “те, окаяните, нямат нито правда, нито съд”.
Когато разказва за старобългарските писатели и учители и за разцвета на старобългарската култура, той смело посочва гръцкото духовенство като виновник за невежеството и неграмотността на българите през 18 век.
Така Паисий начертава ясна програма за национално освободителна борба – да се възстанови независимата българска държава и да се създадат условия за цветуща национална култура.
Затова и книгата се пренася от ръка на ръка. Множи се. Днес са известни над 60 ръкописни преписа от нея. А непознат читател е написал върху един от екземплярите: “Велико благодарих!”. И с това е изразил отношението на целия български народ към малката “История славянобългарска”.
„История славянобългарска”, по известна през Възраждането под името „Царственик”, е произведение, срещата с което става повратен момент в съдбата на мнозина българи,живеели през епохата на национално пробуждане.”Под влияние на книгите, които бях прочел-споделя П.Р.Славейков-аз бях зел да мисля да ставам калугер... Прочитането на тая история...възроди в мене друг мерак.Досега аз мислех... кака да спася душата си, а след прочитането на тая история аз зех да мисля как...да спася народа си.”
„История славянобългарска” поразява и своя първи преписвач поп Стойко Владиславов-бъдещия епископ Софроний Врачански, който в порива си да я съхрани „ за обща полза и потреба”, написва в края и: „И които я присвои или открадне, да е афоресан и проклет---И туч, и желязо, и камък да се стопи, а той не вовеки”.
Непосредствено след създаването и „История славянобългарска” поема своя път сред читатели и слушатели като творба, различна от писаното до тогава. Нейните първи възприематели усещат,че тя носи един друг, непознат смисъл, че тя бележи едно ново и чакано начало. Ето защо книгата намира горещ прием и много широко разпространение.написана през 1761-1762 г. От йеромонах Паисий Хилендарски, който сам тръгва да я разнася по българската земя, тя е преписвана от десетки книжовници, а през 1844 г. Е издадена със заглавие „царственик или История славянобългарска”.Идеите, които изразява, посланията, които проповядва, и определят мястото на произведение, поставящо началото на българската възрожденска литература.
Създадена на границата на два етапа в българското културно развитие „История славянобългарска” носи белега на междинност и преходност. С редица свои страни тя все още е близка до предхождащата я книжовна традиция. Със своя основен смисъл и със задачите, които си поставя обаче, тя принадлежи на новото време-времето на освобождаването на българина от робска принадлежност, времето на раждането на чувството за национална принадлежност,национална гордост и отечествен дълг.
„История славянобългарска” е написана от книжовник, който носи съзнание на ренесансов човек и самочувствие с мащабите и перспективите на своето дело. Йеромонах Паисий е преодолял сковаващия авторитет на християнския светоглед, поставящ в центъра на мирозданието Бога и неговата творческа роля.Още в пространното заглавие на творбата авторъг и подчертава своята активна и определяща заслуга за нейната поява и желанието да се легитимира именно като създател.
Друг много съществен акцент присъства в заглавието-трудът, който е положил, лишенията, които е претърпял авторът, са не в името на спасението на неговата душа, а „за полза на българския род”. Паисий напълно се е освободил от мисълта за подчинената роля на писателя спрямо „твореца на всички видими и невидими неща”. За разлика от мнозина свои съвременници авторът на „История славянобългарска” никъде не прибягва до традиционните за средновековния книжовник формули за унижение и омаловажаване на своя труд. Оценката за своята творяща функция той разкрива не само в заглавието. В предисловието „ Към тези, които желаят да прочетат и чуят...” отново изтъква: „аз ви написах поред това, което е известно за вашия род език... обикнах българския род и отечество и много труд употребих... събрах и обединих историята на българския род... Написах я за вас...разсъдих и събрах всичко в едно”.
Към тази тема Паисий се връща и в края на своя труд, където отново подчертава, че предлаганата книга е резултат на неговото усилие и воля: „ Аз претърсих всички светогорски манастири... Аз...събрах и написах.... аз... положих много труд...аз презрях своето главоболие...” Тук както виждаме напълно е изключена Божията воля и намеса. Нещо повече. Паисий е откривал сили да преодолее всички мъчнотии не в любовта си към Бога или в надеждата, че ще спаси душата си, а в любовта към „своето българско отечество”
Така „История славянобългарска” се превръща в свидетелство за раждането на човека на новото време, на :Аз-а”,когото Ренесансът в Европа вече е реабилитирал и превърнал „в мярка за всички неща”. Наред с това Историята разкрива и спецификата на нашето Възраждане, което поставя в центъра на мирозданието не човека, а нацията.
Нацията, интересите на българския народ и на поробеното отечество в „История славянобългарска” за „мярка на всички неща”. Не само Паисий Хилендарски, но и неговите следовници ще мерят и своите, и чуждите дела според това,каква полза са принесли на нашия български род. Така още в първата творба на новата ни литература се утвърждават принципите, на които тя ще се подчинява.
Авторът на „История славянобългарска” произхожда от югозападните български краища – регион, в който историческата памет за свободното и героичното минало никога не е изгасвала поддържана от широко разпространени песни и предания за Момчил и Крали Марко, за Иван Шишман и цар Асен. Това вероятно е една предпоставка точно тук да се роди първия български историограф. Но йеромонах Паисий не остава при устното предание,при певци и разказвачи. Усетил повелите на своето време, което е склонно да признава единствено авторитета на писаното слово, той се обръща към богатите библиотеки на атонските манастири, пътува чак до „немска земя”, за да дири достоверни свидетелства за своя народ. „И от много време погребани и забравени неща.... събрах заедно
Изворите, от които Паисий черпи сведения за българската история, са различни по характер и произход. На много места в своето изложение той се позовава на два големи историографски труда-„Църковна и гражданска история” и „История на славянското царство”, също така и от книгата „Битие” от Библията, от която той извежда родословието на своя народ.Присъствието на библейски текст е изобщо наличието на позовавания на християнските представи за устройството на света представлява особен интерес в случая с „История славянобългарска” поради обстоятелството, че по своя основен патос тя е призована да активизира процесите на освобождаване на българското съзнание от репликите на средновековния мироглед и на изграждането на едно ново, ренесансово отношение към света.
При срещата с „История славянобългарска” прави впечатление необичайния начин, по който творбата започва. В Зографския препис,когото науката приема за автограф чернова на Паисий , текстът се открива с една част, озаглавена „ Ползата от историята „, след която е разположено заглавието и „ Предисловие към тия, които желаят да прочетат и чуят...” Учените отдавна са установили, че „Ползата от историята” е написана под влияние на предговора към руския превод на Барониевата история. Какво е накарало нашият книжовник да предпочете именно този текст като начало на своята творба?Какви мисли съдържа той, та Паисий е държал неговия читател да се запознае първо с тях, тях да осмисли и те да му послужат като своеобразен код за разчитане смисъла на предлаганата книга?
В този предговор е направен опит да се обясни на читателя същността на историята. В основата му е залегнало схващането,че тя е поредица от събития,предизвикани от проявлението на свободната воля на човека регулирани чрез намесата на Бога.На Бог е отредена върховната присъда , която е „наказание на злите и наградата на добрите”. Първото предисловие към Историята задава на читателя принципа Паисиево предисловие – е разгърната и защитена идеята, че върховната човешка добродетел е верността към „своя български род”, към своята култура и език. В този кратък текст като лайтмотив зазвучават думите „род и език”, които заедно със своите синоними са употребени над 70 пъти. Тук Паисий разкрива пред възприемателите един нов, принцип на делене на хората, утвърден от Ренесанса. Новите европейски нации осмислят своята съдба не в рамките на християнския универсум, както е било през средновековието. Те се самоопределят в рамките на етническата си специфика, която според нашия книжовник зависи от общата историческа съдба, общата родина, език и култура. Ето защо още тук Паисий противопоставя българите както на християните гърци, така и на едноплеменните славянски народи.
Второто предисловие, макар и в отделни моменти да търси аргументация в библейски образи и символи, поставя в центъра си модерната идея, че висшата добродетел е не във верността кум Бога, а към отечеството. Тази нова добродетел Паисий узаконява чрез върховната християнска санкция Бога.
От историческото изложение става ясно, че Паисий е преосмислил характера на християнския бог, който е призван преди всичко да подкрепя и регулира отношението на вярност кум българската клауза. Тук се появява една особена представа за Бога именно като Български бог. Той се намесва в съдбата на българите в случаите , когато е нарушена родовата вярност-така станало с братята Иван Шишман и Страцимир,които имали голяма ненавист по между си и готвели междуособна война . Затова „Турците по божия воля...поробили и завладели цяла България.”
Първа глава на „История славянобългарска” , наречена „Историческо събрание за българския народ”, най-напред си поставя задачата да отговори на въпроса „откъде са произлезли българите”. Това е много важен въпрос и за автора, и за неговите читатели, а и за опонентите на Паисий, тъй като
Те всички са рожби на един тип култура, която е ориентирана към началото, към първоизточника и към първопричината на нещата. В този културен модел „раждането”, създаването изпъква като основен момент в битието.Едно явление, един народ има право на съществуване и основания за законни претенции към своето минало и наследство само ако може убедително да докаже своя произход от първозданното, от началото на всички начала – Бога. Ето защо Паисий извежда родословието на своя народ от библейската история за второто раждане на човечеството – историята за Ной и неговите синове.
При вглеждането на качествата на текста, особено на второто предисловие където най-ярко се проявява стилистът Паисий, без особени затруднения можем да открием, че нашият книжовник се е възползвал от възможностите на древния реторичен принцип за обособяване на въпрос- възражение- отговор или на теза – антитеза – синтеза и в рамките на един абзац(Пр. Защо се срамиш да се наречеш българин...?)), и на по-сложното равнище на цялото предисловие( „Внимавайте вие...които обичате...своя род..и желаете да разберете и знаете...”-„ Но някои не обичат да знаят за своя български род...”-„... Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!”).
Във втория дял на своята творба родоначалникът на възрожденската ни литература запознава читателите си с Кирил и Методий и други български светци като творци на средновековната култура и на приобщаването на българина към свръхцивилизационния модел на християнската религия.
Именно в главата „За славянските учители” Паисий най-цялостно формулира задачите, които стоят пред неговия народ.Обръщението към делото на Кирил и Методий неизбежно подтиква към паралел със съдбата на славянските народи. Като описва тази съдба, Паисий акцентира върху причините, поради които едни от тях са постигнали по-висок напредък, а други са „прости и бедни”Тези условия са наличието на свое „царство и черковна свобода”, на училища и книгопечатане „на своя език”.
„История славянобългарска” не само бележи началото на възрожденската ни литература. Идеите, вложени в нея, лягат в основите на новата българска култура. Тя оформя стремленията на поколенията, които идват след Паисий, превръща се в нова митология при оформянето на националния ни характер. Тя показва на българина, че има славни минало с което трябва да се гордее. Тя го научава, че най-висшата човешка добродетел това е патриотизмът. По един или друг начин тя се вписва в съдбата и произведенията на възрожденските творци. Ето защо може само да ни поразява прозорливостта на Атонския минах, усетът му за законите на историческото движение, способността да открие и раздвижи онези страни на характера на българина, които ще определят бъдещето му.
По втората:
Основните герои на ,,човешка комедия’’ в дядо Горио
Оноре дьо Балзак принадлежи към направлението на реализма и на натуралистичната школа. Амбицията на неизтощимия творчески дух на Балзак е да създаде грандиозен цикъл от романи със заглавието ‘’човешка комедия’’ и в него да побере ,,всички обществени типове , всички обществени прослойки….,всички социални промени така ,че да не останат забравени.
Чрез трагичната история на дядо Горио ,Балзак извежда представата си за един свят ,в който по думите на Вотрен хората наподобават ‘’ паяци в буркан’’,самоизяждат се,разрушават зародишите на почтеност и доброта.
В романа на Балзак дядо Горио е основен образ. Бащината му любов води до самоизолация от средата, до крайно обедняване ,дори до саморазруха и себепрезрение.Наред с неговия образ се очертават и други сюжетни линии; такава е историята на Йожен Растиняк ,който търси път към салоните на аристокрацията, и на Вотрен –престъпника достоен продукт на порочното общество.
Историята на дядо Горио е особено покъртителна .Бившият фабрикант ,който се е радвал на уважение и респект се е превърнал в един от нещастниците на улица Ньов-Сент-Женевиев,пансионер,обитава щ къща за бедняци в един от най-отблъскващите квартали на Париж.На всеотдайната му любов се противопоставят грубият практицизъм и безразличие на двете обожавани дъщери . На бащината загриженост за момичетата авторът противипоставя пресметливото им нехайство към отблъснатия родител а на обществото , което живее в лукс и поквара сред хазарт и разврат, е противопоставен образът на бедняците от съмнителните квартали или обитателите на пансиона ;Воке’’.
Дядо Горио точно ‘’разчита’’нарушените връзки в отношенията родители-деца.Той знае ,че парите определят колко привързани могат да бъдат неговите дъщери,обсебени от суета и алчност.От друга страна тий търпеливо и разпалващо поддържа илюзиите ,че те могат да се променят-не в начина си на живот(( в това той не се заблуждава!) ,а в чувствата им на благодарност или привързаност.
Съдбата на дядо Горио странно се преплита с тази на друг пансионер-младия Йожен Растиняк
.Той също е противоречива личност.Младият студент по право е обладан от отвращение към възможноста да живее мизерно във ‘’ Воке’’.Историята на фабриканта недвусмислено му показва , че с честност и труд не може да осъществи амбициите си и да навлезе в обществото.Финала на романа подчертава ,че решението ;’’Аз трябва непременно ,на всяка цена да забогатея;;влиза в действие.Чувствителният младеж ,когото цинизма на Вотрен дълбоко докача и уязвява ,а драмата на бащата разтърсва ,навлиза в етапа на действено разграничаване от благородните жестове и душевна безкрупулност.Растиняк възприема урока на виконтеса дьо Босеан ‘’колкото сте по-хладнокръвно пресметлив,толкова по далеч ще стигнете’’.
И всъщност на каква основа става сближаването между младежа и стареца? Не би ли могло да се предположи, че младият човек се стреми към този връх, от който старецът стремглаво слиза надолу - разочарован и отчаян? Някогашният господин Горио натрупва богатство и създава положение на дъщерите си, които се отнасят с него като с "лимон, който "след като бил изцеден до капка... хвърлили кората му" по сполучливото сравнение на херцогиня дьо Ланже.
Всъщност кого да виним за отчаяния край на дядо Горио, на чието погребение дъщерите пращат празните си каляски с именитите си гербове? Само парите ли са причина за това? Обществото? Трагичната заблуда на стария милионер? Несъвършенството на човешката душа, която не познава благодарността? Можем да съдим от всякакъв ракурс, но всеки отговор ще носи част от истината.
В контекста на личната човешка драма на дядо Горио се вписва и историята на Вотрен.Негивият измамен план е свързан с лична облага ,защото такива са основните импулси в обществото.Избягалият каторжник крои конкретни сметки да получи част от зестрата на Викторин ,но поведението му е много по- целеустремено в злостта и покварата.
В своята същност Вотрен ,забулен отначало с мистичност и тайственост,е бунтар срещу абсурдите на обществото и човешкото притворство.
Той респектира с хладнокръвната си самоувереност и дълбоко проникновения си поглед между човешкото и бездушното. За да подчертае неговата индивидуалност ,писателя го назовава ‘’’Наполеон на каторгата’’ и дори външния му вид е по внушителен .Самия Вотрен се определя като ученик на Русо ,тъй като е против’’правителството с всичките му съдилища,полицаи, бюджети’’.Така Вотрен формулира моралния облик на обществото ,в основата на което са заложени преобърнатите модели на нравственоста.
Във финала на романа Балзак връща читателя към квартала и дома на мадам Воке.Тук се носи ‘’миризмата на нещо спарено,мухлясало,гранясал о’’
Такава нищета без’’никаква поезия’’ царува не само в това място ,не единствено в низшия ешелон на човешкия свят,а и в салоните на дьоРесто, дьо Нюсенжан и виконтеса Босеан.В такъв свят не само родителската обич е обречена ,не само дългът на младото поколение към родителите е деформиран ,а всички етични механизми на човешкото общуване са заразени от проказата на покварата.
Социалните типове в романа, представящи обществена история в конкретен исторически момент
Измеренията на конфликта, поставят в центъра на романовото действие не отделния индивид, а обществените отношения.Човекът е техен продукт според световъзприятието на Реализма. Писателят откроява различни типове житейско поведение в тресавището на покварата – драматичното приспособяване на провинциалиста, обладан от безмерната амбиция да преуспее, към порочния обществен механизъм, чието въплъщение е аморалното битие на парижкия светски елит (Растиняк); трагичното примирение на човека – жертва на неизкоренимата социална несправедливост, и безсилието му пред злото(дядо Горио, Викторин Тайфер); анархистичния бунт на героя, който се поставя над безнравствените закони на обществото и в стремежа си към възмездие дръзко раздава своето индивидуалистично правосъдие (Вотрен); посредствеността на обезличените души, чиято съдба е свидетелство за моралното падение на човека, лишен от съвест и покварен от жестокия парижки живот(Анастази дьо Ресто, Делфин дьо Ньосенжан, Мадам Воке, Мишоно, Поаре); благородството на непокварената личност, притежаваща нравствената сила да устои на разрастващото се въздействе на столичния живот (Бианшон). Тази пъстра гарелия от образи разкрива полюсните измерения на човешкия екзистенциален избор в една среда, която поставя на изпитание нравствените ценности.
Растиняк – образът му е типичен само във външен план, защото Балзак представя формирането на неговия характер именно във връзките му с обкръжаващата го социална среда. Неговият тип е провинциален благородник, млад завоевател, кариерист, който в началото на живота си няма още изграден характер. Той се изгражда от връзките с околната среда. Растиняк има символична роля в темата за постигането на успех и е лишен от определен характер, средище е на различни житейски възгледи – с дядо Горио го свързва схващането за семейство, с виконтеса дьо Босеан – за съсловна определеност, с Анастази и Делфин – жажда за наслаждения, с Вотрен – жажда за могъщество и власт. В опита си да се домогне до примамливия разкош на аристократичните салони, Растияк трябва да пожертва личния морал.
Ролята му в романа е да се приспособява към околния свят.Той не желае да промени света, а само да направи своя избор.Това става в края на романа, чрез отправената към Париж реплика: “А сега ще видим аз или ти” – гласът на решения да побеждава човек.
Извън композиционните особености образът му е историчен – отразява разпадането на феодално-патриархалните норми на живот и победата на ценностите на буржоазната цивилизация.
Горио – тип новобогаташ, буржоазно парвеню, успял със собствени усилия.Неговият живот е затворен преди всичко в тесните рамки на безмерната бащина обич.Това изключително силно чувство, което изцяло осмисля съществуванието му, е представено от повествователя в хиперболизирана форма, граничеща с безразсъдство.Бившият фабрикант е истински щастлив не когато взима от другите, а когато щедро раздава богатството си на своите дъщери. За разлика от каторжника Вотрен и кариериста Растиняк, той няма амбиции за преуспяване или демонстриране на превъзходство.За него бедността не е ужасяващ кошмар и скромният, лишен от разкош и суетна показност, живот не поражда драматични изживявания.Този “Христос на бащината любов”, в която няма егоизъм, е готов да понесе присмеха и презрението на повечето пансионери, неспособни да оценят благородната, безкористна жертва.Странно е обаче, че именно човекът, който не е алчен, изрича думите: “Парите, това е животът!Парата всичко прави!” Това е прозрението, което в последните си часове прави нещастният старец относно неблагодарството и коравосърдечието на дъщерите си, чиято обич трябва да “купува”.Едва преди сетния си час бързо забогателия в смутните времена, дядо Горио осъзнава в какво заслепение е живял и колко низка, недостойна,чудовищно жестока може да бъде проявената от собствените му деца непризнателност.Дори и тогава той е измъчван от мисълта за собствената си вина, защото не кой да е, а самият той ги е възпитал единствено чрез парите в желанието си да им осигури охолен и щастлив живот, а именно парите са го унищожили както в личен, така и в обществен план.
Въпреки това, предсмъртните страдания на героя и силната му бащина обич го извисяват духовно, което е символичо представено чрез преместването му от първия етаж в дома „Воке”, предназаначен за представители на по-заможните слоеве на обществото до масардата, в която живее в края на дните си.
Вотрен – Типът му е модерния изкусител, непокорен бунтар, устремен към абсолютна свобода, защитаващ свободата на силния.
Вотрен е въплъщение на една идея, а не на характер. Дори няма име, Вотрен е само прякор на Жак Колен. Той не е станал каторжник по независещи от него причини, а по свой собствен избор. Това е романтически литературен жест, чрез който героят символично се разграничава от обществото, защото не желае да е «част от неговия механизъм» и така да се обезличи. Вотрен е силна личност, която стои над разбирането за зло и добро, която превръща хората в оръдие на своите цели. Конкретизацията на идеята на сюжетно равнще е свързана с криминания му план, чрез който ще изпълни мечтата си да стане плататор в Америка. В неговия образ Балзак представя скритите истини за едно общество, което действа и разчита само на егоистчния интерес на човека.