"За буквите" черноризец храбър , "Азбучна мол [Архив]

sexa_na_kompleksa

05-18-2008, 08:04

По първата тема:

http://www.teenproblem.net/school/s/1165.html

http://www.teenproblem.net/school/s/957.html

По втората:

“Азбучна молитва” – възторжен химн на словото и вярата

Акростихът “Азбучна молитва” на Константин Преславски е произведение, посветено на приемането на писмеността на Кирил и Методий за официална в България. В съкровената изповед старобългарския поет дава висока оценка на стойността и значението на писменото слово за непросветения славянски народ. Той изразява своята дълбока почит и преклонение пред създателите на книжнината...

Акростихът “Азбучна молитва” на Константин Преславски е произведение, посветено на приемането на писмеността на Кирил и Методий за официална в България. В съкровената изповед старобългарския поет дава висока оценка на стойността и значението на писменото слово за непросветения славянски народ. Той изразява своята дълбока почит и преклонение пред създателите на книжнината. В “Азбучна молитва” се преплитат и чувството на гордост, и огромното вълнение на автора, че най-после славянски народ ще слави Бога на свой собствен разбираем език.

Вълнението на автора в изповедта е свързано с това как ще бъде укрепена вярата и единството на българския народ. Като съзнава решаващата роля на книгите в този процес, той като искрено вярващ християнин се надява да получи божията помощ, за да пише мъдро и ясно славянското слово. По този начин, той ще помогне на своя народ да отхвърли греховната тъмнина и да се спаси. Ето защо със силно и искрено желание се обръща към Бога-Творец:

Аз се богу моля с тия думи...

... Господ – дух прати ми ти в сърцето

да ме лъхне с пламенното слово

Според лирическия герой умението на автора да проповядва християнството може да бъде постигнато само чрез свети Дух в сърцето.

Книжовникът ясно съзнава, че словото е единствената връзка на славянския народ с бога. Писмеността е тази, която приобщава хората със съвършената красота. Молителят призовава Всевишния да му даде вдъхновение, за да напише със славянски букви божието слово.

Висока и заслужаваща преклонение е нравствената му цел. Не за лично спасение, а за всеобщо духовно пречистване е копнежът му:

...ето в прави път да тръгнат всички

живи в твойта заповед пречиста...

Авторът на молбата проповядва съзнание за ролята на писмеността на роден език в израстването на даден народ, в неговото културно издигане. Според негохристиянският закон е “светилище”. Мъдростта, знанието, вярата и добродетелта са божи дар с непреходна стойност, от който се нуждае славянското племе.

С въвеждането на старобългарския език за официален, България не само се нарежда в числото на самостоятелно развиващите се държави, но животът на народа се поставя на нови основи. Настъпва епоха на бърз напредък, епоха на устрем. Поетът е свидетел на новата обстановка и у него има съзнание за шеметния подемна славянството по нови пътища. Представата за духовното издигане намираме в метафоричното обобщение:

...Литна днес и славянското племе

милостта на кръста твой да търси...

В основата на този бърз подем лежи не само словото, но и приемането на новата религия. Според тогавашните схващания християнската вяра е най-мощния лост, който осигурява напредъка.

Авторът също се опитва да внуши, че прогресът е в зависимост от силата на вярата в бога и от изпълнението на неговите заповеди. Единствено тогава може да се разчита на помощта му.

След констатацията за възхода на славянския народ поетът отново изпада в положение на молещ се. Вече искрената молитва добива силно изразен личен характер. Образът на литературният герой се появява пред читателя – издигнал ръце към небето, той копнее за “мощно слово” и сила. Без тези божи дарове авторът се чувства безсилен да постигне желаното.

В духовния свят на героя писмеността – светлината се противопоставя на тъмните сили, низките страсти и злобата. Моли бог да го закриля от това зло:

Упази ме ти от горда злоба

фараонска................................

Не на злоба, а на искрена братска обич иска да научи хората литертурният герой от “Азбучна молитва”. За нео вярата, словото и любовта носят най-голям емоционален заряд. Те са опорните точки, които водят до безсмъртието на душата. Книжовникът всеотдайно се стреми към съвършенство чрез себеотричане и преодоляване на човешките слабости.

Силата и смелостта му се подхранват преди всичко от ясното съзнание за значението на словото на роден език. Това обстоятелство определя и тона на следващите стихове. Интонацията сега е по-настойчива и клони едва ли не към заповед:

дай ми херувимска сила шестокрила

царю на царете!

Тази настойчивост се определя и от съзнанието на автора, че в случая се касае за общо дело и за разяснението на божиите истини, че подбудите са не от личен, а от обществен характер.

Изложил молитвата си да получи божиите дарове, литературният герой отново става разказвач, но тонът му е отново приповдигнат. Това се дължи на обстоятелството, че той ще върви по следите на славянските първоучители – Кирил и Методий. Издига се идеята на приемственост:

Да опиша

чудесата твои вдъхновено,

шествувайки пак по пътя славен,

що учителите двама вечно

ни начертаха...

С пълна сила звучи народната гордост на книжовника и неговото преклонение пред светлата памет на двамата солунски братя. Трогателно е пламенното патриотично чувтво, обхванало поета. Той е готов с цената на голяма саможертва да поеме по славния път на славянските апостоли. По този начин Константин Преславски се явява, чрез делата си, продължител на великата Кирило-Методиева традиция да се разясняват божиите закони на роден език. Само по този начин може може да се постигне истинско богопознание. За автора двамата първоучители са идеал и той иска да ги следва в проповядването на “евангелското слово”. Оттук произлиза именно и увереността в предприетото дело.

Кирил и Методий са превели християнския текст, но сега той предстои да бъде разшифрован, да бъде разяснен неговия смисъл. Трябва да стане достъпен за славянското племе, за да може то да поеме по този “прави път осеян със светлина нетленна”.

Именно с тази хуманна задача се залавя авторът на молитвата. Обстоятелството, че той е ревностен последовател на солунските братя и техен ученик е гаранция за успеха на предприетото от него дело.

В “Азбучна молитва” Константин Преславски разкрива възторжените и пламенни чувства, които вълнуват неговия литературен герой с приемането и утвърждаването на славянската писменост. В лирическата изповед-молба прозвучава любовта на славянина към словото и познанието. Безгранично е щастието му, че най-накрая неговият народ ще възхвалява Бога с помощта на своя книжнина и по този начин ще тръгне по собствен път на развитие. Лирическият герой искрено моли за мъдрост и сила, неоходими му да продължи по светлия път на своите учители. Той е силно патриотична личност, готов да помогне на славянския народ да се спаси.

Константин Преславски – „Азбучна молитва”
ЛИРИЧНАТА ИЗПОВЕД НА ДУХА ПРЕД СВЕТОСТТА НА БУКВЕНОТО СЛОВО

Духовно вглъбение, тишина и мисловен размисъл внушават уводните стихове на „Азбучна молитва” – съкровената интимна изповед на Константин Преславски пред светостта на буквеното слово. За старобългарския творец раждането на словото като звук и писмен знак е тайнство не само на мисълта, но и на душата. Невидимия творчески свят на човешкото интелектуално АЗ намира материалната си писмена диря във времето. Духовността остава за поколенията чрез буквите. В тях има скрита приемствена сила. От нея черпи творческо вдъхновение и Константин Преславски, изповядал в стих молитвения сакрален унес на душата си, съхранил за поколенията най-красиво изплетения азбучен акростих в старобългарската поетична традиция. Всеки стих носи частица от лиричното вълнение, с което авторът изповядва почитта си към славянското буквено слово.
В началото на „Азбучна молитва” сякаш прозвучават гласовете на сричащите азбукарчета: Азъ, Буки, Веди, които се сливат с първите стихове от поетичната изповед на Константин Преславски:
Аз се Богу моля с тия думи:
Боже, светотворче, що създаде
видим свят и дивен свят невидим!
Два свята – земен и небесен, човешки и божествен – се срещат в съкровеното пространство на молитвеното слово. То е духовна обител на безмълвния размисъл, но и материална, звукова среда на изречението и поетично изповяданото. Духовното и материалното битие на „дивен свят невидим” и „видим свят” се сливат. Актът на творческо мислово горене изравнява човешкия АЗ с Божествения дух, сътворил света. Словото се ражда в душата. То е вселена от мъдрост и красота. Към този невидим духовен свят се стреми поетът. Гореща и затрогваща е неговата молитва:
Господ-дух прати ми ти в сърцето
да ме лъхне с пламенно слово –
ето в прави път да тръгнат всички
живи в твойта заповед пречиста!
Дълбоко интимна, вълнуваща с искреността на изповедния тон е молбата на Константин Преславски. За творческия огън на словото жадува душата – да получи сила от „Господ-дух” - небесния творец на невидима светлина за човешката мисъл. Тогава словото е пламенно, а духът - творчески просветлен. Вътрешното прозрение дава нови сетива на взора и творецът вижда най-светлата и праведна пътека към боговдъхновеното знание, което е и най-прекият път към самия Бог. Това е особено знание за видимото и невидимото, за земното и Божественото. Но то е духовен дар за ума и мисълта за посветените, интелектуално известие от „евангелския дар възжаждан”, който въздейства върху човешката душа със силата на неписания нравствен закон на позналия духовната светлина на вярата:
Знам, законът твой е жив светилник
и в пътеки светлина нетленна
към евангелския дар възжаждан…
„Светлина нетленна” обгръща душата на всеки новопокръстен. Христовото знание е като „жив светилник”, о който се ражда пламенното слово на вярата в Бога. Именно тази нетленна духовна светлина сочи пътя към „евангелския дар възжаждан”. Към него лети духът на „славянското племе”:
Литна днес и славянското племе
Милостта на кръста твой да търси…
Новата християнска религия е „евангелски” спасителен „дар” за духа на славяните. Покръстването е не само избавление от тъмнината на езичеството, но и милост – опрощение на греховете. Затова и духът „лети” и търси „милостта на кръста”. Но до „евангелския дар възжаждан” пръв се докосва посветеният, проповядващият словото Христово. То е в човека, в неговата душа, изпълва го със светлина. Словото ражда слово. Пронизано е от светлина и молитвена тишина. Бавно и отчетливо прозвучават изповедите на душата. Те са в стиховете на поета:
Но на мене, който моли помощ
отче, сине, и пресвети душе –
просещ – твойто мощно слово дай ми.
Обръщението е към светата Троица: „отче, сине и просвети душе…” Закрила за духа и просветление за ума търси обреклият се на Бога. Нужно му е неговото „мощно слово”, за да почерпи нова светлина за вътрешните си интелектуални светове, която да раздаде щедро на другите. Вдъхновеният творчески АЗ на поета търси Божественото слово, за да получи сила и мощ за духа си. Към мъдрост и знание се стреми просветлената от Божия промисъл човешка душа. Молитвените слова, които се раждат в мигове на дълбок размисъл, са силно въздействащи с овладяната емоция на изповедта:
Ръце вдигам да получа мъдрост,
сила, що обилно от небето
ти даряваш на вси твари живи.
Слово и човешки жест се сливат: „Ръце вдигам да получа мъдрост…” Те са част от молитвата, чрез която духът на вярващия се издига над тленно земното, за да се докосне до мъдрата сила на поднебесни висоти, водещи към селенията на невидимия, но справедлив Бог. Това пространство на мъдростта, уловено с интелектуалните сетива на поетичния АЗ, е не само отразено в човешката душа. То е и вътрешният стимул за вдъхновение на творческия дух, почувствал се в определени мигове богоподобен. Това е духовното превъзходство на получилия просветление от Божия дар на словото, в което е мъдростта, но и суетната човешка слабост да се чувстваш „различен” от „безкнижния” и духовно „немощния”. От този интелектуален „грях” на душата се страхува поетичният АЗ. Открито изповядва слабостта си и моли за помощ, обръщайки се към Бога:
Упази ме ти от горда злоба
фараонска, изцели ме, дай ми
херувимска сила шестокрила,
царю на царете!
„Херувимска сила” на духа е необходима, за да преодолее творческият АЗ интелектуалното си презрение („горда злоба фараонска”) към духовно нищия, не познал светлината на знанието и мъдростта на Божието слово. Едва тогава в този сюблимен миг, преодолял слабостта си, ще постигне истинската духовна щедрост на твореца, на интелектуално надарения със знание и мъдрост. Божественият дар на словото ще даде своите плодове:
Да опиша
чудесата твои вдъхновено,
шествайки пак по пътя славен,
що учителите двама вечно
юни начертаха…
Със славянските букви, „що учителите двама… начертаха”, поетичният АЗ ще опише духовната история на своя народ, приел Христовата вяра и чул вдъхновеното Божие слово. То е като химн, които просветлява думите:
На светата троица прослава,
всяка възраст ней хвала въздава
и народът мой, отца и сина
и светия дух възвеличава,
вовек веков и до амина.
Вдъхновените молитвени слова, които реди в душата си Константин Преславски, са искрен интимен благослов на буквите, но и дълбока изповядна почит към осветеното от Бога дело на славянските книжовници и просветители, които цял народ „възвеличава/ днес, вовек веков и до амина.”
Химичната прослава на славянския просветен дух в „Азбучна молитва” на Константин Преславски остава да звучи като вписана – подобно на азбучен акростих – приемствена традиция в паметта и съзнанието на всяко следващо поколение бълагри.