Toва ме накара да се замисля...

[shmurkam]

http://www.image.bg/show.php?id=9

[Exsanguination]

не ми се чете,кажи накратко :)

[Seducti0n]

Кое по-точно те кара да се замислиш?Изчетох го.Бабата хубаво ги е подредила.Всъщност мен ме кара да се замисля, че наистина не помагам понякога и гледам само да консумирам....

И аз съм така, понякога.
Мен почти ме просълзи като се замислих, че именно така се чувстват моите баба и дядо.Живеят в провинцията.Виждаме се през ваканциите и почивните дни, но все пак не е често.Когато съм при тях, почти не се прибирам, излизам с приятели напред-назад и не остава време 2 приказки да си кажем.Друг е въпроса, че моята баба е с доста назадничево мислене/нормално де, предвид времената, в които е живяла/.Тааа, така е може би този случай не е прецедент.Може би много от бабите се чувстват именно по този начин.Полагат много грижи и старание за да се чувстват внуците им добре, а не получават дори едно-Благодаря в замяна. :?
Тъжен факт. :( :(

[ANTIHUMAN]

Целувки, баба

Лято е. Вече. Най-после. Толкова чакано след месеца с изпити и непоносима горещина. Родителското тяло с най-малкия наследник тази година са на курорт в Турция (пред колегите трябва да се поддържа класа все пак), а аз заради изпитите – в София. Но има резервен вариант. Едната ми баба живее във Варна, има голям апартамент. Всяко лято фамилията сме там. Баба ще се радва да ме види. Гордостта на семейството – студентчето. Взех нощния влак и на сутринта бях в Морската ни столица. Плажни чадъри, огромни сакове, деца, ентусиазирани от късчето море, затворено от пристанището, нетърпеливи да се плициркат на плажа и да развихрят архитектурните си възможности на пясъка. Едва е 7.30 часа, а вече е топло, докато чакам транспорта става горещо. Не нося много багаж – тоалетни принадлежности, това е. От предишни години сме си оставили при баба кърпи, чадъри, бански. Едва се качвам до петия етаж – блокът отвън изглежда нов, но няма асансьор и за непривикналото ми към физически усилия тяло изглежда, че изкачвам планински връх. Стигам апартамента и звъня. Малко цунки, приказки с баба и плажът ще е мой. Максимум след 30 минути.
Баба отваря, погледът й все едно гледа през мен. “Вие за квартирата ли сте?”. Каква квартира, май на баба ми й трябват нови очила. Подсмихвам се. “Абе, бабче, аз съм, Митко! Не ме ли позна?”. “Приятно ми е, Анета Василева. Заповядайте.” С вид на професионална хазяйка баба ми отваря по-широко вратата и ме кани в хладния коридор. Вече не е забавно. Баба въобще не се казва някаква си Василева, а Петрова, Анастасия Петрова. Какви ги дрънка за някаква си Анета. Тръгвам по коридора към детската, но баба ме спира с леден глас. “Моля (тонът й никак не е умоляващ), не натам, стаята е заета – и ми посочва вратата на спалнята. Ето, стаята Ви. Сам ли сте?” “Ами, сам съм”. “В такъв случай ще платите цялата стая – 14 лева”. Сигурно изблещвам очи, защото баба ме поглежда критично над очилата и с още по-категоричен тон уточнява – “Стаята струва на вечер 14 лв. Трябва да решите дали ще ги плащате. Ако не – съжалявам, но се обадиха и други хора – младо семейство. Оставиха и телефон. Трябва да ги уведомя дали стаята е свободна все още.”. Явно сънувам – баба не ме познава, носи друго име, иска ми пари за наем. А апартаментът е същият, знам му разположението. Някои от мебелите в спалнята само са махнати. Баба също не е променена – дребничка жена, светли сиво-сини очи, накъдрена коса, пеньоар на някакви цветчета. Абе, баба ми – същата като вашата, само дето моята ме гледа над очилата и устните й са здраво стиснати. Чака. “Ами, добре, вземам я за 4 дни”. Правя бързо сметки, нямам пари за повече. “Елате да Ви покажа банята и тоалетната”. “Поне телевизор няма ли да ми дадете – минавам аз в официален тон”. “Ако носите нещо, мога да го сложа в хладилника. Нямам друг телевизор”. Ама че фелдфебел се извъди баба. И телевизор не ми дава. А в детската имахме. Нашите го купиха преди година. Топло е уж, но на мен ми захладнява. Давам парите на баба ми и очаквам, че ще започне да се смее на хубавата шега, ама не. Брои (!) парите и ги прибира. “Няма да Ви давам ключ от входната врата, само от стаята. Като излизате ми се обадете да заключа. Аз си стоя по цял ден вкъщи, звънвате отвън и ще Ви отключа. Ако ще закъснявате, ми се обадете на този телефон, за да знам – подава ми картонче, изрязано от кутия за сладки”. Абсолютно непознат номер. Хвърлям си раницата на леглото в спалнята и се хващам за главата. Няма как да се обадя на нашите в чужбина, нямам телефон. Дали е опасно заболяването на баба? Какво ли пък може да ми направи толкова, та тя ми е до кръста? Нахлузвам едни чехли и отивам да й се обадя, че излизам. Ама, никак вече не ми е смешно, трябва да купувам бански, хавлия, къси гащета, абе, нов гардероб все едно. Непредвидени разходи. Ще трябва да си стягам кесийката. Че, както се е видяло, и храната аз ще си я купувам. Ама, че щуротии бабешки. Затварям входната врата и гледам табелката. Гледам тъпо – името на входната врата не е на баба ми, а на Анета Василева. Изпотявам се, чак ми се завива леко свят, въпреки чипса, колата и кроасана от влака. И тъй и четирите дни. Влизаш, излизаш – отчет. Без курабийки, сок от вишни и сладко от дюли. Без баница с кисело мляко. Баба ми отключва и заключва като робот. Само на влизане ме оглежда по-добре, да се увери, че съм аз (че съм аз, моля ви се! Най-големият й внук, първия, любимия, уж) и си отива в кухнята. Два дена ме заболя корема от сандвичи и кола. Взех да търся на третия някакво заведение с домашно приготвена храна. Едвам изтраях до четвъртия ден – и психически, и физически, и финансово. На раздяла баба ме изпрати с мазна усмивка. “Заповядате отново другата година”. И само това – без да ме прегърне, без сандвич за из път и вода, налята в пластмасова бутилка от безалкохолно. Едва не се разплаках във влака към София. Eдна дума мила не чух от баба, веднъж не ме хвана за ръка да ме погали. След седмица получих писмо. От баба – този път истинската. Явно тази седмица е била тактически срок, за да се пържа още малко над мисълта, че завинаги съм загубил баба си (поне психически, физически явно си беше добре. Съдържанието на писмото ме изненада повече и от шантавото й държание там. Цитирам дословно: “Скъпи, Митко. Пише ти баба ти Анастасия от Варна. Сигурно си се изненадал малко, но реших да ви постресна теб и родителите ти. Не се притеснявай – умът ми е в ред. Всяко лято вие всички идвате като на хотел, само че безплатно. Стоварвате ми куп мръсни дрехи, боклуци из всички стаи, неизмити съдове и претенции за какво ли не. Един път не ме взехте с вас на плаж, не ме изведохте на заведение, не изявихте желание да помогнете в домакинството. Аз обичам да се грижа за вас. Когато сте тук, денонощието е изпълнено с емоции, но те не са достатъчни да заменят празнотата на самотните ми дни през останалата част от годината. Бих била доволна да ме прегърнете и малко да поговорим – за вашия живот (моят е ясен – нова болест, нови врътки около пенсията), за живота в София. Както се почувства сам при мен във Варна, така се чувствам аз цяла година, а като дойдете – още повече. Ти си умен, ще разбереш. Повече няма какво да пиша. Табелката на вратата я взех от една съседка. А телефонът е нов, смениха ги на целия блок. Целувки, баба.


Аз със моята баба се виждам ,през седмица ,но проблема е ,че тя не прави нищо за нас! Нито ми дава пари ,нито пък на майка мисли ,че сме супер богати! Но няма да коментирам жената ,квото съм й казвал съм го казвал в очите й!

[Jaffs]

Добре го е врътнала бабата, при това заслужено.
Аз вече рядко ходя при нея да спя, но като бях малка и аз долу горе така се държах. Ядях и спях в тях, повечето време навън, но и говорихме много. Тя е невероятен човек и не мога да си помисля да не й обърна внимание :)

[ThePowerOfLove]

Тоя разказ ми хареса :) Аз съм далеч от баба ми,но лятото като се виждаме си лафим доста :grin:

[TheNewReligion]

Аз гледам често да виждам баба си , която единствена ми остана от всичките стари роднини . Тя е толкова мила , добра и разбрана . Като отида у тях все ме гощава с вкусни работи и ми дава някой лев , но всеки месец ми праща 10 лева . Тя живее в София на една спирка от нас и ми е близко . В събота мама и сестра ми бяха при нея и тя ми пратио по тях 10 лева , както и на сестра ми де . В неделя (вчера) отиде с мама на вилата и като се прибрала - апартамента и разбит ! :shock: :shock: :shock: Ей с такива очи гледах като ми го казаха ! Над тях живее един пияница и 100 % е той !Майка му казала , че бил на работа , но той не работи !А майката на този педераст е приятелка на баба ми !Полицията намерила само един отпечатък и сигурно не е регистриран ! Имаше 700 лева , а оня нещатсник всичките и взел ! :-x Добре , че имала 7 лева ! Мама , леля , батовчед ми - всичките искали да и дадат пари за да изкара до следващата пенсия , ама тя не ! Е , все пак и оставиха , де . Горката ! Днес не посмяла да излезе навън ! Смятам през съботата да отида да я видя , защото мисля ,че се чувства самотна , макар , че леля ми живее на 100 метра от нейния блок . Страх ме е да не изпадне в депресия , защото е склонна на такива неща . Вчера си мислех за това , а като стана сума за баби реших да споделя . :( Дано да се почувства по-добре , защото е най-важно да е здрава психически и физически ! :)

[DieselBlood]

Точно така ти му се полага няма никакво уважение :-x :-x :x :x

[5StaR]

TLDR версия някой плс?

[Krasencety]

Прочетох го цялото и щях да се разплача ако имаше още малко! Аз с баба ми се разбирам чудесно! :grin: Тя и дядо са СуПеР! :-) :grin: Другата ми баба почина преди година и нещо и .... ми е мн мъчно за нея! :cry: Дядо слава богу е добре! :) Просто реших да поделя като стана дума за баби! :)