Arr0gAnT
05-19-2008, 19:37
Увод (става за всяка тема за „Българският език”):
Стихотворението „Българският език” излиза през 1883 г. в стихосбирката „Поля и гори”, като отговор на нападките, отправени към българското слово и от чужди, и от свои. Творбата е пламенна възхвала на достойнствата на българския език и затова основните чувства на почит и възхищение я определят като ода.
Святостта на родното българско слово
/теза/
Чрез средствата на одата завладяващо е разкрита трудната съдба на родното слово, съхранило ценности от древността. Творецът определя българския език като свят, защото е част от „всичко мило нам и родно”. Той е връзката ни с дедите и пътят към бъдещите поколения. Достоен за почит е нашият език, защото ни е съхранил в трудните моменти от нашата история, пренасяйки спомена за болката и величието, за гордостта и силата. Езикът ни е скъп, защото е част от спомените ни за миналото, за семейството. С него изразяваме мислите си, чувствата си, духовния си свят. Вълнуват ни мелодията и неговата сила.
Док. част (за всяка тема):
Цялата ода е изградена като обръщение към езика като към живо същество, поело болките и достойнствата на хората. Тази художествена форма внушава, от една страна изповедният тон на творбата, а от друга – драматизма, породен от нападките и обидите към родното слово. Езикът ни е представен като живо същество, изпълващо душевния мир на писателя с чувство на почит и възхищение. Тази интимност и искреност е внушена още в първите стихове в началото на одата:
Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни
Епитетът в инверсия „свещен” представя благоговението на лирическия говорител към езика, съхранил българската народност, вяра и култура през вековете, дало израз на болките и страданията на народа във време на изпитания. Езикът е свята ценност, защото е връзката ни с дедите, с традициите, но и с интимния свят на всеки човек – майчиното слово, съкровените мисли и чувства на душата.
Вазов определя езика ни и като „прекрасен”. Звучното определение е естествен изблик, отговор, оценка за словото, преминало през историческите превратности. С него започва другата основна линия в творбата – на изобличението, на болката и гнева от несправедливите обвинения. Налага се противоречивият патос на утвърждението и отрицанието:
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодията на твойте звуци сладки?
Долавят се дълбокият драматизъм на накърненото патриотично чувство, синовната болка от нараненото национално самочувствие. Реторичният въпрос отхвърля хулите срещу българския език, за да утвърди реалните му достойнства: „звуци сладки”. Във втора и трета строфа, които представляват серия от реторични въпроси, лирическият говорител открито представя качествата на езика. Художественият образ на родното слово е изграден от запомнящи се епитети: „прекрасен”, „сладки”, „гъвкава”, „звънлива”, „руйни”. Съществителните „мелодьята”, „хубост”, „мощ”, „разкош”, „изразитост” го представят като изключително красив, жив, грациозен.
Остро негодувание и възмущение изпитва поетът, защото въпреки достойнствата си, родният език е „охулен, опетнен”. Драматичният изблик на болка и гняв е предаден чрез смяната на изразните средства – реторичните въпроси са заменени с възклицателни изречения, породени от противоречиви чувства:
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Лирческият говорител изпитва болка от това, че родното слово е опетнено с „думи кални”. Но той още повече страда от това, че хулителите са не само чужденци, но и българи. Израз на тази болка, която го измъчва, е словосъчетанието „о, език страдални!”.
В петата строфа лирическият говорител привежда аргументите на хулителите на родното слово. Според тях то не може да се използва за творческа мисъл. Обвинителите твърдят, че то е предназначено само за общуване в ежедневието, за „груб брътвеж”. Ругателствата на хулителите на родния език са предадени от поета в преизказно наклонение:
Не си можал да въплътиш в теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп –
за груб брътвеж те само бил орисал!
От една страна по този начин личи несъгласието му с тези аргументи, а от друга – така се придава ироничен смисъл на казаното.
Иронията прераства в гняв в следващата строфа. Ругателите на езика потъпкват не само него, но и „всичко мило нам и родно”. Защитата на езика прераства в защита на националното достойнство. Чрез струпване на сходни по смисъл епитети: „ужасно”, „модно”, „низка” и думите: „ругателство”, „отзив”, „клевета” продължава страстната полемика против твърдението за естетическата немощ на езика.
Общ е позорът за хулителите, техните ругателства са ужасни, превърнали се в краткотрайна мода. Обругателните думи са кални, отзивът за езика е низка клевета. Хулителите заслужават най – тежкото наказание. Авторовото презрение към тях личи и в избора на средства за наказване. Отново съчетавайки несъвместимото, авторът представя красотата на езика като най – могъщо оръжие. Единствено чистият блясък би могъл да унижи калта, откроявайки съвършенството си на нейния фон. Вдъхновение за автора ще бъде „черния срам”. Показвайки красотата на родното слово, лирическият говорител ще го съхрани и предаде на „бъдещото бодро поколенье”. Той ще покаже чистият блясък на словото, ще го брани, защото езикът е родовата ни памет, въплъщение на националния дух и характер, има непреходна стойност и трябва да бъде почитан и защитаван.
Заключение: Одата „Българският език” е завладяваща. Тя трогва, възпламенява най – чисти и родолюбиви чувства, възпитава в любов и преклонение към всичко българско.
ИВАН ВАЗОВ - „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК"
РОДНОТО СЛОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ВАЗОВ
Обичта към България и към всичко, което се включва в понятието Родина, оп¬ределя насоките на Вазовото творчест¬во. Отечеството за твореца е онзи свещен идеал, в името на който човек тряб¬ва да живее, да работи, да се бори и дори да даде най-скъпото - живота си. Посве¬тил се в служба на Родината, с чувство на удовлетворение в края на живота си Вазов ще заяви:
Живота любях, но не го окрадох. Българийо, аз всичко тебе дадох.
България - това е историята и герои¬те от миналото, новостроящият се живот след Освобождението, съхраняване¬то на свободата и националните добро¬детели, това е омайната природа и род¬ното слово. За твореца езикът е огромна ценност, защото е част от българщината, защото предава националната па¬мет през вековете и защото е гаранция за бъдещото духовно развитие.
Живял в две епохи - възрожденската, изпълнена с борба за национална свобода, и следосвобожденската, в която идеали¬те на героите са забравени и са замене¬ни с духовно безразличие, Вазов с болка приема поругаването на историята и езика ни. В стихотворението „Българският език” поетът не скрива чувство¬то си на гняв към хулителите на езика и на възторг от неговата творческа мощ.
Родното слово заслужава своето дос¬тойно място в съзнанието на народа. То е не само мелодично и богато, но осъщес¬твява дълбоката връзка между поколенията и препредава народната памет. Езикът трябва да се пази и разбива, за¬щото е част от онова, което изгражда представите за родното пространство.
Вазов насища одата си със силни и про¬тиворечиви чувства - обич и възхищение, гняв и презрение. Той не може да остане безразличен към съдбата на езика, защо¬то като поет най-добре съзнава силата и значимостта на словото. Воден от дъл¬га си на гражданин и творец, Вазов с гор¬дост защитава родния език, като разкрива неговата изразителност, мелодичност и богатство. Със своето поетично дело той доказва съзидателната мощ на българската реч. Така дава урок по родо¬любие не само на съвременниците си, но и на всички идни поколения.
Изградено като мислен диалог с езика, стихотворението създава впечатление за жива ненарушима връзка между поет и слово. Езикът е олицетворен и към него Вазов се обръща с почит:
Език свещен на моите деди, език на мъки, стонове вековни...
Езикът е този, който съхранява бъл¬гарщината през дългите векове на робство - векове на страдания, унижения, гнет и мъка, на унищожаване на българското самосъзнание. Благодарение на езика българският род е оцелял и затова за поета той е „език свещен”. Той е свиде¬тел на трагичната история:
език на мъки, стонове вековни...
Инверсиите - характерно изразно сред¬ство за стихотворението, подчертават силата на авторовите чувства. Езикът осъществява най-съкровената връзка за човека - с майката и родината:
език на тая, дето ни роди за радост не - за ядове отровни.
Свещеният език не може да бъде оста¬вен на поругание, а трябва да се съхрани историческата и естетическата му си¬ла.
Езикът в представите на Вазов е и „прекрасен”, защото притежава мелодичност, хубост, мощ, изразителност. Той носи естетическа наслада. Викнал в тайните дълбини на родното слово, пое¬тът с възхищение и преклонение говори за него:
Разбра ли някой колко хубост, мощ се крий в речта ти гъвкава, звънлива - от руйни тонове какъв разкош, какъв размах и изразитост жива?
Изразителните епитети в инверсия: „звуци сладки”, „речта ти гъвкава, звън¬лива”, „изразитост жива”, засилват усе¬щането за авторовия възторг, а рето¬ричните въпроси подчертават авторовата позиция.
Творецът доказва, че само една богата, многообразна реч може да устои на нападките на хулителите. С образа на ху¬лителите във Вазовото творчество читателят се среща не за първи път. Това са онези хора - чужденци и уви - българи, които искат да подкопаят устоите на българското самосъзнание, като клеве¬тят историята, езика, нравственост¬та. Хулителите остават глухи за красотата и звучността на родното слово: Не, ти падна под общия позор, охулен, опетнен със думи кални... Смененият тон на стиха — той става полемичен, остър, изобличителен, е част от пламенната защита срещу „чуждите, и нашите" клеветници. С поредица от възклицателни изречения е изграден негативният образ на езика, който съществува в представите на ругателите. За тях той е груб, беден, неизразителен и затова е „охулен, опетнен със думи кални”:
Не си можал да въплътиш във теб създанъята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп - за груб брътвеж те само бил орисал!
Тези клевети в съзнанието на истинския българин превръщат езика в „език страдални”. Глаголите в преизказна форма изразяват несъгласие¬то на поета с обидите. Клеветата сре¬щу езика е клевета срещу всичко българско и затова един патриот не може да ос¬тане равнодушен. Вазов - поет и гражданин - е потресен и възмутен:
Туй слушам се, откак съм на света! Се туй ругателство ужасно, модно...
Трикратно повтореното „се” разкрива дълготрайния процес на принизяване на езика и защитаване на дос¬тойнствата му. То говори още, че пое¬тът ще продължава да се бори за негово¬то отстояване дотогава, докато това е нужно, защото ясно съзнава, че обругаването на езика води до заличаване на родо¬вата памет и на националното самочув¬ствие.
Задължение на твореца е да пази, развива и обогатява речта. Поетът знае ис¬тината за езика, защото най-добре се е вслушвал в „мелодьята” му, в неговите „звуци сладки” и най-пълно е разбрал не¬говата „хубост, мощ”. Творецът няма да си служи със закана или злоба като клеветниците, а ще отговори със слово - сил¬но, красиво, съзидателно. Поезията му е ярко и неоспоримо доказателство за зна¬чимостта на българския език. Вазов е убе¬ден, че ще извоюва достойното място на родната реч и ще докаже нейната пре¬лест:
ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блясък ще те покажа...
Двукратното възклицание „ох, аз ще...” разкрива и възторга от красотата на езика, и болката и страданието от него¬вото мъченичество.
Поетът осъзнава, че най-важната му задача е да докаже и внуши значимостта на езика на идните поколения и то така, че те да го обичат и съхраняват, да се гордеят със звучността и красотата му като самия творец. Словото ще продължава да съхранява родовата памет и духовността на народа. „Черният... срам.” на езика ще се превърне във „вдъхновенье”, за да заеме той своето достойно място, и ще напомня на тези, които са се отрекли от него, своя „чистий блясък”.. Словото е неделима част от измерени¬ята на родното. Вазовото послание - всеки истински българин трябва да се гор¬дее с езика си, защото на него е създадена многовековна литературна традиция — преминава през десетилетията. Отго¬ворност на днешните българи е това пос¬лание да премине и през идните десети¬летия, за да се съхрани родовата памет, националното съзнание, гордост и само¬чувствие.
Болезнено чувствителен към всичко свързано с национално-историческата ни памет, с опазване на родовото ни самосъзнание, Иван Вазов откликва с характерната за творчеството си гражданска и родолюбива страст и на някои недостойни хули по отношение на българския език. Отрицателите на родното слово - апологети на модни езици у нас в края на миналия век или отчуждили се от националните ценности псевдоинтелигенти - изразяват съмнение в творческите възможности на езика ни, обвиняват го в несъвършенство, в неспособност да изрази сложните извивки на мисълта и чувството. Със силата и красотата на собственото си поетично слово Вазов не само осъжда низостта на хулите и клеветите за родния език, но доказва и неговата съзидателна мощ.
Завладян от идеята за отношението към родното слово като ценност, чрез която се проявява съкровената същност на човека, поетът създава художествен образ, който разкрива светостта, естетичната мощ и значимостта на българския език. Но словото на дедите ни, натоварено с висока мисия - да обединява през вековете, да изгражда духовното битие на един народ - сега е охулено. Увлечени в „ругателство ужасно, модно”, неговите отрицатели са слепи за ,,чистий блясък” на българския език. Затова с чувство за дълг и отговорност на гражданин и поет, Вазов си поставя благородната задача да разкрие неговия прекрасен образ. Чрез въздействието на поетичното слово българският език се самодоказва, убеждавайки читателя, че крие в себе си неподозирана красота и изразителност, с което предизвиква възхищение и родолюбива почит.
Чрез родния език се изгражда духовната същност на човека, съставена от ценностите, унаследени от предците му, от историческата памет на народа му. Майчиният език е средство, с което личността изгражда своето АЗ, открива света и своето място в него, затова е свят и изисква синовна почтителност и признание. Изисква грижи за опазването му от недобро-намерените и недобросъвестните към него.
Тези внушения за родното слово Вазов постига като одухотворява образа му чрез прякото обръщение на лиричния говорител в началните строфи. Създава се впечатление за жива връзка между поет и слово, за синовно преклонение пред изначално родното. Съзнанието за светостта на езика и за родовата принадлежност на говорителя, която го ангажира към него, е подчертано чрез инверсията на определението - „език свещен на моите деди”. Дълбоко изстрадана е съдбата на родното слово през вековете („език на мъки, стонове вековни”), затова посегателството към майчиния език е кощунствено, причинява „ядове отровни”. Анафоричното повторение на „език”, съпътствано с изрази, които внушават неговата святост, още в началото на творбата настоятелно предизвиква размисъл върху основния проблем - за дълга и отговорността към родното слово. Няколко стиха само са нужни на поета, за да възкреси в националната ни памет не само историческото ни битие, преминало в „стонове вековни”, но и изстраданата история на езика ни, комуто е съдено да бъде отстояван с апостолска всеотдайност от светите братя и техните последователи, а сега - от поета. Език с такава въз-действена сила, с такава образна асоциативна мощ не може да бъде неизразителен - с него може да се засвидетелства религиозна почит и благоговение, да се отстояват собствената му красота и значимост.
В своя дълъг път на развитие българският език се утвърждава не само като нравствена, но и като естетична ценност.
С инверсията на епитета „прекрасен” поетът извиква представа за съвършенството на езика, а съвършеното, прекрасното са синоними на божественото. Така авторът въвежда идеята за творческата мощ на родния език, който сега е обруган и охулен. Чрез риториката във втора и трета строфа лиричният говорител очертава белезите на прекрасното - родната реч е мелодична, „гъвкава”, „звънлива”. Притежава съзидателна сила („какъв размах, и изразитост жива”). Внушенията за родното слово се подсилват освен чрез образно-асоциативното въздействие на Вазовата реч („звуци сладки”, „гъвкава, звънлива”, „руйни тонове”) и чрез звукописа, постигнат чрез съчетанията на съгласните „р”, „л” във втора и трета строфа. Но красотата на езика не е пощадена от „хули гадки”. Клеветниците остават глухи за неговата музика и изразителност. Така образът на родното слово се разкрива чрез напрегнатия конфликт между неговата свещена извисеност и омерзителното му отрицание.
В четвърта, пета и шеста строфа конфликтът се развива като обществена полемика, в която лиричният говорител с гражданска и публицистична страст поема защитата на българския език. Опетняването на словото се възприема като голяма беда, разпростряла се над родното — „и чуждите, и нашите във хор, /отрекоха те, о, език страдални!” Авторът съзнателно оварварява поетичното слово („груб брътвеж”) и същевременно се дистанцира от клеветниците чрез преизказни глаголни форми, когато представя доводите им:
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
и не за песен геният ти слеп —
за груб брътвеж те само бил орисал!
С подобен похват Вазов подчертава извисеността на лиричния говорител над низостта и омерзението, внушава представа за епичните измерения на словесната битка за възстановяване на достойнството на езика ни.
Значимостта на родното слово се очертава в борбата срещу духовното обезличаване на обществото. Без почит и уважение към майчиния език би настъпил упадък на нравствените ценности, би се обезличила родовата памет на хората.
Смесвайки времевите измерения на един човешки живот и продължилото с векове историческо развитие на проблема, поетът подчертава епичността на битката за духовност:
Туй слушам се, откак съм на света!
Се туй ругателство ужасно, модно,
се тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Враговете на българското слово не са назовани. Това би нарушило лиричния тон на творбата, но анафорично подчертаното „се”създава представа за продължителността на процеса за отстояване на българския език, на неговата нравствена и естетична значимост.
Родният език воюва сам за себе си, когато служи на вдъхновения от високи цели поет. Авторът постепенно изгражда художествения образ на словото светлина, която засиява с цялата си божествена красота след „обрисването” от калта на клеветата. Със своя блясък то притежава силата на божествен гняв, с който наказва дръзналите да го охулят. В свят, в който се е обезценил майчиният език, в който той се приема за „груб брътвеж”, благородният порив на лиричния говорител да възстанови светлото му име придобива характер на апостолска мисия. Двукратното възклицание „Ох, аз ще взема черния ти срам”, „ ох, аз ще те обриша от калта” са експресивен израз на готовността за активна съзидателна и просветителска дейност. Словото има вдъхновяваща сила за твореца, който в „светли звукове” ще го предаде на бъдещото „бодро поколение”. Конфликтното напрежение, породено от опозицията святост-омерзение, спада, за да излезе на преден план вярата на лиричния говорител във вечното битие на българския език, защото е убеден в неговата способност да възпроизвежда и съхранява духовността. Пред читателя по образен път се осъществява изключителният акт на словотворчеството, чрез което се разкрива истината за българския език, защото е убеден в неговата способност да възпроизвежда и съхранява духовността. Антитезите: „черният ти срам” - „мойто вдъхновенье”; „черният” - „светли звукове”; „калта” - „чистий блясък”, „красота”, чрез своето последователно натрупване създават усещане за постепенно усилваща се светлина до степен, която ослепява „хулниците”, в което се изразява и тяхното наказание.
Чрез великолепно създадения образ на родния език, в стихотворението се изразява необходимостта от грижи за него, от родолюбиво и гражданско отношение, когато стане дума за съхраняването на майчиното слово, защото то е доказало през вековете способността си да бъде духовна, съзидателна и обновяваща сила. Вазовото слово убедително илюстрира тази сила на българския език.
t1rsq tema za golemiq barieren rift molqvi i blagodarq :-) :-) :-) :) :? :-)
Големият бариерен риф се намира в Коралово море на североизточния бряг на Австралия. Той представлява най-голямата коралова система в света, съставена приблизително от 3 000 коралови рифа, 350 вида корали, 900 острова и е на възраст 18 милиона години. Дължината му е 2 300 километра, а ширината му варира от 2 до 150км. Обиталище e на 15 000 вида риби.
Големият бариерен риф е единственото живо нещо на Земята, което може да се види от Космоса. Всъщност той е съставен от милиони малки организми, наречени коралови полипи. Големият бариерен риф е включен в списъка на Световното наследство през 1981. CNN го обявява за едно от седемте чудеса на света. Благодарение на голямото биоразнообразие, топлите води и лесния достъп за живеещите по корабите, кораловия риф е популярно място за туристи, особено за леководолази. Много от градовете по бреговете на Куинсланд предлагат еднодневни екскурзии с лодки всред рифа, а няколко острова са превърнати в курорти.
Големият Бариерен Риф
Едно от чудесата на природата на Земята – Големия бариерен риф, се намира до тихоокеанското крайбрежие на щата Куинсленд – от нос Йорк на север, до остров Лейди Елиът на юг. Той се състои от над 3000 коралови рифа и голям брой малки островчета с размери от 0.01 до 100км2 Дължината на рифа е около 2300км, а ширината е от 2 до 150км. Общата му площ е 350 000км2 и това го прави най-голямата коралова рифова система на нашата планета. Със своите размери Рифът се вижда дори от Луната. Кораловите рифове са образувани от скелетите на малки животни наречени полипи и нарастват с около 15см. годишно. Били са необходими 18млн години на Големият Бариерен Риф за да достигне сегашните си размери.Той е изграден от над 350 различни корали с най-различни форми, цветове и размери. Той осигурява убежище на 1500 вида риби, 4000 вида мекотели и повече от 200 вида морски птици. Ярките цветове помагат на рибите да заблудят хищниците, привличат партньор и предупреждават съперниците си. Някой риби могат за части от секундата та променят цвета си до неузнаваемост. Някой хищници от Рифа изглеждат мн страшни. Това са октоподите, баракудите които плуват на пасажи и рифовите акули, достигащи до 12 метра дължина, но пък не ядат хора. На кораловия риф се срещат и морски таралежи, морски гъби и отровни медузи.
Рифът е местообитание и на няколко вида костенурки, сред които е застрашената от изчезване голяма зелена костенурка, на делфини, гърбати китове и мн др. Рифът е посещаван от над 2млн туристи годишно. Този туристически поток обаче е една от причините, застрашаващи съществуването на рифа. Коралите са много крехки и могат лесно да се счупят от водолази, разхождащи се туристи в плитчините и от използваните плавателни съдове. Опасен фактор за разрушаването но рифа е и замърсяването на водите, което води до повишаване на температурите им.