sexa_na_kompleksa
05-19-2008, 16:36
Виж тук:
http://www.teenproblem.net/school/s/599.html
И това:
ЙОРДАН РАДИЧКОВ -„НЕЖНАТА СПИРАЛА”
ЗНАЦИТЕ НА „НЕЖНАТА СПИРАЛА”
Йордан Радич¬ков е един от най-свое¬образните творци в българската ли¬тература. Изгражда своя повествователен свят чрез художествения синтез на реалното и фикционалното. Творбите му са наси¬тени с осезаем тънък хумор, изграден върху основата на парадоксалното и анекдотичното.
Разказът „Нежната спирала” въвежда в света на природата чрез една ловна история. Авторът навлиза в по¬вествованието директно, без предис¬ловия. С лекота отбелязва характерните детайли: „студен зимен ден” , „ неколцина човеци”, сиво небе и гора, „равнина, покрита със сняг’. Описанието на зимния пейзаж създава у възприемателя определено настроение и го кара да следи живо рисунъка на карти¬ната, който сякаш следва извивките на пътя и движенията на, пространс¬твото: „Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смъл¬чаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо, по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илю¬зията, че гората бяга назад с хиляди 1сра!са, без дърветата да се застъпват едно друго.” Човекът е единствен съзерцател на вече сътвореното от при¬родата. От него само зависи как ще го възприеме.
Изострената сетивна наблюдател¬ност на разказвача отбелязва почти всичко, което вижда върху бялата рав¬нина, поставено там по някакъв за¬гадъчен начин, без участието на човека. Изненадващата поява на шипковия храст е част от вече познато¬то движение на пространството. Той се появява краткотрайно, сякаш са¬мо да предизвика други образи и да предизвика размисъл. Дали пък не е жи¬во същество, оцеляло въпреки зимния студ? Според народните вярвания, такава мистерия може да бъде въп¬лътена само в образа на вампир. „Туй ще е някой вампир”- казва един от ловците. Това възприятие е и заради червения цвят на плодовете, оприли¬чени на „стотици червени очи”, сякаш втренчени в хората от отминаваща¬та шейна.Живото състояние на природата е отразено чрез олицетворението на немотивирана изненадваща агресия. В случая шипковият храст трепва така, както само живото същество реа¬гира на жестокостта. Това отбеляз¬ва авторът: „...сякаш не измръзнал храст бе пернат, а живо същество бе ударено с камшика през лицето. ” „Втренчените очи на шипковия храст” като че обвиняват и търсят отговор: нужна ли е жестокост към природния свят? Неслучайно съзнани¬ето на разказвача е пронизано от ос¬тра мисъл: „Почти като човек... почти като човек”.
Този естествен за човека размисъл отключва съкровения спомен за ра¬но отишлия си от живота приятел. Тайнството на природата винаги е привличало човешкото любопитство и макар че самият човек е тайнст¬во, той не престава да му се удивля¬ва. В разказа на Радичков това е из¬разено чрез образа на известния режисьор Методи Андонов. „ Човекът с гуцулската шапка” сякаш идва от друга ловна история, свързана с пла¬нината Руй, и се вмества тук със сво¬ето духовно присъствие. В сърцето на повествователя не само образът, но и духът е жив. Във въображението му той е осезаем и близък, но и болезнено скъп, като приятел, за кой¬то често си спомня. Вижда ясно очер¬тани „високото чело и втренченият му, почти фанатичен поглед” и е си¬гурен, че ще чуе гласа му, ако го извика. Връзката на живия и неживия човек не е чрез материята, а чрез ду¬ха, част от който са и спомените, в които участват и двамата като активно действащи лица. Достатъчен е един преминал през погледа шипков храст върху снега, за да върне споменното действие на разказа към подобна случка, с подобен сюжетен център. Само че тук акцентът се насочва към опита на човека да надникне зад завесата, която го отделя от тайните на света. Способност¬та да види нещо повече от другите винаги е изкушавала човешкото същество. И като че ли ключът към това е природният феномен, прозре¬нието, че всичко в природния свят е живо и съпричастно. Високият, колкото човешки ръст, шипков храст с ярки червени плодове посред зима се възприема от човека като нещо уникално и особено впечатляващо: „Откъдето и да застанем, той все ни гле¬да!”. Предизвикателството сякаш са¬мо затвърждава усещането за живост: „...храстът трепваше, треп¬ваха стотиците му червени плодове и ако човек извика на помощ въображението си, може да сметне, че то¬зи шипков храст наистина трепва като живо същество и очите му ка¬то на разбойник заиграват на всички страни.” В близост до него Ме¬тоди Андонов се въодушевява, сякаш е разгадал дълго неразкрита загадка. Може би затова душевното му със¬тояние е особено, както забелязва приятелят му: „...почесваше брада¬та си с някаква особена нервност, почти със сладострастие. В гласа му долавях патетични нотки.” Напъл¬но естествено за един режисьор е да търси вдъхновение, но тук, сред при¬родата, той се чувства откривател на нещо ново, непознато и затова изключително: „Ето го театъра! - викаше ми той. - Чудо! Чудо! ” Храстът се превръща мислено в театра¬лен реквизит, ситуиран като център на различни природни състояния или нюанси на времето: „Представяш ли си този храст на сцената, ама съв¬сем истински, взет направо от го¬рата, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове! И цялата сцена да бъде чисто бяла, девствена, както е сне¬гът наоколо, и да я заливаме със светлина, да пуснем сенки да проб¬лясват през нея, да обгърнем с мъг¬ла част от храста, после да пуснем вятър да го наемете... ама че това може да стане страшно!” Но докато природата е спокойна, човекът е дълбоко развълнуван от нея.
Вглеждането в един природен фено¬мен дава възможност за друг поглед към живота и природата, не само ка¬то на „декоративна завеса”. Разказвачът заключава, че Методи Андонов на¬вярно е успял да надникне зад нея: „макар и само през шпионката, бе съзрял изглежда нещо извънредно съществено и важно, иначе как мога да си обясня, че един нормален човек може с такъв съдбовен поглед да обикаля измръзна¬лия шипков храст?”. (Понятието „див” тук е в добрия си смисъл - естествен първичен, чист.)
Размисълът за загубата на близкия приятел идва непринудено, съотнесен към връзката природа - човек, една веч¬на и неотменима, но и дълбоко тайн¬ствена връзка, за която няма ясен от¬говор. Животът и смъртта все пак си остават загадка, неподвластна на човешкия ум. Връщането към реалността е на¬помняне за това, че сам човекът носи в себе си необятно духовно простран¬ство: „Ако исках да намеря нещо, тряб¬ваше пак в себе си да се поровя. ”
Една нова ситуация става предмет на протичащото повествование. Ятото птици сякаш се появява от небитието: „от сивото небе започнаха да се зараждат птици, все по-зрими и по-зрими, макар и сиви. ” Дивите гълъби се носят из небесната безкрайност, ся¬каш са неразривна част от нея. Може би оттук започва типичната ловна история - с оживлението сред ловци¬те, открили дивеча, с присъщата им страст да улучат, даже да приемат предизвикателствата: „Човекът със сините очи викаше: „Ще ударя!”, оня му противоречеше, повтарящ едни и същи думи: „Не може да се удари! ”
Предизвикателството е още по-го¬лямо при приближаването на ятото. „Когато птиците засвистяха над нас и всички в шейната чухме колко е мо¬щен размахът на крилата им, човекът стреля. ”
Смесването на сериозното и анекдотичното с присъщата за Радичков стилова плавност създава усещането за нещо мистериозно в описаното действие: „...само една птица оста¬на встрани, залюля се, направи малък кръг, за да провери какъв е този гръм откъм земята и какво ли може да се е случило?” Липсва реалистично¬то предположение, че птицата може да е ранена, тя е изобразена просто като любознателно същество. Плас¬тичният рисунък изобразява движенията на птицата като кръгове: „тия кръгове дивият гълъб изписваше в не¬бето спираловидно...” После кръговете се стесняват, докато той най-сетне се понася „стремително право надо¬лу”. Въздушното пространство не мо¬же да даде опора на птицата, чиито криле отслабват. Изчезването й оба¬че е повече мистериозно, отколкото очаквано. Единствено остават следи¬те върху снега, които отбелязва плавният полет на гълъба като проекция върху земната повърхност. Красивият контраст на аленото и бялото привлича магически погледа със спираловидните очертания на кръвта вър¬ху снега: „Спрях се пред тези капки в снега. Те се редяха подобно на спира¬ла, правеха един кръг, после в този кръг се вписваше втори, нежна дъга изли¬заше от него, за да изпише трети кръг...Гледах ту небето, ту капките кръв върху снега.”
Кръвта на ранения гълъб изписва своето послание върху чистия лист на снега. В последния си полет от небе¬то птицата е отбелязвала върху зе¬мята пътя на живота като спирала, съдържаща последователно подредени¬те кръгове в себе си. А може би това е спиралата на времето, през която преминава всяко живо същество. Труд¬но е да се даде точно обяснение на веч¬ните тайни в природния свят и може би затова той е толкова притегате¬лен за нас, хората.
Досегът със смъртта респектира човека. Той го възпира да отиде по-далеч. Сякаш е очертана невидима гра¬ница, отвъд която не бива да се пре¬мине: „Не посмях повече да пристъпя в снега някакво особено чувстваме въз¬пря още при първия кръг.”
Изненадата по лицата на приближилите се ловци може би е очаквана вече от възприемателя, тъй като сякаш не е възможно по друг начин да въз¬действа отбелязаното по снега пос¬лание на умиращия гълъб. Удивляващи са тези знаци - дъги и кръгове, изписани съвършено нежно по снега, както са безкрайни тайнствата на при¬родния свят. Само в него е възможно да се изпишат ясно и чисто знаците на една нежна спирала: „Ни следа някаква, ни драскотина се забелязваше - само нежните кървави дъги аленее¬ха, изписани красиво от кръжащата в небето птица. ”
Удивлението отключва и възхище¬ние: „Поривист и елегантен е дивият гълъб в полет.” Загадка е настъпване¬то на смъртта до момента, в който тя става явен факт. Какво обаче се случва в последните мигове на изти¬чащия живот или както я нарича Йор¬дан Радичков, „последната фаза” Умиращата птица сякаш съсредоточава всичките си сили в дописването на то¬ва предсмъртно „четмо и писмо” вър¬ху бялата равнина. Предназначението му може би е да бъде прочетено и ос¬мислено от човека, изгубил виталната връзка с изначалната природа, от която идваме и в която се връщаме след физическия си край.
Верен на предпочита¬нието си към мъдрост¬та на притчите, писа¬телят оставя отворена врата за ос¬мисляне на поуките при срещата с великото тайнство на смъртта: „Мо¬же би тази фаза съдържа проклятие, може би съдържа някакво завещание към другите птици, а може би само е прост отпечатък на един внезапен фи¬нал?” Съвсем явно е обаче, че всичко това, което виждат хората пред себе си като неразгадана картина, извиква у тях един естествен респект: „Всеки случай никой не посмя да пристъ¬пи напред, за да разкъса или изпотъп¬че аленеещите нежни спирали на пти¬цата.” Сякаш човекът отваря очите си и излиза от заслепението, с което е живял до този повратен и важен мо¬мент. Една греховна слепота и над¬менност, която го е подтиквала към злонамереност и безсмислена жестокост. Може би затова гората е „недружелюбна”, а шипковият храст е „вторачил като вампир стотиците си червени очи”. От другата страна са „нежните дъги и спирали, изписани върху снега от падащия от небето гъ¬лъб”, с тяхното мъдро послание, извикващо доброто и смирението у човека пред властта на природата. Ся¬каш едва сега човекът чува звука на „конските звънчета”, става по-чувст¬вителен към заобикалящия го свят. Лиричният размисъл открива един нов духовен взор и усет: „... постепенно за¬почнах да чувствам, че освен звънче¬тата звъни и откънтява тихо и не¬що друго в душата ми, подобие някакво на небесна червена сълза, на шепот от стреснат шипков храст, и че ду¬шата ми започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спира¬ли.”
Чрез своето повествование Йордан Радичков разкрива ново, непознато из¬мерение на света и на връзката човек - природа. Традиционната ловна ис¬тория се превръща в силно въздейст¬ващ лирически размисъл за живота и смъртта, за тънката, неуловима гра¬ница между тях, която само великото тайнство на природния разум е в състояние да отбележи. За човека остава единствено хармоничният път към нея, но само ако пречисти душата си от злото, което носи в себе си.
sexa_na_kompleksa
05-20-2008, 13:18
Виж тук:
http://www.teenproblem.net/school/s/1100.html
И това:
Вярата в доброто у човека (интрепретативно съчинение върху "Песен за човека")
В стихотворението "Песен за Човека" се противопоставят разума на глупостта,слепотата на зрението, човешкото на животинското.Авторът изгражда творбата си като диалог от една страна междъ Вапцаров и читателя а от дръга между дамата и нейния опонент.Вярата на поета в доброто у човека е убедително представена, където обект на възхвала не е герой, а убиец, който осъзнава своята вина и става човек.
Кръстосват се гласовете на двамата опоненти, за да очертаят второто равнище на ставането на светлината у човека чрез случката в село Могила.Дамата и опонента и имат различни разбирания относно човешката същност , но ги свързва тяхната разтревоженост за човешката същност. Примерите който дават също са сходни. И в двата примера става въпрос за убииство на роднина, което е наръшение на нравствените закони. Но живота в света на доброто за погазилия човешката хуманност няма наказанието е категорично независимо дали човек е преоткрил доброто в себе си.
С думите си в началото на поемата изнервената госпожа излива маената злоба , която изпитва.
В стихотворението "Песен за Човека" се противопоставят разума на глупостта,слепотата на зрението, човешкото на животинското.Авторът изгражда творбата си като диалог от една страна междъ Вапцаров и читателя а от дръга между дамата и нейния опонент.Вярата на поета в доброто у човека е убедително представена, където обект на възхвала не е герой, а убиец, който осъзнава своята вина и става човек.