PDA

View Full Version : Войната и безумието на унищожението в повестта Крадецът на



divi4ka
05-20-2008, 06:37
Войната и безумието на унищожението в повестта Крадецът на праскови много ми трябва тази тема плс помогнете мии

sexa_na_kompleksa
05-20-2008, 14:09
Виж тук:

http://www.teenproblem.net/school/s/565.html

И това:

ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ВОЙНАТА, ДРАМАТА И ЛЮБОВТА
Повестта е история на една лична драма, двойно рамкирана от картините на две вой¬ни. Като своеобразно мото, вплетено вътре в самото повествование, се откроява афористичното прозрение на автора: „Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото.” Защото Емилиян Станев във връзката война -човек акцентира многовариантната повторяемост на страданието, индивидуално и колек¬тивно. Войната го интересува не с политичес¬ката си същност, а с психологическите жи¬тейски рефлексии.
Редуват се две епохи, отдалечени една от друга с десетилетия, различни в детайлите, но идентични в болката, изживявана от пленни¬ците или от гладуващото население на Търно¬во. Художествено фиксираното настояще (евакуираните, страха, сирените, „идващите от север самолетни ята”, немците, изпълне¬ни с „недоверие и с ненавист”...) огражда в началото и в края на повестта споменната ли¬ния - времето на Първата световна война с пленническите лагери, коремния тиф, „парче¬то кален, чер хляб, направено от къклица и ръж”... Застъпват се стегнато лаконични кар¬тини от настоящето и миналото, подсилени от епизодично споменати документални факти. Търсено е обобщеното отражение на събити¬ята върху цялостното състояние на населени¬ето, но преди всичко те са изживяване на ге¬роя разказвач и определят сложното му пси¬хологическо състояние на съзерцание и гор¬чив размисъл.
Любовната трагедия е ситуирана в белет¬ристично плътно разгърнатата атмосфера на военния тил. И въпреки че Емилиян Станев избира за място на действието изолирания оа¬зис на колибата сред лозята, той неотстъпно затяга около него „примката” на епидемиите, мизерията, лошите известия от фронта... Така връзката между интимната история и общественополитическия момент е неотделима и многопосочна - историческа, обстоятелстве¬на, сюжетна. Писателят внушава сетивно осе¬заемо сянката на войната. Тя е дихание на самия въздух, ежедневие, неизвестност, пос¬тоянна заплаха, тя е дори в „бледо синьото прашно небе" и в страхотната суша. Тя е в цялостното ескалиращо смазващо обкръже¬ние, природно и психологическо. Един от най-ярките пейзажисти в нашата литература, Емилиян Станев внушава усещане за унисон между сушата и войната. Природните карти¬ни се превръщат в неотделим момент от ця¬лостното внушение на повестта: „Лазурът на небето потъмня и в сухата обилна светлина се промъкна нещо болезнено и неспокойно. ”
В лаконично маркираната като исторически факт окупация невидимо се ог¬леждат общонационалното крушение и окон¬чателният крах на героите - духовен и физи¬чески. Всичко е рухнало, красивото и грозно¬то, пошлото и окриленото, и в цялата разруха остава драматичната мелодия на един разру¬шен живот в мига, когато е повярвал в прос¬ветлението на щастието.Още в тази ранна творба (1948 г.) Емилиян Станев решително налага дарбата си на портретист и създава ярки, ка¬тегорично разграничени като типаж и психи¬ка персонажи. И четиримата участници в драмата са трагически герои, но в различен смисъл, степен, изява, роля в екстремалната ситуация и връзка с войната. Вниманието на автора изцяло е съсредоточено върху цент¬ралните лица, но и творческият подход към тях е съвършено различен. Както са противо¬поставени един на друг по душевност, така контрастират и по маниер на изображение: от една страна - цялостното битие на Елиса¬вета като биография и последователна пси¬хологическа трансформация, и от друга - константността в образа на полковника - еталон на неосъзната сивота, но и метафоричен знак на личност безкрила и нравствено умъртвена от условностите, за която жестокостта е пове¬че навик, отколкото вроденост. Убивайки плен¬ника, защото фактическият убиец е той, пол¬ковникът унищожава жена си. Разбира ли го, или не? Винаги ли е бил такъв, или е станал впоследствие? Тези въпроси пренебрежител¬но са заобиколени.
Интересна е художествената дистанция ге¬рои - автор. Белетристът се доближава до сво¬ите литературни персонажи в различна сте¬пен: ординарецът и пленникът oстават по-встрани; полковникът е във фокуса на полезрението; Елисавета е максимално близо, ся¬каш писателят се превъплъщава в сложния й духовен развой и успява да предаде всяка тръпка дори на мигновената реакция.
Истински трагическият герой в повестта е Елисавета. Психологическата й еволюция се разгръща плавно, стъпка по стъпка, решител¬но и еднопосочно - на фона на войната, су¬шата и коремния тиф... Повседневното монотоние е наситено със стаена тъга по всичко неизживяно и пропуснато, но без ясна предс¬тава какво точно е то. Може би затова реак¬цията е някак лениво спокойна, като сънови¬дение, без съпротива, само на моменти с прип¬ламваща, едва прикрита омраза. Ако полков¬никът издига телена ограда срещу крадците, същата, но невидима ограда той е издигал го¬дини наред и пред жена си. Любовта с плен¬ника сякаш пробужда Елисавета от дълбока¬та летаргия, разтърсва до краен предел ду¬шата й, съзнателно приспивана от самата нея в примирение и „блатна” неподвижност, изо¬лирана дори от лишенията и жестокостите на войната. При това положение любовта се оказ¬ва нещо много повече от обикновената връз¬ка мъж-жена. Тя е живителна сила, която въз¬връща вкуса на живота или по-точно разкри¬ва непознатия досега вкус. Извиква в мисли¬те всичко проиграно, съзнателно потискано. Любовта е духовно възраждане, тя открива тръпката на един свят, само смътно подози¬ран, отминат под натиска на традиционното възпитание и неговите непроменими предс¬тави за добро, зло и щастие.
Елисавета предварително знае какво би могло да се случи всеки миг. Иво Обретенович - също. Но тук чувството е по-силно от предпазливостта, а за Елисавета връщане на¬зад няма. Един път е била самоприспана, нап¬равила е компромис със себе си. Но тогава инерцията на общоприетото повлича младо¬то момиче по течението, без каквато и да било противостояща сила. Самата Елисавета не е съзнавала какво проиграва в този брак с „бял кител”. Веднъж вече разбудена, тя не може да продължи по стария коловоз. Цялостното й духовно развитие довежда до една точка, ко¬гато след убийството на Иво Обретенович пъ¬тищата свършват - и житейски, и нравстве¬ни, защото за нея любовта се е превърнала в самия живот. С цената на всичко (мотив, не¬еднократно подчертаван в повестта) тя оста¬ва вярна на чудото, връхлетяло я в „прашна¬та светлина”, за да й покаже действителната същност на живота и на собствената й лич¬ност.
Образът, напълно завършен в психологичес¬кия обрат, е доведен до окончателно круше¬ние - една естествена душа, която е преря¬зала пътищата зад себе си завинаги и безвъзв¬ратно така, както реагират безизкуствените натури. Самоубийството й не е само акт на афект, на шок от престъплението. То е единс¬твен изход, обоснован и мотивиран. Елисаве¬та е унищожила в себе си всички възможнос¬ти за избор, защото за първи път изживява нещо истински голямо, в състояние да запълни съществуването й. А тя няма нищо извън ма¬териалната обезпеченост на полковнишка съпруга.
Образът е трагичен сред един грозен, антихуманен декор - войната. Но ако при плен¬ника войната дирижира фатално съдбата му, в драмата на Елисавета тази връзка остава обстоятелствена и затова твърде условна. Вой¬ната не решава духовния развой, въпреки че създава стресови ситуации. Пробуждането, отрезвяването, любовта, трагичният финал... биха могли да се случат и при всяка друга обстановка. Всичко е пределно последова¬телно, изчистено в психологическата линия на развитие, за да бъде повлияно или направля¬вано от външни сили. При Елисавета войната е само ситуационен повод, декор, който би могъл да бъде и съвършено друг, но изпра¬вящ се като страшно обвинение, жестоко, мъчително, неоправдано с нищо. И драмата на Елисавета и Иво Обретенович звучи като нравствена присъда над човешкото безумие.
В края на творбата липсват каквито и да било описания, тълкувания, обяснения. Той е наситен с догадки, с неизказани въпроси, за чиито отговори писателят ни предоставя пъл¬на свобода за разнообразни предположения. Дали към всичко това и Елисавета не се чув¬ства виновна за разигралата се драма? Но любовта никога не е била благоразумна.
Прави впечатление лаконичната стилисти¬ка на финала. В цялата повест Емилиян Ста¬нев следи съвсем отблизо психологическите нюанси у героинята си, промените, настъ¬пващи у нея, редуващите се противоречиви състояния на духа - много богатата гама от окрилена самонадеяност до плашещи пред¬чувствия. Но ако цялото произведение е из¬пълнено с по-пестеливи или по-пространни анализи на сложните психологически движе¬ния у героинята, във финала състоянието й е предадено единствено чрез външните реак¬ции и то през погледа на странични свидетели - учителя и неговата жена: „Един ужасен глас отвърна от колибата на полковника. Някой тичаше по пътеката... Висок женски писък заг¬луши дрезгавия глас на войника. Нощта се из¬пълни с говор, трескаво възбуден и неразбран, с плач и ридания... Тя видя, че Елисавета се бори с мъжа си, който се опитва да я отведе в колибата. ”
Читателят е поставен в позата на зрител, кой¬то отдалеч наблюдава светкавично разигра¬ващ се финал на една трагедия. А епилогът вече дори не е и сцена, само реплика - съоб¬щение: „Госпожата се застреля към четири часа с револвера на господин полковника. ”
„Крадецът на праскови” звучи като рек¬вием на една любов, на една човешка дра¬ма, в която на приливи и отливи се редуват в личен и общонационален план надежда и кру¬шение до фаталната поанта.
Емилиян Станев не е от писателите, които търсят символиката на образите. Той се дви¬жи изцяло в строго конкретния свят на човек, обкръжен от също така реалната природа. Ин¬тригуват го психологическите тайни, неподозирани и непредвидими. Но случайно или пък напълно съзнателно в текста многократно пре¬минава силуетът на грамадната липа „с черни траурно разкошни листа" като някакъв стра¬нен олтар. Образът запазва пределната си кон¬кретност и същевременно излъчва по-особе¬но внушение. Намеква за трагическа разв¬ръзка и носи предчувствие за непосилно страдание.
На пръв поглед дори не се забелязва колко усложнено е повествованието в „Крадецът на праскови", как се води ту. от едно, ту от друго лице, ту от самия автор - страничен, невидим, неприсьстващ в действието наблю¬дател, който единствен знае какво точно пре¬живяват героите. Тези три гласа се изместват, преливат един в друг, редуват се. Преходите са плавни, неусетни, създават впечатление за многогласност. Така текстът е много по-богат и по-цветен от това, което биха казали само литературните персонажи.
Произведението започва в аз-форма. Ге¬роят, биографично напълно идентифициран с Емилиян Станев, същевременно е разгра¬ничен от автора - наратор. Постепенно по¬токът на спомените изцяло взема превес и стига до историята на полковника и неговата жена. Друг наратор - учителят, измества пър¬воначалния разказвач. Историята на Елиса¬вета е предадена като разказ в разказа, оби¬чан и често срещан похват в прозата на Емилиян Станев, най-вече в кратките жан¬рове. Но самият разказ в разказа тук не е единен, в него се вмества гласът на писате¬ля, който допълва това, което учителят не би могъл да знае. Изземва голяма част от функциите му, на места го следи отстрани и пре¬дава неговите действия („учителят поиска да се върне...”), често изцяло го замества. От време на време прозвучават преките реп¬лики на учителя, но с интонацията на автора:
„Аз я смятах за безсърдечна... Но жена ми бе¬ше на друго мнение. По-късно се убедих, че тя бе права”. Разказва също и гласът на героя. Авторският глас препредава неговия разказ вече в преизказно наклонение, граматичес¬ки разграничено от миналото свършено вре¬ме на другите две линии, които се преплитат - авторски текст и този на учителя: „В тоя следобед учителят също чул звънеца...”. Всич¬ко това създава многогласно интонационно богато повествование.
Емилиян Станев избягва и най-лекия намек за личните си антипатии и симпатии, но те въп¬реки това са твърде явни, дълбоко стаени в избора на духовната същност и поведението на героите. Етичните дилеми изникват сами за себе си, много и неравностойни по значимост; от конкретни се превръщат в принципни, без определен отговор, за всеки читател - разли¬чен. Това е модерна проза със силни психо¬логически внушения. Зад сетивно детайлизираните описания се спотайва „страшният свят в душата”, както Емилиян Станев го оп¬ределя във философско-историческия си ро¬ман „Антихрист”. Писателят ту наднича в дълбините на този „страшен свят", ту ни оставя да предполагаме какво се развихря там.
Ето например ординарецът, един третосте¬пенен персонаж. Въпросите около него са много, без да намират отговор в текста. Пол¬ковникът му заповядва: „Ще стреляш по все¬ки, който влезе в лозето. ” И той стреля. Тол¬кова ли е безчувствен, превърнат в безотказ¬но оръдие? Писателят подчертава изрично: „ Той ходеше като лунатик и сляпо изпълняваше заповедите на полковника”, или, предан докрай, сега отмъщава на съпругата? Наис¬тина ли е разкрил тайната на Елисавета, или просто тя така смята: „Войникът я гледаше подозрително и както й се стори, малко през¬рително. " Или вероятно той изобщо не е смятал, че ще убие; всичко е станало случайно, по инерцията на подчинението и замъгленото от съня съзнание. Как ординарецът преживя¬ва убийството? Емилиян Станев крайно пес¬теливо само посочва няколко отстрани види¬ми състояния: „Лицето му беше подпухнало и застаряло... Той преглътна някак неестестве¬но, сякаш на гърлото му бе заседнало нещо. ” Този герой по начало остава извън психологи¬ческите наблюдения на белетриста и не е от съществено значение за цялостното внуше¬ние на произведението. Образът обаче доп¬ринася за модерния маниер на повествова¬ние - загатване, маркиране на жестове и реп¬лики и широко поле за лично тълкуване.
Ако любовта на Елисавета и „крадеца" на праскови е сюжетен център на повестта, то проблемният център е неизмеримо по-широк,по-всеобхватен и общовалиден - противопос¬тавянето на човека и войната. И то винаги трагично. Тук трагизмът приема много и съв¬сем различни лица - ярко индивидуализира¬ните профили на литературния персонаж, гра¬да като масово страдание, пленниците по пъ¬тя към лагера. Всяко едно от тези лица носи своята драма, разкрита с тънък усет за психо-логичност и красота, оцеляла или премазана. Трагизмът, неизбежен и неизменен, е разли¬чен само в детайлите на изявата си. Затова и повестта, като цяло, с човешката болка, смъртта и минорната поезия на любовта се противопоставя на войната с нямо, но катего¬рично обвинение, протест и недоумение от жестокостта.

divi4ka
05-20-2008, 20:08
misi mnoy macka :-)