sexa_na_kompleksa
05-20-2008, 12:59
Виж това:
Родното и чуждото в поемата “Изворът на Белоногата”
Поемата “Изворът на Белоногата” интерпретира възлова възрожденска тема на базата на едно по-нестандартно сюжетно развитие. Петко Славейков, който е в центъра на просветното движение, не пропуска възможността да разкрие границите на националната принадлежност дори на фона на най-изконното човешко чувство, което е любовта. Затова спорът между двата герои се превръща не само в убедителна защита на моминската чест , но и апотеоз на традициите, съхранени от българите през вековете.
Самото заглавие насочва към представата за едно несекващо, неизчерпаемо начало. Извор на хубост, на радост, на невинност, на любов е светът на девойката, дошла да пълни менците на най-святото място за влюбените. Изворът е символ на нескончаемата линия на живота, който тече пълноводен, радвайки с ромона си поколения наред. На мястото, където има извор, има и селище. В този аспект той е синоним и на живота в неговите най-свободни и причудливи форми. За представителя на другата вяра обаче свободно течащата вода , понесла волно своята песен в полето, не притежава подобна привлекателна сила. Той съзира в нея бъдещата чешма ( “изворът чешма да стане” ), каквито често се срещат в България, запазили за богатите властни османлии, които са ги построили. Това се е превърнало в традиция, в ритуал, и никои не може да отрече необходимостта от чучури, които да пръскат божията благодат към морния пътник. С тази цел са издигани чешмите – с много чучури, от хубав камък. Те са символ на вечността и изразяват усилията на човека да се надпреварва с времето и неговата безпаметност. На базата на общото – връзката с водата, авторът насочва и към различното – изворът е неопитомена, дива природа, а чешмата е цивилизована струя на живот. Тънка и неуловима е границата между двете явления, но илюстрира творчески замисъл на Славейков – в своя процес на съзряване нашата нация има за цел не единствено да се освободи от потисничеството, но и да съхрани своята самобитност. Патриархалните нрави са опазили народа ни през годините на робство и тегоба , те са съхранили език и вяра, те са здравият корен, който държи народността жилава. Идва време обаче, когато нови мощни движения се вихрят с неотменима сила. Едно от тях ще помогне на страната ни отново да си извоюва място на европейската карта, а друго – ще насочи неизкусения селянин към опасностите на цивилизацията, която има силата да поглъща всичко, което се противопостави в нейните закони. Живял по силата на обстоятелствата в Цариград, Славейков има възможността да усети и хубавото, и лошото на столицата. Присъствието на много хора – от различни националности – превръща Стамбул в град, гъмжащ от интереси, които неотменно раждат и предателството, и порока, и насилието. Затова душата на твореца закопнява по родния край – недокоснат от блясъка на цивилизацията и съхранил се като оазис сред политическия и културен калейдоскоп.
Реализирайки свои просветителни идеи, авторът създава образите на Гергана и везира, за да отрази сблъсъка на родното и чуждото на различните нива и да подскаже, че този процес е по-опасен от насилието, прилагането на ятагана векове наред. Гергана е представена в магията на първата любовна тръпка, свързана с Никола със силата на дадената клетва. Тя е красива и млада, трудолюбива и почтена. Девойката е истинско украшение за своя бащин дом и за цялото село: “кат бисер между мъниста тя била между момите”. Същото може да се каже и за Никола, сравнен с “вакло огиче”. Народнопесенната практика – да се употребяват постоянните епитети, е използвана от автора заради силата на художественото внушение, заложено от създателите на фолклорните образци. Особено впечатление прави повторението: село Бисерча, “бисер между мъниста”. Определен като най-изящен между скъпоценните камъни, бисерът символизира ненадминатата красота на момата и нейното родно място. Създава се чувството, че именно в най-поетическото кътче на земята може да се роди прелестна девойка като Гергана. Откроява се още веднъж връзката между българката и нейния дом като извор на красотата й, но и на инстинктивно почувстваната необходимост да се противопостави на всичко чуждо.
Началото на поемата въвежда в един недокоснат от времето свят, в който хората се срещат на извора, загатват за чувствата си, а наоколо в нощта бродят зли сили. Боязънта на девойката: “ще видят, ще ни завидят” е отражение на невинността, но и на натрупаните страхове.От една страна, думите й внушават една проверена от мъдростта истина, че много хубаво не е на хубаво, защото съвършеното в света няма, но от друга страна, подобно вярване е израз на езически суеверия, дошли от тъмни предхристиянски времена. Българката е християнка, тя изповяда искрено верността си към Бога:
Станала, та се умила,
пред икони се прекръсти
Въпреки това обаче е склонна да вярва така, както и нейните деди, че има: “веди”, “змейски духове”, “самодиви – нощянки”, които са властелини на мрака. Страховете на момата са израз на свеобщо споделени предубеждения, защото читателя става свидетел на факта, че либето не й се присмива, а се съгласява безропотно с опасенията й. Представата на Гергана за света изтъква колко бавно тече времето в този край, колко заобиколен е той от новото ( градски бит и култура ) , но Славейков не възприема тази донякъде тънка истина като мярка за ограничеността на хората, живеещи в село Бисерча , а напротив – стреми се да докаже, че човекът, съществуващ по този начин, е хармонична и щастлива личност. Не е трудно да се долови внушението, близко до библейската легенда за Адам и Ева и ябълката на познанието. Гергана е като че ли от край, в който този плод не е вкусван. Човекът от полската шир естествено е опознал природата и се е вписал в нейната хармонична красота, без да забрави и демоничното зло, което понякога я характеризира. Затова героинята вярва в една прастара уредба на света, съобразил се със страховете, които биха предизвикали присмех у везира, ако би ги узнал.
Създал духовната представа за битието на момата, авторът насочва вниманието ни към спора й с неочаквания “гост”, който с присъствието си сякаш отговаря на тягостните предчувствия на влюбените, че някои ще ограби щастието им. Диалогът между двамата разкрива различия, които могат да се разположат на отделни нива.
В сферата на бита агата и българката се реализират противоположно. Девойката е работлива, стихове като “рано ранила”, “на нива да идем”, “мен не ми тежи шетнята” разкриват трудолюбие, което не е натрупано от нечия воля, а е естествена необходимост, за да се изпълни с пълноценен живот делникът. Родното затрепва с най-доброто, което характеризира нашата нация – неизчерпаемото трудолюбие. Трудът носи радост. Момичето иска да твори нещо, да бъде полезно. Дори срещите между Гергана и Никола са естествено продължение на обичайните им занимания:
Либил я и я задирял
заран и вечер по извор,
по хора всяка неделя,
по тлъки всяка пролука,
по седенки всяка нощ.
От своя страна, везирът има различен поглед към труда. За него работата на полето не е извор на радост и е определена за раята. Съзрял красотата на младата българка, той е готов да приложи своята теория, че тя не бива да се разхищава, да се излага на опасност. Недоумява как красавицата излиза на слънце, от което може да се почернее и погрознее / “ходиш ли и ти на нива” / , как носи тежка кобилица, защо иска да шета на старите си родители / “ти не си за туй родена” /. Въпросите му са изпълнени с изненада, че девойката сама не е осъзнала това, което той толкова добре разбира. Категоричността: “най си родена, дарена, бяла ханъма да бъдеш!” издава господарското му право да се разпорежда с всяка съдба. Същевременно обаче властникът е готов да наложи волята си не само защото се опиянява от силата си, а защото е убеден, че момичето поради своето невежество не разбира какво губи, като продължава да живее по този начин. Дори в известна степен той възприема себе си като спасител, който ще покаже правата пътека към щастието и съхраняването на онова, което е толкова рядко под слънцето – женската хубост. Предложението му е директно:
Я хайде, бяла българко,
хайде на Стамбул да идем,
дето ще шеташ на други,
други на тебе да шетат.
Изкушението на цивилизацията се явява със сянката на чардаците, с чистотата на везирския дворец, с белотата на одеждите, които ще облече бъдещата ханъма. Особено се откроява новото място, което Гергана ще има в столицата. Тя изведнъж ще се превърне в господарка. Правото й да заповяда на “други” ще й даде по-голяма свобода в ежедневието. Подобен скок, характерен за приказното ( например преображението на Пепеляшка ), е твърде трудно в живота, защото личността трябва да пренастрои целия си морален и естетически кодекс, за да се впише с новата среда.
Все пак за мнозина светът на везира също е примамлив. Той се гради по стари правила, диктувани от религията и манталитета на източните цивилизации – да се затваря красотата в клетка, за да й се любуват само избраните. Окованата хубост на неговия рай е противопоставена на волната свежест на бащиния дом. Нивата и лозето, скромната къща – това е жадуваната вселена, която момата иска да обитава. Твърдостта, с която отказва да приеме направеното предложение, разкрива желанието на твореца да внуши, че няма по-благодатно място от онова, в което човекът се е родил, и най-мили за очите са очертанията на родния край. Личния си копнеж по българската природа авторът е излюстрирал чрез опияняващия разказ на Гергана и нейната градинка. На думите на чужденеца: “ливади искай от мене… и цветя вътре всякакви” момичето противопоставя едно обстойно и изпълнено с аромати описание на цветната си леха. За везира “ливади” и “цветя” са думи, с които се изчерпва представата му за природа. Той е свикнал да контактува с нея само с очите. Но според българската природа е нещо повече. Близостта с нея я е дарила и с други, духовни очи. От сутрин до вечер девойката живее сред цветя и ниви, сред песни на птици и простор. За нея е ясно, че домът в Стамбул е лишен от всичко това:
Няма там, аго, по вази,
няма стени такива,
зиме със здравчец обрасли,
лете със сива лиляка…
С една натрапваща се отрицателна анафора: няма, ни, ни… героинята изрежда всичко, което радва очите й, изразявайки увереността си, че подобна красота вирее единствено с нейния край. Една вдъхновена симфония за цветята, изпява от сърцето, достига до слуха на везира. Той обаче остава недокоснат от романтиката на селската изповед, на опитите на девойката да му разкрие света през своите очи той възкликва в отговор с обида:
Хубава млада българко,
що си ми толкоз глупава!
Авторът акцентира на абсолютното разминаване между героите по отношение на това, какво е красиво и от какво се ражда щастието. За турския сановник не само остават чужди ритъмът и смисълът на изповедта й, но и в сърцето му се поражда гняв, че селското момиче не може и не желае да проумее бързо каквото му се предлага. Той е заслепен от преимуществата на своята цивилизация. Верният на султана човек е убеден, че всичко на този свят се постига с пари: “аз ще заръчам… да ти изградят”. Не е усетил причината , поради която Гергана толкова обича родното си място.То е докоснато от нейните работни ръце и тя сама е засадила цветята си. Получената наготово красота, създадена от някого, не се нрави на момичето, но за везира подобни аргументи нямат стойност, защото не може да проникне в сърцевината на същността им. В края на своята поетическа възхвала на родното място Гергана произнася една поразяваща с просвещенския си дух сентенция:
Там всичко расте насила
и дето расте, там вене.
Тази мъдрост олицетворява идеите на френските просветители за свободния човек, за правото на избор, за същността на живота, който е истински само когато е волен. Девойката носи в духа си нещо ново, гордо, различно. Не иска да става нечия робиня , така както и нейните цветя не биха могли да виреят, насила присадени на чужда земя. Насилието, което е противоестествено на красотата и щастието, ще угаси всяка радост.
Двамата герои вече се сблъскват на едно по-различно ниво – философско. Те споделят различни концепции за мястото на личността в света. Повод за това става една “мала градинка”, но именно по този индиректен начин може да си позволи да говори за правото си на избор една робиня. Везирът е всесилен, той е вторият човек след султана, неговата дясна ръка, и е образован и културен мъж. Въпреки това е “болен” от синдрома на всеки властник – че знае нещата най-добре, че може да реди живота на поданиците си, защото така възприема своята роля в света, който познава. Към Гергана той не гледа само като към желана хубавица, а и като към несвободна личност , която изслушва само защото е деликатен, толерантен, възхитен и заслепен от хубостта й ( “чудил са хубост таквази, де се е взела на село” ). Тъкмо поради тази причина той не избухва в гняв след дръзкия й отказ. И начинът, по който й предлага себе си като повелител мъж, и онова, което й обещава, е все отражение на представата му за подчиненото положение на жената в обществото. Патриархалните традиции също отреждат на съпругата единствено правото да бъде майка и къщовница, но не и равна на своя съпруг, но Гергана е същество с друг манталитет. Тя е познала свободата чрез докосването до волната природа и потапяйки се в любовта към избран от нея ерген. Затова думите на натрапника:
Ще дойдеш, бяла българко,
ще дойдеш в мене в Стамбул
ще дойдеш, друго не бива”
- -- - - - -- - -
но своя воля ти нямаш,
моя е воля над тебе
- - - - -- - - -- -
господар аз съм над тебе,
аз ще ти бъда стопанин…
разпалват у нея желанието за съпротива. Невинната девойка осъзнава, че не може да откаже на везира да тръгне с него, ако той заповяда това. Тя реално преценява, че е по-слаба, съпоставена с общественото му положение, но същевременно, познала силата на любовта, проумяла, че никой не може да владее насила човешкото сърце. Категоричността е в резкия си отговор:
На живота ми си господар,
но на волята не си ми!
Думите се явяват като ответ на неговото напомняне “мойта е воля над тебе”. Ако проследим диалога между двамата, ще открием как неусетно темата за “несвободните” цветя прераства в проблем, касаещ съдбата на човека. Везирът е категоричен, че всичко може да се подчини на неговата заповед, дори и цветята ще никнат там, където той пожелае, но с времето търпението му се изчерпва. В граничния миг, когато неотстъпчивата девойка споделя, че е влюбена, той разкрива истинската си същност, така добре маскирана зад лустрото на цивилизацията. Всички съвършени и изкусителни предложения се разбиват в миг пред непреклонното му решение: “аз ще ти бъда стопанин”. Усеща се сюжетната близост с други народни песни, например с песента за Балканджи Йово, който също има “честта” да говори с поробителите, и накрая те “нито го питат разпитват”. Гергана е въвлечена в един почти равноправен разговор с везира, той й дава думата, изслушва я, реди контрааргументи, стреми се да постигне с любезност целите си. Когато обаче опознава непреклонната й душа, сваля маската и обявява, че всъщност целият разговор е без значение. Защото тогава е позволил на момичето да се надява , че има възможност да изложи и защити пред него своите позиции, своите тайни копнежи, да разкаже за целия си живот? Ярко се очертава границата между родно и чуждо. Никога не могат да се разберат Гергана и везирът, защото ги делят непреодолимите бариери на едно робство и на две различни религии. А освен това той е представител на града, с неговите нови темпове на живот, а тя е рожба на селото, което съществува по закони, утвърдени от векове. Българката е свободолюбива, а везирът не желае да зачете това нейно качество.
Славейков внушава представата за различното между двамата чрез непрестанно посочване на националната принадлежност в обръщенията. Той я нарича “българко”, тя него – “яго”, така всеки причислява другия към някаква по-голяма общност, откроява се етническата принадлежност, ясно осъзнава в момента на разговора. Обръщенията, които по принцип трябва да сближават хората, да осъществяват мост между тях, в случая се превръщат в преграда, що се отнася до момата. ( “Пред тебе яго, нищо е, но за мен, знаш ли, всичко е!” ). За везира в лесно да си представи как бялата българка става “бяла ханъма”. Двете словосъчетания се сближават на базата на цвета – бялото, като символ на чистотата и красотата, на невинността и надеждата, но са различни и противоположни заради абсолютната несъвместимост между жената българка и жената ханъма в живота. Онова, което за мъжа властник е лесно и естествено, за девойката, която тачи своите обичаи и нрави, е болка и мъка, то може да се осъществи единствено по пътя на насилието.
Контрастът между родното и чуждото се явява дори в словата, използвани от двамата. Гергана говори с думи, които назовават явления от българския селски бит. Сякаш предметния свят отсъства от нейния делник, отстъпил място на природата в нейната необятност: слънцето, ясен месечко, с милион звезди около, небесни сводове. Везирът рисува една картина на цивилизования рай, където човекът е създал удобства, но и същевременно се е оградил от природата, изолирал се от нея и се е превърнал в съзерцател: “да седиш на тях, да гледаш”. Това е чуждо на Гергана, защото българката е свикнала да общува пълноценно с онова, което я заобикаля, и търси в контакта си със света на изобилието, а същината. Потиснат през годините на робството, българинът е свикнал да открива красотата преди всичко в онова, което животът му поднася, да знае стойността на притежаваното, да цени топлината на дома и хубостта на природата. Може би затова светът на момичето е толкова различен от този на везира. Той има друг манталитет като човек, не само е господар, но е и презадоволен от материално изобилие. В света на девойката изобилието се търси в цветовете на лехата, в дълбочината на изживяването.
Творбата “Изворът на Белоногата” и днес буди интерес с тематичното си богатство. Сюжетът й е актуален, защото мигът на изкушението е познат и на съвременния българин. Славейков въз основа на диалога разкрива необходимостта от ясна представа за националната идентичност, когато съдбата отваря хоризонтите си пред възможността за промяна. Според поета е важно да се съхрани народностният облик, защото само в своята естествена среда цветето може да вирее, защото само в своя роден край човекът е истински щастлив и единствено прохладните води на нескования от чешмата извор лекуват душата и говорят на сърцето.