PDA

View Full Version : Теза



DarkEmbrace
05-21-2008, 21:42
Значи трябва ми Теза за "Изпепеляващата любов"

DarkEmbrace
05-22-2008, 09:09
8-[

DarkEmbrace
05-22-2008, 09:10
8-[

DarkEmbrace
05-22-2008, 10:25
Моля ви.За утре ми е.

hrisiiiiii
05-22-2008, 19:35
Теза или тема? Има разлика. А също кажи дали трябва да е свързано с някое произведение.

DarkEmbrace
05-23-2008, 08:40
Теза или тема? Има разлика. А също кажи дали трябва да е свързано с някое произведение.
Да съжалявам.Моя грешка.Теза за "Изпепеляващата любов" върху "Крадеца на Праскови"

sexa_na_kompleksa
05-23-2008, 11:07
Виж тук:

http://www.teenproblem.net/school/s/1673.html

И това:

ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ЖАДУВАНАТА, ИЗСТРАДАНА И НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ

Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта „Крадецът на праскови”. Въпре¬ки че Емилиян Станев ясно очертава контури¬те на драматични исторически събития, Пър¬вата и Втората световна война, повествователното действие има своя посока на художест¬вено развитие. Противоречията и жестокостта на времето, както и нещастната съдба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението. Онова, което по¬корява в повествованието, е разказът за една мечтана, съдбовна и невъзможна любов. В те¬зи непосилни времена, когато хората са при¬нудени да мислят единствено за собственото си оцеляване, а желанията, стремежите и меч¬тите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад, разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и ду¬ховното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, за¬щото носи притегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща лю¬бов, която връща вярата в живота и носи сми¬съл на съществуването.
В неподходящото време внезапно пламва лю¬бовта между Елисавета - жената на военния комендант, и сърбина военнопленник Иво Обретенович. Това е любов абсурдна и не¬мислима. Нито времето, нито обстановката, ни¬то социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно блик¬налото чувство не се подчинява на бушува¬щата война, на политически или идеологичес¬ки ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдеще¬то и увереността, че животът заслужава да бъ¬де обичан.
За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но обедняло семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите скучни и едно¬образни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро - на спаз¬ване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на гра¬да. Този брак-сметка й дава материалната си¬гурност. Но тя не е щастлива и не изпитва ра¬дост от живота. Дните й са еднообразни, лише¬ни от емоции. Отказала се от предишната си учителска професия, непознала радостта на майчинството, Елисавета живее в един затво¬рен, ограничен от патриархално-еснафския мо¬рал свят, който не й дава нищо. Само за крат¬ко, казва авторът, тази горда и суетна жена е била щастлива - по времето на кипящ общес¬твен живот, когато тя е „най-хубавата жена и най-желаната дама на баловете”. Много скоро душата й, непознала радост и любов, се изпъл¬ва с безнадеждност и меланхолия, с тихо при¬мирение и отчаяние. Тя живее с усещането за обреченост и често изпитва гняв от това, че младостта и годините си отиват без следа. Усе¬ща живота си като пропилян, защото безвъзв¬ратно отминава една младост с неизживени ра¬дости и предстои една още по-безнадеждна старост. Външният свят почти не я докосва -тя не се интересува от него. Войната и нещас¬тията на обикновените хора не я вълнуват, не общува с никого, откъснала се е от околните. Единствено в книгите намира утеха. А тя е кра¬сива жена, която заслужава друга съдба. Ней¬ната красота е видяна през погледа на малко¬то момче: „тя приличаше на привидение", с „ослепително бели, разголени ръце. Къдравата й коса, златиста и буйна, лежеше разпиляна в ску¬та й”; „тя е същество от неземния и магьосни¬чески свят на приказките". Тя е различна от останалите. Особено изразителни са очите й -„дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и тъга”. Тази „тайнствено красива” в очите на момчето жена запазва своята привлекателност и за другите, но излъчва „уморената и презряла хубост на отминаващото лято”. Очите й от¬разяват пустия й и нещастен живот - нещо „замислено, твърдо, дори мрачно” има в погле¬да й. Нещастието й се засилва от неприязънта, която изпитва към съпруга си. Полковникът е човек ограничен, зъл, отблъскващ и отмъстите¬лен, от когото всички се боят. Той подхранва усещането й за задушаващата липса на сво¬бода, за отчаяние и безперспективност. Един¬ственото, което може да й осигури себелюбивият и мрачен военен, е равно, спокойно, ма¬териално обезпечено съществуване. Но ней¬ната романтична натура копнее по нещо дру¬го - неосъзнавано, немислимо, но красиво. В този момент, на предела между младостта и зрелостта, в живота й нахлува любовта - Иво Обретенович. Той е пълна противоположност на полковника - млад, красив, очарователен, с дръзко момчешко поведение и „юношески безгрижен израз”, с окаяно настояще на воен¬нопленник и неясно бъдеще. Поведението му е в ярък контраст с житейското му ежедневие - това е човек със силен дух, устойчив на труд¬ностите, способен да съхрани нравствените си ценности и чистотата на помислите си. Плен¬никът притежава нещо невероятно рядко -свободата на духа; нещо, което свободната жена не притежава. В това е неговата магне¬тична привлекателност. Усетил любовта, той се издига над условностите, над ежедневието, не зачита моралните закони, не се интересува от междунационалната нетърпимост, пренебрегва страха за живота си. За него единственото, ко¬ето има смисъл в този момент, е любовта към една непозната жена. Тази любов изпълва ця¬лото му същество и в нейно име забравя всичко. В лицето на Иво читателят се среща с ис¬тинската, всепоглъщаща, прекрасна и възви¬сяваща любов: „Очите му бяха пълни със светлина. ” Той се отдава изцяло на чувствата си: „Никой не я беше поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ пог¬лед, в който нямаше никакво смущение и никак¬ва прикритост." В неговата любов има много красота и облагородяваща всеотдайност. Тя е освободена от всякакви условности и същес¬твува въпреки и независимо от околния свят. Тази любов покорява изцяло Елисавета. Тя постепенно разбира и осъзнава, че това е най-хубавото нещо, което някога се е случвало или ще се случи в живота й. При нея любовта идва бавно, плахо, защото трябва да разчупи много условности и да победи дълго наслоявани мо¬рални закони. В началото тя изпитва неясно пред¬чувствие, че нещо ще се случи, както и неосъз¬нато привличане. Но образът на пленника се настанява трайно в съзнанието й и изпълва мис¬лите й. Започва да изпитва „нетърпима скука": „Постоянно се хващаше, че мислите й се отпра¬вят към пленника и че желанието й да го види става все по-силно." Постепенно настъпва про¬мяна в духовния й мир. Мислите за сърбина събуждат интереса й към света около нея. Тя постепенно осъзнава ужаса на войната, на гла¬да, на болестите, на лишенията, които до този момент не са били част от нейния свят. Втората й среща с пленника само потвърждава усеща¬нето за така притегателната и толкова невъзможна връзка между двамата. Но думите му: „Трябва да Ви виждам... Тия минути ми възвръщат вяра¬та в живота”, стават част от самата нея.
Светът на Елисавета се променя чрез лю¬бовта й: „Дълбоко в душата й нещо трепна и събуди там смътна радост и неясна надежда." В противоречие са разумът и чувствата й. Пат¬риархалният морал е несъвместим с порива на сърцето. Раздвоението в душата й е болез¬нено и тя се усеща разделена на две същест¬ва. Дългът й на съпруга се противопоставя на щастливата любов на жената. Елисавета се от¬дава изцяло на любовта, която я прави сво¬бодна, щастлива, изпълнена с копнеж и вяра: „ Това друго същество бе разбудило нейната женственост, подобна на подземна река, изляз¬ла на повърхността на земята.” Любовта й да¬ва сили да пренебрегне и надмогне всички морални ограничения и еснафски заблуди, да осъзнае, че единствено това чувство е способ¬но да осмисли живота й. Тя е готова да скъса с миналото и настоящето и да тръгне към неиз¬вестността с любимия човек. Тази решител¬ност е следствие на дълбок вътрешен конф¬ликт и изстрадан размисъл. За любовта в този момент не съществуват никакви граници - ни¬то човешки, нито морални, нито държавни. Сил¬но обзелото я чувство променя и външно героинята: „Беше изчезнал твърдият блясък в очи¬те й, нервните жестове на ръцете й”; „Очите й светеха с лъчезарна чистота”. Любовта възв¬ръща желанието й за живот, мечтите, духовна¬та й свобода. Тя намира сили у себе си да преодолее всички условности и да се отдаде изцяло на това толкова силно, жадувано и изс¬традано чувство. „Денят, в който животът й щеше да се промени, приближаваше. В това съд¬боносно очакване й се струваше, че не живее освен в часовете на нейните срещи, когато ре¬шението й придобиваше пълната си увереност. Тогава вярата й се повдигаше, самочувствие-то й се връщаше.” Поела риска да живее спо¬ред повелите на сърцето си, героинята нами¬ра духовно успокоение и равновесие.
Но времето е безжалостно и неумолимо. В суровите дни на война и предстояща нацио¬нална катастрофа тази любов се оказва невъз¬можна, защото двамата герои принадлежат на два враждуващи свята. Смъртта на Иво е кра¬ят на щастието и на вярата в живота за Елиса¬вета. Осъзнала и намерила себе си в любовта, тя не би могла да се примири със стария си начин на живот и да се върне към безсмисле¬ното, изпразнено от съдържание съществува¬не, в което единствено й остава да чака ста¬ростта. Съвсем естествено идва развръзката на историята - смъртта на героинята.
Любовта между двамата е трагична, но тя оставя у читателя усещането за красота, пъл¬нота и тъга. Героите не могат да изживеят пълно щастие, защото времето и обстоятелствата са против тях. Но те са изживели полета на чувс¬твата си - чрез пълното себеотдаване и свобо¬дата на духа, чрез отричането на условностите на битието и заявеното право на щастие. Тъга¬та остава дълго в съзнанието на читателя, защо¬то е породена от прозрението, че не всекиму е отредено да изживее в живота си такава ис¬тинска, чиста и всеотдайна любов, любов-съдба



ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ВОЙНАТА, ДРАМАТА И ЛЮБОВТА
Повестта е история на една лична драма, двойно рамкирана от картините на две вой¬ни. Като своеобразно мото, вплетено вътре в самото повествование, се откроява афористичното прозрение на автора: „Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото.” Защото Емилиян Станев във връзката война -човек акцентира многовариантната повторяемост на страданието, индивидуално и колек¬тивно. Войната го интересува не с политичес¬ката си същност, а с психологическите жи¬тейски рефлексии.
Редуват се две епохи, отдалечени една от друга с десетилетия, различни в детайлите, но идентични в болката, изживявана от пленни¬ците или от гладуващото население на Търно¬во. Художествено фиксираното настояще (евакуираните, страха, сирените, „идващите от север самолетни ята”, немците, изпълне¬ни с „недоверие и с ненавист”...) огражда в началото и в края на повестта споменната ли¬ния - времето на Първата световна война с пленническите лагери, коремния тиф, „парче¬то кален, чер хляб, направено от къклица и ръж”... Застъпват се стегнато лаконични кар¬тини от настоящето и миналото, подсилени от епизодично споменати документални факти. Търсено е обобщеното отражение на събити¬ята върху цялостното състояние на населени¬ето, но преди всичко те са изживяване на ге¬роя разказвач и определят сложното му пси¬хологическо състояние на съзерцание и гор¬чив размисъл.
Любовната трагедия е ситуирана в белет¬ристично плътно разгърнатата атмосфера на военния тил. И въпреки че Емилиян Станев избира за място на действието изолирания оа¬зис на колибата сред лозята, той неотстъпно затяга около него „примката” на епидемиите, мизерията, лошите известия от фронта... Така връзката между интимната история и общественополитическия момент е неотделима и многопосочна - историческа, обстоятелстве¬на, сюжетна. Писателят внушава сетивно осе¬заемо сянката на войната. Тя е дихание на самия въздух, ежедневие, неизвестност, пос¬тоянна заплаха, тя е дори в „бледо синьото прашно небе" и в страхотната суша. Тя е в цялостното ескалиращо смазващо обкръже¬ние, природно и психологическо. Един от най-ярките пейзажисти в нашата литература, Емилиян Станев внушава усещане за унисон между сушата и войната. Природните карти¬ни се превръщат в неотделим момент от ця¬лостното внушение на повестта: „Лазурът на небето потъмня и в сухата обилна светлина се промъкна нещо болезнено и неспокойно. ”
В лаконично маркираната като исторически факт окупация невидимо се ог¬леждат общонационалното крушение и окон¬чателният крах на героите - духовен и физи¬чески. Всичко е рухнало, красивото и грозно¬то, пошлото и окриленото, и в цялата разруха остава драматичната мелодия на един разру¬шен живот в мига, когато е повярвал в прос¬ветлението на щастието.Още в тази ранна творба (1948 г.) Емилиян Станев решително налага дарбата си на портретист и създава ярки, ка¬тегорично разграничени като типаж и психи¬ка персонажи. И четиримата участници в драмата са трагически герои, но в различен смисъл, степен, изява, роля в екстремалната ситуация и връзка с войната. Вниманието на автора изцяло е съсредоточено върху цент¬ралните лица, но и творческият подход към тях е съвършено различен. Както са противо¬поставени един на друг по душевност, така контрастират и по маниер на изображение: от една страна - цялостното битие на Елиса¬вета като биография и последователна пси¬хологическа трансформация, и от друга - константността в образа на полковника - еталон на неосъзната сивота, но и метафоричен знак на личност безкрила и нравствено умъртвена от условностите, за която жестокостта е пове¬че навик, отколкото вроденост. Убивайки плен¬ника, защото фактическият убиец е той, пол¬ковникът унищожава жена си. Разбира ли го, или не? Винаги ли е бил такъв, или е станал впоследствие? Тези въпроси пренебрежител¬но са заобиколени.
Интересна е художествената дистанция ге¬рои - автор. Белетристът се доближава до сво¬ите литературни персонажи в различна сте¬пен: ординарецът и пленникът oстават по-встрани; полковникът е във фокуса на полезрението; Елисавета е максимално близо, ся¬каш писателят се превъплъщава в сложния й духовен развой и успява да предаде всяка тръпка дори на мигновената реакция.
Истински трагическият герой в повестта е Елисавета. Психологическата й еволюция се разгръща плавно, стъпка по стъпка, решител¬но и еднопосочно - на фона на войната, су¬шата и коремния тиф... Повседневното монотоние е наситено със стаена тъга по всичко неизживяно и пропуснато, но без ясна предс¬тава какво точно е то. Може би затова реак¬цията е някак лениво спокойна, като сънови¬дение, без съпротива, само на моменти с прип¬ламваща, едва прикрита омраза. Ако полков¬никът издига телена ограда срещу крадците, същата, но невидима ограда той е издигал го¬дини наред и пред жена си. Любовта с плен¬ника сякаш пробужда Елисавета от дълбока¬та летаргия, разтърсва до краен предел ду¬шата й, съзнателно приспивана от самата нея в примирение и „блатна” неподвижност, изо¬лирана дори от лишенията и жестокостите на войната. При това положение любовта се оказ¬ва нещо много повече от обикновената връз¬ка мъж-жена. Тя е живителна сила, която въз¬връща вкуса на живота или по-точно разкри¬ва непознатия досега вкус. Извиква в мисли¬те всичко проиграно, съзнателно потискано. Любовта е духовно възраждане, тя открива тръпката на един свят, само смътно подози¬ран, отминат под натиска на традиционното възпитание и неговите непроменими предс¬тави за добро, зло и щастие.
Елисавета предварително знае какво би могло да се случи всеки миг. Иво Обретенович - също. Но тук чувството е по-силно от предпазливостта, а за Елисавета връщане на¬зад няма. Един път е била самоприспана, нап¬равила е компромис със себе си. Но тогава инерцията на общоприетото повлича младо¬то момиче по течението, без каквато и да било противостояща сила. Самата Елисавета не е съзнавала какво проиграва в този брак с „бял кител”. Веднъж вече разбудена, тя не може да продължи по стария коловоз. Цялостното й духовно развитие довежда до една точка, ко¬гато след убийството на Иво Обретенович пъ¬тищата свършват - и житейски, и нравстве¬ни, защото за нея любовта се е превърнала в самия живот. С цената на всичко (мотив, не¬еднократно подчертаван в повестта) тя оста¬ва вярна на чудото, връхлетяло я в „прашна¬та светлина”, за да й покаже действителната същност на живота и на собствената й лич¬ност.
Образът, напълно завършен в психологичес¬кия обрат, е доведен до окончателно круше¬ние - една естествена душа, която е преря¬зала пътищата зад себе си завинаги и безвъзв¬ратно така, както реагират безизкуствените натури. Самоубийството й не е само акт на афект, на шок от престъплението. То е единс¬твен изход, обоснован и мотивиран. Елисаве¬та е унищожила в себе си всички възможнос¬ти за избор, защото за първи път изживява нещо истински голямо, в състояние да запълни съществуването й. А тя няма нищо извън ма¬териалната обезпеченост на полковнишка съпруга.
Образът е трагичен сред един грозен, антихуманен декор - войната. Но ако при плен¬ника войната дирижира фатално съдбата му, в драмата на Елисавета тази връзка остава обстоятелствена и затова твърде условна. Вой¬ната не решава духовния развой, въпреки че създава стресови ситуации. Пробуждането, отрезвяването, любовта, трагичният финал... биха могли да се случат и при всяка друга обстановка. Всичко е пределно последова¬телно, изчистено в психологическата линия на развитие, за да бъде повлияно или направля¬вано от външни сили. При Елисавета войната е само ситуационен повод, декор, който би могъл да бъде и съвършено друг, но изпра¬вящ се като страшно обвинение, жестоко, мъчително, неоправдано с нищо. И драмата на Елисавета и Иво Обретенович звучи като нравствена присъда над човешкото безумие.
В края на творбата липсват каквито и да било описания, тълкувания, обяснения. Той е наситен с догадки, с неизказани въпроси, за чиито отговори писателят ни предоставя пъл¬на свобода за разнообразни предположения. Дали към всичко това и Елисавета не се чув¬ства виновна за разигралата се драма? Но любовта никога не е била благоразумна.
Прави впечатление лаконичната стилисти¬ка на финала. В цялата повест Емилиян Ста¬нев следи съвсем отблизо психологическите нюанси у героинята си, промените, настъ¬пващи у нея, редуващите се противоречиви състояния на духа - много богатата гама от окрилена самонадеяност до плашещи пред¬чувствия. Но ако цялото произведение е из¬пълнено с по-пестеливи или по-пространни анализи на сложните психологически движе¬ния у героинята, във финала състоянието й е предадено единствено чрез външните реак¬ции и то през погледа на странични свидетели - учителя и неговата жена: „Един ужасен глас отвърна от колибата на полковника. Някой тичаше по пътеката... Висок женски писък заг¬луши дрезгавия глас на войника. Нощта се из¬пълни с говор, трескаво възбуден и неразбран, с плач и ридания... Тя видя, че Елисавета се бори с мъжа си, който се опитва да я отведе в колибата. ”
Читателят е поставен в позата на зрител, кой¬то отдалеч наблюдава светкавично разигра¬ващ се финал на една трагедия. А епилогът вече дори не е и сцена, само реплика - съоб¬щение: „Госпожата се застреля към четири часа с револвера на господин полковника. ”
„Крадецът на праскови” звучи като рек¬вием на една любов, на една човешка дра¬ма, в която на приливи и отливи се редуват в личен и общонационален план надежда и кру¬шение до фаталната поанта.
Емилиян Станев не е от писателите, които търсят символиката на образите. Той се дви¬жи изцяло в строго конкретния свят на човек, обкръжен от също така реалната природа. Ин¬тригуват го психологическите тайни, неподозирани и непредвидими. Но случайно или пък напълно съзнателно в текста многократно пре¬минава силуетът на грамадната липа „с черни траурно разкошни листа" като някакъв стра¬нен олтар. Образът запазва пределната си кон¬кретност и същевременно излъчва по-особе¬но внушение. Намеква за трагическа разв¬ръзка и носи предчувствие за непосилно страдание.
На пръв поглед дори не се забелязва колко усложнено е повествованието в „Крадецът на праскови", как се води ту. от едно, ту от друго лице, ту от самия автор - страничен, невидим, неприсьстващ в действието наблю¬дател, който единствен знае какво точно пре¬живяват героите. Тези три гласа се изместват, преливат един в друг, редуват се. Преходите са плавни, неусетни, създават впечатление за многогласност. Така текстът е много по-богат и по-цветен от това, което биха казали само литературните персонажи.
Произведението започва в аз-форма. Ге¬роят, биографично напълно идентифициран с Емилиян Станев, същевременно е разгра¬ничен от автора - наратор. Постепенно по¬токът на спомените изцяло взема превес и стига до историята на полковника и неговата жена. Друг наратор - учителят, измества пър¬воначалния разказвач. Историята на Елиса¬вета е предадена като разказ в разказа, оби¬чан и често срещан похват в прозата на Емилиян Станев, най-вече в кратките жан¬рове. Но самият разказ в разказа тук не е единен, в него се вмества гласът на писате¬ля, който допълва това, което учителят не би могъл да знае. Изземва голяма част от функциите му, на места го следи отстрани и пре¬дава неговите действия („учителят поиска да се върне...”), често изцяло го замества. От време на време прозвучават преките реп¬лики на учителя, но с интонацията на автора:
„Аз я смятах за безсърдечна... Но жена ми бе¬ше на друго мнение. По-късно се убедих, че тя бе права”. Разказва също и гласът на героя. Авторският глас препредава неговия разказ вече в преизказно наклонение, граматичес¬ки разграничено от миналото свършено вре¬ме на другите две линии, които се преплитат - авторски текст и този на учителя: „В тоя следобед учителят също чул звънеца...”. Всич¬ко това създава многогласно интонационно богато повествование.
Емилиян Станев избягва и най-лекия намек за личните си антипатии и симпатии, но те въп¬реки това са твърде явни, дълбоко стаени в избора на духовната същност и поведението на героите. Етичните дилеми изникват сами за себе си, много и неравностойни по значимост; от конкретни се превръщат в принципни, без определен отговор, за всеки читател - разли¬чен. Това е модерна проза със силни психо¬логически внушения. Зад сетивно детайлизираните описания се спотайва „страшният свят в душата”, както Емилиян Станев го оп¬ределя във философско-историческия си ро¬ман „Антихрист”. Писателят ту наднича в дълбините на този „страшен свят", ту ни оставя да предполагаме какво се развихря там.
Ето например ординарецът, един третосте¬пенен персонаж. Въпросите около него са много, без да намират отговор в текста. Пол¬ковникът му заповядва: „Ще стреляш по все¬ки, който влезе в лозето. ” И той стреля. Тол¬кова ли е безчувствен, превърнат в безотказ¬но оръдие? Писателят подчертава изрично: „ Той ходеше като лунатик и сляпо изпълняваше заповедите на полковника”, или, предан докрай, сега отмъщава на съпругата? Наис¬тина ли е разкрил тайната на Елисавета, или просто тя така смята: „Войникът я гледаше подозрително и както й се стори, малко през¬рително. " Или вероятно той изобщо не е смятал, че ще убие; всичко е станало случайно, по инерцията на подчинението и замъгленото от съня съзнание. Как ординарецът преживя¬ва убийството? Емилиян Станев крайно пес¬теливо само посочва няколко отстрани види¬ми състояния: „Лицето му беше подпухнало и застаряло... Той преглътна някак неестестве¬но, сякаш на гърлото му бе заседнало нещо. ” Този герой по начало остава извън психологи¬ческите наблюдения на белетриста и не е от съществено значение за цялостното внуше¬ние на произведението. Образът обаче доп¬ринася за модерния маниер на повествова¬ние - загатване, маркиране на жестове и реп¬лики и широко поле за лично тълкуване.
Ако любовта на Елисавета и „крадеца" на праскови е сюжетен център на повестта, то проблемният център е неизмеримо по-широк,по-всеобхватен и общовалиден - противопос¬тавянето на човека и войната. И то винаги трагично. Тук трагизмът приема много и съв¬сем различни лица - ярко индивидуализира¬ните профили на литературния персонаж, гра¬да като масово страдание, пленниците по пъ¬тя към лагера. Всяко едно от тези лица носи своята драма, разкрита с тънък усет за психо-логичност и красота, оцеляла или премазана. Трагизмът, неизбежен и неизменен, е разли¬чен само в детайлите на изявата си. Затова и повестта, като цяло, с човешката болка, смъртта и минорната поезия на любовта се противопоставя на войната с нямо, но катего¬рично обвинение, протест и недоумение от жестокостта.



ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ВЪЗХВАЛА И ХИМН НА ВЪЗВИШЕНАТА ЛЮБОВ

Повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”, (издадена за пръв път през 1948 г.), е истински шедьовър на българската художествена проза. Сюжетът й е от Първата световна Война, но писателят прави асоциация със своята съвременност. Тревожните военни години тук възкръсват чрез трагизма на претворения от големия художник свят.
Детайлите на сюжета носят дълбока смислова изразителност, която се чете в изпитите страдалчески лица на военноплен¬ниците, в бедните, олющени къщи на Велико Търново, чиито граждани страдат от глад и безводие, в миризмите на оцет и плесен, в горчивия и кисел черен хляб с купони, в сиво-зеленикавите униформи на немските войни¬ци на фона на умореното от жега лято.
Потискащата глухота в замрялата околност на града и красивата като съновидение Елисавета - унила, самотна и скучаеща сред лятната омара на лозята - навяват меланхолия, тъга и предчувствие, че ще се случи нещо катастрофично. И тъмните, не-подвижни листа на ореха тук излъчват съ¬щата загрижена смълчаност и дълбока пе¬чал, каквато прозира от душата на стра¬дащата самотна красавица.
Живописецът Емилиян Станев рисува с топли пастелни тонове сухата, напукана зе¬мя, върху която лежат като траурни знаме¬на сенките на овощните дървета. Във великолепно и многобагрено оцветените картини е многостранно претворен тъжният лик на надвисналата над пропаст България. Историческите художествени реалности са като фон на покъртителната любовна дра¬ма на Елисавета и сръбския пленник.
„Виждах същото лятно уморено небе - пише авторът в експозицията на повестта - каквото висеше над тоя град и тогава, и в негова¬та празна, синкава бездна личеше същата неиз¬вестност да надвисне над страната.”
Един от символите на покрусена следво¬енна България 6 изобразения свят на Емилиян Станев тук е полковникът, чийто всест¬ранно изграден образ е и смешен в изкуственото си достолепие, и трагичен в историческата си обреченост. Полковникът, съп¬ругът на Елисавета, е хищник и едновремен¬но с това е жертва на собствената си хищност и на жестокото време, което го е съз¬дало. Този плещест и късоврат военен с очи остри и сиви като очите на рис, писателят превръща в символ на военщината и безду¬шието. Все по-злобно и по-отчаяно този ге¬рой се бори срещу поражението на страна¬та, все по-животинска става омразата му към сръбските пленници и ожесточението му към целия свят. Оскърбеното му нацио¬нално достойнство в погрешна посока тър¬си възмездие. Редица потресаващи изображения в „Крадецът на праскови”, Като например изображението на умиращите волове или на вързания за кол ястреб, който войниците хра¬нят „ с месо и котки, които ловят през време на обяда си”, красноречиво доказват сходствата между двете следвоенни епохи. Описани¬ята на одрипавялата и гладна войска, на раз¬вихрилите се спекула и корупция в тила, на „патриотичните” статии и позивите по вестниците - цялата обществено-политическа обстановка, възкресена в повестта, със своя ярък и конкретен колорит, ни на¬помня аналогичните следвоенни епохи.
„Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото” - Казва писателят, илюстрирайки трагичната повторяемост на нацио¬налната ни история.
Докато образът на полковника е символ на мрачното съвремие на Емилиян Станев, то образът на неговата съпруга Елисавета сим¬волизира всеотдайната женска любов, пори¬вите към смислено съществуване, дълбоко заложени в националните морални устои.
Самотна и нещастна, Елисавета мъчител¬но доживява своята печална младост в коли¬бата на лозето, съзерцавайки природата, на¬пълно безразлична и отчуждена от „патрио¬тичните” екзалтации на полковника. Случай¬ната й среща с младия и красив сръбски военнопленник Йован преобръща живота й, преражда душата й. От момента на влюбване¬то на двамата герои започва и завръзката на действието, което става все по-напрегна¬то и стремително развиващо се. Това е дейс¬твие на преживяванията, на душевните със¬тояния на Елисавета и Йован, а не на сюжетната интрига. Психологическият анализ над пробудената от любовта личност ста¬ва все по-вглъбен.
Емилиян Станев ни запознава с Елисавета още в експозицията на повестта, когато поетично пресъздава личните си детски спо¬мени от нея. Детското му въображение я е приемало като фея от неземния, магьоснически свят на приказките. Дълбоките сини очи, излъчващи мека светлина и тъга, злат¬ните й къдрици, красивата походка на това прекрасно видение от миналото, ярко конт¬растира с грозните картини на войната.
Още в началото на творбата Елисавета се налага с красотата си и като отрицание на военната разруха и грозота. В продължение на цялото повествование писателят е вгледан в жадната й за любов душа, в надеждите й за бъдещето, в развитието на цен¬ностната система на личността й. Вът¬решната борба между разума и любовта В нея засилва драматизма на сюжетното дейс¬твие, което все по-дълбоко навлиза в света на героите. Изразителността на психологическия рисунък пресъздава нейната отчаяна любов като вдъхваща й кураж и сили за побеждаване на страха, на предразсъдъците,на еснафския морал... Емилиян Станев следи всеки трепет на сърцето на своята герои¬ня и във всеки дребен детайл открива преживяванията й, пресътворява ги осезаеми, емоционално внушителни. Бунтът на Елисавета срещу фалшивия еснафски морал, сре¬щу недостойно спечеленото материално благополучие, срещу грубостта и бездуховността на полковника и на неговия свят, е бунт на пробудената чрез любовта душа, устремена към пълноценно съдържателно съ¬ществуване. Емилиян Станев разкрива възраждащата сила на любовта, на любовната магия, която преобразява и одухотворява.
С поетическо вдъхновение са създадени всекидневните срещи на двамата влюбени край липата в лозето. Изпълнени с благодарност и обич към света и към природата, Елисавета и сръбският пленник все по-силно и по-пълно преживяват духовното си възкресение Опияняват се от душевната си близост, изви¬сяват се до красотата и хармонията на веч¬ната природа.
Коренно преобразена, Елисавета одухот¬ворява околната природа, предметите, тъмните листа на липата, стръкчетата трева, черничевите дървета, земята, вър¬ху която са седели с любимия. Нощем тя скита в тъмнината и отново преживява любовните си срещи. Тази друга Елисавета е самоуверена, силна, решена на всичко, за да тръгне завинаги с човека, когото обича. Полковникът, усетил отчуждението и омраза¬та на жена си, разтревожен от преобразяването й, тръгва през нощта да я търси. В сблъсъка им се разкрива полюсното различие между нейната разцъфнала душа и неговата жалка душевна опустошеност.
Сюжетното действие на повестта стре¬мително се доближава до развръзката. Ели¬савета вече не може да живее сред предиш¬ната пустош и самота; спомените от пре¬дишния й брачен живот я измъчват и потискат. За нея няма връщане назад. Любовта й я е изтръгнала завинаги от зависимостта на миналите спомени. В душата си тя окончателно се е разделила с миналото и с полковника. Но настъпващата есен носи мрачни предчувствия, засилва тревогата у влюбе¬ните, вещае смъртна опасност.
Развръзката на личната драма: грозното убийство на пленника и самоубийството на Елисавета, съвпадат с националната катас¬трофа и зловещия край на войната. Преждевременно покосената младост на влюбе¬ните, устремени към красотата и духовно¬то извисяване, е неизбежна последица от войната. Стремящата се към божествените хоризонти личност трябва да загине - сякаш, за да изкупи трагичната вина на на¬цията. Моралната победа на любовта над сти¬хиите на разрушението придава на финала на повестта жизнеутвърждаващо звучене. Обществото, въвлечено във война, убива двамата влюбени, когато са най-устреме¬ни към своя човешки идеал, и със смъртта си обезсмъртяват жизнения си подвиг.
В тази великолепна повест Емилиян Ста¬нев съсредоточава вниманието си върху вечния проблем за любовта между хората, кога¬то времето съвсем не предразполага към любов. Тук самата сюжетна ситуация звучи като химн и възхвала на любовта. Всички външни обстоятелства разделят двамата влюбени герои. Между тях няма мостове в атмосферата на подозрение, ненавист, жестокост. Между тях съществуват непрео¬долими външни препятствия, но любовта им е толкова силна, дълбока и всепоглъщаща, че побеждава и еснафския морал, и стремежа към спокойствие и благополучие, побеждава дори смъртта. Защото тяхната смърт, чрез най-великото човешко и божествено чувство, е път към безсмъртието на души¬те им.
Новата за разказвача Емилиян Станев идея за величието и могъществото на любовта, диктува нови художествени средства за осъществяването й. Драматични¬те човешки съдби тук налагат разгърната композиция, епическо изображение на съби¬тията. Виртуозният майстор на късия разказ (за пръв път Емилиян Станев пише по¬вест) постига съвършено обединяване на отделните епизоди б едно органично цялос¬тно повествование.
Непосредственото авторово участие в експозицията, където разказът се боди от първо лице, определя основния лирико-експресивен тон на повестта. След това нарацията става полифонична - всеки от геро¬ите заговаря със своя глас (полковникът, Ели¬савета, сръбският пленник Йован, учите¬лят, войникът, пазачът на градината), но авторовото присъствие не се губи, остава скрито във вътрешната емоционална структура, в субективната оценка на съ¬битията и преживелиците, във внушение¬то на значимата идея. Личната драма е свързана с обществената; интимната тра¬гедия прераства в национална, добива сил¬но обществено звучене. Колоритът в де¬тайлите от националния декор (глада, ми¬зерията, привидното еснафско спокойствие, окончателното разпадане на патриар¬халния бит.,.) засилва субективния творчески замисъл на Емилиян Станев. Повестта „Крадецът на праскови” защитава идея¬та за изчезналото патриархално благополу¬чие на някогашна България; прераства в символ на идващата нова антихуманна епо¬ха, когато ще вилнее омразата и жестокостта, но голямата човешка любов няма да бъде унищожена, защото любобта е без¬смъртна.

sexa_na_kompleksa
05-23-2008, 11:07
Виж тук:

http://www.teenproblem.net/school/s/1673.html

И това:

ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ЖАДУВАНАТА, ИЗСТРАДАНА И НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ

Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта „Крадецът на праскови”. Въпре¬ки че Емилиян Станев ясно очертава контури¬те на драматични исторически събития, Пър¬вата и Втората световна война, повествователното действие има своя посока на художест¬вено развитие. Противоречията и жестокостта на времето, както и нещастната съдба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението. Онова, което по¬корява в повествованието, е разказът за една мечтана, съдбовна и невъзможна любов. В те¬зи непосилни времена, когато хората са при¬нудени да мислят единствено за собственото си оцеляване, а желанията, стремежите и меч¬тите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад, разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и ду¬ховното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, за¬щото носи притегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща лю¬бов, която връща вярата в живота и носи сми¬съл на съществуването.
В неподходящото време внезапно пламва лю¬бовта между Елисавета - жената на военния комендант, и сърбина военнопленник Иво Обретенович. Това е любов абсурдна и не¬мислима. Нито времето, нито обстановката, ни¬то социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно блик¬налото чувство не се подчинява на бушува¬щата война, на политически или идеологичес¬ки ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдеще¬то и увереността, че животът заслужава да бъ¬де обичан.
За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но обедняло семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите скучни и едно¬образни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро - на спаз¬ване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на гра¬да. Този брак-сметка й дава материалната си¬гурност. Но тя не е щастлива и не изпитва ра¬дост от живота. Дните й са еднообразни, лише¬ни от емоции. Отказала се от предишната си учителска професия, непознала радостта на майчинството, Елисавета живее в един затво¬рен, ограничен от патриархално-еснафския мо¬рал свят, който не й дава нищо. Само за крат¬ко, казва авторът, тази горда и суетна жена е била щастлива - по времето на кипящ общес¬твен живот, когато тя е „най-хубавата жена и най-желаната дама на баловете”. Много скоро душата й, непознала радост и любов, се изпъл¬ва с безнадеждност и меланхолия, с тихо при¬мирение и отчаяние. Тя живее с усещането за обреченост и често изпитва гняв от това, че младостта и годините си отиват без следа. Усе¬ща живота си като пропилян, защото безвъзв¬ратно отминава една младост с неизживени ра¬дости и предстои една още по-безнадеждна старост. Външният свят почти не я докосва -тя не се интересува от него. Войната и нещас¬тията на обикновените хора не я вълнуват, не общува с никого, откъснала се е от околните. Единствено в книгите намира утеха. А тя е кра¬сива жена, която заслужава друга съдба. Ней¬ната красота е видяна през погледа на малко¬то момче: „тя приличаше на привидение", с „ослепително бели, разголени ръце. Къдравата й коса, златиста и буйна, лежеше разпиляна в ску¬та й”; „тя е същество от неземния и магьосни¬чески свят на приказките". Тя е различна от останалите. Особено изразителни са очите й -„дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и тъга”. Тази „тайнствено красива” в очите на момчето жена запазва своята привлекателност и за другите, но излъчва „уморената и презряла хубост на отминаващото лято”. Очите й от¬разяват пустия й и нещастен живот - нещо „замислено, твърдо, дори мрачно” има в погле¬да й. Нещастието й се засилва от неприязънта, която изпитва към съпруга си. Полковникът е човек ограничен, зъл, отблъскващ и отмъстите¬лен, от когото всички се боят. Той подхранва усещането й за задушаващата липса на сво¬бода, за отчаяние и безперспективност. Един¬ственото, което може да й осигури себелюбивият и мрачен военен, е равно, спокойно, ма¬териално обезпечено съществуване. Но ней¬ната романтична натура копнее по нещо дру¬го - неосъзнавано, немислимо, но красиво. В този момент, на предела между младостта и зрелостта, в живота й нахлува любовта - Иво Обретенович. Той е пълна противоположност на полковника - млад, красив, очарователен, с дръзко момчешко поведение и „юношески безгрижен израз”, с окаяно настояще на воен¬нопленник и неясно бъдеще. Поведението му е в ярък контраст с житейското му ежедневие - това е човек със силен дух, устойчив на труд¬ностите, способен да съхрани нравствените си ценности и чистотата на помислите си. Плен¬никът притежава нещо невероятно рядко -свободата на духа; нещо, което свободната жена не притежава. В това е неговата магне¬тична привлекателност. Усетил любовта, той се издига над условностите, над ежедневието, не зачита моралните закони, не се интересува от междунационалната нетърпимост, пренебрегва страха за живота си. За него единственото, ко¬ето има смисъл в този момент, е любовта към една непозната жена. Тази любов изпълва ця¬лото му същество и в нейно име забравя всичко. В лицето на Иво читателят се среща с ис¬тинската, всепоглъщаща, прекрасна и възви¬сяваща любов: „Очите му бяха пълни със светлина. ” Той се отдава изцяло на чувствата си: „Никой не я беше поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ пог¬лед, в който нямаше никакво смущение и никак¬ва прикритост." В неговата любов има много красота и облагородяваща всеотдайност. Тя е освободена от всякакви условности и същес¬твува въпреки и независимо от околния свят. Тази любов покорява изцяло Елисавета. Тя постепенно разбира и осъзнава, че това е най-хубавото нещо, което някога се е случвало или ще се случи в живота й. При нея любовта идва бавно, плахо, защото трябва да разчупи много условности и да победи дълго наслоявани мо¬рални закони. В началото тя изпитва неясно пред¬чувствие, че нещо ще се случи, както и неосъз¬нато привличане. Но образът на пленника се настанява трайно в съзнанието й и изпълва мис¬лите й. Започва да изпитва „нетърпима скука": „Постоянно се хващаше, че мислите й се отпра¬вят към пленника и че желанието й да го види става все по-силно." Постепенно настъпва про¬мяна в духовния й мир. Мислите за сърбина събуждат интереса й към света около нея. Тя постепенно осъзнава ужаса на войната, на гла¬да, на болестите, на лишенията, които до този момент не са били част от нейния свят. Втората й среща с пленника само потвърждава усеща¬нето за така притегателната и толкова невъзможна връзка между двамата. Но думите му: „Трябва да Ви виждам... Тия минути ми възвръщат вяра¬та в живота”, стават част от самата нея.
Светът на Елисавета се променя чрез лю¬бовта й: „Дълбоко в душата й нещо трепна и събуди там смътна радост и неясна надежда." В противоречие са разумът и чувствата й. Пат¬риархалният морал е несъвместим с порива на сърцето. Раздвоението в душата й е болез¬нено и тя се усеща разделена на две същест¬ва. Дългът й на съпруга се противопоставя на щастливата любов на жената. Елисавета се от¬дава изцяло на любовта, която я прави сво¬бодна, щастлива, изпълнена с копнеж и вяра: „ Това друго същество бе разбудило нейната женственост, подобна на подземна река, изляз¬ла на повърхността на земята.” Любовта й да¬ва сили да пренебрегне и надмогне всички морални ограничения и еснафски заблуди, да осъзнае, че единствено това чувство е способ¬но да осмисли живота й. Тя е готова да скъса с миналото и настоящето и да тръгне към неиз¬вестността с любимия човек. Тази решител¬ност е следствие на дълбок вътрешен конф¬ликт и изстрадан размисъл. За любовта в този момент не съществуват никакви граници - ни¬то човешки, нито морални, нито държавни. Сил¬но обзелото я чувство променя и външно героинята: „Беше изчезнал твърдият блясък в очи¬те й, нервните жестове на ръцете й”; „Очите й светеха с лъчезарна чистота”. Любовта възв¬ръща желанието й за живот, мечтите, духовна¬та й свобода. Тя намира сили у себе си да преодолее всички условности и да се отдаде изцяло на това толкова силно, жадувано и изс¬традано чувство. „Денят, в който животът й щеше да се промени, приближаваше. В това съд¬боносно очакване й се струваше, че не живее освен в часовете на нейните срещи, когато ре¬шението й придобиваше пълната си увереност. Тогава вярата й се повдигаше, самочувствие-то й се връщаше.” Поела риска да живее спо¬ред повелите на сърцето си, героинята нами¬ра духовно успокоение и равновесие.
Но времето е безжалостно и неумолимо. В суровите дни на война и предстояща нацио¬нална катастрофа тази любов се оказва невъз¬можна, защото двамата герои принадлежат на два враждуващи свята. Смъртта на Иво е кра¬ят на щастието и на вярата в живота за Елиса¬вета. Осъзнала и намерила себе си в любовта, тя не би могла да се примири със стария си начин на живот и да се върне към безсмисле¬ното, изпразнено от съдържание съществува¬не, в което единствено й остава да чака ста¬ростта. Съвсем естествено идва развръзката на историята - смъртта на героинята.
Любовта между двамата е трагична, но тя оставя у читателя усещането за красота, пъл¬нота и тъга. Героите не могат да изживеят пълно щастие, защото времето и обстоятелствата са против тях. Но те са изживели полета на чувс¬твата си - чрез пълното себеотдаване и свобо¬дата на духа, чрез отричането на условностите на битието и заявеното право на щастие. Тъга¬та остава дълго в съзнанието на читателя, защо¬то е породена от прозрението, че не всекиму е отредено да изживее в живота си такава ис¬тинска, чиста и всеотдайна любов, любов-съдба



ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ВОЙНАТА, ДРАМАТА И ЛЮБОВТА
Повестта е история на една лична драма, двойно рамкирана от картините на две вой¬ни. Като своеобразно мото, вплетено вътре в самото повествование, се откроява афористичното прозрение на автора: „Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото.” Защото Емилиян Станев във връзката война -човек акцентира многовариантната повторяемост на страданието, индивидуално и колек¬тивно. Войната го интересува не с политичес¬ката си същност, а с психологическите жи¬тейски рефлексии.
Редуват се две епохи, отдалечени една от друга с десетилетия, различни в детайлите, но идентични в болката, изживявана от пленни¬ците или от гладуващото население на Търно¬во. Художествено фиксираното настояще (евакуираните, страха, сирените, „идващите от север самолетни ята”, немците, изпълне¬ни с „недоверие и с ненавист”...) огражда в началото и в края на повестта споменната ли¬ния - времето на Първата световна война с пленническите лагери, коремния тиф, „парче¬то кален, чер хляб, направено от къклица и ръж”... Застъпват се стегнато лаконични кар¬тини от настоящето и миналото, подсилени от епизодично споменати документални факти. Търсено е обобщеното отражение на събити¬ята върху цялостното състояние на населени¬ето, но преди всичко те са изживяване на ге¬роя разказвач и определят сложното му пси¬хологическо състояние на съзерцание и гор¬чив размисъл.
Любовната трагедия е ситуирана в белет¬ристично плътно разгърнатата атмосфера на военния тил. И въпреки че Емилиян Станев избира за място на действието изолирания оа¬зис на колибата сред лозята, той неотстъпно затяга около него „примката” на епидемиите, мизерията, лошите известия от фронта... Така връзката между интимната история и общественополитическия момент е неотделима и многопосочна - историческа, обстоятелстве¬на, сюжетна. Писателят внушава сетивно осе¬заемо сянката на войната. Тя е дихание на самия въздух, ежедневие, неизвестност, пос¬тоянна заплаха, тя е дори в „бледо синьото прашно небе" и в страхотната суша. Тя е в цялостното ескалиращо смазващо обкръже¬ние, природно и психологическо. Един от най-ярките пейзажисти в нашата литература, Емилиян Станев внушава усещане за унисон между сушата и войната. Природните карти¬ни се превръщат в неотделим момент от ця¬лостното внушение на повестта: „Лазурът на небето потъмня и в сухата обилна светлина се промъкна нещо болезнено и неспокойно. ”
В лаконично маркираната като исторически факт окупация невидимо се ог¬леждат общонационалното крушение и окон¬чателният крах на героите - духовен и физи¬чески. Всичко е рухнало, красивото и грозно¬то, пошлото и окриленото, и в цялата разруха остава драматичната мелодия на един разру¬шен живот в мига, когато е повярвал в прос¬ветлението на щастието.Още в тази ранна творба (1948 г.) Емилиян Станев решително налага дарбата си на портретист и създава ярки, ка¬тегорично разграничени като типаж и психи¬ка персонажи. И четиримата участници в драмата са трагически герои, но в различен смисъл, степен, изява, роля в екстремалната ситуация и връзка с войната. Вниманието на автора изцяло е съсредоточено върху цент¬ралните лица, но и творческият подход към тях е съвършено различен. Както са противо¬поставени един на друг по душевност, така контрастират и по маниер на изображение: от една страна - цялостното битие на Елиса¬вета като биография и последователна пси¬хологическа трансформация, и от друга - константността в образа на полковника - еталон на неосъзната сивота, но и метафоричен знак на личност безкрила и нравствено умъртвена от условностите, за която жестокостта е пове¬че навик, отколкото вроденост. Убивайки плен¬ника, защото фактическият убиец е той, пол¬ковникът унищожава жена си. Разбира ли го, или не? Винаги ли е бил такъв, или е станал впоследствие? Тези въпроси пренебрежител¬но са заобиколени.
Интересна е художествената дистанция ге¬рои - автор. Белетристът се доближава до сво¬ите литературни персонажи в различна сте¬пен: ординарецът и пленникът oстават по-встрани; полковникът е във фокуса на полезрението; Елисавета е максимално близо, ся¬каш писателят се превъплъщава в сложния й духовен развой и успява да предаде всяка тръпка дори на мигновената реакция.
Истински трагическият герой в повестта е Елисавета. Психологическата й еволюция се разгръща плавно, стъпка по стъпка, решител¬но и еднопосочно - на фона на войната, су¬шата и коремния тиф... Повседневното монотоние е наситено със стаена тъга по всичко неизживяно и пропуснато, но без ясна предс¬тава какво точно е то. Може би затова реак¬цията е някак лениво спокойна, като сънови¬дение, без съпротива, само на моменти с прип¬ламваща, едва прикрита омраза. Ако полков¬никът издига телена ограда срещу крадците, същата, но невидима ограда той е издигал го¬дини наред и пред жена си. Любовта с плен¬ника сякаш пробужда Елисавета от дълбока¬та летаргия, разтърсва до краен предел ду¬шата й, съзнателно приспивана от самата нея в примирение и „блатна” неподвижност, изо¬лирана дори от лишенията и жестокостите на войната. При това положение любовта се оказ¬ва нещо много повече от обикновената връз¬ка мъж-жена. Тя е живителна сила, която въз¬връща вкуса на живота или по-точно разкри¬ва непознатия досега вкус. Извиква в мисли¬те всичко проиграно, съзнателно потискано. Любовта е духовно възраждане, тя открива тръпката на един свят, само смътно подози¬ран, отминат под натиска на традиционното възпитание и неговите непроменими предс¬тави за добро, зло и щастие.
Елисавета предварително знае какво би могло да се случи всеки миг. Иво Обретенович - също. Но тук чувството е по-силно от предпазливостта, а за Елисавета връщане на¬зад няма. Един път е била самоприспана, нап¬равила е компромис със себе си. Но тогава инерцията на общоприетото повлича младо¬то момиче по течението, без каквато и да било противостояща сила. Самата Елисавета не е съзнавала какво проиграва в този брак с „бял кител”. Веднъж вече разбудена, тя не може да продължи по стария коловоз. Цялостното й духовно развитие довежда до една точка, ко¬гато след убийството на Иво Обретенович пъ¬тищата свършват - и житейски, и нравстве¬ни, защото за нея любовта се е превърнала в самия живот. С цената на всичко (мотив, не¬еднократно подчертаван в повестта) тя оста¬ва вярна на чудото, връхлетяло я в „прашна¬та светлина”, за да й покаже действителната същност на живота и на собствената й лич¬ност.
Образът, напълно завършен в психологичес¬кия обрат, е доведен до окончателно круше¬ние - една естествена душа, която е преря¬зала пътищата зад себе си завинаги и безвъзв¬ратно така, както реагират безизкуствените натури. Самоубийството й не е само акт на афект, на шок от престъплението. То е единс¬твен изход, обоснован и мотивиран. Елисаве¬та е унищожила в себе си всички възможнос¬ти за избор, защото за първи път изживява нещо истински голямо, в състояние да запълни съществуването й. А тя няма нищо извън ма¬териалната обезпеченост на полковнишка съпруга.
Образът е трагичен сред един грозен, антихуманен декор - войната. Но ако при плен¬ника войната дирижира фатално съдбата му, в драмата на Елисавета тази връзка остава обстоятелствена и затова твърде условна. Вой¬ната не решава духовния развой, въпреки че създава стресови ситуации. Пробуждането, отрезвяването, любовта, трагичният финал... биха могли да се случат и при всяка друга обстановка. Всичко е пределно последова¬телно, изчистено в психологическата линия на развитие, за да бъде повлияно или направля¬вано от външни сили. При Елисавета войната е само ситуационен повод, декор, който би могъл да бъде и съвършено друг, но изпра¬вящ се като страшно обвинение, жестоко, мъчително, неоправдано с нищо. И драмата на Елисавета и Иво Обретенович звучи като нравствена присъда над човешкото безумие.
В края на творбата липсват каквито и да било описания, тълкувания, обяснения. Той е наситен с догадки, с неизказани въпроси, за чиито отговори писателят ни предоставя пъл¬на свобода за разнообразни предположения. Дали към всичко това и Елисавета не се чув¬ства виновна за разигралата се драма? Но любовта никога не е била благоразумна.
Прави впечатление лаконичната стилисти¬ка на финала. В цялата повест Емилиян Ста¬нев следи съвсем отблизо психологическите нюанси у героинята си, промените, настъ¬пващи у нея, редуващите се противоречиви състояния на духа - много богатата гама от окрилена самонадеяност до плашещи пред¬чувствия. Но ако цялото произведение е из¬пълнено с по-пестеливи или по-пространни анализи на сложните психологически движе¬ния у героинята, във финала състоянието й е предадено единствено чрез външните реак¬ции и то през погледа на странични свидетели - учителя и неговата жена: „Един ужасен глас отвърна от колибата на полковника. Някой тичаше по пътеката... Висок женски писък заг¬луши дрезгавия глас на войника. Нощта се из¬пълни с говор, трескаво възбуден и неразбран, с плач и ридания... Тя видя, че Елисавета се бори с мъжа си, който се опитва да я отведе в колибата. ”
Читателят е поставен в позата на зрител, кой¬то отдалеч наблюдава светкавично разигра¬ващ се финал на една трагедия. А епилогът вече дори не е и сцена, само реплика - съоб¬щение: „Госпожата се застреля към четири часа с револвера на господин полковника. ”
„Крадецът на праскови” звучи като рек¬вием на една любов, на една човешка дра¬ма, в която на приливи и отливи се редуват в личен и общонационален план надежда и кру¬шение до фаталната поанта.
Емилиян Станев не е от писателите, които търсят символиката на образите. Той се дви¬жи изцяло в строго конкретния свят на човек, обкръжен от също така реалната природа. Ин¬тригуват го психологическите тайни, неподозирани и непредвидими. Но случайно или пък напълно съзнателно в текста многократно пре¬минава силуетът на грамадната липа „с черни траурно разкошни листа" като някакъв стра¬нен олтар. Образът запазва пределната си кон¬кретност и същевременно излъчва по-особе¬но внушение. Намеква за трагическа разв¬ръзка и носи предчувствие за непосилно страдание.
На пръв поглед дори не се забелязва колко усложнено е повествованието в „Крадецът на праскови", как се води ту. от едно, ту от друго лице, ту от самия автор - страничен, невидим, неприсьстващ в действието наблю¬дател, който единствен знае какво точно пре¬живяват героите. Тези три гласа се изместват, преливат един в друг, редуват се. Преходите са плавни, неусетни, създават впечатление за многогласност. Така текстът е много по-богат и по-цветен от това, което биха казали само литературните персонажи.
Произведението започва в аз-форма. Ге¬роят, биографично напълно идентифициран с Емилиян Станев, същевременно е разгра¬ничен от автора - наратор. Постепенно по¬токът на спомените изцяло взема превес и стига до историята на полковника и неговата жена. Друг наратор - учителят, измества пър¬воначалния разказвач. Историята на Елиса¬вета е предадена като разказ в разказа, оби¬чан и често срещан похват в прозата на Емилиян Станев, най-вече в кратките жан¬рове. Но самият разказ в разказа тук не е единен, в него се вмества гласът на писате¬ля, който допълва това, което учителят не би могъл да знае. Изземва голяма част от функциите му, на места го следи отстрани и пре¬дава неговите действия („учителят поиска да се върне...”), често изцяло го замества. От време на време прозвучават преките реп¬лики на учителя, но с интонацията на автора:
„Аз я смятах за безсърдечна... Но жена ми бе¬ше на друго мнение. По-късно се убедих, че тя бе права”. Разказва също и гласът на героя. Авторският глас препредава неговия разказ вече в преизказно наклонение, граматичес¬ки разграничено от миналото свършено вре¬ме на другите две линии, които се преплитат - авторски текст и този на учителя: „В тоя следобед учителят също чул звънеца...”. Всич¬ко това създава многогласно интонационно богато повествование.
Емилиян Станев избягва и най-лекия намек за личните си антипатии и симпатии, но те въп¬реки това са твърде явни, дълбоко стаени в избора на духовната същност и поведението на героите. Етичните дилеми изникват сами за себе си, много и неравностойни по значимост; от конкретни се превръщат в принципни, без определен отговор, за всеки читател - разли¬чен. Това е модерна проза със силни психо¬логически внушения. Зад сетивно детайлизираните описания се спотайва „страшният свят в душата”, както Емилиян Станев го оп¬ределя във философско-историческия си ро¬ман „Антихрист”. Писателят ту наднича в дълбините на този „страшен свят", ту ни оставя да предполагаме какво се развихря там.
Ето например ординарецът, един третосте¬пенен персонаж. Въпросите около него са много, без да намират отговор в текста. Пол¬ковникът му заповядва: „Ще стреляш по все¬ки, който влезе в лозето. ” И той стреля. Тол¬кова ли е безчувствен, превърнат в безотказ¬но оръдие? Писателят подчертава изрично: „ Той ходеше като лунатик и сляпо изпълняваше заповедите на полковника”, или, предан докрай, сега отмъщава на съпругата? Наис¬тина ли е разкрил тайната на Елисавета, или просто тя така смята: „Войникът я гледаше подозрително и както й се стори, малко през¬рително. " Или вероятно той изобщо не е смятал, че ще убие; всичко е станало случайно, по инерцията на подчинението и замъгленото от съня съзнание. Как ординарецът преживя¬ва убийството? Емилиян Станев крайно пес¬теливо само посочва няколко отстрани види¬ми състояния: „Лицето му беше подпухнало и застаряло... Той преглътна някак неестестве¬но, сякаш на гърлото му бе заседнало нещо. ” Този герой по начало остава извън психологи¬ческите наблюдения на белетриста и не е от съществено значение за цялостното внуше¬ние на произведението. Образът обаче доп¬ринася за модерния маниер на повествова¬ние - загатване, маркиране на жестове и реп¬лики и широко поле за лично тълкуване.
Ако любовта на Елисавета и „крадеца" на праскови е сюжетен център на повестта, то проблемният център е неизмеримо по-широк,по-всеобхватен и общовалиден - противопос¬тавянето на човека и войната. И то винаги трагично. Тук трагизмът приема много и съв¬сем различни лица - ярко индивидуализира¬ните профили на литературния персонаж, гра¬да като масово страдание, пленниците по пъ¬тя към лагера. Всяко едно от тези лица носи своята драма, разкрита с тънък усет за психо-логичност и красота, оцеляла или премазана. Трагизмът, неизбежен и неизменен, е разли¬чен само в детайлите на изявата си. Затова и повестта, като цяло, с човешката болка, смъртта и минорната поезия на любовта се противопоставя на войната с нямо, но катего¬рично обвинение, протест и недоумение от жестокостта.



ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ВЪЗХВАЛА И ХИМН НА ВЪЗВИШЕНАТА ЛЮБОВ

Повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”, (издадена за пръв път през 1948 г.), е истински шедьовър на българската художествена проза. Сюжетът й е от Първата световна Война, но писателят прави асоциация със своята съвременност. Тревожните военни години тук възкръсват чрез трагизма на претворения от големия художник свят.
Детайлите на сюжета носят дълбока смислова изразителност, която се чете в изпитите страдалчески лица на военноплен¬ниците, в бедните, олющени къщи на Велико Търново, чиито граждани страдат от глад и безводие, в миризмите на оцет и плесен, в горчивия и кисел черен хляб с купони, в сиво-зеленикавите униформи на немските войни¬ци на фона на умореното от жега лято.
Потискащата глухота в замрялата околност на града и красивата като съновидение Елисавета - унила, самотна и скучаеща сред лятната омара на лозята - навяват меланхолия, тъга и предчувствие, че ще се случи нещо катастрофично. И тъмните, не-подвижни листа на ореха тук излъчват съ¬щата загрижена смълчаност и дълбока пе¬чал, каквато прозира от душата на стра¬дащата самотна красавица.
Живописецът Емилиян Станев рисува с топли пастелни тонове сухата, напукана зе¬мя, върху която лежат като траурни знаме¬на сенките на овощните дървета. Във великолепно и многобагрено оцветените картини е многостранно претворен тъжният лик на надвисналата над пропаст България. Историческите художествени реалности са като фон на покъртителната любовна дра¬ма на Елисавета и сръбския пленник.
„Виждах същото лятно уморено небе - пише авторът в експозицията на повестта - каквото висеше над тоя град и тогава, и в негова¬та празна, синкава бездна личеше същата неиз¬вестност да надвисне над страната.”
Един от символите на покрусена следво¬енна България 6 изобразения свят на Емилиян Станев тук е полковникът, чийто всест¬ранно изграден образ е и смешен в изкуственото си достолепие, и трагичен в историческата си обреченост. Полковникът, съп¬ругът на Елисавета, е хищник и едновремен¬но с това е жертва на собствената си хищност и на жестокото време, което го е съз¬дало. Този плещест и късоврат военен с очи остри и сиви като очите на рис, писателят превръща в символ на военщината и безду¬шието. Все по-злобно и по-отчаяно този ге¬рой се бори срещу поражението на страна¬та, все по-животинска става омразата му към сръбските пленници и ожесточението му към целия свят. Оскърбеното му нацио¬нално достойнство в погрешна посока тър¬си възмездие. Редица потресаващи изображения в „Крадецът на праскови”, Като например изображението на умиращите волове или на вързания за кол ястреб, който войниците хра¬нят „ с месо и котки, които ловят през време на обяда си”, красноречиво доказват сходствата между двете следвоенни епохи. Описани¬ята на одрипавялата и гладна войска, на раз¬вихрилите се спекула и корупция в тила, на „патриотичните” статии и позивите по вестниците - цялата обществено-политическа обстановка, възкресена в повестта, със своя ярък и конкретен колорит, ни на¬помня аналогичните следвоенни епохи.
„Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото” - Казва писателят, илюстрирайки трагичната повторяемост на нацио¬налната ни история.
Докато образът на полковника е символ на мрачното съвремие на Емилиян Станев, то образът на неговата съпруга Елисавета сим¬волизира всеотдайната женска любов, пори¬вите към смислено съществуване, дълбоко заложени в националните морални устои.
Самотна и нещастна, Елисавета мъчител¬но доживява своята печална младост в коли¬бата на лозето, съзерцавайки природата, на¬пълно безразлична и отчуждена от „патрио¬тичните” екзалтации на полковника. Случай¬ната й среща с младия и красив сръбски военнопленник Йован преобръща живота й, преражда душата й. От момента на влюбване¬то на двамата герои започва и завръзката на действието, което става все по-напрегна¬то и стремително развиващо се. Това е дейс¬твие на преживяванията, на душевните със¬тояния на Елисавета и Йован, а не на сюжетната интрига. Психологическият анализ над пробудената от любовта личност ста¬ва все по-вглъбен.
Емилиян Станев ни запознава с Елисавета още в експозицията на повестта, когато поетично пресъздава личните си детски спо¬мени от нея. Детското му въображение я е приемало като фея от неземния, магьоснически свят на приказките. Дълбоките сини очи, излъчващи мека светлина и тъга, злат¬ните й къдрици, красивата походка на това прекрасно видение от миналото, ярко конт¬растира с грозните картини на войната.
Още в началото на творбата Елисавета се налага с красотата си и като отрицание на военната разруха и грозота. В продължение на цялото повествование писателят е вгледан в жадната й за любов душа, в надеждите й за бъдещето, в развитието на цен¬ностната система на личността й. Вът¬решната борба между разума и любовта В нея засилва драматизма на сюжетното дейс¬твие, което все по-дълбоко навлиза в света на героите. Изразителността на психологическия рисунък пресъздава нейната отчаяна любов като вдъхваща й кураж и сили за побеждаване на страха, на предразсъдъците,на еснафския морал... Емилиян Станев следи всеки трепет на сърцето на своята герои¬ня и във всеки дребен детайл открива преживяванията й, пресътворява ги осезаеми, емоционално внушителни. Бунтът на Елисавета срещу фалшивия еснафски морал, сре¬щу недостойно спечеленото материално благополучие, срещу грубостта и бездуховността на полковника и на неговия свят, е бунт на пробудената чрез любовта душа, устремена към пълноценно съдържателно съ¬ществуване. Емилиян Станев разкрива възраждащата сила на любовта, на любовната магия, която преобразява и одухотворява.
С поетическо вдъхновение са създадени всекидневните срещи на двамата влюбени край липата в лозето. Изпълнени с благодарност и обич към света и към природата, Елисавета и сръбският пленник все по-силно и по-пълно преживяват духовното си възкресение Опияняват се от душевната си близост, изви¬сяват се до красотата и хармонията на веч¬ната природа.
Коренно преобразена, Елисавета одухот¬ворява околната природа, предметите, тъмните листа на липата, стръкчетата трева, черничевите дървета, земята, вър¬ху която са седели с любимия. Нощем тя скита в тъмнината и отново преживява любовните си срещи. Тази друга Елисавета е самоуверена, силна, решена на всичко, за да тръгне завинаги с човека, когото обича. Полковникът, усетил отчуждението и омраза¬та на жена си, разтревожен от преобразяването й, тръгва през нощта да я търси. В сблъсъка им се разкрива полюсното различие между нейната разцъфнала душа и неговата жалка душевна опустошеност.
Сюжетното действие на повестта стре¬мително се доближава до развръзката. Ели¬савета вече не може да живее сред предиш¬ната пустош и самота; спомените от пре¬дишния й брачен живот я измъчват и потискат. За нея няма връщане назад. Любовта й я е изтръгнала завинаги от зависимостта на миналите спомени. В душата си тя окончателно се е разделила с миналото и с полковника. Но настъпващата есен носи мрачни предчувствия, засилва тревогата у влюбе¬ните, вещае смъртна опасност.
Развръзката на личната драма: грозното убийство на пленника и самоубийството на Елисавета, съвпадат с националната катас¬трофа и зловещия край на войната. Преждевременно покосената младост на влюбе¬ните, устремени към красотата и духовно¬то извисяване, е неизбежна последица от войната. Стремящата се към божествените хоризонти личност трябва да загине - сякаш, за да изкупи трагичната вина на на¬цията. Моралната победа на любовта над сти¬хиите на разрушението придава на финала на повестта жизнеутвърждаващо звучене. Обществото, въвлечено във война, убива двамата влюбени, когато са най-устреме¬ни към своя човешки идеал, и със смъртта си обезсмъртяват жизнения си подвиг.
В тази великолепна повест Емилиян Ста¬нев съсредоточава вниманието си върху вечния проблем за любовта между хората, кога¬то времето съвсем не предразполага към любов. Тук самата сюжетна ситуация звучи като химн и възхвала на любовта. Всички външни обстоятелства разделят двамата влюбени герои. Между тях няма мостове в атмосферата на подозрение, ненавист, жестокост. Между тях съществуват непрео¬долими външни препятствия, но любовта им е толкова силна, дълбока и всепоглъщаща, че побеждава и еснафския морал, и стремежа към спокойствие и благополучие, побеждава дори смъртта. Защото тяхната смърт, чрез най-великото човешко и божествено чувство, е път към безсмъртието на души¬те им.
Новата за разказвача Емилиян Станев идея за величието и могъществото на любовта, диктува нови художествени средства за осъществяването й. Драматични¬те човешки съдби тук налагат разгърната композиция, епическо изображение на съби¬тията. Виртуозният майстор на късия разказ (за пръв път Емилиян Станев пише по¬вест) постига съвършено обединяване на отделните епизоди б едно органично цялос¬тно повествование.
Непосредственото авторово участие в експозицията, където разказът се боди от първо лице, определя основния лирико-експресивен тон на повестта. След това нарацията става полифонична - всеки от геро¬ите заговаря със своя глас (полковникът, Ели¬савета, сръбският пленник Йован, учите¬лят, войникът, пазачът на градината), но авторовото присъствие не се губи, остава скрито във вътрешната емоционална структура, в субективната оценка на съ¬битията и преживелиците, във внушение¬то на значимата идея. Личната драма е свързана с обществената; интимната тра¬гедия прераства в национална, добива сил¬но обществено звучене. Колоритът в де¬тайлите от националния декор (глада, ми¬зерията, привидното еснафско спокойствие, окончателното разпадане на патриар¬халния бит.,.) засилва субективния творчески замисъл на Емилиян Станев. Повестта „Крадецът на праскови” защитава идея¬та за изчезналото патриархално благополу¬чие на някогашна България; прераства в символ на идващата нова антихуманна епо¬ха, когато ще вилнее омразата и жестокостта, но голямата човешка любов няма да бъде унищожена, защото любобта е без¬смъртна.

tedk1
03-02-2009, 15:21
Здравейте! Трябва ми спешно ТЕЗИ на теми: "Свободата на пленника и пленничеството на Елисавета в крадецът на праскови", "Душата на Елисавета е ту-оклиряна, ту-рапъвана на кръст", Свободен е онзи,който обича и онзи който не е способен да обича" и Любота е свобода на духа" трябват ми ТЕЗИ, а НЕ теми!