sexa_na_kompleksa
05-26-2008, 14:09
Виж това по третата тема:
Единството между модерното и фолклорното начало в “Ралица”
Пенчо Славейков е човек с богата философска, естетическа и литературна култура, което го прави изключително ярко и оригинално явление в националната ни култура след Освобождението.В своето творчество той се вдъхновява от дълбока и силна любов към народа и от съзнание за високото призвание на изкуството. В поетичното си творчество поетът интерпретира оригинално проблеми, хракатерни за световната литературна традиция – за смисълна на човешкия живот и тайната на битието, за сложната душевна същност. Пенчо Славейков дава нови измерения на вечни понятия като красота – характеристика на човепката душевност, основно състояние на природата- и любов – най-красивото човешко чувство. Поетът рисува героите си – горди, непокорни личности, като свързва облика им с мотовите за трагичното, за героичното, за нравствения подвиг.
В творчеството си Пенчо Славейков изследва народното миследне, особеностите на народния бит, открива онези нравствени добродетели, които извисяват личността. Такава добродетел е стоицизмът, с който човек побеждава страданието, отвръща на жестоките удари на съдбата. Усвоил уроците на народното песенно творчество, Пенчо Славейков създава зебележителни поетични произведения, които условно могат да бъдат определени като битови поеми - условно,защото акцентът не е поставен в/у бита. Категорично убеждение на поета е,че само нравствената личност и нейните дела са изгодни за човечеството. Пенчо Славейков осмисля проблемите за взаймоотношенията в семейството, за майчината обич и нежност.
В поемата “Ралица” действително се откриват битови картини като селото, седянката, извора, дома, хорото, сватосването. Образът на самата Ралица е показан чрез фолклорни похвати. Съдбите на героите Ралица, Иво и Стойчко Влахин са показани в битов план. В “Ралица” поетът представя един хармоничен, почти идеален свят на семейни взаймоотношения, белязани с патриархална нравственост.Но Славейков не изгражда илюзорната представа, че патриархалните взаимоотношения (като тези в семейството на Ралица,Иво и старата му майка) могат да бъдат възприети отново от обществото. Той вижда в тях предимно етични ценности, които могат да помогнат на изстрадалия човек да оцелее нравствено. И Ралица действително оцелява като проявява изключителна устойчивост на духа. Именно този психологизъм е модерното, което поетът внася в творбата. Умело са преплетени битовата обстановка, която е близо до фолклора, и вътрешния свят на човек, който показва новото в бълг. литература. Именно в това се състои двупланността на поемата.
Интересна и основателна е съпоставката между “Ралица” на Пенчо Славейков и “Изворът на белоногата” на Петко Славейков. И двамата творци рисуват специфичния патриархален бит на българина, като отреждат значимо място на фолклорните традиции. Съществено различие е обаче, че Петко Славейков вижда преди всичко българката, готова на жертва, а Пенчо Славейков - в един по-широк, философски и етичен контекст- утвърждава нравствения стоицизъм. В “Изворът на белоногата” е разработен проблемът за националното, изведен е конфликтът свое-чуждо, докато при Пенчо Славейков общочовешкото се издига над националнозначимото и именно затова Ралица в духовен план е по-богата героиня от Гергана. И всякаш Ралица е поставена пред по-големи нравствени изпитания – пред огромната скръб след преживяната любов с Иво, пред крайната необходимост да се труди, за да отгледа обичното дете с “ваклите” очи на любимия. Но героинята не се страхува от живота, а напротив – с добратата в сърцето си се устремява към живота. П
Пенчо Славейков внася нов художествен подход в българската поезия, но същевременно той високо оценява духа, поетичната мисъл и делото на своя баща :
че живия му дух и мисълта му жива
живеят в мене те, в мен, неговия син
(“Баща ми в мен”)
В поемата “Ралица” поетът изявява способността си да достигне до същността на човешката душа по пътя на психологическия реализъм. Ралица има умението да обича всеотдайно, да съхрани човешкото си достойнство, дори след трагично стечение на обстоятелствата в живота. Славейков акцентира в/у етичния смисъл на любовта. Любовта осмисля съществуването на Ралица. Но основната идея в творбата надхвърля семейните отношения, тя е свързана с нравственото преобразяване на човека.
Във философските си творби Пенчо Славейков се насочва към непреходното, “непромененото в световните промени.” В творчеството си поетът изгражда не толкоа образа на българския народ, колкото представата за утвърденото и устойчивото в духа, в характера на българина. Славейков прилага в поезията си художествени подходи, които показват близостта му със светогледа на народа.
По първата:
С труд всичко се постига
Трудът е двигателят на човешкия прогрес. Той формира воля и дисциплина в характера ни, без които не може да се напредва в човешкото развитие. Освен за нас самите, той е полезен и с това, че дава принос и за останалите членове на обществото-например в земеделието, отглеждането на животни, търговията, чрез която човек може да се снабди с почти всичко и много други.
В днешни дни обаче, човешкият труд до голяма степен е заменен с труда на машини, които от една страна доста ни улесняват и ни спестяват време, но от друга, липсата на човешкия труд, който е едно от основните блага, които ни утвърждават като личности ни превръща буквално в едни деградирали мързеливци. Важно е, когато се трудим, да го вършим с любов, защото в противен случай няма да бъдем максимално успешни-всеки продукт, който се постига с любов е много по-добър и качествен от останалите. Освен това, което се тренира-то се развива. Трудът е основно средство за препитание на хората и за други материални блага. Не можем и не трябва да седим и да чакаме някой на готово да ни даде нужното, а трябва сами да се потрудим, за да го получим. След като свърши някаква полезна работа, човек изпитва собствено удовлетворение от извършеното, от това, че може да бъде полезен, да се прояви и докаже. Когато се отдадем напълно и се концентрираме максимално в работата си, ние ще постигнем най-големи постижения. Важно е също да дадем на 100% от себе си и от способностите си в това, което вършим, и дори да не постигнем напълно желаната цел, ние ще бъдем спокойни и няма да имаме гузна съвест, че сме могли повече, но не сме се постарали достатъчно.
Още първобитните хора, чрез своя труд и изобретателност, са успели да направят невероятни открития за времето си, по-късно да сформират велики цивилизации като Месопотамската, Египетската и Вавилонската, да направят Великите географски открития и да достигнат нашето развитие. Трудът стимулира и мисловната ни дейност. Той бива три вида: физически, мисловен и творчески. За да бъдем успешни, когато се трудим, ние трябва да влагаме и разум в това, трябва да планираме. чрез нашия труд, ние правим живота си пълноценен. Всеки от нас има дадена мисия, което трябва да изпълним, да помогне с нещо на света и другите около него, вместо да руши и да бездейства. Леността не само деградира човешката личност и характер, но и целият му живот.
При съвременното оборудване и познания, би трябвало да продължим да се трудим с цел опознаване на света, в който живеем, на природата и животните, защото ние можем!
По втората:
"Аз обичам! За това живея. И винаги ще обичам. За това
копнея!"
Отекваха в мен тези думи, вървейки на път към вкъщи.
Чудех се защо ни е нужна любовта. Защо трябва да обичаме и защо не можем без нея?
Минавайки през една детска градина, дочух една майка да казва на разплаканото си дете думи, които някога майка ми казваше на мен. Думи, които не бих забравила и които бих казвала и на своите деца. Замислих се каква ли щях да бъда ако нямах свободата и избора, които ми даряваха родителите ми. Те винаги са искали от мен сама да изживея всичко. Давали са ми напътствия и съвети, но никога не са налагали собственото си мнение. Иска ли са сама да разбера какъв е
живота, да допускам грешки без тяхна намеса и да се старая
да не ги повтарям. Давали са ми максимално всичко от себе си и са
искали само малко любов и разбиране. Никога не са ме спирали в развитието ми, напротив поощрявали са всяко мое желание и мечта, за да мога да разбера точно какво искам.
Разсъжденията, които облваха моето съзнание, внезапно бяха разсеяни от друго семейство, което се мъчеше да наложи своето мнение над детето си. Честно ли беше това? Честно ли щеше да е спрямо детето им? Не трябва ли то само да решава кое е добро за него и само да си пати от постъпките си? Защо някои родители, в стремежа си да имат перфектен живот и да дадат същото на своето дете, изживяват живота му? Защо са такива егоисти и не помислят малко и за него?
Донякъде ги разбирам, обичта им е безгранична, но от друга страна, дори това, че са родители, не им дава право да изживяват живота на любимото си същество. Всяко нещо си има граници, дори и любовта. Не можем да наложим мнението си над някого, дори да е за негово добро. Можем да го споделим с него, да го подкрепим, да му вдъхнем кураж и смелост, но не и да го наложим.
Отнесена в мислите си, стигнах до дома, в който бях израстнала, дома, в който бях научила толкова много неща за себе си и живота. Но все пак още нещо ме мъчеше. Нещо терзаеше мислите ми.
Погледнах назад и си спомних за романа на Балзак "Дядо Горио", в който се разказва за един мъж, отдал целия си живот на дъщерите си, в стремеж да им даде всичко, от което имат нужда. Мъж, дал всичко за тях, дори и последния си къс хляб. Толкова голяма обич е изпитвал към тях, а те да му отвърнат с пренебрежение и егоизъм. Толкова ли скъпо струва да обичаш някого, че дори и на смъртното му ложе да не изречеш двете думички, идващи от сърцето. Горкият той.
Струва ми се, че опитите ми да разбера родителската любов са безнадеждни, поне докато самата аз не стана родител. Каквото и да мисля, каквото и да кажа, няма да е същото, както когато стана майка.
Все пак не искам да ограничавам себе си, а още по-малко своето дете, затова дори и родителската любов трябва да има граници.