есе на тема "Насилието не може никога да е победа" [Архив]

sexa_na_kompleksa

05-25-2008, 14:45

Виж това:

Насилието не може да бъде никога победа

Магията на „Нежната спирала“ е в неуловимите трепети на всяко живо същество пред земния финал, в чувството за единство и всеобщност на универсума, в който феномени като разум и инстинкт издигат безброй въпроси без отговор.
Повествованието се разгръща на две нива: движението на шейната и поведението на ловците, и от друга страна – вътрешно психологическият монолог на героя разказвач, пълно покритие на автора.
Историята с гълъба се налага като сюжетно проблемен център на разказа. Смъртта на гълъба идва естествено, предполагана и очаквана. Изненада е в следващия момент – повторените кръгове на снега – знак на последните дихания живот. Проблемно психологическата натовареност постепенно градира и достига кулминацията си във финала. Какво възпира ловците пред алените капки по снега? Страх? Чувство за вина, респект пред „нежната спирала“ еднаква за гълъба и за всеки един от нас, или просто стъписване пред неизвестното? Описателният пласт маркира външните изяви в поведението на участниците в сцената – ловците, гълъба, шипковия храст... , а дълбоко от сърцевината на текста напират въпроси за същността, смисъла и безсмислието на всичко, за живота, смъртта и ненужната жестокост. Те се преплитат без точна формулировка и без отговор, струпват се, неизречени гласно, но смущаващо плашещи.
Мащабите на противопоставянето са разширени до краен предел: човек – природа. Контрастите избледняват в равенството пред всевечните закони на живота.
Тайнствени са посланията на човека и птицата. Прекъснатият полет – тази паралелна смърт – разкрива същността на умирането. „Поривист“ е дивият гълъб, докато лети, а когато падне на земята се превръща в дрипа. Красотата не може да се присвои, да се открадне от небето. Затова около свалената с куршум птица се завъртат кръговете на спиралата и чертаят неприкосновено пространство, където ловците не смеят да престъпят.
И финалът на разказа още веднъж представя образа на съответствията – небесните дъги са отпечатани в снега и продължават да се извиват в невидимите спирали на човешката душа, кървяща с болката на наранената природа.
Природата и човекът опитват да се „четат“ като йероглифи от загадъчната книга на битието. Безвъзвратно изгубен ли е общият им език е тревожният въпрос на разказа.
В минорната мелодия на тази „много лична история“ потрепва „нежната спирала“ на всяко живо дихание и напомня за „ онова извънредно съществено и важно“, пред което ние самите и всичко край нас придобива друга истинност.