ScionOfStorm
05-27-2008, 17:50
Където слънце луната люби
Нощта с капки мастилени
В ден огрян се превърна.
Лъчи тихи, лъчи засмени
Покриха луната; тя се извърна.
Силуети леко подраниха;
Сенки тихо се снижиха
Ангел и демон в счупен съюз
В сърце – разрушаващ трус.
„Братко мой огледален
Отдавна не бях виждал аз
Ликът твой страдален.
Нима дошъл е наший час?”
„Огрени лик, както винаги различен
Дошъл ще да е той, аз не отричам.
Как красива беше любимата – луната;
А попари я с белота тъй светлината...”
„Не тъжи, демоне, що тъй жарко мразя,
Братко, що с криле свои искам да пазя.
Ще дойде пак завесата на нощта прекрасна
Няма да я има Нея – за теб тъй ужасна.”
В сърце – все същия разрушаващ трус.
В глава - дъх на рози, в душа – гнила слуз.
Тъй бях аз, застинал пред величавата среща
Колкото очарователна – толкоз и зловеща.
„Брате скъп, покварени излъстителю
Смъртна душа ще трябва да извисим.
На Тъма изящни ти прелъстителю
Не забелязваш ли; ликът негов е незрим?”
„Мистика проблясва по ръбове негови;
Тъй мисля аз, Незаконна рожбо, точно ти.
Ни черен, ни бял, ни сив не е той дори
Какво да правим ние двамата ти кажи!”
Ах, тези криле могъщи, тъй красиви...
Тъкани сякаш от десетки самодиви.
И очите техни, въглени – чер’ и бял
Кой ли преди мен в тях се е взрял?
Само за да умре в миг сладък по-късен...
Спри, ти порив вътрешен, земетръсен!
„Вземете ме отвъд луната, де слънцето я люби
Вземете бурен, що сам себе си успя; погуби!
Че не искам да обитавам рамки на един затвор
Нека през Вратата прекрача, ваш ще е смелия хор...”
Ореол присветна мигом, ангелически
Рога извисиха се до него, веднагически.
Усмивка мила, но студена, на устните изгря
Сякаш слънчева луна в мен със сила се взря.
„В отливката най-вътрешна на думите твои
Прогледнахме ние; Ти търсиш явно покой.
Криле черни, криле бели за теб се разплитат
Мечтите, копнежите – надалеч те отлитат.”
Тъй в предречения от мен хор звезден, смел
Отпратен бях отвъд слънцето, луната и звездите.
В Безграничието, в този некончаем предел
Поеха гледките за последен и първи път очите.
Нощта с капки мастилени
В ден огрян се превърна.
Лъчи тихи, лъчи засмени
Покриха луната; тя се извърна.
Силуети леко подраниха;
Сенки тихо се снижиха
Ангел и демон в счупен съюз
В сърце – разрушаващ трус.
„Братко мой огледален
Отдавна не бях виждал аз
Ликът твой страдален.
Нима дошъл е наший час?”
„Огрени лик, както винаги различен
Дошъл ще да е той, аз не отричам.
Как красива беше любимата – луната;
А попари я с белота тъй светлината...”
„Не тъжи, демоне, що тъй жарко мразя,
Братко, що с криле свои искам да пазя.
Ще дойде пак завесата на нощта прекрасна
Няма да я има Нея – за теб тъй ужасна.”
В сърце – все същия разрушаващ трус.
В глава - дъх на рози, в душа – гнила слуз.
Тъй бях аз, застинал пред величавата среща
Колкото очарователна – толкоз и зловеща.
„Брате скъп, покварени излъстителю
Смъртна душа ще трябва да извисим.
На Тъма изящни ти прелъстителю
Не забелязваш ли; ликът негов е незрим?”
„Мистика проблясва по ръбове негови;
Тъй мисля аз, Незаконна рожбо, точно ти.
Ни черен, ни бял, ни сив не е той дори
Какво да правим ние двамата ти кажи!”
Ах, тези криле могъщи, тъй красиви...
Тъкани сякаш от десетки самодиви.
И очите техни, въглени – чер’ и бял
Кой ли преди мен в тях се е взрял?
Само за да умре в миг сладък по-късен...
Спри, ти порив вътрешен, земетръсен!
„Вземете ме отвъд луната, де слънцето я люби
Вземете бурен, що сам себе си успя; погуби!
Че не искам да обитавам рамки на един затвор
Нека през Вратата прекрача, ваш ще е смелия хор...”
Ореол присветна мигом, ангелически
Рога извисиха се до него, веднагически.
Усмивка мила, но студена, на устните изгря
Сякаш слънчева луна в мен със сила се взря.
„В отливката най-вътрешна на думите твои
Прогледнахме ние; Ти търсиш явно покой.
Криле черни, криле бели за теб се разплитат
Мечтите, копнежите – надалеч те отлитат.”
Тъй в предречения от мен хор звезден, смел
Отпратен бях отвъд слънцето, луната и звездите.
В Безграничието, в този некончаем предел
Поеха гледките за последен и първи път очите.