sexa_na_kompleksa
05-28-2008, 13:53
Виж това:
“Същността” на човека е в неговата екзистенция
/Мартин Хайдегер/
Какво представлява екзистенцията? Каква взаимовръзка намираме между нея и същността на човека? Каква е разликата между съществуване и езистиране?
Самата дума “екзистенция” буквално означава “съществуване”. Под “екзистенция” конкретно се разбира постоянното безпокойство на човека, неговата екстатичност, проект за собственото му съществуване и поради това фундаментална свобода, която не познава никаква изначална предопределеност, включително божествената. Нейният смисъл е съществуването, надмогването, преодоляването на човека, което има свое начало и край. Философското течение, свързано с екзистенцията, се нарича екзистенциализъм. То се занимава с личното, уникалното съществуване на човека. Френският философ Жан-Пол Сартр се вписва в контекста на екзистенциализма като един от главните му създатели и представители. Той свързва свободата като екзистенциална категория с отговорността. Разглежда я не като противовес на природния детерминизъм, а като определеност на човека, избиращ да бъде сам себе си в същността си и с това – насърчител на другите да бъдат своята собствена автентичност. Ето защо същността на човека е в неговата екзистенция.
Същността на човека според Сартр е “това, което сам се е направил”. Т.е. личността и облика на човешкия индивид като част от неговата същност пряко зависят от самия него. Той сам прави фундаментален избор, свързан със собствения си живот или само ситуационен. Ето как сам “човек определя дали да бъде герой или подлец” по своята същност. Екзистенциализмът като течение във философията смята за реални само съществуването на човека и неговите преживявания. В житейския си път човек първо решава какъв иска да бъде, а след това става такъв. Съществувайки, той взема решения и прави избори, които по-късно се отразяват върху самия него. Точно в този контекст са и думите на Сартр, че “съществуването предхожда същността”. Това, че съм, следователно е преди какво съм. Човек първо съществува и след това непрестанно се определя, избира да бъде сам себе си и по този начин насърчава другите да бъдат своята собствена автентичност. Да съществуваш значи да сътвориш собствената си екзистенция. Моралната отговорност е лична, а не обща, няма извинение и оправдание, защото никога едно съществуващо не оправдава съществуването на друго, защото свободата е абсолютна. Поради това човек носи бремето на избора си с цената на екзистенциална тревога и безпокойство. Тази мисъл изказва самата действителност, свързана с човешкия живот и се е превърнала в основна теза на екзистенциализма.
Откривайки връзката между човешката същност и екзистенцията трябва да се уточни и разликата между съществуването и самото екзистиране. Докато под понятието “съществуване” се разбира кое да е съществуване, то думата “екзистенция” като специфичен термин определя смисъла на екстатичност, свързан с отличаване на човешкото съществуване от всяко друго. Това, което разграничава самото екзистиране от обикновеното съществуване, както и човешкото съществуване от всяко останало, се състои във факта, че човек се стреми да се надмогне, да надскочи същността си. След като човешката същност е в екзистенцията, то тя се свързва със стремеж към нещо повече. Тук идва и мисълта на Сартр, че само човек “не е това, което е, и е това, което не е”. С тези слова френският философ подчертава, че по своята същност човешкото създание е крайно, смъртно същество, което постоянно преодолява своите предели. Именно в това преодоляване се състои неговото екзистиране. В подкрепа на тази идея е и мисълта на Фридрих Ницше, че “истинският човек е в непрестанно себенадмогване”. Ницше смята, че ако ние, хората, изгубим желанието си за живот, ще се превърнем в нещо от рода на предметите.
При разясняването на въпросите относно същността на човека и неговата екзистенция е необходимо да се разгледа и въпроса за смисъла на човешкото съществуване. Самата мисъл, че “"Същността" на човека е в неговата екзистенция”, принадлежи на немския философ Мартин Хайдегер. Според него екзистенцията е ек-статичност, пребиваване извън себе си и е проект. Човекът не е една наличност, която може да се срещне някъде, а е проектиран да съществува във времето. И тъй като той е битие-към-смъртта, следователно неговото време е временно. В него човек трябва по максимално най-добрия начин да разгърне своите, тъй като той същевременно е и битие-възможност. А самото уникално по своята същност съществуване зависи от избора на човека. Жан-Пол Сартр не е единственият философ, който има свои възгледи относно избора, считайки че “човек избира само себе си”. Съществува зависимост между правенето на избор и волята на човека. Волята във философията се определя като способността човек да противостои на нежелано въздействие и да постигне своите цели в битието си, чрез преодоляване на трудности. Свободата на волята е и свобода на избора. Отделният човек може да направи индивидуален избор, ако волята му е независима спрямо дадени обстоятелства, т.е. самата тя да притежава свобода. За същността на всичко съществуващо Артур Шопенхауер смята волята, разбирана като сляп и необуздан стремеж към живот. Свободата на избора от своя страна е изключително важна, тъй като от нея зависят постъпките на човека. Зависи дали ще тръгне по пътя към стремежа за надмогване, поставяйки си високи цели и носейки в себе си свои идеали. Ето защо Хайдегер определя екзистенцията като избран живот.
Нещата могат да бъдат разгледани и от друга гледна точка. Хайдегер вижда и обратната страна – ако човек на избира, а само подражава на другите, тогава той е просто “das Man”, символът на обезличеното съществуване. Думата екстатичност престава да бъде определяща за неговата същност. Той вече е “онзи като всички други”, който води безлико и повърхностно съществуване. С тази си същност съществуването на човека от съвременна гледна точка би изглеждало дори безсмислено, ако то не съдържа някаква цел или порив. Друг подобен възглед, носещ също негативно значение, е възгледът на немският професор по философия Карл Ясперс за масовия човек. Тук става дума за човек, лишен от всякакви белези на уникалност, а и следователно на духовност и вглъбеност. Това е такъв тип човек, който обича само настоящето, миналото няма стойност за него, а бъдещето въобще не го интересува. Това наистина е трагичен образ, интересуващ се само от онова, от което се интересува масата. Той носи в себе си само и единствено непретенциозност и липса на вкус. Няма за цел да се себенадмогне, да избира, да постави смисъл на същността си, стремейки се положително да бъде различен от тълпата. За разлика от негативния “масов човек” на Ясперс и неговото гледище към миналото и бъдещето, италианският философ Пиер Абаняно има друго отношение към екзистенцията на човека. Той приема екзистенциалния избор като опит да се намери в настоящето единство на минало и бъдеще, което би изключило невъзможността за следващ избор, пряко свързан със същността на човека.
Според френския философ Габриел Оноре Марсел основен проблем за човека е битието, в частност – съществуването. В тази насока в своето главно философско произведение "Битие и нищо" Сартр разсъждава върху въпроса за съществуването. Изследвайки, той търси отговор на въпроса "Що е битие?". Сложността да се намери отговор произтича от факта, че за битието не може да се мисли така, както за отделно съществуващите неща, които определяме чрез качества или признаци. Но преди всичко трябва да се мисли за предметите като за реални, съществуващи. Битието сякаш се изплъзва. Всяко говорене за битието става така, както се говори за отделните неща. Има съществена разлика между битието и битуващите неща, където битието е условие за съществуването на тези неща. Още Парменид е подчертал, че "битието е, небитието не е". Т.е. битието може да се мисли само тавтологично. Сартр се опитва да избегне подобна редукция и стига до обозначаването на две противоположни сфери на действителността – човека и предметния свят. Така се стига до разграничаването на човешко битие – битие-за-себе си и битие на вещите – битие-в-себе си или битие-само по-себе си. Битието-в-себе-си се описва със закона: "Битието е. Битието е в себе си. Битието е това, което е". Негови отличителни черти са: непроницаемост, плътност, пълнота, масивност, затвореност, пълна позитивност, т.е. липсва процеп, през който да се промъкне нищото, съвпадение на себе си със себе си, еднозначност, определеност. То е безразлично, безотносително към човека, инертно и безмълвно, безлико, тъждествено, плътно. Битието-в-себе си е самодостатъчно, завършено, то не се нуждае от мен за да съществува. Затова връзката между двете сфери на битието се осъществява от човека, предметите са за да служат покорни, манипулируеми. Битието-за-себе си живее сред и чрез битието-в-себе си. И отново мисълта: "Човек не е онова, което е и е онова, което не е", т.е. той е едно непрекъснато ставане и изменение, екстатичност, нееднозначност и недетерминираност. Човек е незавършен, отношението му към трансцедентната вещна реалност е трансцеденцията. Но човек може да се отнася към битието-в-себе си, защото той не е това битие. Човекът е битие, което е своето собствено нищо – човек - единство на битие и нищо. Човек не съвпада с битието си, тъй като е и нищо. Т.е. в нечовешката реалност се промъква нищото чрез човека. Именно защото небитието е постоянно налично, всеки въпрос полага възможността за отрицателен отговор. И в крайна сметка битието-за-себе си е екзистенциално битие. То е изпълнено с отрицания и е несамотъждествено. Екзистенцията е ек-стаз, порив, отрицание. Човешкото съществуване е екстазно съществуване, винаги е повече от това, което е.
Същността на човека е в неговото екзистиране, преодоляване, надмогвайки себе си в живота. Хайдегер обаче смята, че хората са забравили смисъла на това как трябва да живеят, т.е. вече живеят “по инерция”. Тревожен дори днес е и въпросът за човека-маса, за неговото безлично съществуване и ужасяващ девиз: “Така правят другите”. За разлика от него екзистенциалният човек ек-зистира, непрестанно “прави себе си”. Човешката екзистенция е пряко зависима от индивидуалната проява на избор, която осъществява човека, смята французинът-философ Сартр. Но аз като човек избирам сам и изборът ми е автентичен, аз не съм безразличен към това, което избирам. Автентичността изразява автономността на човека, който осъзнал безосновността на битието си, сам твори и конституира себе си. Човек битийства така, както сам направи и проектира себе си, за разлика от нещата, които са такива, каквито са. Човешкият индивид е проект, той сам прави себе си. И именно в това се състои неговото екзистенциално достойнство.
Добро и зло са главно във въображението на човека
Има ли наистина добро и зло?Този въпрос поражда доста спорове и разсъждения не само сега, но и в дълбока древност.
Една гръцка поговорка казва: “Хората биват измъчвани не от самите неща, а от представата им за тях.” и тя важи както тогава, така и сега, две хиляди години по-късно. Защо?
В “Електра” на Еврипид Орест и Електра убиват майка си, за да отмъстят за смъртта на баща си. Според древните гърци те са длъжни да го сторят и това не се смята за лошо. Сега ние не можем да го приемем, защото за нас убийството само по себе си е лошо, а още повече, ако е на близък. Защо се получава това разминаване? Отговорът е съвсем прост. Представите за добро и зло са се променили. Една от десетте Божи заповеди е “Не убивай”, а по-голямата част от света е християнска. Ако се вгледаме в Библията, ще видим, че познанието на добро и лошо е божествен дар. Да вземем убийството. Според Библията то е лошо, но въпреки това съдът те оправдава, когато е извършено при самозащита. В книгата си “Опити” Монтен пише: “Различието ни в представите ни за нещата показва ясно, че ние ги възприемаме единствено чрез нашия характер.” И е напълно прав, защото иначе нямаше да има причина за оправдаването на убиец, въпреки че той е такъв по неволя. А каква всъщност е тя? Според мен е достатъчно съдията ,или който и да е, да се постави на мястото на този тъй наречен убиец.
Има ли друга причина, която да оправдава убийството? Да вземем например атентатите в САЩ. За талибаните жертвите не са важни, защото вярата им налага убийството като начин на разправа. Монтен е категоричен: “Всяко вътрешно убеждение може да бъде достатъчно силно, за да накара хората да го защитават с цената на живота си.” И арабите са живото доказателство за това.
Но ако наистина всичко зависи от представата ни, то ние можем да променим света към много по-добро. Болката и смъртта за нас са лоши, но ако си внушим, че са добри и естествени, всичко ще е много по-лесно. Е, няма как да разберем освен, ако не опитаме.