CucAgMuH
05-29-2008, 01:03
Тя почва да ми лази по нервите. А аз по принцип съм спокоен човек. Не, все още не ме е изкарала от релси. Обаче натам е тръгнало. Как съм гледал аз еди коя си, еди коя си как ме гледала. Какво съм казал, на кой съм се усмихнал, на кой съм смигнал едва забележимо...
Ето например ще споменем само случките от днес. Тоест вчера. И малко от днес. Мръдваме до Стара Загора да се видя с един познат малко по работа. Посреща ни секретарката му. Аз се усмихвам и казвам "Здрасти". Проблем. Защо съм казал "Здрасти" усмихнат. Това било само секретарка. Дали не сме се били познавали отнякъде? Обяснявам надълго и нашироко че сефте я виждам, просто съм решил да бъда любезен. Изплюва ми се едно нацупено "Хубаво, щом не искаш не ми казвай" и настава половинчасово мълчание и гледане на другата страна.
Връщаме се от Стара Загора. Защо съм бил карал толкова бързо. Да не би да съм се опитвал да впечатля някой(задминахме кабриолет с две блондинки вътре, бел. авт.). Скачам върху спирачките, намалявам до 60. Според бордовият преди това максималната достигната скорост е била 217. Влачим се по пътя. Стисвам зъби и оставам с каменна физиономия дори когато 20 тонни тирове ни задминават с весело "би-биииип". Дишам и търся положителното. Пускам музика за успокоение! Перфектно. Barry White. Ми не - депресирала се. Ако можело да пусна нещо друго, и тя не знаела какво - аз да съм изберял. Окей. Поемам въздух, пускам Enya. Това пък било приспивно. Enigma - също. ERA! Пак не. Elvis? Намусена физиономия. Moby? Йок. Led Zeppelin? Категорично НЕ. Падат ми капаците. AC/DC. Точка. Волумето на мах. Да си писка. Тъндър! Трета, пета, двеста. След пет минути бяхме вкъщи. Честито. Айде още половин час цупене после.
Вече е десет сутринта. Време за късна вечеря и да си лягам. Вкъщи няма нищо за ядене. Решението - ресторант. Тя е във възторг(че даже не съм си помислил че може да ми сготви нещо... истината е че ме беше страх да не ме отрови в това състояние). Колкото бързо се появи ентусиазма, толкова и бъзро изчезна. Влизаме в ресторанта и едната сервитьорка не си отлепя погледа от мен. Следва поредното "Познавате ли се..." и дългото обяснение че не е така. Хапваме с малки инциденти(някой успя да си метне част от марулите върху роклята... :smt011 и ако не знаете - това е конспирация на сервитьорката). Поредното цупене - как така съм можел да оставя бакшиш на сервитьорката - тя била некадърна, грозна и незнам си още какво. Отново стисвам зъби. Търпя си. Скоро ще спя.
Единайсет часът. Блаженно се шмугвам в леглото. След малко нещо ме ръчка. В ребрата. Поглеждам колко е часът. Единайсет и пет минути. Аха. Тъкмо време да изпадна в тиха лудост. Бебето искало да излезе по магазините да си хареса някоя дрешка. Хубаво, ама не ги познавала, трябвало аз да я водя. Излизам с гениално решение на проблема - обаждам се на една позната - да си се водят заедно. Настава тишина и мир до 7 вечерта. Блаженно си спя и сънувам.
Събуждам се. Приятно събуждане - с целувка. Бебето е щастливо. Викам си - супер, край на намусените истории. Показва какво си е купила. Е, вярно че то повече показва от тялото й отколкото скрива, но на кой му пука... важното е да е щастлива. Бурно аплодирам закусвайки със Mars, Snickers и Pepsi докато гледам ревюто. Тук идва гвоздеят на програмата. Споменава ми се, че тя била обещала на Ани(онази с която се разхождаха по магазините) да иде да я види довечера на работа. Паника. Шок. Ужас. Питам плахо: "Ти знаеш ли тя какво работи?". О, да - тя знаела. Била танцьорка. Казвам "Именно...", но тя не вижда проблем. Появява цупене в начален стадии и затова се съгласявам - ще ходим да я видим на работа. Господ да ми е на помощ. Опитах се няколко пъти да я разубедя, но бях грубо отрязван с "Ти каза че ще идем...".
Мотахме из вкъщи до към десет и половина. Щастие, няма цупене. С големи усилия и много гъделичкане. После поемаме към мястото където работи Ани. На входа стоят двама охранители(с които се познаваме доста отдавна). Оттук нататък нещата не протичат добре. Митко се ухилва и вика: "Аааае, сис, откога не си идвал тука, къде се загуби... сигурно вече месец стана". Настъпвам го по крака(не че го е заболяло говедото) и отвръщам: "Че и доста повече от месец така като се замислиш...". Тук той се усеща за какво става въпрос: "Вярно... да не е и два месеца, а пък и три може да са станали... времето лети". След кратък разговор се разбира че Ани е тук. Лошо. Много лошо. Значи влизаме. Стълбите, надолу, завой... малко напред... още един завой... там сме. В стриптиз клуба. и къде мислите е човекът на който идваме на гости - мдам. На пилона. Хееей, здрастиии. Моето бебе застава в поза "гръмнат заек с провиснало чене". А аз изтръпвам. Значи все пак не е очаквала точно това да види. Предусещах го. Пристига шефа на охраната. Познава ме откакто ходех прав под масата. Най-ниската маса вкъщи. Въпреки любезните ми опити да откажа поканата да седнем - емиии, случи се. Като те вдигнат с една ръка и лапите ти не стигат земята ти остава само да се усмихнеш и да кажеш: "Е, ще пийнем по едно кафе да се видим набързо". Бебето се съвзема що-годе и вече не стои като гръмната - вкопчила се е в мен и с двете си ръце. Изпихме си кафетата, полафихме малко с хората наоколо(включително и Ани...). Бебето даже не усети че кафето всъщност е кафе с Jack Daniels в отношение 1:1. Май това малко я отпусна. Тръгнахме си. Едвам я откопчих от мен за да я вкарам в колата. По пътя нищо не каза. Обаче когато се прибрахме се свести съвсем. Лепна ме още от вратата с малките си юмручета - "Ти по такива ли места ходиш", "Как не те е срам", "Аз си знаех че ми изневеряваш" и тем подобни... Мен пък не иска да ме слуша. Само тя имало право да приказва сега. Хубу. Вече ми идва нанагорно от подобни неща и ще си сипя малко балънтайнс. То може ли да слушаш фалшиви обвинения без да имаш право да се защитиш - трезвен... Планът беше перфектен до момента със сипването. Тя ми взе бутилката от ръката и се затвори в спалнята. Не че не можех да я спра, просто не виждах смисъл. Даже очаквах да се е заключила. Затова седнах да си послушам успокояваща музика и да си подредя мислите. Тъкмо бях стигнал до поредното никъде след около един час мислене, когато котката почва да вие. Съжалих го животинчето - не е виновно, ще ида да го нахраня. Странно - не чака пред хладилника. И пред шкафчето където му държа солетите(обожава да хрупа солети) го няма. Започвам поетапно претърсване на стаите. А той малоумният добитък си е отворил вратата на спалнята, стои и мяука срещу Луната. Видя ме и се ската под леглото(инстикт за отселяване). А пък бебето изпило половината бутилка и заспало. Трагедия. Поне в момента не ми следи всяко движение. Чувствам се все едно са ми махнали оковите. Или пък двата редбулл-а спомагат за този ефект...
Имам лошото чувство, че ако зависи от нея ще ни изолира на някой самотен остров, ще ме завърже за една палма и чак тогава ще е щастлива. Къде по дяволите ми е грешката... тоест... предполагам че има нещо което може да се направи за да превърна "бясната кучка" обратно в "бебе". Няма да издържа още дълго по този начин - всяко мое действие да бъде следено, анализирано, дискутирано и приемано откъм възможно най-лошата му страна. А - и да добавим - това вече е в продължение на близо седмица. Помощ. Не издържам. Ще я сложа в дулото на някое оръдие и ще я изстрелям колкото се може по-надалеч от мен... :(
Ето например ще споменем само случките от днес. Тоест вчера. И малко от днес. Мръдваме до Стара Загора да се видя с един познат малко по работа. Посреща ни секретарката му. Аз се усмихвам и казвам "Здрасти". Проблем. Защо съм казал "Здрасти" усмихнат. Това било само секретарка. Дали не сме се били познавали отнякъде? Обяснявам надълго и нашироко че сефте я виждам, просто съм решил да бъда любезен. Изплюва ми се едно нацупено "Хубаво, щом не искаш не ми казвай" и настава половинчасово мълчание и гледане на другата страна.
Връщаме се от Стара Загора. Защо съм бил карал толкова бързо. Да не би да съм се опитвал да впечатля някой(задминахме кабриолет с две блондинки вътре, бел. авт.). Скачам върху спирачките, намалявам до 60. Според бордовият преди това максималната достигната скорост е била 217. Влачим се по пътя. Стисвам зъби и оставам с каменна физиономия дори когато 20 тонни тирове ни задминават с весело "би-биииип". Дишам и търся положителното. Пускам музика за успокоение! Перфектно. Barry White. Ми не - депресирала се. Ако можело да пусна нещо друго, и тя не знаела какво - аз да съм изберял. Окей. Поемам въздух, пускам Enya. Това пък било приспивно. Enigma - също. ERA! Пак не. Elvis? Намусена физиономия. Moby? Йок. Led Zeppelin? Категорично НЕ. Падат ми капаците. AC/DC. Точка. Волумето на мах. Да си писка. Тъндър! Трета, пета, двеста. След пет минути бяхме вкъщи. Честито. Айде още половин час цупене после.
Вече е десет сутринта. Време за късна вечеря и да си лягам. Вкъщи няма нищо за ядене. Решението - ресторант. Тя е във възторг(че даже не съм си помислил че може да ми сготви нещо... истината е че ме беше страх да не ме отрови в това състояние). Колкото бързо се появи ентусиазма, толкова и бъзро изчезна. Влизаме в ресторанта и едната сервитьорка не си отлепя погледа от мен. Следва поредното "Познавате ли се..." и дългото обяснение че не е така. Хапваме с малки инциденти(някой успя да си метне част от марулите върху роклята... :smt011 и ако не знаете - това е конспирация на сервитьорката). Поредното цупене - как така съм можел да оставя бакшиш на сервитьорката - тя била некадърна, грозна и незнам си още какво. Отново стисвам зъби. Търпя си. Скоро ще спя.
Единайсет часът. Блаженно се шмугвам в леглото. След малко нещо ме ръчка. В ребрата. Поглеждам колко е часът. Единайсет и пет минути. Аха. Тъкмо време да изпадна в тиха лудост. Бебето искало да излезе по магазините да си хареса някоя дрешка. Хубаво, ама не ги познавала, трябвало аз да я водя. Излизам с гениално решение на проблема - обаждам се на една позната - да си се водят заедно. Настава тишина и мир до 7 вечерта. Блаженно си спя и сънувам.
Събуждам се. Приятно събуждане - с целувка. Бебето е щастливо. Викам си - супер, край на намусените истории. Показва какво си е купила. Е, вярно че то повече показва от тялото й отколкото скрива, но на кой му пука... важното е да е щастлива. Бурно аплодирам закусвайки със Mars, Snickers и Pepsi докато гледам ревюто. Тук идва гвоздеят на програмата. Споменава ми се, че тя била обещала на Ани(онази с която се разхождаха по магазините) да иде да я види довечера на работа. Паника. Шок. Ужас. Питам плахо: "Ти знаеш ли тя какво работи?". О, да - тя знаела. Била танцьорка. Казвам "Именно...", но тя не вижда проблем. Появява цупене в начален стадии и затова се съгласявам - ще ходим да я видим на работа. Господ да ми е на помощ. Опитах се няколко пъти да я разубедя, но бях грубо отрязван с "Ти каза че ще идем...".
Мотахме из вкъщи до към десет и половина. Щастие, няма цупене. С големи усилия и много гъделичкане. После поемаме към мястото където работи Ани. На входа стоят двама охранители(с които се познаваме доста отдавна). Оттук нататък нещата не протичат добре. Митко се ухилва и вика: "Аааае, сис, откога не си идвал тука, къде се загуби... сигурно вече месец стана". Настъпвам го по крака(не че го е заболяло говедото) и отвръщам: "Че и доста повече от месец така като се замислиш...". Тук той се усеща за какво става въпрос: "Вярно... да не е и два месеца, а пък и три може да са станали... времето лети". След кратък разговор се разбира че Ани е тук. Лошо. Много лошо. Значи влизаме. Стълбите, надолу, завой... малко напред... още един завой... там сме. В стриптиз клуба. и къде мислите е човекът на който идваме на гости - мдам. На пилона. Хееей, здрастиии. Моето бебе застава в поза "гръмнат заек с провиснало чене". А аз изтръпвам. Значи все пак не е очаквала точно това да види. Предусещах го. Пристига шефа на охраната. Познава ме откакто ходех прав под масата. Най-ниската маса вкъщи. Въпреки любезните ми опити да откажа поканата да седнем - емиии, случи се. Като те вдигнат с една ръка и лапите ти не стигат земята ти остава само да се усмихнеш и да кажеш: "Е, ще пийнем по едно кафе да се видим набързо". Бебето се съвзема що-годе и вече не стои като гръмната - вкопчила се е в мен и с двете си ръце. Изпихме си кафетата, полафихме малко с хората наоколо(включително и Ани...). Бебето даже не усети че кафето всъщност е кафе с Jack Daniels в отношение 1:1. Май това малко я отпусна. Тръгнахме си. Едвам я откопчих от мен за да я вкарам в колата. По пътя нищо не каза. Обаче когато се прибрахме се свести съвсем. Лепна ме още от вратата с малките си юмручета - "Ти по такива ли места ходиш", "Как не те е срам", "Аз си знаех че ми изневеряваш" и тем подобни... Мен пък не иска да ме слуша. Само тя имало право да приказва сега. Хубу. Вече ми идва нанагорно от подобни неща и ще си сипя малко балънтайнс. То може ли да слушаш фалшиви обвинения без да имаш право да се защитиш - трезвен... Планът беше перфектен до момента със сипването. Тя ми взе бутилката от ръката и се затвори в спалнята. Не че не можех да я спра, просто не виждах смисъл. Даже очаквах да се е заключила. Затова седнах да си послушам успокояваща музика и да си подредя мислите. Тъкмо бях стигнал до поредното никъде след около един час мислене, когато котката почва да вие. Съжалих го животинчето - не е виновно, ще ида да го нахраня. Странно - не чака пред хладилника. И пред шкафчето където му държа солетите(обожава да хрупа солети) го няма. Започвам поетапно претърсване на стаите. А той малоумният добитък си е отворил вратата на спалнята, стои и мяука срещу Луната. Видя ме и се ската под леглото(инстикт за отселяване). А пък бебето изпило половината бутилка и заспало. Трагедия. Поне в момента не ми следи всяко движение. Чувствам се все едно са ми махнали оковите. Или пък двата редбулл-а спомагат за този ефект...
Имам лошото чувство, че ако зависи от нея ще ни изолира на някой самотен остров, ще ме завърже за една палма и чак тогава ще е щастлива. Къде по дяволите ми е грешката... тоест... предполагам че има нещо което може да се направи за да превърна "бясната кучка" обратно в "бебе". Няма да издържа още дълго по този начин - всяко мое действие да бъде следено, анализирано, дискутирано и приемано откъм възможно най-лошата му страна. А - и да добавим - това вече е в продължение на близо седмица. Помощ. Не издържам. Ще я сложа в дулото на някое оръдие и ще я изстрелям колкото се може по-надалеч от мен... :(