ЙОРДАН РАДИЧКОВ- „НЕЖНАТА СПИРАЛА”
ОБРАЗИТЕ НА НАСИЛИЕТО В РАЗКАЗА
В своето творчество Йордан Радич¬ков интерпретира по осо¬бено поетичен начин вечните пробле¬ми на битието, вълнувайки се от човешкото посегателство върху съвър¬шенството на природата-агресия, по¬родена от често пренебрегваната ис¬тина, че човекът е част от тази при¬рода и нейното опазване е неотменен негов дълг.
Разказът „Нежната спирала” е нравс¬твено послание за ненасилие, което пи¬сателят реализира чрез метафорични образи. Те рязко контрастират на жи¬вота и неговото многообразие, материализирани в грубо завъртения срещу шипковия храст камшик, както и в изстрела, отнел живота на дивия гълъб.
На фона на снежния пейзаж, обгръщащ със своята ледена враждебност пъту¬ващите с шейна ловци, Йордан Радич¬ков споделя своите нравствено-етични размисли, извеждайки ги до общозначими обобщения за безценността на всяка частица от природата, а аз-повествованието създава особена атмосфера на интимност и съкровеност.
Заглавието на разказа символизира безкрайността и хармонията на живо¬та - красив в своята повторяемост и в същото време - многолик и вечен. Но още самото начало на разказа загатва и за дисхармонията, която човекът съз¬дава около себе си. И това внушение, концентрирано в епитета „враждебна” и цветовото обагря не в сиво-бяло, съз¬дава усещането за призрачна нереалност. Олицетворената природа провокира художествения размисъл на Радич¬ков, открил човешките изяви в окръжаващия го свят: „Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчана¬та гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бър¬зо... ”
Отчуждение изпълва природния разум. Неслучайно „бялата равнина” се „изтег¬ля”. Деликатно се дистанцира от чове¬ка, запазвайки кръговратната циклична повторяемост на живота. „Смълчаната гора” притихва пред усетеното на¬силие, стаено в човешката душа.
Шипковият храст, отрупан с ярки червени плодове, се откроява на фона на бялата пустош и този контраст изостря вниманието, насища сети¬вата с тревога. Последвалата човешка агресия срещу шипковия храст ес¬тествено предизвиква алюзии за него¬вата същност на живо същество, уни¬зено с удар на камшик през лицето. Като знак за неприемане на извършено¬то насилие е внезапното изчезване на храста. За ловеца това е мистерия, а за писателя паралелът между шипковия храст и човека извиква натрапчи¬вия спомен за Методи Андонов, единс¬твения човек, идентифициран в разказа със собствено име. Оживява споме¬нът за приятеля, който с „фанатичен” поглед оглежда от всички страни шип¬ковия храст и недоумява пред негова¬та близост с човека. Замерван със снежни топки, храстът трепва като живо същество и очите му като на разбойник играят на всички страни. В съзна¬нието на възкръсналия чрез спомена приятел е извикана представата за същия този храст, „ама съвсем истински, взет направо от гората, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове”, и поставен на сцената като декор. Възхищението, което той предизвиква у режисьора, е всъщност едно философско обобщение за мислещата личност, която е пре¬станала „да гледа на живота и на при¬родата край себе си като на декоративна завеса”. Той иска да я разкъса и да над-никне зад нея, да открие същността на нещата, „нещо извънредно и важно”. Затова някак естествено от тези философски размисли се поражда и разоча¬рованието от ранната смърт на Ме¬тоди Андонов, изтръгнат от живота, подобно на шипковия храст: „Мигар са й малко на природата шипковите храсти, та изтръгна с корен от сърцата ни и този шипков храст, за да го погне по петите из своята снежна пустош? ”
Завръщането от спомена в реалност¬та сблъсква разказвача с ново насилие над природата. Този път ловците уби¬ват див гълъб от ятото, появило се спокойно и плавно на сивото небе. Мощ¬ният размах на крилете на една от пти¬ците е последван от залюляване и малък кръг, изразяващи недоумение от то¬зи гръм. Умиращата птица описва в не¬бето спираловидни кръгове, които пос¬тепенно се стесняват и превръщат та¬зи дивна красота в „сива дрипа”, стре¬мително падаща надолу. Изчезването на дивия гълъб е ново свидетелство на човешкото насилие. Затова то поражда отново визията за шипковия храст, който се превръща в нравствен коректив на човешката агресия.
Върху дълбокия сняг, покриващ бяла¬та, стелеща се чиста и светла равни¬на, без нито една драскотина и без ни една прашинка върху нея, остават отпечатани алените капки кръв на гъ¬лъба, изписващи кръгове, подобни на спирала. Човекът е респектиран пред тези категорични знаци на насилието, очертани ярко върху девствената пус¬тош. Красивият див гълъб, чийто жи¬вот е отнет от изстрела, изстисква бавно кръвта от себе си, „за да допише с неясни кръгове и спирали своето последно послание върху бялата равнина, последна¬та фраза на своя живот”. Естествено е в този момент човешкият поглед да бъде отправен към небето. Тази максимална разтегленост на белетрис¬тичното пространство носи внушението за физическа отдалеченост между земя и небе, която може да бъде преодоляна чрез космическата, духовната хармония.
Фразата, изписана с кръвта на гълъ¬ба, е и проклятие срещу насилието, и завещание към другите птици, и отпечатък на внезапния житейски финал. Знак за това, че тя разтърсва дълбоко душите на ловците, е общото неловко мълчание. Те се оттеглят назад, къде¬то, с втренчени, изпълнени с ням упрек очи, шипковият храст отделя хората от парадоксално нежните дъги и спира¬ли, изписани върху снега от падащия, смъртно ранен гълъб.
След посегателството срещу съвър¬шената красота на природата, персо¬нифицирана в бавния „полет” към смъртта на дивия гълъб, човекът неизбежно е развълнуван и в душата му зазвъняват други струни - „подобие някакво на небесна червена сълза, на шепот от стреснат шипков храст”, които очерта¬ват и усукват в нея „неясни, но нежни кръ¬гове и спирали”. Тяхното наличие е израз на авторовия оптимизъм, че образите на насилието са обречени, че човекът все по-често ще се вглежда в себе си, ще се порови в най-сакралните кътче¬та на своята природна същност и про¬менен, и прогледнал, ще бъде част от хармонията, а не нейна заплаха. Това е и голямото нравствено-етично послание на Радичков към нашето съвремие.
sexa_na_kompleksa
06-03-2008, 09:37
Виж и това:
ЙОРДАН РАДИЧКОВ - „НЕЖНАТА СПИРАЛА”
ЧОВЕКЪТ И ПРИРОДАТА
Иносказателният Радич¬ков художествен свят отправя своите ненатрапчиви, но категорични послания към чове¬чеството, свързани с настоящето и бъдеще¬то на неговия дом - Вселената. Описвайки един ограничен регион, писателят стига до общозначими обобщения за човешката същ¬ност, за отчуждението на личността от при¬родата в съвременния свят, за безотговорно¬то и равнодушно отношение към другите съ¬щества, населяващи Земята. В разказа „Неж¬ната спирала” с необичайния си творчески подход Радичков предупреждава за после¬диците от нехайното и високомерно отно¬шение на човека към обкръжаващата го сре¬да.
Най-голямата болка на разказвача е, че чо¬векът е престанал да се интересува от приро¬дата и е скъсал връзката си с нея. Разказвайки три като че ли независими една от друга случ¬ки, които обаче са обединени от общата идея за отношението човек - природа в съвремен¬ния свят, авторът доказва немарливото и бе¬зотговорно отношение на човека към природата. АЗ-повествованието и следване¬то на авторовата мисъл с връщане в споме¬на, заедно с липсата на организиран сюжет, създават многозначността и богатството на внушения.
Трите срещи с всевечната и изпълнена с дълбока мъдрост природа дават възможност на автора да разкрие различните типове чо¬вешко поведение и човешка нравственост, проявяващи се в отношението им към май-ката-земя. Разказът започва направо, без въ¬ведение, и потапя читателя в особения Ра¬дичков свят, където всичко изглежда по нео¬бичаен начин. Хората се връщат от лов. Не се чувстват уютно в заобикалящата ги околност. Те не са част от нея. Ловът е начинът, по който те налагат силата и въображаемото си пре¬възходство, а това води до още по-катего¬рично отчуждение от природата. Връщане¬то не е изпълнено с радост или удовлетворе¬ние за човека, а с усещане за недружелюбността на околността: „Студът пропълзява по цялото му тяло, очите започват да сълзят, цялата природа наоколо започва да му се струва враждебна.” Ловът не е в синхрон с природните закони - това внушава негостоприемността на природата. Хората, с които пъ¬тува разказвачът, са не само неназовани - те са безлични: „неколцина човеци, натъпкани плътно един до друг”; „нито едно лице не се виждаше изцяло”. Тези „човеци” не са част от заобикалящата ги околност. Гората и пътят живеят свой живот, който е ненарушим в сво¬ята извечна хармония. С умението на изклю¬чителен художник и проницателен наблюдател Радичков рисува одухотворения пей¬заж: „Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъква¬ше на пръсти назад, най-близките до пътя дър¬вета подтичваха бързо, по-далечните се дви¬жеха по-бавно и се създаваше илюзията, че го¬рата бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се застъпват едно друго.” Природата и хо¬рата съществуват независимо един от друг -между тях няма единство и разбирателство.
Срещата с шипковия храст, изникнал „вне¬запно” край един завой, доказва пълното раз¬минаване между тях. Човекът - конярят - без причина проявява неоправдана, безсмис¬лена жестокост - „перна храста през лице¬то”. В този миг шипковият храст като че ли се пробужда - застава нащрек с ярките си червени плодове - „като живи очи”, и пре¬дупредително, със затаена закана бди и сле¬ди следващите действия на хората, неосьзнаващи злото и безотговорността, които ги изпълват. Храстът наблюдава пътуващите през целия им лъкатушещ през равнината път, взира се в тях, отправя своя ням укор и стае¬ното си отмъщение. Един от групата, по-вни¬мателен от останалите, с недоумение гледа храста със „стотиците... червени очи” и, без да разбира неговото нямо предупреждение, от своята егоистична гледна точка го смята за вампир - човекът открива злото, което сам носи у себе си, а не правото на защита.
Срещата с шипковия храст събужда спо¬мена за друга, подобна среща, въведена в разказа с ретроспекция. Чрез втората среща - на режисьора Методи Андонов с неговия шипков храст, е разкрито отношението на творческата, търсеща вечните истини и неиз¬менните природни закони на битието, лич¬ност към природата. Това е среща на човек, стремящ се да разбере заобикалящия го свят, с тайнството на сътворението и съществува¬нието. Затова, макар на пръв поглед подоб¬на на първата, втората среща носи съвсем различно послание. В нея са скрити авторо¬вата философия за нуждата от единение с природата и авторовият оптимизъм, че все още съществуват хора, макар и малцина, ко¬ито желаят да разберат езика на природата. Имат желание да четат в отворената й книга, оставаща невидима и неразбираема за от¬чужденото, егоистично, самовлюбено чове¬чество. Творецът осъществява една колкото неочаквана, толкова и знаменателна среща с тайнството на природата в лицето на шипко¬вия храст. Тази среща не е обикновена - из¬ползваните определения за душевното със¬тояние на режисьора говорят за това: „нещо фанатично има в погледа му”, „почесваше бра¬дата си с някаква особена нервност, почти със сладострастие”; в гласа му има „пате¬тични нотки”; „той се удари по гърдите въодушевено”. Чрез шипковия храст човекът-творец се мъчи да надникне зад видимото в природата и да достигне до невидимото, тайнс¬твеното, да разгадае сложните, неразгадае¬ми тайни на живота. Методи Андонов дос¬тига до прозрението, че не човекът, а приро¬дата притежава непреодолима мощ, неунищожима жизненост, които я правят вечна. Природата наблюдава човека и неговото безразсъдство: „Откъдето и да застанем, топ все ни гледа.” Тази наблюдаваща природа трябва да събуди заспалата съвест на хората, които са я пренебрегнали, да им напомни, че те не са по-силни, а са част от нея, че само с равновесието и единението ще се постигне нужната за живота хармония. Между търсе¬щия човек и природата съществува контраст: „ Той вторачи фанатичния си поглед върху спо¬койния, разположен спокойно посред снега шип¬ков храст”; контраст, доказващ превъзходс¬твото на природата. Тя, според разказвача, е „винаги будна, но спокойна”. Дава своите зна¬ци, прави своите послания, които трябва да бъдат разчетени и разгадани от човека. Оп¬тимистично е, че творецът, който е предоп¬ределен да внушава големите истини на хо¬рата, се доближава до единението с приро¬дата и до разчитането на нейните знаци: „в този миг той приличаше на човек, който е прес¬танал да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса, ами се мъчеше да пробие тази завеса или перде, да ги разкъса и да надникне зад тях. Навярно Мето¬ди Андонов бе успял да надникне зад тях, макар и само през шпионката, бе съзрял, изглежда, не¬що извънредно съществено и важно, иначе как мога да обясня, че един нормален човек може с такъв съдбовен поглед да обикаля измръзналия шипков храст?” В съзнанието на разказвача творецът се слива с шипковия храст - не за¬щото и двамата са „еднакво диви”, а защото по еднакъв начин олицетворяват будната, неспокойна съвест - единият - на хората, другият - на природата. А може би не само у човека, но и в природата е стаено злото: „Ми¬гар са й малко на природата шипковите храс¬ти, та изтръгна с корен от сърцата ни и този шипков храст, за да го погне по петите на своята снежна пустош?” Много въпроси поста¬вя авторът, свързани с разгадаването и раз¬бирането на природата и човека; въпроси, които остават без точни отговори, защото ня¬ма такива; има само търсене и желание за откриване. Намирането на отговорите, спо¬ред автора, е вътре у човека, а не в заобикаля¬щата го действителност: „Ако исках да намеря нещо, трябваше пак в себе си да се поровя.” Отговорите за битието са в душата на чове¬ка.
Сложният въпрос за отношенията човек - природа е поставен най-драматично в раз¬каза за третата среща - с ятото гълъби и уми¬ращата птица. Околността е сякаш недокосната и единна в своята белота: „Никъде ни¬каква диря не се виждаше, бялата равнина се стелеше пред очите ми чиста и светла, без нито една драскотина и без ни една прашинка върху себе си.” Белотата на пейзажа се допъл¬ва със сивия цвят. Той осезателно присъства още в началото на повествованието: „Небе¬то над нас бе сиво, вляво от шейната се сиве¬еше гора.” В момента на срещата с ятото си¬вотата се връща натрапчиво: „...от сивото небе започнаха да се зараждат птици, все по-зрими и по-зрими, макар и сиви. Птиците пре¬раснаха в голямо сиво ято, носеха се спокойно над сивата гора...” На фона на тази безцветност ярко се откроява червеният цвят - на шипките върху шипковия храст и на капките кръв, които образуват спирала върху белия сняг, при падането на простреляната птица. Радичков създава картината на чертаещата своите незнайни и непонятни знаци приро¬да. Човекът отново се е отнесъл безотговор¬но и лекомислено към нея - без нужда, само за забавление е прострелял птицата, отнел е един живот, нарушил е хармонията в битие¬то. Писателят детайлно описва смъртта на гъ¬лъба: „само една птица остана встрани, залю¬ля се, направи малък кръг...”, „но ето че едното му крило отслабна, не замахваше вече тъй сил¬но с него..., птицата губеше височина..., в един миг спря да размахва крилете си.” Смъртта не носи красота, защото означава нарушена хармония: „Заприлича на сива дрипа...” Черве¬ните капки кръв нарушават целостта на бяла¬та равнина и са знак за тревога. Тази ненужна смърт събужда особено чувство у хората - те остават безмълвни, като пред нещо непоз¬нато, тайнствено, неясно, но много по-силно от тях. По някакъв начин те усещат предуп¬реждението на природата, огромната мощ, която тя е стаила в недрата си, усещат нейна¬та недружелюбност и за тях това е ново чув¬ство. Човекът, отдавна отдалечил се от при¬родата, е престанал да я разбира, да я усеща и да се съобразява с нея. В този особен мо¬мент обаче хората разбират, че природата може да бъде и заплашителна, и тайнствена, и неразбираема. Без да са се приближили до нея, продължавайки през сивеещата се нед¬ружелюбно гора, хората са добили ново поз¬нание. Те са принудени да се замислят върху знаците, които чертае птицата върху бялата равнина; върху вторачените стотици шипки - „като очи” - от шипковия храст. Това е тревожният размисъл на автора, откриващ все повече примери за нарушеното единст¬во между човека и природата, за безотговор¬ното отношение на човека към заобикаля¬щия го свят, за опасността, която крие за бъ¬дещето на хората унищожаването на при¬родата. Групата се смирява пред тайнствена¬та неизвестност, която я заобикаля; притихва пред непознатото и неясното: „Може би тази фраза съдържа проклятие; може би съдър¬жа някакво завещание към другите птици; а може би е само прост отпечатък на един Вне¬запен финал?” Тези въпроси остават без авто-ров отговор, но пораждат нови тревожни въпроси в душите на читателите, защото пре¬дават авторовата тревога за това, дали чове¬чеството ще съумее да надмогне високоме¬рието и гордостта си и да съхрани природа¬та; дали ще добие онази мъдрост, която ще му позволи да се приближи до заобикаля¬щия го свят и да се помъчи да го разбере, да научи неговия език и да разчете знаците му. Защото и това е част от авторовото посла¬ние, а именно, че от човека зависи дали при¬родата ще му изпраща проклятие, завеща¬ние или знак за приятелство.
В края на повествованието природата е същата, но хората са се променили - те са усетили предупреждението чрез шипковия храст, „вторачил като вампир стотиците си червени очи” и нежните спирали, оставе¬ни от умиращата птица. Променен е и раз¬казвачът - душата му е изпълнена с болка, с тревога, с желание да пробие завесата на видимото, подобно на Методи Андонов. Той е приел предупреждението на приро¬дата, отправено към човека: „започнах да чув¬ствам, че освен звънчетата звъни и откънтява тихо и нещо друго в душата ми, подо¬бие някакво на небесна червена сълза, на ше¬пот от стреснат шипков храст, и че душа¬та ми започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали”.
Тревогата за бъдещето на планетата при¬съства като траен мотив в творчеството на Радичков. В съвременния свят, в който голе¬мите градове, машините, автоматизацията на живота вземат все по-големи размери, е зас¬трашена естествената, изначална и нужна връзка между човека и природата. Наруше¬ната хармония може да бъде възстановената и това зависи единствено от нас, хората, на¬селяващи Земята, от нашата съвест, от съзна¬нието ни и отговорността ни пред бъдещето - това са ненатрапчивите, но много ясни и категорични послания на разказа „Нежната спирала”.