Темите са:
1.Образът на историята в „История Славянобългарска” - ЛИС
2.Човекът в „История Славянобългарска” - ЛИС
3.Патриотизмът на Паисий - ЛИС
4.Гергана-вечното предизвикателство за България - ЛИС
5.Изворът на Белоногата-една страшна бяла балада за мрачното време - ЛИС
6.Образът на патриархалния свят в „Българи от старото време” - ЛИС
7.Конфликтът между младите и старите в „Българи от старото време” - ЛИС
плс помогнете
namerih samo 3 ot temite koito ti trqbvat:
PO PURVATA
Образът на историята в „История Славянобългарска”
Историята не е само първото ренесансово произведение в българската литература, но и първата родова книга на нашия народ, не случайно наречена „ Евангелие на българищината”. Тя се превръща в програма на Българското възраждане и е адресирана към най-демократичната част от народа.
Основните цели, които автора поставя в нея са да пробуди заспалото национално самосъзнание на българите, като им разкаже своята история, тяхното славно минало, да възкреси спомена за него и да изгради привлекателен образ на българската държавност. С това всъщност автора цели решението на важни задачи, стоящи пред българите- сдобиване с общ език, обща вяра и обща територия.
Историята не е историческо, а полемично произведение, защото в нея не се залага на достоверността и документалноста, а целта на автора е друга. Той иска да проведе полимичен диалог със своите съвременници и да пробуди тяхното национално самосъзнание. Основен художествен похват при представяне на историческото минало е идеализацията, при което автора пренебрегва историческата достоверност, примълчава за загубени битки и преувеличава резултатите от славни победи. Това той прави с определена цел, да създаде привликателен образ на българската държавност. Паисий е използвал за написването на историята произведения на автори от старобългарската литература(Черноризец Храбър и К. Костенечки). Грамоти, които български царе са давали на манастирите. Исторически сведения на Цезар Барони и Мавро Урбини. Историята започва с два предговора. Първият, който се начира полза от историята, разкрива идеите на автора за това какво огромно значение има познаването на историята, както от отделния индивид, така и в целия народ. Историята е извор на мъдрост, духовен опит и тя разширява кръгозора на хората, за да живеят в своето настояще и да мислят да своето бъдеще. Според Паисий колелото на историята се върти постоянно. Имало е царства, които са се въздигали в своята мощ, но са стигали до пълен отпадък и точно обратното, народи които са били поротени са извоювали свободата си и са създали достойна държава. С това Паисий иска да внуши на българите, че в историята за тях ще има втори шанс, ако те се самосъзнаят и борят за своето освобождение. Второто предисловие има дълбоко естестичен характер. В него първо Паисий се обръща към любородните читатели, които милеят за бългаското оттечество, за своя род и език, към тях той изпитва топли чувства, защото вижда в тяхно лице свои съмишленици родолюбци. Същевременно автора се обръща към отцеругателите и отцеотстъпниците, които се гърчеят и са забравили своя род и език. Тонът му към тях е гневен и изобличителен : „ О, неразумне юруде, защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и пишеш на свои език „ . Историята завършва с послесловие, което съдържа биографично данни за Паисий. От него разбираме, че той е бил на 40 год, когато е написал в Хилендарския манастир историята. Писал е при брат си Лаврентий, който е бил игумен. Също така дават и сведения за източниците, които е ползвал- „Мавробиновата история за българи и сърби”.
Първите пет глави от повестлованието представляват исторически разказ за миналото на българите, летопис на събитията и именник на българските царе и крале, както и оценка за тяхното царуване. В следващите две глави са посветени на славянските учители, на азбуката и книгите, а също така разказват за покръстването и българската патриаршия. Тази част представлява културната история на българите. В следващите две глави се изреждат имената и деянията на българските светци и представят родната ни духовна история. Така се осъществява триединството на държавност, култура и религия с цел възраждане на българската народност, чрез внушението за общ език, вяра и територия.
PO 4ETVURTA
Гергана-вечното предизвикателство за България
Петко Рачов Славейков е един от колосите на бълг. л-ра и един от "виновниците" за пораждането и развитието на бълг. националноосвободително движение. Чрез своето произведение "Изворът на Белоногата" той успява да вдъхне родолюбие и духовна подкрепа на своя народ, такаа нужни им за борбата срещу османските поробители. Това тоой постига чрез образа на Гергана - идеалната българка за онова време.
Гергана, идеала на П. Р. Славейков за българка, притежава качества и черти на характера, дълбоко ценени от бълг. народ векове наред и превърнали се вече в символ на българското и на българщината. Това са именно нейната физическа и духовна красота, издържани в духа на българската традиция.
Още в началото на поемата Славейков откроява Гергана от останалите моми в селото, и извън него. Той я нарича "пиле шарено", "вакло агънце", "бисер между мъниста". Така авторът изразява красотата на героинята - нещото, което българите са притежавали, притежават и ще притежават. Толкова казва Славейков за физическата красота, но от факта, че Гергана е била най-красива в цялото село, съдим, че е била запленително хубава.
Но (както казват комшиите гърци, "Здрав дух в здраво тяло), идеалната българка не е красива само физически. Нейната духовна красота възхищава човек и може би е възхитила дори и създателя й - П. Р. Славейков. Гергана притежава всички качества, смятани от българина за много ценни и важни. На първо място сред тях е трудолюбието - тя ходи на нива, върши къщната работа, поддържа градинката... Българката е известна с трудолюбието си. Във всяка нар. песен възпятата българка, освен че е красива, е страшно трудолюбива. Всъщност във време, в което съществуването зависи от това, колко работиш, обичта към труда е важно нещо. Тя (обичта) помага, за да не е толкова труден трудът, за да не е пренатоварен денят на трудолюбеца. А пък и производителността се увеличава и това води до едно благоденствие и до повече време за набавяне на духовна храна. Освен че е трудолюбива, Гергана е и скромна. Това е едната от причините, поради които тя не отива с везира - скромността й. Нейното съзнание не е обсебено с алчност и жажда за пари и блага, както много други хора тогава и не само тогава. Българите ценят и вярността в любовта. В това отношение Гергана е просто идеална. Нейната любов към Никола е толкова чиста, толкова неподправена и толкова духовно възвишена. Гергана е създадена точно за него. Природата ги е програмирала да се обичат вечно и безрезервно. Любовта кара Гергана да престъпи закона на мрака и да си навлече омразата на черната веда. Като едно кратко обобщение ще кажа, че всички тези качества: трудолюбие, скромност, вярност в любовта и т.н. хармонират и изграждат една Гергана, на която да се възхищават българите, пред която да се възхищават.
Гергана е добра християнка и почита родителите си. Тя ге уважава и им помага в къщната работа и на нивата. Тя обича родния си край, тя не би го заменила със сараите в чуждия Стамбул. Гергана е родолюбка, българка, съхранила дълбоко в себе си българското. Затова тя не изменя на родината си и не отива с везира. Нея не я мами чуждото, стига й това, което има.
Самочувствието на българина, неговото нац. самосъзнание изиграват голяма роля за запазването на бълг. нация в периода на турското робство. Българина притежава морална сила и смелост, без помощта на които той нямаше да може да устои на опитите за духовна асимилация, направени от османците. Българина е известен с своята доста голяма интелигентност. Такива качества притежава и Гергана. Доста смелост е нужна, за да се противоречи на втория човек по важност в империята след султана. Тя е и морално устойчива: все пак не всяка девойка би отказала на изкусителните неща, предлагани от везира. Тя е и умна: за човек, поставен на такъв висок пост, като везира, се предполага висока интелигентност, а българката, при това и може би непълнолетна, успява да разбие всичките му доводи върху тезата "Защо трябва да дойдеш с мен в Стамбул". Но Гергана извоюва морална победа, благодарение на това, че е силна духом, на това, че е скромна, и най-вече на това, че е българка.
Гергана е идеал за българска жена, просто защото е българка. Една българка, която притежава всички български добродетели. Една българка, която е красива физически и духовно. Една българка с непоклатима логика и завидни умствени способности. Една българка.
PO SEDMATA
Каравеловият художествен образ на "старите" и "младите" в повестта "Българи от старо време"
Любен Каравелов е един от най - талантливите представители на българското Възраждане. Той е от онези писатели, които още приживе са били сочени за образец и отхвърляни. Мове би наи - колоритното му произведение е повестта " Българи от старо време", писана през 1867 година . Тя е изпълнена с обич към родния край, неговите хора, обичаи и природа.
С добродушно усмиване над българите от старо време Каравелов изобличава консервативното, остарялото, комичното - дребните неща в ежедневието на "малките" хора. Но в този обособен свят се долавя и новото. То напира в младите Павлин и Лила, които въстават срещу идилията на патриархалното семейство, отдавна превърнала се в тирания. Те надделяват над догмите и бащите си - Хаджи Генчо и дядо Либен. Докосваме се до този свят, за да открием корените на старото и раждането на младостта и новото.
Светът на старите е показан чрез двамата главни герои - Хаджи Генчо и дядо Либен. Те са доста различни типажи, което прави творбата толкова пъстра. "Хаджи Генчо е един такъв българин, какъвто рядко се ражда и на Еньовден; такъв човек ти не можеш намери ни в Ингелизко. Хаджи Генчо е твърде почтен човек, твърде добър, много учен и разумен." С тези думи започва повестта си Каравелов. От тях разбираме, че ще си имаме работа с ерудиран и знаеш човек. Но тази представа я поддържаме жива, докато не стигнем до момента, в който авторът майсторски изобличава героя чрез постъпките му. Това привидно одобрение на поведението на "поклонника" е изразено с ирония, типична за цялото произведение. Старият Генчо се проявява като голям скъперник и закостенял човек. Правейки услуга на някого, той непременно иска тя да бъде върната. Направил си е "музей", в който съхранява всякакви вкусотии, от които не дава дори на собственото си семейство. Имал е 3 сина, от които е убил двама и един е прогонил. Тази жестокост и тирания са типични и в отношенията му с дъщеря му Лила. Не иска да й каже кой ще бъде нейн съпруг, заради своите собствни облаги. Деспотизмът, чревоугодничеството и неискреността му в приятелството си с дядо Либен го правят отрицателен герой, когото никой не би желал да има за другар.
По напълно различен начин стоят нещата при другия главен персонаж. Дядо Либен е човек на старото време, който е склонен да търпи промени. Това най - ясно си проличава, когато помага на сина си да открадне Лила. Привидно е против бракосъчетаването им, но вътрешно е щастлив и вижда себе си в лицето на Павлин. Дядо Либен е човек, приемащ новостите на тогавашното съвремие. За него красотата е най - голямата добродетел, която съществува в този свят на фалш. При този възрожденски образ светът е много по - весел, не чак до там закостенял и затънал в деспотизъм. Личи си от неговата щедрост, на драго сърце черпи своя приятел с любимите си вино и ракия. Отглежда расови коне, което го прави още по - интересен и разнообразен герой. Но въпреки склонността си да се променя, той също има признаци на консерватизъм и закостенялост. Отношението му към жените е точно като на Хаджи Генчо. Липсва им всякаква съобразителност и си мислят, че техните заповеди са закони, на които ако противоречиш, ще се наложи да търпиш обиди. Вземането на решението за сватбата без първо да е разговарял с с Павлин го поставя в деспотична рамка. От нея той се измъква благодарение на способността си да се пречупва и навлиза в новото.
Светът на младите се представя от Павлин и Лила. Тези двама герои са типични възрожденски личности, защото те въстават срещу закостенелите съзнания на родителите си. Борят се за щастието и любовта си. Противопоствят се с все сили. Потъпкват патриархалните закони на обществото и донасят новото, младото. Техните образи са незабравими, ярки, живи, изпълнени с живот и желание за откирване на различното и загърбването на общоприетото. Именно с тези си черти те грабват читателската обич.
Старите българи от страниците на Каравелов ни научават на една мъдрост: способността да запазваме детското в себе си и да откриваме старото от прадедите си. Това ни прави повече и по - добри българи. Така както доброто побеждава винаги злото, аналогично и тук младостта надделява над старото.
uspeh na klasnoto :wink:
Librarian_girl
06-03-2008, 16:18
“История Славянобългарска” е емблематичен текст в който се утвърждават ключовите понятия за националната ни идентичност: народ – език – отечество.
В този смисъл творбата на монаха се превръща в превръща в своеобразна програма на Българското възраждане. Адресирана към настоящето, тя търси ценностни опори в миналото, за да очертае контурите на една оптимистична
визия за бъдещето на народа ни. Защото народ, който е наследник на храбри и достойни предходници не може да погине. Не могат да изтлеят в безпаметството на робството онези, чиито деди “не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове”.
Въпреки чуждото иго, перспективата на бъдещето е открита за българите, ако успеят да се вгледат в себе си и прозрат историческата си мисия чрез уроците на миналото.
“Историята” на Паисий се появява във време, когато чуждото владичество отдавна се е превърнало в даденост, навик, инерция. Поколенията наред са родени и живели в робство, без да знаят кои са, от къде са дошли, кои са
били техните прадеди, далечните им предходници. В западна Европа са отшумели
културни епохи като Ренесанса и Класицизма, вече залязва Просвещението, а
Романтизма набира скорост. А българските земи сякаш още са в
средновековието. Спокойствието обаче е само привидно и родината ни е на
прага на Голямата промяна, на прага на своята културна Революция. Настъпил е
момента българите да се осъзнаят като колектив консолидиран от общите
територия, език, култура, история.
Творбата на светогорският монах въздейства преди всичко с вторият увод в
който звучи искреното и будителско слово на един загрижен за българщината
човек. Ако в първото встъпление, наречено в последствие “Ползата от
историята”, Паисий преповтаря идеите за силата на разума и познанието, за
изменчивостта и превратностите на съдбата, то в “Предисловие към ония, които
желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”, се открояват
оригиналните прозрения на твореца които го правят възрожденец. Именно тук
Паисий манифестира идеите си – просветителски, романтични, но винаги искрени
и подчертано родолюбиви.
Интересно е композиционното хрумване заглавието на произведението да е след
първия увод. Очевидно е желанието на твореца да открой своето изстрадано
слово от чуждото, което е полезно но не идва от сърцето. Така още в
заглавието заговаря самият Паисий, за да сподели с аудиторията си не само
вълнуващата го проблематика, но и простичко и искрено да каже нещо за себе
си. Оттук - нататък авторовата личност ще присъства все по – ярко и
настойчиво в текста с всичките си болки и тревоги, пристрастия и огорчения.
Заглавието на вторият увод следва непосредствено след това на книгата и
посочва конкретния адресат на авторовото послание. Потенциалната публика,
пред която “се изправя” Паисий, включва не само образованите читатели, но и
неуките слушатели. Към тази аудитория писателят се обръща с любов и
разбиране, но и с цяла поредица от императиви, открояващи категоричността на
неговото слово: “Внимавайте…”, “Четете и знайте…”, ”Преписвайте тая
историица и платете, нека ви я препишат… и пазете я да не изчезне!”.
Така още в началото на книгата очертава основното в реторическата и
стратегия – диалогичността. Текстът е отворен към хората и в него Паисий
спори, укорява, заклемява, поучава. Първите думи на автора обаче са насочени
не към всичките му съотечественици, а само към онези който, като него са
открили гордостта от българското си има. Те са жадни да научат още за своя
“род и език” и Паисий е този, който ще им даде познанието. Той е осъзнал, че
“диалогът между поколенията” е прекъснат и съвременниците му не знаят за
делата на своите предходници. Настоящето е безвремее и безпаметство. На тези
негативи на робството Паисий ще противопостави историческата памет за едно
изпълнено с ценности и събития време. Така ще върне към своите събратя
гордостта и усещането за общност и ще ги направи съпричастни към развитието
и напредъка на останалите народи. Чрез идеята за националното себеопознание
възрожденецът ратува не само за духовното издигане на “своите”, но и за
достойното им място сред, “другите”, което им принадлежи заради великите
дела на техните деди в полето на историята. В този смисъл още в началото на
произведението се откроява и основната опозиция, около която се надграждат
посланията на първата ни възрожденска книга. Това е опозицията “свое –
чуждо”, “ние – другите” в нейните разнообразни смислови проявления.
Открил любовта и болката си за отечеството, Паисий е направил необходимото
да бъде полезен на сънародниците си: “… и много труд употребих да събирам от
различни книги истории, докато събрах и обединих историята на българският
род в тая книжица за ваша полза и похвала”. Обходил много земи, намерил
ценни стари ръкописи и хроники ( от епохата на българското Средновековие ),
както и по съвременни исторически трудове. Хилендарскят монах е изпълнил
своята мисия, своя отечествен дълг и съзнанието за това го прави горд.
Именно самочувствието му на българин и творец го кара да бъде настойчив и
категоричен в посланията към неговите родолюбиви съотечественици.
Многобройните повелителни глаголни форми внасят ударност и емоционалност в
изложението, активизират и мобилизират, подтикват към упорство съхраняването
и отстояването на националната идея. Делото Светогореца не бива да загине.
Той е в синхрон с духа и повелите на епохата и трябва да намери своите
мисионери, своите всеотдайни продължители: “… и пазете я да не изчезне !”.
До тук текстът на Паисиевата “История” е обърнат с любов и доверие към
българите родолюбци. От тук нататък започва страстната полемика на
светогореца с родоотстъпниците. Тезата за обичта към родината се заменя с
антитезата за предателството на националната кауза. Визията за българското
се раздвоява, става сложна и противоречива. На светлия облик на достойните
люде, с чувство за дълг и отговорност към рода, езика, отечеството, се
противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите – онези,
които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели “чуждото” пред
“своето” към тях Паисии е безпощаден, гневен, язеителен. Опитвайки се да
намери най-точните квалификации за предателите, творецът разчита на
въздействащата сила на презрителните обръщения: “О, неразумни и юруде !”, “…
глупави човече”, “безумни” … Възклицанията и реторичните въпроси открояват
емоционалното напрежение на изказа, невъзможността и нежеланието на
възрожденския просветител да се дистанцира от чувствата и да остави да
“говори” само разумът. Обединявайки логическата сила на аргументите и
страстната патриотична позиция, Хилендерскя монах се опитва да “отвори”
очите на “неразумните” за истината, за стойностите на родното. Паисии
идеализира миналото и героизира народа ни, за да докаже правото му на
съществуване, развитие и бъдеще. Той рисува облика на една могъща и
величествена държава, която е имала прочути владетели и е респектирала с
политическото си влияние и културен просперитет. В този смисъл Светогорецът
активно и творчески използва възможностите на средновековните ораторски
жанрове – похвално и полемично слово, за да реализира актуалните задачи на
своето време. Той призовава към “възкресяване” на паметта за миналото и
поука от неговите достойнства.
За да защити и утвърди идеята за превъзходството на българското, Паисий
борави като с историогравска така и с народопсихологическа аргументация.
Хилендарският монах се домогва до проникновена характеристика на своите
съотечественици в етичен план, в която откроява присъщите им добродетели
като основни за християнския морал. Паисий извисява не само историческия, но
и нравствено – етичния облик на родното и го одухотворява чрез възхищението
си. Изказът е доминиран от хиперболите и превъзходните степени на сравнение.
В така очертаната градация на полемични средства за въздействие и
разнообразни доказателства кулминационен е библейският аргумент, според
който българската простота и незлобливост са съизмерими с тези на свещени
фигури от Светото Писание: “Но всички тия праведни праотци са били земеделци
и овчари и били богати на добитък и земни плодове, и били прости и
незлобливи на земята. И самият Христос влезе и заживя в дома на простия и
бедния Йосив.”
Така чрез словото, което обединява високите октави на възхищението и
прославата с гневни интонации на разочарованието и гнева, Паисий прибавя
поредните щрихи не само към своя духовен портрет, но и към този на
опонентите си. За него блгарите отцеругатели се нареждат до надменните и
горделиви, но безнравствени гръцки и сръбски духовници, опитващи се да
пренебрегнат, да уязвят националното ни достойнство. В споменатата опозиция
“свое – чуждо” предателите на българската кауза категорично са приобщени към
“чуждите” образите им са изградени изцяло в негативен план. Освен
многобройните експресивно – оценачни изразни средства, творецът трикратно
използва една стилистична маркирана дума “влачиш”, за да заяви презрението
си към тези жалки люде: “… и се влачиш по чужд език”, “хвалиш чуждия език и
се влачиш по техния обичай…”. Цитираният глагол се обвързва смислово с
представата за недостойно и безгръбначно поведение и се асоциира с някои от
символните значения на змията – изкушение, предателство, отрова, мрак,
смърт. Активизирайки само негативните смисли на този сложен символен образ,
Паисий за пореден път използва възможностите на словото да въздейства както
чрез силата на обичта, така и чрез логиката на омерзението и отрицанието.
Във финала на вторият увод светогорецът отново се обръща към своите духовни
двойници, обичащи отечеството си. Тяхната любов и всеотдайност той дарява
със силата на знанието, за да пребъде във времето българският национален
дух: “При все че се намира в много книги по малко и накратко писано за
българите, но не може всеки човек да има тия книги, да ги чете и да ги
помни, затова разсъдих и събрах всичко в едно”.
В това заключително изречение кристализира формулата на цялата творба, призвана да се превърне в откровение за съдбата на родината, в своеобразна национална Библия, кодирала в себе си мъдростта и прозренията за Възкресението на един изстрадал, но незабравен от Бога народ.
Ако трябва да обобщим ролята на Паисий като родоначалник на нова културна епоха, можем да кажем че неговата на пръв поглед скромна “книжица” наистина дава тласък в посока на голямата Промяна. Дарявайки на българина познания за миналото му, Хилендарският монах му връща чувството за национално достойнство и гордост и го подтиква към дългия и сложен процес на национална идентификация. Така книгата на възрожденеца – синтез от историческо повествование и актуално публицистика, се превръща в емблема на възраждането и ново начало в духовното развитие на българите въпреки робството.
Успех!!!!!! :)